logomamaninjashop
Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Диляна Велева

 

Днес бил денят на добротата. Не е ли всеки ден такъв?

За да си добър с другите, първо е нужно да се научиш да бъдеш добър със себе си. Да можеш с лекота да опитомяваш агресивните си мисли към самия теб. Да можеш да се утешаваш нежно. Да си даваш кураж, когато е нужно. Да си бъдеш най-добър приятел.

Понякога, за да се научиш да бъдеш добър, си минал своите изпитания по пътя. Научил си се да не осъждаш с лекота. Зад всяко поведение стои една дълга, често заплетена история, която чака да бъде извадена. Да бъде обяснена.

Добротата е емпатична. Това е способността да видиш чуждата гледна точка по един подкрепящ начин. Да топиш самотата на другите по най-животворния начин.

Добротата е като живата вода. Извор, някъде далече зад десетата планина. И колкото повече я раздаваш, толкова повече изворът се пълни. С по-бистра вода. Добротата може да дава живот на нуждаещите се. Нов живот.

Добротата е като бумеранг. Винаги се връща при теб още по-мощна. Не познавам човек, който да е правил добрини и някога да е съжалявал. Защото добротата често е лична мисия. Служене. На другите. През всичките възможни канали.

Добротата е да чуваш гласа на другия. Да знаеш кога е нужно да помогнеш и кога да си тръгнеш. Тя е умението да пускаш другите без обвинения.

Добротата е да дадеш правото да другите да се случват автентично. Без да ги ограничаваш в клишета и да ги зазиждаш като статични.

Доброта е път. Тя е учене. Всеки ден, всеки месец. Всяка година. Чувам в далечината как изворът бълбука. Някой някъде в този момент раздава с шепи доброта.

И новата жива вода идва. Да даде живот. Да спаси. Да приобщи. Да даде нечий смисъл.

 

Препоръчваме ви още:
Около 40
Заразно добро
Най-обикновена случка

Автор: Лени Рафаилова

 

Дали от любов живеем с теб? 6 и 25 сутринта е. Щорите се блъскат в стъклото на прозореца. Ставам едва, за да пия вода. Не се чувствам добре след снощната разправия и изпитото вино. В хола още мирише на цигари. Отварям, за да стане течение и почвам да приготвям закуската. Каната за вода зашумява, а аз слагам да сваря няколко яйца, които знам, че пак никой няма да погледне. За какво ли изобщо ги варя? Повдига ми се от миризмата на шунка и настърган кашкавал. Тропам с чаши и лъжици. Време е да събудя децата. Светвам. Обичайното мръщене и ръмжене. Следва завиване през глава. Навън е -15, на кого ли му се става изобщо?!

Но аз съм отговорна майка и гледам терористично на обучението на децата си. Естествено, те не са отличници, нито дори добри ученици, особено големият и особено тази година. Едва преборваме тройката и четворката и то не защото е глупав, а защото осми клас било време за почивка след седмокласната истерия по матурите и кандидатстванията. Това е масовата теза на осмокласниците. Шляят се, тъпеят и пушат цигари по градинките и в студа. За момента не мога да се похваля, че успявам да се противопоставя на това безцелно съществуване и загуба на време и възможности. Поне ние, възрастните, така тълкуваме подобно поведение. Вероятно много от вас биха ме упрекнали, че не съм добър родител, но аз се упреквам постоянно и въпреки изтощителните на моменти усилия, финално всичко се получава наопаки на очакванията ми. Възпитавам по начин, който съм научила и възприела от родителите си и който смятам за правилен, доколкото съществува някаква правилност в отношенията между родители и деца. По мой си начин го прилагам към децата си и резултатът е плачевен. Дала съм им свобода, същата, която имах и аз. Те я превърнаха обаче в свободия. Уча ги да са отговорни, те постъпват безотговорно и то най-вече към самите себе си. Това ме плаши и натъжава. Новогодишната ми изненада, беше новината, че големият е пропушил. Само си каза детето, да му се ненарадваш! А още няма 15 години. Тревожа се и се тормозя, и в резултат малката първа забеляза как е побеляла косата ми… малко преди 40.

Боже, 40 години! Много зле ми изглежда тази четворка. Много заплашително се е изпъчила и ми натрапва мисълта си за преобразяване. Жена на тази благородна възраст не би трябвало да се носи по дънки, с разпуснати коси и слушалки в ушите. Някак непочтително е и смешно. Така назидателно и авторитетно говори Четворката под гърбавия си нос. Проклетница! Онази, Тройката, беше по-разбрана, ама сега се е смирила и не шуква много-много, понеже виси на опашката на деветката. Малко й остава да се прекатури и да си смачка фасона.

Двойката, на свой ред, отдавна заслужено се протяга в албума на съкровената памет на сърцето. Ще се окаже, че в моя живот най-ниската оценка в училище е всъщност с най-висока стойност. Тя ми донесе тия двамата разбойници, без които не ща и да дишам, а преди тях ме сблъска челно с онзи, който и до днес ме тормози, ядосва, когото ненавиждам до безумие и също толкова много обичам. Изобщо времето на Двойката, беше време на сблъсъци, скоростно и буреносно. Много гърмях и много трещях по нейно време. Много слънце открих и много дъжд изплаках. Умирах, но и се раждах, падах, ставах, крещях, смях се и ревах като луда, къде от незнание, къде от безсилие, къде от нечовешка болка. Но свърши.

Понакипрена, с лек грим и завидно повечко финес, Тройката си дойде на мястото. Елегантно избута стройната Двойка със закръгленото си дупе. Прилича ми на Дженифър Лопес, същите извивки, маниер и сексапил. Тъмни очила за лошите дни и секси чорапи за добрите. Стилна и премерено екстравагантна. Знае, че мъжете я зяпат, и се подсмихва наум. Високи токове от понеделник до петък на работа, маратонки за почивните дни. Пълен график, уморени очи, крака и ръце. 4 часа сън. Грижи. Усмивки и кафе за закуска стигат, любов и вино за вечерта са добре дошли. Дните се движат със скоростта на влака-стрела. Идват, отминават, без да ги е разбрала. Усеща се, едва когато дребосъкът, дето е люлялa на ръцете си преди изгрев, и поиска "20 кинта" за букет на гаджето. Тогава е удивена и изненадана и не иска да си дава момчето. Още е рано, рано е. Ама не е. Почнало е тяхното време и трябва да го приеме, да застане до тях и да ги обича, както само тя може. А Тройката може. Да обича. Да страда. Без сълзи, тихичко, по тъмно, по светло. Сама. На Тройката й се случва да губи, да бъде побеждавана, обезверявана и унижавана. Нейното време е тежко, неспокойно и трудно. Тя често е самотна, често е тъжна и винаги е уморена. Преживява загуби, лишения и смърт. Преживява любовта си отново и иска отчаяно да си върне страстта, която изглежда на моменти безвъзвратно загубена. Понякога й се струва, че я вижда в очите на друг, защото очите на любимия й са престанали да виждат нея. Тройката вижда много пътища, но не избира лековерно най- прекия. Тя се съмнява. Най-много в себе си, но не се отказва да продължи. Търси, намира и продължава. Напред. Смело и елегантно. Тя притежава интелект и финес, визия и ум. Вижда всяка пречка по пътя си, но не се страхува да мине през нея. Времето на Тройката е времето на големите амплитуди, на големите изживявания, страхове и радости. Това е времето, което чертае пътя на една жена. За да стигне тя до уверената Четворка.


Сега аз съм Тройката, дето виси на опашката на деветката, дано не се прекатуря и да си смачкам фасона. Дано.

Полунощ. Всички спят. Телевизорът само изнервя обстановката. Навън е зима, мръсна софийска зима, като гладно бездомно псе. Но ти си тук… и те. Значи аз съм цяла, цяла от любов.

Препоръчваме ви още:

Лудото Ленче
Около 40

Кошути-стръвници

Автор: Ина Зарева

Когато дъщеря ми започна да чете „Под игото“ сериозно се затрудни. Тя, която прочита почти всичко за една нощ, се препъна във времето, в думите и буквално в прага на онази вече така далечна за нея България. В продължение на седмица, питайки за значението на този или онзи израз я беше преполовила, когато случайно или не, се озовахме на почивка край Батак и още първия ден се запътихме към църквата и музея. Имах смътни спомени от първото си посещение като ученичка и не очаквах кой знае какъв ефект, по-скоро се почувствах длъжна да не пропусна подобно съвпадение.

Децата реагираха толкова силно емоционално на видяното и чутото, че започнах да се обвинявам, че съм им го причинила. Изведнъж техният удобен, технологично улеснен и защитен свят бе изгубил очертанията си, бе приел щрихите от едно време, в което най-големият лукс не е да имаш айфон, а да останеш жив.

Дъщеря ми прочете останалата половина от „Под игото“ до сутринта и ме помоли повече никога да не ходим в Батак, защото не би го понесла отново.

Тогава се убедих за пореден път, че историята трябва да се пази и да се разказва непрекъснато, независимо от разнопосочните мнения за нея или всъщност именно заради тях.

Днес отново причиних подобно изпитание на децата си с „Възвишение“. Разбира се, те вече значително по-големи, бяха изкушени освен от темата и от участието на любимите си актьори.

А аз бях скептична. Не съм пропускала български филм през последните години и усещането ми след всеки от тях беше като след мач на Григор Димитров – едно дълго сдържано въодушевление, една напираща гордост и радост, но накрая все нещо се обърква и не можеш да избухнеш като през 94-та например.

Българското кино, съвсем закономерно с всичко останало, изживя своите падения, кризи, катарзиси и също толкова бавно започва да идва на себе си. Колкото и търпение да проявявахме, предубедеността все още ликуваше от малките си победи, след всяка следваща прожекция.

Филмът разгроми моята предубеденост още от първите минути. Той я сграбчи и я разби толкова естествено, колкото и Александър Алексиев изгражда образа на героя си Гичо. Волният перчем, искрящият поглед, автентичният израз, тембърът, люлеещ се между хлапашкото и мъжкото – тази хармонична сплав с лекота спечелва доверието ти и се оставяш да те води без никакво съпротивление. Стоян Дойчев – Асенчо, дори прави пътуването толкова трагикомично, че заливайки се от смях, забравяш в кои точно страшни времена си попаднал.

Докато все още очите ти се смеят, сърцето ти започва да плаче. И не спира до края на самия филм. Типично българската способност - да разплачеш смеещия се и да усмихнеш плачещия – прави и от книгата, и от филма не просто някакви опити за разказ, а ги превръща във въглени, грабнати от едно живо българско огнище.

Хуморът и мъката са еднакво достъпни за съпреживяване, съдейки от реакциите на възрастните и от тези на децата ни. Ювелирно изградените образи от всички прекрасни актьори, величествените гледки, автентичният изказ, великолепната музика правят близостта една от най-силните страни на този филм – близостта на времето, на героите, на личните им и общи битки. Това не е филм, който размахва пръст, който подрежда добрите от едната страна, а враговете – от другата, който буди неизменни политически и исторически спорове.

Това е филм за близостта. Близостта до сърцето, до идеала, до Бога, до архетипите и изначалията ни.

Това е филм, който не разтърсва заспали патриотични патоси, но и не ги погребва.

Това е филм, който показва на децата ти защо си останал да ги родиш точно в тая държава, след като вече си им се извинил за това.

Той е филм – просветление за нещата, които отдавна знаеш.

Това е филм, изпълнен с мъка като стара костница.

Това е филм, който няма да се хареса на мнозина, защото прояснява огледалото и фокусира биноклите.

Това е филм, който не мрази, а обича.

Той е филм, който възпитава по-добре от теб и кара сина ти да каже :

- Разбрах какво имаше предвид, когато ми говореше за мъжете – охлюви, от които остава само лигава слуз и нищо повече. Аз никога няма да бъда такъв! И когато се ядосам за нещо в училище вече ще си повтарям – „любя, любиш, любим.“


Това е филм – възвишение.


Снимка: podmosta.bg


Препоръчваме ви още:

Тийн филми
Живот като на кино
La La Land - концертът

Ако бащата на сина ми пишеше истории

Автор: Цветелина Цекова

 

Преди седмица Цвети ми се обади да ме уведоми, че Тони има тържество в градината на тема "Денят на бащата".
Осъзнах колко е важно да присъствам и го набих в съзнанието си като пирон в дървена дъска. После забравих. За малко де, от работа. Няма значение, тя се постара да ми го напомня с смс-и, телеграми, пощенски гълъби, телефонни обаждания и имейли милион пъти. Не мога да разбера, за толкова ли смотан ме мисли?
И ето, настъпи ДЕНЯТ. Нямаше да разбера, че е настъпил, ако телефонът ми не беше звъннал в 6:02 часа сутринта. Вдигам го, а очите ми са като смачкани от кон донъти:

- Ало...
- ДНЕС Е ТЪРЖЕСТВОТО! В ПЕТБЕЗДЕСЕТ ДА СИ ТАМ! АКО ЗАКЪСНЕЕШ, ЩЕ ТЕ БЛОКИРАМ И НЯМА ДА ТИ ВДИГАМ ПОНЕ 11 ДНИ!
- Да, добре! В ДЕСЕТБЕЗПЕТ съм там! Би ли се успокоила, за Бога? Звучиш като превъзбудена пуйка.

След това от слушалката се изля истинска пуешка реч с истерични нотки. От телефона ми дори паднаха няколко перца, които си сложих за спомен на нощното шкафче. После се запътих към банята, спъвайки се в чорап. Да, до ден днешен се питам как е възможно. Мисля да пратя казуса на учените в БАН. Пуешката реч още ми звучеше в мозъка и получавах мозъчна скомина. Затова си изключих телефона. С нейните камъни - в нейната градина. Градина.

Камъни. Градина.
ААААААА, да! Днес е тържеството в градината.
Цял ден обикалям с тази мисъл в главата си. Устоях да не си включа телефона, само заради удовлетворението от мисълта как Цвети се върти като биполярен пумпал цял ден и от очите й излизат светкавици. Хахах, много е нелепа, когато е ядосана. Прилича на малко ядосано тролче. На дете в бебешки пубертет.

Дете.
А, тържеството! Без телефон се оказа невъзможно да съм в час с часа. Намирам клета баба до павилиончето за вестници. Оказва се, че е ЧЕТИРИИПОЛОВИНА.
Сърдечен пристъп. Кръвното ми скача толкова, че го губя изцяло. Качвам се на космическа ракета и някак успявам да стигна в ПЕТБЕЗТРИ. Цвети е пред градината и обикаля като лъв, пленен от вегани. Решавам да се държа на положение и профучавам покрай нея, с надеждата да не ме види. Малко глупаво от моя страна, имайки предвид, че съм два метра и мязам на статуята на Ботев в центъра на Враца. Усещам брадва, сатър, няколко куршума и чувам женски писък, но продължавам да вървя, оставяйки кървава диря след себе си.

Ето го и Тони! Вижда ме и се затичва към мен като малко паленце, попаднало в рая на кокалите. Прегръщам го. Всички бащи са там.
Тържеството е прекрасно. Той знаел да рецитира стихчета! Пее песни! Дава ми медальон "Аз обичам тати".
Без да се усетя, адамовата ми ябълка започва да се тресе като земетресението в Своге и едната ми буза се намокря.
Толкова съм горд и обичащ в този момент.
Как съм си помислил, че съществува ангажимент, по-важен от този момент?
Излизаме. Трябва да го обуя. Отварям някакъв скрин, в който има 8467 обувки. Взимам едни. Някакво хлапе започва да крещи като бабичка с открадната чанта. Явно съм взел неговите обувки. Взимам други. Стават на Тони.

Тръгваме си.
Заведох го на майка му, която вече изглеждаше като щастлива пуйка. Оказа се, че съм го прибрал с чужди обувки.
Оправих и това и се запътих към вкъщи.
Включих си телефона.
Искам да знам дали е заспал спокойно.
Разбрах, че цяла вечер е разказвал за тържеството и за мен.
Бил щастлив.
И аз съм, почти.

Препоръчваме ви още:

Как се прави свирка - само за мами с чисто подсъзнание
Момичето на тати

Татко е машина
Вълненията на един бъдещ бащаК

Всички родители са се сблъсквали с този проблем. Детето е изкарало вирусна инфекция и не желае да тръгне отново на детска градина след престоя за лечение вкъщи. Като че ли се връщаме към първите дни от постъпването му в нея – плаче, капризничи, отказва да се облече. Защо се случва това?


Болестта нарушава установения ред, при който всеки ден се е случвало едно и също и сега мъникът се чувства изгубен. Колко важен е дневният режим за децата в доучилищна възраст и какво да направим, когато се наруши?

Режимът е установен от родителите сбор от правила и ограничения, с помощта на които помагаме на децата да усвоят жизненоважните навици, които ще са им необходими за обучението, социализацията и изобщо за успеха им в живота.

Дневният режим внася душевен покой. На децата, които още нямат чувство за време, редът и правилата им помагат да развият гъвкавост, устойчивост на стрес; да разберат какво ще се случи по-нататък и в каква последователност. Ако знаят какво да очакват, те придобиват чувството, че могат да контролират случващото се. В противен случай възприемат промените като заплаха и губят ориентация. Повтарянето на едни и същи действия е нужно и за да се научат на нещо, да го усъвършенстват; чувстват се по-комфортно правейки едно и също отново и отново, докато не разберат, че са го усвоили.

Децата не са в състояние да се организират, да планират времето си, както правят това възрастните, защото в мозъка им не са развити съответните структури. Затова трябва да им помогнем.

Вижте също Готово ли е детето за ясла


Дневният режим е този добре познат ред, който ти създава усещане за душевен покой. А гъвкавостта се развива в моментите, когато се отклоните от установения режим, но знаете, че можете да се върнете към него.

В края на всяка учебна година с хлапетата от детската градина провеждаме заниманията в близкия парк. За децата това е сериозна промяна. Ние ги подготвяме за събитието: правим прощален празник, разказваме за парка. Но все едно, на тях им е нужно време да се приспособят. При първото ни излизане в парка едно от момиченцата, което току-що беше навършило три години, се заигра до самозабрава в пясъчника. Изведнъж спря, седна на бордюра и заяви: „Наиграх се. Хайде да се връщаме в детската градина.“ Възпитателката внимателно му напомни, че детската градина е закрита през лятото и сега заниманията се провеждат в парка, но показа съпричастност към чувствата на детето, на което му беше домъчняло за градината. То се позамисли, разбра за какво става дума и отново се заигра, без да се терзае особено от промяната. После още няколко пъти спира играта си и заявява, че е готово да се върне в детската градина и всеки път търпеливо му обясняваха, защо това не може да се случи. По време на второто ни посещение в парка, детето вече беше свикнало с новата ситуация. За нас, възрастните, промяната е незначителна, но за децата пътят към промените е дълъг.

children with toys on floor 23 2147663873

Детската градина се отлага по някаква причина. Какво чувства детето?

Тригодишно момченце неотдавна е тръгнало на градина. Харесват му дежурствата, при които помага на възпитателките да подреждат масите, вкъщи винаги подробно обяснява кой е бил „главен“ днес и кой ще е утре и вдругиден. Графикът и мисълта, че нещата следват едно след друго и не се променят, му внушават спокойствие. То знае какво да очаква: „Сега е понеделник, утре е вторник и аз ще бъда главен.“ За месец детето усвоява правилата и дори се гордее със знанията си. После настъпва ноември. И в средата на седмицата детската градина прекъсва, защото има някакъв празник. Детето току-що е привикнало към това, че всеки ден от седмицата ходи на градина (понеделник, вторник, сряда, четвъртък и петък съм на градина, а в събота и неделя съм с мама и тате). И изведнъж се оказва, че този ред е нарушен. Това го вади от равновесие. Възможно е да направи истерична сцена. От негова гледна точка това е трагедия, защото ситуацията не е под контрола му.

Такива „нелогични“ промени могат силно да разстроят някои деца, особено тези, които обичат да следват правила. Те могат да станат нервни, неспокойни. Дали това е сериозен проблем? Не, при по-големите деца (или при възрастните) това би могло да бъде възприето като целеустременост, упоритост, качества, които са решаващи за успеха в училище и в реализацията извън него. Но на тази възраст децата трудно могат да разберат, че в прекъсването на установения ред няма нищо драматично. Все още не притежават нужната гъвкавост на мисленето. Мозъкът на малкото дете не може бързо да превключва от един режим в друг и да се приспособява към промените.

Дали това е валидно за всички тригодишни? Не. Промяната в режима може задълго да извади някои деца от равновесие, други се възстановяват относително бързо. Трети, не обръщат особено внимание на промените.

Тревогата и огорчението, което изпитват децата в моментите, когато се нарушава редът им, се обясняват със загубата на душевен покой. Докато усещат, че контролират ситуацията, могат да се отпуснат, убедени, че всичко е както трябва. И изведнъж се променя! Това е шок, дори на нас възрастните промяната да ни се струва незначителна.

Прочетете и За правата, правилата и границите


Какво да правят родителите?

Може би градината е временно затворена или ви гостува роднина, или пък са спрели любимото филмче на детето, което гледа преди да тръгне на детска градина? Да му помогнем да преживее тези незначителни промени, означава да го "тренираме" да издържа на сериозните предизвикателства, които му предстоят в бъдеще.

1. Преди всичко трябва да му обясним, че това е временно. Ако се наложи и десет пъти. Ние знаем, че тази промяна е временна, и трябва да предадем това усещане на детето.

2. Добра идея е да го предупредим: „Утре няма да има градина и ще ни дойде на гости баба. Тя ще стои с теб, докато аз съм на работа. По обяд ще ти се обадя да чуя как сте, а като се прибера всички заедно ще се забавляваме.“

3. Не е задължително на детето да му харесат промените, дори да сме го предупредили за тях, затова е важно да признаем, че може да го разстроят: „Може да се разсърдиш, но утре е празничен ден и детската градина ще бъде затворена.“

Много родители излишно се притесняват, че нарушаването на установения ред, ще се отрази зле на децата. Някои например отклоняват предложения за гостуване извън града, защото на детето „му се нарушава режимът“. Родителите също невинаги леко приемат промените, но ако прекалено се безпокоят, ще предадат тревогата си и на детето.


Препоръките са от книгата "How Toddlers Thrive" на психолога Това Клайн

Препоръчваме ви още:

Готови за училище
Голямото тестване на тригодишните
Лесна адаптация в яслата - мисията е възможна

Автор: Диляна Велева


Имам един ярък детски спомен. Небето се е схлупило, всеки момент ще завали. Ние с баба сме в нашата градина и копаем рози. В един момент започват да капят едри капки. Тогава баба ме гушва и ми казва: „Няма страшно. Важното в живота е да знаеш как се гледат рози. Това умение ще те преведе през бурите на живота.“ Не мисля, че разбрах за какво точно ми говореше баба, но думите й се запечатаха дълбоко в мен. И ето ме сега на кръстопът в живота. Ще се опитам да си спомня някои от уроците по процеса на отглеждане на рози. По някакъв начин много ми приличат на взаимоотношенията. Ще се опитам да си ги преведа на мой език. Няма как да питам баба какво е имала предвид. Тя от години не е между нас.


Най-подходящо за розите е пролетното засаждане. Розата се нуждае от слънчево място, защитено от силните ветрове от север, но в същото време трябва и да е проветриво. На сянка розата ще цъфти слабо, често дори ще развива само листа, които могат да бъдат нападнати от мана и черни петна. Поливането трябва да осигури вода надълбоко.

Поливането ми прилича на общуването. Важно е да можем да се свързваме с другите не само на повърхността, но и в по-дълбоките си слоеве. Думите поливат почвата на душата ни. Розите имат дълбока коренова система и растението ще се добере до влага, дори и да не го поливате редовно, лъжейки се от свежия вид на листата му. За пищния цъфтеж обаче доставянето на вода е от голямо значение. Ако поливате често розите, но по малко, то до дълбоко разположените корени водата няма да достигне и растението няма да може да я ползва - освен това при преовлажнен горен слой ще се стимулира образуването на повърхностни корени, които ще се повреждат при разрохването на терена. Водата трябва да бъде топла, защото корените не „пият” студената вода. Освен това неработещите корени във влажна почва ще загният, растението ще отслабне и ще започне да боледува. Общуването е важно за развитието на нашите връзки, също както и поливането за розите. То не трябва да е изцяло импулсивно наше поведение. Общуването трябва да е кошница от общи ритуали. Важно е партньорите да правят колкото е възможно повече неща заедно. Да се хранят заедно. заедно да отглеждат децата. Да се любят. Да се споделят. да пътуват заедно. Така се гради свят. Тухла по тухла от общите ритуали. И с времето такъв свят става устойчив на ветровете а живота. Свят, пълен със спомени - заслони, под които можем да се скрием. И да ни бъде уютно. Да бъде място, в което се развиваме, защитени от препятствията в живота.


Зиме розата минава под укритие. Трудните периоди са нашата зима. Полезно е да можем да се оттегляме с достойнство, там където сме нежелани. Да си дадем време да се съберем. Дори в самотата човек пораства и се пренарежда. Връща центъра си. За да не загният розите в резултат на внезапни студове или да не загубят своята способност да цъфтят, към подготовката, организацията и зазимяването трябва да подходите сериозно. Една от причините за това е специфичната реакция на розите при промяна на температурата: при минусови температури се пука кората на растенията, а над 0 градуса растенията се събуждат. Ако след студовете започне рязко затопляне, голяма е възможността в тези пукнатини да попаднат микроорганизми, които при топло време могат да предизвикат заболяване. Затова в тези места, където розите зимуват, трябва да минимализирате възможността от резки промени в температурите, растенията да са сухи, за да може соковете, които изтичат от пукнатините, да не разнасят микроорганизми по цялото растение. Преди да „заспят“ растенията, от клонките се махат всички останали листа. Оголените растения се превиват към земята така, че да са ниско, но едновременно с това да не лежат на почвата, и се връзват на сноп.

Резитба на розитe. При отглеждането на розите едно от най-важните мероприятия е резитбата. Резитбата се състои в разреждане и скъсяване на стъблата. Чрез резитбата храстът се поддържа непрекъснато млад, балансира се растежът и цъфтежът и се подобрява декоративният му вид. Първоначално се изрязват остарелите и болни стъбла, след което се скъсяват останалите. Понякога в любовта се налага да режем. Най-болезнената част от отглеждането на любовта. Когато вече не ни обичат, трябва да можем да съберем последните капчици сили и да си тръгнем. Да отрежем вратите. Това е изключително трудно решение, особено ако сме били в дълги връзки, в които сме се вложили емоционално и материално напълно. Понякога, обаче, е нужно да бъдем смели. Най-смелите на света.Трябва просто да пуснем другия да си тръгне от живота ни. Като хвърчило да го пуснем. Да се рее в чуждите небеса. Не можем да го спрем. Ако някой не ни обича, нямаме ход. Може да се тръшкаме. Може да плачем бясно. Можем да крещим. Можем да го обвиняваме. Има моменти, когато другите просто отлитат от света ни. И то не е защото ние не притежаваме нужните качества, за да бъдем обичани, а защото понякога партньорите ни имат да учат различни уроци да учат. Ние също имаме различни неща да наузим. Може би някой ден, може би някъде ще се случим още по-красиво, в някоя чужда вселена. Така че когато, е време за резитба, не трябва  да се колебам. 

Хората и розите. Розите и хората. Пътуват толкова близо едни до други в живота. Имат общи ритуали. Отглеждането на розите е изкуство. Отглеждането на любовта е изкуство. И това са едни от най-важните изкуства по земния ни път. Да се научим да отграничаваме процесите в тях. Да се научим да бъдем постоянни в усилията, които полагаме, за да дадем живот. На розите. На любовта.



Препоръчваме ви още:

Дивите цветя, които осмислят живота ни
Извън времето
Докато чакам, просто живея

Малки и големи таланти ще излязат на сцената тази неделя, 12 ноември

Истински ден на таланта ще отпразнува Lidl Неделя в Музейко тази неделя (12 ноември). Ноемврийското издание на инициативата ще посрещне всички малки и големи таланти, които ще пеят, танцуват, рисуват и ще покажат артистичните си заложби.

Малчуганите ще могат да открият своите неподозирани таланти, като вземат участие в разнообразни работилници. Родените за сцена ще се представят с песен или стих, а тези, които обичат да са от страната на публиката, ще се потопят в магията на куклите с една различна интерпретация на постановката „Червената шапчица“.

Предизвикателства ще има и за малките художници, които ще нарисуват вкусен натюрморт по аранжирани от самите тях любими плодове. В специално ателие „Златна есен“ децата ще преоткрият красотата на природата, като създават съкровища от естествени материали. За по-сериозните бъдещи творци са подготвени истински конструктивни задачи и архитектурни предизвикателства, а BG Бъди Активен ще предизвикат най-неуморните с българско право хоро.

Като всяка Lidl Неделя в Музейко, на 12 ноември билетите за детския научен център ще са на символичната цена от 2 лева за всички посетители. Lidl Неделя в Музейко е част от инициативата „Lidl за твоето дете“, която има за цел да допринесе за пълноценното и здравословно израстване на децата и да помогне на родителите в грижата им за тях.

 

За Lidl Неделя в Музейко

„Lidl Неделя в Музейко“ е част от най-голямата инициатива на Лидл България, насочена към децата – „Lidl за твоето дете“. Тя има за цел да допринася за пълноценното и здравословно израстване на децата и да бъде полезна на самите родители в грижата им за тях. „Lidl за твоето дете“ включва серия от активности в областите пълноценно и балансирано хранене, спорт и активен начин на живот и образование и развитие на талантите. 


Препоръчваме ви още:

Нова строителна зона отваря врати в Музейко
La La Land - концертът
15 бързи трика за радост на малките и големи деца

 


Автор: Диляна Велева

 

Събуждаш се една сутрин. И мисълта като борова игличка се удря в стените на мисълта ти. Наближаваш 40. Нещо в теб е толкова същото и в същото време едно гласче писука тихо: "Вече всичко е различно.". И някак без да искаш, се спускаш по пистата на равносметките. Хиляди въпроси крещят на тъмно в теб. Постигнах ли мечтите си? Имам ли време за големи промени в живота си? Реализирах ли се професионално? Срещнах ли истинската любов? Намерих ли точните приятели? И тази натрапчива мисъл, че времето вече не е същото. Тече по друг начин. Няма го това безкрайно поле за смяна на поприща. Въпроси, въпроси и все не можеш да им отговориш така, че да замълчат.

 

Около 40... Време за ново мечтаене. Време за поправяне на грешките. Толкова, колкото е възможно. Все по-често се будиш нощем. И си мислиш. За миналото. За онова смътно бъдеще. Боже, колко бързо минаха последните 20 години, откак завърших гимназия. Ами ако и следващите 20 минат така неусетно - и ето ще бъда на 60.


Около 40 несбъднатата любов боли най-много. Толкова много са вече претенциите ти. Добре знаеш какво не искаш. Научил си се да затваряш врати, преди да те заболи зверски. Имаш карта на реалността. Достатъчно точна, че да се ориентираш в реалността.

Около 40. Започваш да губиш семейните опори. Тръгват си баби, дядовци, близки. И някак ставаш все по-сам. Няма я силата на онези хора, които са били безусловно до теб.

Около 40. Върхът в професионалната ти реализация. Все по-горе си в йерархията. Но това ли беше онова, към което съм се стремял? Точно тук ли искам да бъда сега?


Около 40 се любиш най-страстно. Просто вече не те е толкова страх да се разкриваш. И да топиш граници без страх, че ще се загубиш в другия.


Около 40. Искаш да изкрещиш на времето в теб: "Спри, моля те спри! Искам да рестартирам всичко!"


Около 40. Децата вече не са толкова малки. Вече не можеш да ги гушиш и целуваш на воля. Първи стъпки по техния си път. 
И знаеш, ще дойде време, когато трябва нежно да ги пуснеш. По пътя им.


Около 40
самотата боли по нов начин. Може да си сред хора, но все по-трудно е да се довериш. Още чувстваш паренето от предишните предателства. Поставяш тестове. Изпитания. Колко хора могат да ги издържат?


И все пак кризата е преходен период. Между старото ти Аз и новото Аз. Време за ясно, категорично преосмисляне на ценности, мечти, любови и приятелства. Време за порастване. В нова градина. В нов свят. Някъде там. В средата на жизнения път. Около 40.

Препоръчваме ви още:

Кризата на 30-те
Мъж в криза на средната възраст
За трохите по пътя

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам