Не мълчете като мен
Тази потресаваща история ще остане анонимна, макар че действащите лица в нея може и да се разпознаят. Авторката е прекрасна млада жена, образована, интелигентна, нищо в нея не издава през какво е преминала. Знам колко усилия й е струвало да сподели преживения ужас. Благодаря й! Надявам се, че ще помогне на други жени, които мълчаливо търпят подобен тормоз.
Знам също, че ще си зададете въпроса, който и аз попитах. Защо не избяга по-рано, сестро? Жените, които са жертва на такова отношение, знаят отговора, но на тези, които не са го преживели, им е трудно да го проумеят. Дано никога не им се наложи.
Според приятели сме идеална двойка и се чудят какви пък проблеми може да имаме, обаче твърде много мълчах, крих и преживях. В началото сме имали проблеми основно заради неспазени обещания от негова страна и своеволни изчезвания без обаждане. Когато задавах въпроси, той хвърляше предмети - бирена бутилка по прозорец и т.н. Сметнах, че не е притеснително и е моментен изблик, знаех, че е вид агресия, въпреки това бяхме заедно във всичко. Ноември 2014-а видях двете чертички на теста за бременност. Наложи се да прекъсна докторантурата си по икономика и да заминем за другия край на света - Кейптаун, Република Южна Африка.
Всичко изглеждаше прекрасно, аз обаче бях в депресия - откъсната и бременна, сама на края на света. Компенсирах със спорт и хубава храна. Желанието ми за близост с него се поизпари, тъй като след всяка интимност леко прокървявах. Оттогава агресиите зачестиха. Отказите ми също, обяснявала съм, говорили сме... Случи се веднъж да ме сръчка агресивно в корема тогава.
В 5-ия месец от бременността се прибрахме в България и стана страшно. Живеехме в апартамент на майка ми, а тя в друг, понеже искахме да ремонтираме неговия за идващото събитие - бебето. Там многократно бях свидетел на избухванията му, потроши някои мебели, а аз си премълчавах и давах глупави обяснения. Той пие всеки ден по бира, две, три, четири, ракия - каквото има. Дойде детето и още първия месец, без да са ми минали лохиите, ядох бой. Не помня причините, но те бяха всевъзможни - дали защото съм обяснила как се сменя памперс или нещо от сорта. Опитвах се да го науча, защото самият той имаше желание. Тогава (никога няма да забравя) бебето беше голичко на повивалника, избухна, хвърли ме на леглото и започна да ми извива ръцете и да ме блъска. Паднах на земята, крещейки, че детето ще падне от високия повивалник. Това беляза началото на низ от подобни случаи, част от които не помня вече, толкова много бяха. Не работеше нищо и по цял ден стоеше в съседната стая, вперил поглед във фейсбука си. Не искаше да работи в София, въпреки че имаше възможност за това, и го е правил максимум един-два дни. После си заминаваше за дълги "ваканции" в Сопот, където се водеше работата му.
Престоите у дома бяха тежки. Всеки път, като се ядосаше, ми извиваше ръцете, блъскаше врати и чупеше предмети. Хвърляше детската количка в банята, закачалката с всички дрехи на земята, колелото в средата на хола и откачаше всички врати от пантите и ги слагаше в средата на стаите, многократно хвърляше кучето от единия край на стаята в другия, а след това излизаше да "поразпусне".
Дойде ноември 2015-а, време отново да заминем. Аз през изминалите месеци бях писала по дисертацията, доколкото успявах, и предадох два варианта на труда си. Отново избухна, защото къпейки детето беше влязъл в банята с бутилка бира и бебето беше паднало по очи на ваничката си, защото бирата е по-важна от грижата. Александър (бебето) имаше съсирек на клепача и в окото. Исках да напусне банята и да ме остави да довърша. Пак избухване, пак хвърляне, пак дърпане, блъскане с голото бебе в хавлията в ръцете ми. Този път не издържах, обадих се в полицията и се прибрах при майка си. Разказах й, прие ме. Останах една-две седмици. Започна едно молене и обаждане, качване на снимки на детето във фейсбук - видиш ли как съжалява и колко му е мъчно. Ръката ми беше зле. В зоната на китката се беше подула, при сухожилията, и не можех да хващам и лъжица, тъй като пръстите ми отказваха да се свият.
С много увещаване от семействата ни се прибрах, подготвихме документи за заминаване, ужким там ще ни е по-добре, сега сме стресирани, и всичко ще мине, като заминем. Да, ама не. Там старанието да не избухва се свеждаше до чупенето на 7 броя керамични чаши в стената срещу балкона ни, публичния линч, който ми причини в малайския квартал Бо Каап на Кейптаун, пред очите на 4-5 момчета на възраст около 10 години. Посегна към лицето ми и смъкна слънчевите ми очила, смачквайки ги злобно на хиляди парченца. Разплаках се, отбих с количката в съвсем друга посока и тръгнах да се прибирам ревяща. Нямаше и как да се скрия. Децата ме настигнаха и питаха всичко ли е наред, след което още повече се разплаках. Хората ме питаха добре ли съм. Не, не бях добре и бях сама. Отново последваха празни приказки.
Една вечер пак там, къпем бебето, той от метри мирише на десетки изпити бири, и го помолих да изкъпя аз детето, защото ми се струва, че е пил много. Той си замълчава. Банята беше с вана и във ваната слагахме детското коритце. Наведена над цялата тази инсталация къпя Алексчето, когато получавам силен удар в задните части, докато детето е в ръцете ми, политам с лице към стената и увисвам по корем върху ваната. Детето цопва в коритцето си и когато поглеждам надолу, за да се уверя, че с него всичко е наред, и го виждам цялото обляно в кръв. Обезумявам, вдигам го и започвам трескаво да го преглеждам, няма рани, няма му нищо, слава Богу. То пищи от стреса. Виждам в огледалото лицето си цялото в кръв. Разбила съм си носа в стената, а в гърдите имам ужасни болки, защото при падането съм се подпряла на ръба на ваната с гърди и ребрата ми са се натъртили. Успях да стигна до лекар след няколко дни, не бяха счупени. Всяко вдишване и издишване в следващия месец беше болезнено.
Писах на посолството на България и ми отговориха бързо с телефон на полицията, обадих се на няколко приятели. Само че... В РЮА домашното насилие се осъжда със затвор, не исках да постъпя така с бащата на детето ми, а трябваше! Не споделих на нашите за случващото се, защото са възрастни хора, на другия край на света, и не исках да се тревожат. Общо-взето лъжех и прикривах.
Обратно в България нещата ескалираха до степен, че господин „бащата на детето ми“ не се прибираше по цели нощи. Все имаше с кого, къде и как да се пие. Все беше натоварен от ежедневието с дете и т.н. Тръгнахме на семеен терапевт като крайна мярка. След 2 общи срещи той нареди аз да продължавам терапията самостоятелно. Терапията се отразяваше добре само за два дни след нея и после всичко започваше отначало. Ритане, кълчене, извиване, цялата къща след ремонта приличаше на бойно поле. През цялото време, откакто е родено детето и ходим на лекар, на плуване за деца или друго събитие аз плащам, а той седи до мен с ръце в джобовете. За година и половина е купил цифром и словом 2 пакета с памперси. Иначе си прави екскурзии с яхта в Гърция 4 седмици, 2 седмици в Япония в рамките на 3 месеца. Хвана си любовница в Сопот, която преди да разбера, се държеше с мен като с приятелка. Той заяви, че има интерес към няколко Невени, Нелита, Ирини и Силвии и ако аз не го приема какъвто е, да си вървя.
Бита съм в София, Сопот, Варна, Луковит, Кейптаун, о-в Скиатос, Неа Перамос.
Покрай тези конкретни случаи последните са опит да ме запали на вилата в двора, изливайки ракия в огнището, докато сме с детето до огъня, ритане в капачките на колената, пак в Сопот, шамари във Варна, влизане с взлом в къщата на майка ми в 00:12 ч. Ритане в глезена - ноември. След това си замина сам, без да остави една стотинка за зимата на семейството си.
Решение съм взела дълбоко в себе си. Стъпките, които следват да бъдат направени, са в ход. Вече не ме е страх. Не си мълчете като мен, макар и наглед невинни, изблиците в началото са една голяма червена лампа, която да ви подскаже какво следва. И да, вярно е, че всеки следващ път е още по-жестоко. Не живейте в ад като мен и детето ми! Никога няма да си простя отлагането на това решение.
