Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Лесна адаптация в яслата – мисията е възможна

Автор: Тея Николова 

Това е разказ за адаптацията на едно двегодишно дете в целодневна занималня. Знам, че всяко малко човече е различно и се приспособява по свой си начин. Но пък страховете на майките (и на родителите изобщо) са едни и същи. Дано моите ви помогнат да минимизирате вашите. И още нещо, според мен няма особени пречки и адаптацията в общинските детски градини и ясли да се случва плавно и безболезнено. Въпреки многото деца и малобройния персонал.

 

Колкото и добре да си изкарва човек майчинството, рано или късно то приключва. При нас идеята беше да съм вкъщи, докато Малчо стане на 2 години и половина. Оказа се обаче, че сме си направили сметки без кръчмар и трябва да се върна на работа точно след втория му рожден ден. Ами сега? Предстоеше ни море, още не бяхме избрали яслата, а ето, че обстоятелствата ни притиснаха. Детето от 10-месечно се „джурка“ в системата на общинските детски заведения. Но най-високото ниво, до което стигна, беше „жребий“. И не извадихме късмет. Или напротив… След всички истории, които съм слушала за яслите, изобщо не си представях как ще го дам на такова място. Той е спокойно и лъчезарно дете, с което много се занимаваме. Не гледа телевизия, не яде пакетирани боклуци, малко е злоядо, не посяга да удря, с охота разменя играчките си. Как ще оцелее в яслената джунгла!

 

След доста ровене, четене и обикаляне, намерих място, което да е оптимален вариант като атмосфера, отношение към децата, разстояние до вкъщи и работните ни места и цена. Ще го наричам занималнята. Малко се обнадеждих, когато отидохме за първи разговор. Малчо веднага се разположи и се заигра. Да, обаче мама и тати бяха с него, а и беше след като другите деца си бяха тръгнали. Разбрахме се със собствениците, че макар и от морето до тръгването ми на работа да остават само три седмици, няма смисъл да започваме с адаптацията преди ваканцията, защото едноседмична почивка би изтрила всичко. На плажа обаче много му говорех за детската градина, колко е хубаво да е с другите деца, как всички майки ходят на работа, но винаги се връщат за децата си и много ги обичат. По принцип от бебе му говорим като на голям и той чудесно ни разбира. Понеделник след морето, с Малчо се явихме в занималнята. Беше ми обяснено, че съм добре дошла да стоя с него колкото и когато си поискам. Разчитах на опита на дамите там и се придържах към съветите им. Незаменимо е, че са винаги насреща и с тях може да се обсъди всяка ситуация или притеснение. Първия ден останахме заедно един час. Седнах на пода, гледах да не се меся в игрите и заниманията и да не търся вниманието му. Тъй се заигра добре. И когато му беше най-интересно, си тръгнахме, за да има желание да се върне. На втория ден стояхме пак заедно, но два часа. Този път седнах на един стол в ъгъла. Той си играеше с децата, като от време на време ми носеше по някоя играчка. Съвсем спокойно отиде с тях в кухнята за плодова закуска. На третия ден, по време на плодовата закуска, влязох в една от стаите, които не се ползват за игра. Той не ме потърси, излезе с тях на двора, забавлява се, виждах го през прозореца. (Нито веднъж, докато бях там, другите деца не попитаха къде са техните майки и бащи. По-скоро ме възприеха като част от персонала, идваха да питат как се казвам, някои искаха да им чета книжка. Затова ми се струва, че в общинските занимални нямат основателни аргументи да не допускат родители по време на адаптационния процес. А и с очите си видях как се отнасят към децата, как малките се държат едно с друго. Това пък помогна за моята адаптация и спокойствието ми, че оставям детето си на сигурно място.) В четвъртък и петък го водех, обяснявах, че отивам на работа и го оставях сам. Разделяхме се без проблем. В първия ден от втората седмица решихме да остане и да обядва там. Но той вече беше различен. Явно осъзна какво се случва и че не сме били за инцидентни забавления в детската градина. Разделите станаха трудни. Впиваше се в мен като малка коала и не можех да го оставя. Той плачеше вътре, а аз пред вратата. Хубавото е, че се успокояваше за под 10 минути, което според дебелите книги е добър знак за адаптацията. В сряда започнаха и опитите да спи следобеден сън там. 5 неуспешни. Но пък с напредък. От отказа му изобщо да влезе в спалнята и да легне в леглото, до позволението му да бъде гушнат и да му четат книжка. Занесохме негови чаршафи, възглавница като вкъщи, тениската му за сън, мечето за гушкане… И въпреки това не се предаваше. Намирах го спокоен и играещ, докато останалите спят. Вкъщи заспиваше веднага.

 

Тук започнаха самообвиненията, тъй като още го кърмя на приспиване и през нощта. Дали не сбърках, дали не трябваше да прекратя обедното кърмене много по-рано, не го ли оставих за мое удобство, защото така детето заспива бързо. И още, и още… Но нали бях чела разкази от други дългокърмещи майки, както и на консултанти, че децата безпроблемно се адаптират и заспиват в градината, че прекрасно разбират разликата. Защо нашето дете не се вписваше в този модел? Та от самата занималня ме посъветваха да не бързам с отбиването, за да не му се струпа твърде много стрес. Побърквах се. Комбинирано с все по-трудните раздели, уверенията от персонала, че детето се адаптира повече от добре, ми звучаха само като за успокоение. На всичко отгоре вкъщи Малчо, който по принцип е доста самостоятелен, стана супер "мамоцентричен". Нямаше начин зъбите си да измия дори, без да е с мен в банята. Алтернативата беше да плаче пред вратата. Не да хленчи, а да реве с пълно гърло и ей такива сълзи. Напрегната обстановка, която включва и татко, свикнал да е най-желаният партньор в игрите, сега разстроен от липсата на детско внимание. Пълна лудница. Плюс неспокоен сън през нощта и будене през половин час, сякаш да се увери, че съм там. Поне спи при нас и не е нужно да ставам десетки пъти. Тогава по предложение от занималнята започна да го води татко му. Първите два пъти след раздялата с него детето плака между 1 и 3 минути. След това започна да влиза в къщата с усмивка. И, о, чудо! Заспа там. Огромен камък ми падна от сърцето. Явно се почувства достатъчно спокоен и защитен, за да се отпусне и да заспи. Знам, че един сън там не гарантира нищо, но знам също и че щом веднъж се случи, ще стане пак. 

 

Препоръчваме ви още:

Детската градина - ползи и странични ефекти

На 4 месеца на ясла, на 3 години на училище

За нова образователна система

 

Последно променена в Неделя, 16 Юли 2017 10:53
Прочетена 6018 пъти
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Жега

Жега

12 Юли, 2017 Истории

Майките не правят така

Майките не правят така

24 Юни, 2017 Забавно

Тате, къде е сапунът?

Тате, къде е сапунът?

01 Юли, 2017 Истории

За едната плацента

За едната плацента

03 Юли, 2017 Истории

Facebook