Ninja Editor

Ninja Editor

Eфективен ли е фондът за лечение на деца? Защо отново има бум на дарителски кампании? Какви ще са последствията от преминаването на фонда към Националната здравно-осигурителна каса? Тези въпроси коментирахме с д-р Тинка Троева, бивш директор на ЦФЛД. Тя бе уволнена от предишния министър на здравеопазването проф. Николай Петров след изпращането на 5-месечно бебе за лечение и трансплантиране на черен дроб в Германия. Официалният мотив за освобождаването й бе „системни нарушения на Правилника за дейността и организацията на работата на Фонда“.

Д-р Троева, как се произнесе прокуратурата по казуса със „системните нарушения“, в които Ви обвини бившият министър на здравеопазването проф. Николай Петров?

Бившият министър Николай Петров обяви публично, че предава цялата преписка по случая с бебето, което беше лекувано и трансплантирано в Германия, на прокуратурата заради съмнения за схеми – с едни и същи външни експерти, с едни и същи клиники у нас и в чужбина, с една и съща държава, която независимо, че не я спомена, ставаше ясно, че е Германия. Това е учудващо за всички и най-вече за мене. Той какво, иска да обвини държавата Германия в корупция ли? Чува ли се какво говори? Та тази цялата преписка беше изпратена в прокуратурата, аз дадох сведения, майката на трансплантираното дете е дала сведения. Аз дори се срамувам да кажа, че трансплантацията на едно дете е повод за уволнение. Това в една нормална държава не може да се случи. Очаквах резултат все пак. Направих постъпки, след консултация с адвокатите, които съм наела, за да поискам достъп до преписката. Така разбрах, че прокурорът отказва да образува досъдебно производство срещу мен, администрацията на фонда и Обществения съвет поради липса на доказателства.

Вашият случай много напомня на историята с един предишен директор на фонда - Павел Александров. Макар че него го изведоха с белезници, но и той беше обвинен в схеми. Впоследствие обаче спецсъда върна делото на прокуратурата заради неясноти в обвинението и противоречия.

Имаме една българска поговорка: „Не е виновен този, който е изял зелника, виновен е този, който му го е дал.“ Не може да има безотговорност от страна на лицата, които си позволяват по този начин да действат срещу хора, дали всичко възможно за този фонд. Колегата Александров не го познавам лично. Никога не съм го виждала през живота си. Аз поех длъжността от проф. Пилософ. През моето съзнание не може нито за миг да мине мисълта, че един директор на фонд може да направи каквото и да е, за да злоупотреби със здравето на децата. Това не може да се случи. А пък хората, на които им минават мисли, че директорите на фонда за лечение на деца са оплетени в някакви схеми, вероятно съдят по себе си. Ние видяхме какво се случи после с този министър (б. р. Николай Петров) и защо той си подаде оставката. И всички в един глас започнаха да го защитават – това било един морален акт. Какъв морален акт е това да дадеш на кандидат-зет си близо милион и двеста хиляди незаконосъобразно и в същото време, когато знаеш, че прокуратурата те разследва, да скачаш срещу един директор на фонд, който си е сложил подписа своевременно, за да спаси едно дете?

Настоящият директор на Център фонд за лечение на деца каза в интервю наскоро, че от него и екипа му нищо не зависи, те само придвижват документите на децата. Като слушам Вас оставам с впечатление, че това не е точно така. Има ли директорът на фонда все пак някакъв инструмент за въздействие?

Въпросът ви е изключително на място и изключително правилен. Аз, слушайки това интервю, но най-вече познавайки този човек, не се изненадвам от думите му. Малко по-нататък той каза и нещо друго, нещо, което ако обществеността не беше заета толкова много с протеста на майките на деца с увреждания, може би щеше да чуе и това щеше да е причина за друг протест. Каза, че той и служителите на фонда са като „боксови круши за родителите“. Един директор, който се изживява като „боксова круша“ и едни служители, които мислят по същия начин, нямат място във фонда. Там нямаш ли душа, нямаш ли съпричастност, няма какво да правиш. Самото определение „боксова круша“ обяснява защо на всички въпроси отговаря с „нямам никакво влияние“, „не знам“. Ще ви кажа какво пише в правилника, който беше променен почти изцяло по предложение на екипа, който ръководих, с помощта на много компетентния адвокат на фонда тогава (следващата директорка го уволни). Ние дадохме много добри предложения, от които, слава Богу, 40-45 % бяха приети. Една от промените е точно тази. В предишния правилник директорът имаше право, когато установи някакъв пропуск, да върне на следващо заседание заявлението и цялата документация на детето за разглеждане отново. И тогава вече, второто решение на Обществения съвет не се оспорва. По наше предложение беше направена една поправка: ако директорът установи правен, административен или какъвто и да е пропуск, има право да върне заявлението на следващото заседание на съвета, ако и тогава сметне, че в решението на Обществения съвет има някакъв пропуск, да поиска от Министерството на здравеопазването да образува комисия по съответния случай, която е длъжна да се произнесе в съответния срок, мисля че беше 14 дни. Така че това не е вярно, инструменти има и то какви.

Не ви ли се струва, че това, което сега се случи с фонда, беше един много логичен край? В последните години има тенденция, той да бъде поставен в негативна светлина, обвиняван е, че не работи ефективно.

Аз съм много добронамерен и позитивно настроен човек. Не бих се изразила по този начин, но бих казала следното – когато има политическа воля този фонд да съществува и да работи, той не се атакува от всички страни. Тук се намесиха прекалено много външни фактори, да доказват как фондът не работи. Защо тези външни фактори не се намесиха конструктивно? Аз, говоря за моето време, защото преди това нямам наблюдения, имам поне 10 писма написани до ръководството на министерството, в които казвам, че нямаме кадрови капацитет, не ни достига работното време, нямаме капацитет във външните експерти, защото заплащането им е унизително ниско, по-голямата част от тях бяха казали: „Ние ще работим без пари, но моля ви се, тези 30 лева не ги искаме.“ В коя държава един висококвалифициран експерт в съответната област получава 15 евро за консултация или за експертно мнение? Преводачите, които ползваме, могат да разкажат много неща. Миналата година те написаха оплакване до министъра, на тях не им се плаща редовно. Нашият екип въведе ред по договорите им, за да могат хората да си получават парите своевременно. Правеше се така, че във фонда да не се създаде един систематичен ред, а да се работи на парче.

Малката Марая има шанс

c2ff80da91ee5dbb2c1264f28a25a8c3 XL

Защо, на кого пречи добрата работа на фонда?

Аз свързвам проблемите в работата на фонда с две думички – морал и пари. На първо място е здравето на детето, здравето на пациента и не знам защо, вместо да стои думичката „морал“ на първо място стои думичката „пари“. Със самото ми постъпване, предишният министър, по-точно не лично той, а неговите експерти, ми поискаха пълна справка за лечението на Байрям. Тогава беше нашумял случаят. Изготвих и предадох справката, но не получих никаква обратна връзка. И съвсем случайно, срещайки се с министъра в неформална обстановка след 3-4 дни, попитах: „Г-н министър получихте ли справката?“ – „Да, получих я, благодаря!“ – Отново попитах: „Мога ли да знам какво или кой провокира това?“ – „Едни хора ми казаха, че сме дали страшно много пари за Байрям.“ Попитах кои са тия хора, но той махна с ръка. За Байрям от немската клиника ни поискаха по системата за координация (с формуляр S2), ако си спомням добре, около 53 000 евро. Донор беше неговата баба. Една година преди това той беше лежал в тази болница, беше отишъл на преглед колегите да се ориентират какво и как ще се прави, от това посещение бяха останали около 26 000 евро. Така че за Байрям българската държава е платила 53 000 евро с остатъка, който беше в клиниката. По-нататък вече не можах да проследя случая, но до 10 седмици след това те са длъжни да ни изпратят отчет, какво точно е останало, дали имаме да доплащаме или да ни върнат пари.
Аз заварих едни доста високи суми по системата за координация, невърнати от веригата болници Аджи Бадем, във връзка с децата лекувани в турските клиники. Но ние си поискахме тези пари, няколко пъти, и получихме обратно 180 хиляди долара. Върнаха ги хората, въпросът е да бъдат върнати своевременно и да знае администрацията къде какво има да взема или да дава. Затова се иска много прецизна структура на фонда, да не се работи случай по случай, да бъде изградена система. Всичко това бях докладвала на зам. министъра на здравеопазването по онова време Мирослав Ненков. И първото нещо, което предложих тогава, беше да бъдат направени срещи с дипломатите, които отговарят за този ресор във всяко посолство, да разговаряме, да получим пълните списъци на техните клиники, които лекуват деца, за да знаем кои от тях какви възможности предлагат. Бившият министър, най-вероятно пак под нечие влияние, поиска да изготвим справка за всички деца, които са оперирани в чужбина, средствата, които са били отделени за това и резултата от лечението.

Иска се информация за децата, които са лекувани в чужбина. А за тези, които са лекувани у нас?

Ние като фонд сме длъжни да имаме тази информация. Какво е лечението, какъв е резултатът. Но за чужбина тази информация се иска тенденциозно. Което за мен е един дискриминационен факт. Защо ще искаш информация само за децата лекувани в чужбина? Което ме връща още веднъж на това, което Ви казах. За мен моралът и медицинската етика в здравеопазването стоят много по-високо, отколкото финансирането. Виждате какво се получава. По тази справка ние работихме почти четири денонощия, защото до момента систематизирана информация и за резултатите от лечението нямаше. За парите имаше – кое дете, диагноза, болница, в която е изпратено, процедура, лечение. Но резултати нямаме, няма такава система. Справката беше за 2015, 2016, 2017 година. Това означаваше на всички тези деца, лекувани в чужбина, ние да им отворим окончателната диагноза, да проследим прегледите. Установихме, че над 90 % от тях са излекувани или подобрени.

Това може ли да се твърди за българските болници?

Много кратко ми беше времето, за да мога да дам такава оценка.

Защото това е основният проблем, няма статистика, няма достъпна информация за резултатите от лечението на децата у нас. В други страни има годишни доклади за резултатите при трансплантираните пациенти например.

Държавата Германия не само прави доклади за извършените трансплантации, тя прави доклади и за качеството на трансплантациите и това е въведено със закон и затова аз недоумявам как сега се говори толкова много за трансплантации, за липса на органи, за липса на донори, след като ние нямаме такава система. След като не сме въвели изисквания за качеството на трансплантациите, което качество включва и предтрансплантационния и следтрансплантационния период. Знаете ли на какво се натъкнах аз като директор? Това също съм докладвала на тогавашния министър на здравеопазването. От една германска клиника ми написаха: „Уважаема г-жо Троева, ако продължавате да не изпращате донорите с формуляра (б. р. живите донори на деца трансплантирани с формуляр S2), за да можем да проследяваме тяхното здравно състояние, ние ще преосмислим политиката за приемане на вашите деца за трансплантация в нашата клиника.“ Не може българските експерти да определят това! След като сме казали А, ще кажем и Б. Могат ли да си представят нашите трансплантатори, когато детето е трансплантирано тук и когато донорът е от България, че на другата година той няма да дойде при тях да му направят изследвания, ами ще отиде в някоя друга държава? Те как ще си отчетат успеваемостта? Това се включва в системата за оценка на качеството. Ама ние сме можели тук да направим всички изследвания. Можем, но ние трябва да се съобразяваме с това, което правят хората, с тяхното законодателство и с техните изисквания. Ние сме включени в един регламент по системата за координация и социална сигурност и сме длъжни да го изпълняваме. Който не разбира това, не му е мястото в здравеопазването.

Да поговорим за качеството на трансплантациите у нас при най-малките пациенти, до 3-годишна възраст. Напоследък споделяме дарителски кампании на деца в тази възраст. Оказва се, че има легенди около успеваемостта при най-малките, но трудно можем да достигнем до информация каква точно е тя.

Това е свързано с докладите за качеството, за които ви казах по-рано. Докато у нас не бъде въведена тази система, аз лично не се доверявам на нищо. Защото трансплантацията може да е успешна, но периода на проследяване по-нататък, такъв какъвто хората на Запад са установили с техните критерии за качество и стандарти, тук все още го няма. Ние не сме видели, както Вие казахте, един доклад, един анализ за качеството на трансплантациите в България. Аз поне не съм видяла. Така че една таблица, в която е написано „днес три трансплантации, утре… “ за мен не е доказателство. Аз съм човек, който 10 години е работил в научен институт и се отнасям много сериозно към статистически данни и анализи. Такава статистика аз не приемам. Много време ме нямаше в България, така че не съм проследила целия период на трансплантациите у нас. Твърдя, че имаме прекрасни специалисти и чакам в тази органна трансплантация да настъпи такъв консенсус, какъвто имаме при децата, които са за костно-мозъчна трансплантация.

Още преди две години от Пациентски организации „Заедно с теб“ заявиха, че върху фонда се оказва натиск от български клиники и лекари, които имат финансов интерес децата да не бъдат изпращани в чужбина, а да бъдат лекувани у нас. Вие усетихте ли такъв натиск?

Аз не усетих такъв натиск, но и не бих се поддала. Отидох във фонда в момент, в който беше вече оказан натиск във връзка с процедурата по лечението на Байрям. Три са клиниките в България, които правят бъбречни трансплантации – Александровска болница, „Пирогов“ и УБ „Лозенец“. За Байрям „Пирогов“ и Александровска бяха дали становище, че те не са трансплантирали от 8 или 10 години деца, нямат опит с такива пациенти и препоръчват детето да бъде трансплантирано в чужбина. Единствено от болница „Лозенец“ беше дадено становище, че те могат да извършат тази трансплантация. Но след тези становища Обществения съвет (ОС) реши да изпрати детето в чужбина. Няма как на две положителни становища и то така както е записано в правилника, от институции, които трябва да дадат становище, съветът да гласува против.

Ние следим случая с малката Таня, която подлежи на чернодробна трансплантация. Решението за това дете се бави. То е на възраст, за която у нас няма достатъчно опит. Това е констатирано и в експертното решение на болницата, в която е поставена диагнозата и в която е било лекувано детето. Стана ясно, че намеренията са да бъде трансплантирано в УБ „Лозенец“ като бъде поканен проф. Масимо Малаго, макар че и това не е окончателно.

Аз по-късно научих за становището на покойния вече доц. Желев от болница „Проф. Иван Митев“, че деца до 3-годишна възраст би следвало да се трансплантират в чужбина. Това го разбрах от коментари в различните медии. Даже и да не го знаех, не бих се поколебала за това дете първо, и второ, пак стигаме до преценка на финансирането. Във връзка със случая, при който изпратихме бебе за трансплантация в Германия, преди да бъда уволнена, се поиска становище от проф. Спасов. Ако ви покажа това становище… ¾ от него е обвинение към мен в самоуправство (това никой не му го е искал) и една трета е абзацът, в който се казва, че след като детето е в чужбина и е в критично състояние, защото то беше в такова, той дава съгласие да бъде трансплантирано в Германия. Това беше ясно в самото начало. Защото в заявлението на родителите пишеше, че детето е за трансплантация. Много внимателно следях какво пишат медицинските ни специалисти и какво пишат родителите. Защото съгласете се, че на един родител, който няма познания в тази област, някой може да му е казал, че детето му е за трансплантация, но това не е лекуващият лекар. Затова много внимателно проследявах какво пише в епикризите и в заявлението на родителите. Когато изпратихме документите в германската клиника, колегите оттам изпратиха становище, според което има неизчерпани клинични възможности при това дете, т.е. може да бъде лекувано консервативно, затова искаха разрешение да опитат да го лекуват по този начин. Тогава аз коригирах сумата за клиниката, защо да изпращаме по-голямата сума като тя не е необходима на този етап. Това никой не го оцени, защото поръчката вече беше Троева да бъде отстранена. След около един месец колегите от Хамбург се обадиха и казаха, че всички възможности за консервативно лечение са използвани и се налага трансплантация. Наложи се малко да изчакат, защото нашата процедура изисква време, но се опитахме да бъдем максимално бързи. Тогава поискахме становища и двамата национални консултанти отказаха да дадат, защото не са виждали детето. Аз това го намирам за логично и нормално, но описах подробно случая в писмо до министъра.

Но другата тема, която подхващате касае морала на колегите, защото здравето на децата трябва да е на първо място. Какво значение има една сума, колкото и голяма да е тя, когато спасяваш живота на едно дете? Още повече, че фондът ги има тези пари. Аргументът на проф. Спасов беше, че ще трансплантират детето за много по-малко пари (около 60 000 лева) и другите пари ще се използват за лечение на други деца. Да, аз съм напълно съгласна. Но не може едно дете, което вече е в риск, да го връщаш ти в България, да го види националният консултант и след това отново да го изпращаш, рискът да оцелее е минимален.

Другото, което споменахте, са дарителските кампании. За мен е недопустимо, когато във фонда ги има тези пари, хората да организират дарителски кампании, за да си лекуват децата в чужбина. Това е недопустимо.

Душа не се трансплантира

0120feb98838d333fb173acb9f52435c XL

Знаете ли, родителите споделят, че предварително им казват, че няма да получат разрешение за лечение в чужбина.

Недопустимо е да кажеш на един родител такова нещо. Недопустимо е за един лекар, за служителите на фонда. Всеки може да си подаде документите в този фонд и никой няма право да казва на родител, който трепери за живота на детето си, че това няма да се случи. Това за мен подлежи на проверка и съответно наказание. Фондът ги има тези пари. В годишния му отчет за миналата година пише, че са изразходвани над 9 милиона лева (точната сума не се сещам в момента), но аз много добре знам, че фондът миналата и тази година е получил 12 милиона лева. В сегашния проекто-бюджет пак са 12 милиона, а не 14, както бе съобщено в медиите. Двата милиона са за Комисията за лечение в чужбина (за пациенти над 18-годишна възраст). Аз питам - останалата неизразходвана сума прибавя ли се към 12-те милиона за следващата година или се връща?

Ако не се лъжа, се връща… спомням си, че имаше такъв случай преди години. (През 2009 година Сметната палата оповести резултатите от одит, според който от 2005 до 2009 година на бюджета са върнати над 25 милиона лева, които не са били усвоени от фонда.)

Това не желая да го коментирам.

Какви според Вас ще са последствията от „преливането“ на фонда в НЗОК?

Свикнала съм вече на нищо, което се случва в държавата ни, да не се учудвам. За мен на първо място трябва да стои здравето на децата, на семействата. Мисля, че и за българската държава това е на първо място. Наистина не се изненадах, че министърът на здравеопазването и директорът на НЗОК в момента влизат в противоречие. Те дори в това не са се разбрали. Това е една много отговорна стъпка. Да прехвърлиш един цял фонд за лечение на деца към НЗОК?! Това изискваше предварителни консултации, предварително експертно мнение, а не както е по нашенски – ние ще направим структурата, пък оттам-нататък ще му берем ядовете. Министърът каза, че мислят дали да се запази Общественият съвет или не (поне така прочетох в няколко интервюта), а директорът на Касата заяви, че няма да има никакъв Обществен съвет оттук-насетне.
Аз съм в много добри отношения с директора на касата и се учудвам например на идеята да привличаме чуждестранни специалисти тук и да обучаваме нашите млади специалисти, за да придобият опит и квалификация, особено в трансплантациите, защото те сега са най-коментирани. Ние имаме голяма потребност от повишаване на квалификацията на специалистите и от прилагане на съвременните методи на лечение. Аз обаче имам чувството, че това се коментира от хора, които никога не са стъпвали в една чуждестранна болница. Познавам проф. Масимо Малаго и бих казала, че той би направил една прекрасна операция, обаче пак поставяме интереса на детето на първо място. Какъв е рискът то да оцелее във времето, в което ние чакаме, защото проф. Масимо Малаго не го канят само в България, него го канят в цял свят. Това може да стане със всички други професори, които биха поканили. Какъв е интересът децата да чакат? Всеки водещ специалист в съответната област си има изисквания – за екип, за технологии, апаратура. В много български болници гостуват чуждестранни специалисти. От опит знам, че когато един специалист е поканен да оперира тук, той иска да знае какво ни е оборудването, какви технологии прилагаме, иска да му бъдат изпратени снимки на операционната зала и иска да знае с каква квалификация е екипът, който ще му асистира. Едва тогава казва, че ще прецени дали да не си донесе инструментариум, дали да не си води екип, за което също се плаща. Така че това е една много рискована крачка. Начинанието е добро, но изисква време, изисква изграждане на системен подход, изисква сключване на договори с тези специалисти, с определени срокове, за да сме сигурни, че когато поискаме съдействие ще бъде реагирано навреме. Някой помислил ли е за тези неща?

Някой помислил ли е какъв е капацитетът на този фонд сега и какъв е капацитетът на международната дирекция на НЗОК? Тия хора, и особено директорът на международната дирекция, за мен са най-компетентните по координацията на системата в областта на здравното осигуряване. Няма по-добри. Те обаче се задъхват от работа. Как може, когато ние от фонда искаме да бъде издаден един формуляр S2 за два часа, те да го правят и как може когато поискаме същия формуляр от министерството на здравеопазването, да го бавят четири седмици?

Така че в Касата също нямат достатъчно капацитет. Някой помисли ли, че като отиде капацитетът на фонда там, тези хора трябва да синхронизират дейността си. Натоварването на едните и другите ще бъде още по-голямо, отколкото досега. В никакъв случай по-малко, ако не се назначат допълнително експерти. Някой помисли ли за това? Това също струва много пари.

Да дариш живот

07da00e383d0881ed3ca8a8acbeba107 XL

Ако няма Обществен съвет, как ще има контрол над решенията и прозрачност?

Аз ви казах вече. Те не са се разбрали. Министърът говори едно, директорът на Касата друго. В нормалните държави обществените средства винаги са под обществен контрол. Трябва да се направи така, че да има някаква функция, с която обществото да може да разбира какво се случва с тези пари. Биха могли да кажат, че това ще става с отчети и доклади, които ние ще виждаме, което не знам дали ще бъде достатъчно. Един прост пример. Децата за лечение в чужбина не кандидатстват само при нас. Те кандидатстват директно и в Касата. Процедурата долу-горе е същата, защото и те имат външни експерти, и те работят с националните консултанти, председателите на дружества и т.н. Те си имат вътрешна комисия, която одобрява, отхвърля или решава частично да заплати лечението, но контактът между нас липсва и това също съм го отчела пред министъра. Ние не знаехме колко деца до 18-годишна възраст са получили формуляр S2 от Касата и са финансирани директно. Има контакт само когато ние изпращаме нашите деца, подали заявление във фонда. Имахме случай, в който ние бяхме отказали да финансираме може би 10-ия контролен преглед на дете, след като в правилника пишеше до три контролни прегледа, макар че това е много бюрократична процедура, защото никога не знаеш как ще се развият нещата при малките пациенти. Сумата за въпросното дете не беше висока. Родителите настояваха, написаха жалба, която ние разгледахме. После кандидатстваха в НЗОК и одобриха молбата им. Така установих тази липса на информация между нас. Касата също работи по тази координационна система за лечение на преференциални цени в ЕС. Тя е длъжна да приеме заявлението, да даде решение. Тогава бях говорила с директора на международната дирекция на Касата, да изготвим механизъм, така че да знаем кои деца се финансират от тях и кои деца, които са получили отказ при нас, кандидатстват там. Уви, не ни стигна времето.

Какви са шансовете на децата за лечение на чужбина след преминаването на фонда към НЗОК? Намаляват ли?

Не бива да намаляват. Всяко дете трябва да има шанс. Затова си позволявам да се обърна към всички родители, на които децата подлежат на лечение – да нямат абсолютно никакви съмнения, че трябва да подадат документи за лечение на техните деца. И още веднъж се връщам към дарителските сметки. Защо са необходими след като този фонд има достатъчно средства на този етап, за да бъдат лекувани тези деца?

Д-р Троева, предполагам знаете какво се случва с тримесечното бебе, което чака за чернодробна трансплантация. Операцията му трябва да бъде извършена възможно най-скоро. Родителите направиха предварително проучване и установиха, че няма шанс детето да бъде изпратено в чужбина. За да не губят време в процедури стартираха дарителска кампания.

Пак ви казвам, това не бива да се случва, никой не бива да влияе върху тези хора, да твърди, че тяхното заявление няма да бъде одобрено и детето няма да бъде лекувано в чужбина,. Това не е в интерес на детето. Всеки има право и трябва да се възползва от това право. Неслучайно в заявлението има точка – „къде желаете да бъде лекувано вашето дете“. Родителят има право да изрази мнението си. Той е човекът, който е най-близо до това дете, това е неоспоримо. Оттам-нататък се включва експертизата, която трябва да бъде колегиална, трябва да бъде морална, която трябва да бъде дадена от висококвалифицирани специалисти, които с ръка на сърцето да кажат: „Да, това го можем!“ – или – „Не, това не го можем!“ В тази връзка ви казвам за още един случай, на едно момиченце, което заварих с документи от 2015 година, за бъбречна трансплантация. Майката няколко пъти идва при мен. Накрая ми каза, че е намерила пари детето й да бъде трансплантирано в една клиника в чужбина и в крайна сметка ще се съгласи тези хора да платят трансплантацията, но трябва ли да става така. Тогава й казах, че няма да връщаме детето. Исках да разбера защо то не е трансплантирано досега. Оказа се, че майката не е била подходящ донор за трансплантация, която е трябвало да се състои във Франция, колегите там са отказали. Оттам-нататък нищо не беше придвижено. Ние започнахме наново процедурата, с подходящ донор и т.н. Взехме офертите. Пак дадоха една много прилична оферта, от същата клиника, където беше трансплантиран Байрям, и всичко вървеше добре. Стигнахме до момента, в който се иска становището на центровете, които правят бъбречни трансплантации на деца у нас. И пак, по същия ред както при Байрям, двете болници – Александровска и „Пирогов“ казаха „да“ на лечението в чужбина. Проф. Спасов поиска детето да лежи при него и то отиде, за да го изследват. Там колегите откриха някои неща, които бяха лекувани после в Педиатрията (болница „Проф. Иван Митев“). Професорът каза, че детето може да бъде трансплантирано в болница „Лозенец“. Имайки предвид случая с Байрям, грабнах цялата документация на това дете, отидох при ресорния заместник министър, г-н Ненков, и му съобщих, че на детето е събрана цялата документация, чака много отдавна и майката вече е на нокти. Исках съвет, защото не можеше да се протака повече. Той разгледа документацията, отиде при министъра, върна се и каза, че ако Съветът съди обективно за това дете, при две положителни становища за лечение в чужбина и едно, което е нито „не“ нито „да“, би трябвало да даде решение в полза на лечението в чужбина. Предложих детето на следващото заседание, обърнах внимание на ОС какво са отговорили две водещи наши клиники, които са го написали черно на бяло. Общественият съвет съвсем обективно си взе решение детето да бъде изпратено в чужбина.

Д-р Троева, ако директорът не обърне внимание на ОС, при две становища от клиники за лечение в чужбина и едно за лечение у нас, каква е вероятността ОС съвет да не гласува детето да бъде изпратено?

Когато отидох във фонда, се опитаха да ми кажат, че ще имам голям проблем с ОС, че с него се работи много трудно. Че там има хора неспециалисти, че си позволяват да изразяват мнение, което не съответства на мнението на експертите. За шестте месеца, в които бях директор на фонда, не видях нито един член на ОС да застане срещу решение на външен експерт или пък да не се съобрази с мнението на двама или трима водещи специалисти, което е в полза на здравето и живота на детето. Не видях такива случаи. Имаше спорове, имаше понякога стресови ситуации, имаше моменти, в които някои от членовете на ОС напускаха, но в крайна сметка всичко се решаваше в полза на детето. Дори съм чувала членове на съвета, които не са медицински специалисти, да казват: „Добре, какво правим сега, пак сме на кръстопът, нека да кажат колегите експерти, какво да правим в този случай?“ - Винаги са се съобразявали с мнението им. И пак трябва да се има предвид, че при едно тежко болно дете 2 и 2 не е 4. Дори две отрицателни мнения да имах и едно положително, аз бих върнала това решение, ако е отрицателно, на следващия съвет, и както сега дава възможност правилника бих го изпратила за комисия. На първо място е интересът на детето.

Значи се върнахме в началото на разговора, на темата за морала.

Да, морала. Аз ви казах – морал в здравеопазването, медицинска етика и най-накрая идва финансирането. Но според мен тези неща се обърнаха някак си, макар че не искам да приема тази мисъл. И нещо много важно: Никой не трябва да се страхува, че ще го предадат на прокуратурата, защото е спасил детски живот.

Интервюто взе Янка Петкова


За д-р Троева:

Troeva


Д-р Тинка Троева е завършила медицина в Медицинска академия - София през 1979 г., специализира "Детски болести". Има магистратури по "Международни икономически отношения" от УНСС и "Обществено здраве" от Университета Билефелд, Германия. През 1986 г. тя придобива и специалност по "Социална медицина", а през 1989 г. - по "Медицинска информатика" и "Здравен мениджмънт" в София. До 1996 г. д-р Троева има редица специализации по промоция и превенция на здравето в Люнебург и в Кралския колеж в Кеймбридж, Великобритания, по социална педиатрия в Германия и Австрия, както и по управление на здравното осигуряване в Германия, Холандия и Чехия. Била е съветник в Комисията по здравеопазване в 37-то Народно събрание и главен съветник в 38-то Народно събрание. Осем години е ръководител на Службата по трудовите и социалните въпроси към Министерството на труда и социалната политика. Експерт е в областите на координацията на системите за социална сигурност в ЕС - пенсионно, здравно осигуряване, обезщетения при заболяване и майчинство, семейни обезщетения, лечение и превенция на български граждани в ЕС, трудова миграция и интеграция. През 2001 г. д-р Тинка Троева е избрана за Жена на годината от Американския библиографичен институт за цялостен обществен ангажимент и принос към отделните обществени групи. През 2012 г. КНСБ я награждава за активно съдействие и подкрепа на българските работници в Германия. Оглавява фонда за лечение на деца от март до септември 2017 г.


:

 

Автор: Мария Пеева

Бях решила да не влизам тази година в редовните спорове има ли място за Хелоуин по нашите земи, но в любимата ми група мами нинджи отново подхванахме темата и нямаше как да не я проследя. Разбира се, мнения всякакви изчетох - от “осанна” до “разпни го”, но искам да споделя с вас нещо, което истински ме развесели.

Няма спор, че децата обожават този празник. Повечето. По мои лични данни - 75 процента. (Да не се приема сериозно, защото статистиката ми е от моите четири деца - трима го чакат с нетърпение, а на един му е напълно безразличен и най-много да изяде бонбоните на братята си.)

Някои родители са много против да се отбелязва в училища и детски градини, но истината е, че не учителите настояват за това, а самите деца. Кое хлапе не обича да се маскира и да яде бонбони, в крайна сметка? Две неща е много трудно да наложиш на децата - да ги накараш насила да се радват на нещо или да ги накараш да мразят нещо, което им е забавно? И докато според мен правилният въпрос е - защо изобщо трябва да се отнема забавлението по какъвто и да е повод, някои по-консервативно настроени родители вероятно се питат по какъв начин да накарат заблудените си деца да забравят тези “сатанински ритуали”? Е, не се хабете, със забрани няма да стане, най-много родителите да излязат старомодни и задръстени. Но една майка сподели велика идея, която толкова ме разсмя, че не мога да я премълча.

Вместо да им забраняваме да празнуват, да накараме децата да намразят този празник! Ще проработи безотказно!

44968971 311638616098005 8630873082099138560 n

Ето и коментара на Нина Мочева:

Ако наистина е проблем за толкова хора тая Хелоуинска програма в училища и градини, има един сигурен начин да се отвратят децата веднъж завинаги и ще си спре от само себе си - да се побългари. Вместо да ги карат да се преобличат с костюми - да ги накарат да научат по едно стихотворение по случай Хелоуин. Ако може, 5 строфи. Който не знае стихотворение, ще се черви пред целия клас. Да се изиска да се научи основателят на Хелоуин кой е и да се отговори на въпроси, свързани с началната му история. Може да се направи и манифестация. Нещо такова да се спретне, и работата ще се разкисне бързо, уверявам ви...

Така че, ние, майките на деца, които обичат Хелоуин, предлагаме на учителите план в седем стъпки за трайно елиминиране на този антипатриотичен и антирелигиозен празник.

1. Вкарайте празника в официалната програма на училището.

2. Направете дълъг и сложен график на проявите, свързани с него.

3. Накарайте децата да научат историята му през годините и да държат тест с оценки. Евентуално може да се помисли и да се добави в малките матури.

4. Нека наизустят стихотворение от няколко строфи, на което ще ги изпитате в час, на дъската пред всички.

 5. Организирайте манифестация или шествие със задължително присъствие и костюми. За костюмите дори може да се направи обществена поръчка с “тайно наддаване”.

6. Нека някой прочут български певец напише песен за празника в патетично-сълзлив стил, която всички деца задължително ще трябва да пеят на два гласа.

7. Нека сладките и бонбоните се приготвят в стола на училището от здравословни продукти.

Хелоуин - кръв, пот и рецепти

44981066 355777398521310 698549595738734592 n

Гарантирам ви, че ако всичко това се случи, само след една година целият ентусиазъм на децата ще се стопи като шоколадов бонбон в детско джобче и само като чуят за Хелоуин, малките вампири ще пуфтят от досада.

А междувременно ми хрумва една много радикална идея... Защо просто не помислим как да преборим отегчението от българските празници и да ги направим наистина интересни за децата? Може би тогава чуждите няма да ни дразнят толкова.

Прочетохте ли: 

Хелоуински костюми за секси мамчета

Хелоуин и прекалените светии

Ле'ски е супермен

 

Автор: Валентина Вълчева

Много е важно човек да има адекватна самооценка, най-малкото поне за да не става за смях и на кокошките. Разбира се, аз определено вярвам, че един ден ще бъда велика и известна в някаква област, макар да очаквах това да ме сполети преди доста време, но… със сигурност знам, че няма да стана велика и известна домакиня. Не ме разбирайте погрешно! Изпитвам единствено възхищение и здравословна доза завист към онези жени, които с лекота жонглират с деца, готвене, пране, чистене, пазаруване и всички онези битовизми, които мен ме превръщат само в уморена до смърт невротичка, склонна към крайна вербална агресия.

Винаги съм знаела, че не ставам дори за зрител на „Мастършеф”, „Хел`с китчен” и всички останали кулинарни програми, а ако шеф Манчев ме види в кухнята, вероятно ще си фламбира дипломата и ще се преквалифицира в зидаро-мазач, но две загорели манджи в един ден някак си са твърде много дори за моите възможности. Обаче ето – случи се! И ако първата манджа с лека магия, два домата и лъжичка захар все пак я спасих, то втората направо си я изпепелих. Добре поне, че тенджерата отървах.

Шерше ла суп

889c4ff35cfe1f2875be51f99e27a090 XL

Та по този повод седнах и си направих една малка ретроспекция. Аз – в кухнята. И си давам сметка, че положението, ако не е трагично, то със сигурност е някъде около „трагикомичното”.

За да обрисувам най-добре точно какво имам предвид, достатъчно е само да кажа, че мъжът ми понякога в пристъп на нежност ме нарича „бедствие мое”. За пръв път, ако не се лъжа, го чух от устата му, когато без да искам му напълних врата и гащите със замръзнала царевица, докато пържеше една риба. Той беше на терасата. Аз бях в кухнята. Значи… представете си какво съм успяла да сътворя с пакет замразена царевица!

Обаче той, както винаги, остана непоклатим като крепостта „Баба Вида”. Дори не се обърна, а само въздъхна в смисъл „пак ли?!”:

- Що не идеш да си гледаш телевизия, бедствие мое?! Остави готвенето на мен!

В лѝстата с личните ми постижения през годините място са намерили рецепти като макарони с ракия, салата със сода за хляб, винен кебап с оцет, баница със сирене без сирене, пържени яйца със заливка от кока-кола, пилешки хапки със същата заливка (вече се досещате, че кока-кола се ползва с особено уважение у нас), свинско със сладко от сини сливи (впоследствие се оказа, че все пак има такава рецепта в унгарската кухня, ако не се лъжа, но при мен определено не беше търсен ефект), шоколадови мъфини, поръсени обилно със сол, филийки с пастет и пудра захар и още няколко подобни стряскащи комбинации от вкусове и аромати. Имам в актива си записан и котлон, който се наложи да изхвърля, защото не успях да отлепя тенджерата от него… Обаче пожарна все още не се е налагало да викам. Това е добре, нали?

Никога вече домакиня

890602090856167d6e437c240c8755b2 XL

Има си и добри страни всичко това, де. На същия случаен принцип открих, че варената царевица много върви със соев сос например. Шоколад с чипс също не е лоша комбинация, даже май вече има такъв и на пазара, но шоколад с водка определено не върви. Изпробвано! Ракия с удавен бонбон-лукче в чашата също не се връзват вкусово, но това са лични предпочитания. Може пък на някой по-радикализиран кулинарен екстремист да му хареса.

Но всичко това не е от липса на желание – да не си помислите! Напротив. Просто понякога, дето разправяше и Тодор Колев, желанието е по-голямо от възможностите. Готвенето не ми е стихията – примирила съм се. Мъжът и децата обаче все още таят някакви надежди за мен. А аз как да им призная, че няма представа каква е разликата между задушено и варено? И какво, по дяволите, означава „нарязвате на кубчета”?! На колко големи кубчета? Колкото зарче? Колкото кибрит? Колкото кубче „Рубик”? Или „на ситно”. Колко точно ситно е ситното? И „разбивате” еди-колко-си яйца…? Разбивате колко дълго?

В такива моменти винаги си спомням за баба ми, лека ѝ пръст. Когато веднъж я попитах колко захар да сложа в някакъв крем, отговорът беше (запазвам диалекта в оригинал): „Една шъпка и малко свише.” Разбирайте го както искате!

Рецепта за кекс

ae518958e99d053c5e2b7ccbf7c8fc40 XL

Аз държа на конкретиката. Колко точно? Кога точно? В каква поредност? Затова менюто ми е ограничено, но пък отработено почти до съвършенство. Два вида кекс, два вида мъфини, меденки, спагети, няколко супи, основни и салати... Останалото минава в графá „кулинарни експерименти”, в които основна съставка е елементът на изненадата. Разбирате, че понякога успявам да изненадам дори себе си, нали?

Боб с разтворима протеинова напитка вместо брашънце за сгъстяване как ви звучи? Гаден е. Но пък съм царица на пилето с ориз. Даже майка ми го признава. И което е по-важното – мъжът ми също.

Милото е, че фамилията не протестира особено. Но за всеки случай, когато готвя гъби например, ям първо аз, около час преди другите. А котката, малко след като се засели вкъщи, прояде краставици – мога да приложа видеоклип, ако не вярвате. И това – без дори да е опитвала от манджите ми.

Та мисълта ми е, че кухнята определено не е моето царство, колкото и НЕженствено да звучи това. Ето, казах си го! Признат грях – половин грях. И вярвам, че не съм сама, нищо, че не си признавате.


Препоръчваме ви още:

Захарче, сготви ми пак!

Ние, несръчните

Как да накараш жена да ти готви

Автор: Траяна Кайракова

След дълго лутане по адреси, села и паланки, най-накрая се яви светлина в тунела. Една девойка от Индия освобождава стая и о, чудо! харесва моето дете. Ако някой предварително освобождава наета стая или апартамент преди изтичане на договора, той търси наемател. Всичкото хубаво, ама после трябва и хазяинът да те хареса. Тъй да бъде, ще го омайваме. Вики ходи, оглежда квартала, условията, ходят и вечер, за да се види осветено ли е, абе контрол отвсякъде и слава, Богу! Мястото е чудесно, наемът поносим. Е, стаята е чисто празна и ще иска боядисване и обзавеждане, ама туй да е. Срещат се с хазяина, уговарят се и ние, чисто по български, удряме по една ракия и заспиваме блажено спокойни и щастливи, че всичко се е уредило. Ние спим, оня отгоре има мускулна треска от смях на корема. На другия ден детето и Вики отиват и започват да преговарят за сметки, режийни и т.н. Дават ми сметката на човека, та да му преведа пари, и аз чакам само да ми свирнат. Към 22 часа детето звъни ужасено и казва:

- Не пращай никакви пари! Няма да стане!

Само дето не умрях права. Ама как, защо, какво? Главата ми ще гръмне. Оказва се, че хазаинът няма вяра на чужденци и иска гарант, който да си даде копия на личната карта, шофьорската книжка, акта за раждане, адресната регистрация и отрязан палец за всеки случай. Тоя не е ли чувал за защита на личните данни, не знам. Явно не е. Излишно е да казвам, че тая нощ не спахме. Първата ми мисъл беше защо нямам частен самолет. Да знаеш, че детето ти е само и страда, а да не можеш нищо да направиш, на това му викам ужас. Почвам пак да търся квартири, да пиша, на когото се сетя, да гледам хотели и хостели, баща й гледа първите полети сутринта, лудницата е пълна. След десетото кафе най-после се разсъмва. Аз съм като дрогирана, мъжът ми като след десетдневен запой и не смеем да се погледнем в очите, щото ще заревем с глас. Аз оня другар го разбирам. Сигурно си е патил от наематели, ама как да му обясня, че сме сериозни хора. Вики направи пътека да говори с него, няма и няма. Детето е на прага на нервна криза, не за друго, а защото лекциите почват и няма да може всеки ден да стои до вечерта в университета, а после да хуква по огледи. Накрая мъжът ми намира решение. Собственикът да каже колко наема иска да предплатим, за да е сигурен, че няма да го излъжем, и ще ги пратим. Няколко кредита ще изтеглим, само да е спокоен!

Да срещнеш доброто

fee61bdaef9e15a087794d9505849270 XL

В 10 сутринта Вики има среща с него. Тая жена как не откачи покрай нас не знам. Мога само да я благославям за човечността, добрината, грижите, любовта, които раздаде безрезервно за детето ми. Тръгвам за работа и следя часовника през минута. Телефонът ми започва да звъни. Вики е! Ама що да не ми забие апаратът и да не мога да вдигна! И така 5 пъти. Вече ми иде да го изтряскам, а след него и аз да се хвърля отнякъде. Най-после успявам да вдигна и още по щастливото викане на името ми разбрах, че хазаинът се е съгласил. Направо ми омекнаха краката. Вики хуква с колата да вземе детето и да подпишат договора. Половин час по-късно детето звъни. Не могат да подпишат договора, защото индийката не е оставила ключовете за стаята. На всичкото отгоре си е изключила телефона и не могат да я открият. Мъжът ми изрежда всички роднини, знайни и незнайни, като завършва с думите, че тая мома вече сигурно е в Индия, де ще я дирят. Два часа по-късно девойката благоволява да си включи телефона и да се разберат. Отиват пак при хазаина, стискат си ръцете, вземат ключовете, аз чакам на нисък старт, за да пусна парите по банков път. И пак ядец! Хазаинът пита кога ще пристигнат парите, щото не иска да се харчи и да връща капарото на индийката от своите пари, ами направо от новия наем. Казвам, че до три работни дни, ама сме петък, тъй че ще е в сряда. Да не се безпокои, веднага ще снимам платежното, няма кахъри. Детето пак звъни. Иска парите на ръка, иначе няма договор и квартира! Божке, какви бяха тия мъки родилни! Какво беше туй чудо! Таман се ухилим и се озъбим моменталически! Вики се сеща да пратим пари по Western Union, че идват до час. Хуквам веднага. Вече е почти 16 часа, петък е, в България сме да не забравяме. Отивам на касата, вече предвкусвам победата. Възрастната женица ме поглежда, иска ми документите и започва с един пръст да въвежда. Десет минути по-късно се пули недоумяващо. Не може да ми прикачи личната карта в бланката. Вика едно по-окомуш девойче. Не било PDF, a GPG формат. Прикачат картата, аз вече тропам нервно и питам за колко време ще пристигнат парите, че банките на другия край на света и те са с работно време. Зад мен се нарежда опашка. И тя почва да тропа и да ме гледа гневно. Аз се потя като прасе и се моля всичко да е наред.

- Готово! – щастливо изрича служителката и натиска заветния клавиш.

В същия момент - като по филмите, на екрана излиза червен надпис „ Вашето плащане е спряно, обадете се на … за справка.“ Призлява ми. Жената се черви, такова нещо не й се е случвало. Зад мен тълпата вече озверява, обаче аз не мърдам. Стоя вече в локва вода от пот и джапам нещастно. Детето звъни да пита какво става, щото чака пред офиса. Успокоявам го, че до 15 минути парите са там. Звъня на посочения телефон и една изключително любезна девойка ми обяснява, че поради зачестили измами и съображения за сигурност, правят проверка. Тук да отбележа, че на два пъти се опитаха да ни измамят да пратим пари на несъществуващи хазаи, докато търсихме квартири. Единия път в Южна Америка, другия не помня къде. Обещават да ти пратят ключовете за дома, веднага щом пратиш парите. То много хубаво, ама таман да се вържеш и да кацнеш посред нощ, а такъв адрес няма или ключовете не стават, върви търси Михаля.

До дъщеря ми

70eaefc5bc6bfbfdd6ffa7ba31cfa7c1 XL

Пита ме девойката говоря ли английски, ама аз и майчиния си вече не помня. Сега ще ме свърже с централата в Америка ли, в Англия ли, ще намерим преводач и ще направим конферентна връзка, за да пуснат превода. Тук вече идва шефката на банката и затваря касата, като побутва народът на друго място, за да не ми пречи, като буйства. Предупредена съм да не прекъсвам връзката, докато не приключи процедурата. И се почна…

- Хелоу, мисис…, аз съм еди-кой си и сега ще видим що така вий искате да пратите пари на дъщеря си.

Някой превежда, девойката връща на мен, аз се пъна да не изтърва някоя важна дума.

- Как се казвате? Кой ви е телефонът? Номер на лична карта, адрес, на коя улица сте в момента, в коя банка, в кой град, в коя държава?

Аз отговарям и господинът на всеки отговор отвръща:

- Оооокеееей…

На всяко „окей“ аз съм убедена, че вече е доволен и пуска превода. След двайстото разбрах, че не е точно така. На всичкото отгоре след всеки въпрос започва музика – търъдъръдърътъръдъм… Девойката пак мило ми обяснява, че чилякът в това време си въвежда моите отговори. Усещам как телефонът ми неистово звъни за стотен път, знам, че е детето, обаче не мога да вдигна, за да не прекъсна конферентността. Вече съм се жлътнала окончателно, следя часовника и се моля, ако ще умирам, да е след като пуснат парите.

- Защо пращате парите? Ама сигурна ли сте? Ама това наистина ли е дъщеря ви?

Тя е! Сигурна съм, мога да посоча деня, часа, акушерката, шевовете, всичко! Вижте й фамилията! Ами ако бях разведена и с други имена, не ми се мисли какво щеше да стане!

- Тя в кой град е?

- В тоя, дето ги пращам!

- Друг път пращали ли сте ?

- Не съм! И няма да повторя.

Хората са си прави и процедурата е чудесна, ама за такива, дето нямат зор и не бързат. Пък аз не съм от тях в момента. Цялата банка е притаила дъх и ме гледа съчувствено.

- Вие откъде взехте парите? Мъжът ви знае ли? Дъщеря ви знае ли?

Търъдъръдъръдъм…..

- На колко сте години? Имате ли други деца? Колко са? Знаете ли им имената?

Търъдъръдъръдъм…..

- Питайте го, моля, за колко време ще пристигнат парите? - изграчвам нещастно на момичето от централата. Тя превежда. Иде сериозен отговор:

- Госпожо, когато приключим с интервюто и въобще реша да одобря превода, ще отговоря на всичките ви въпроси. Сега, моля, не ме прекъсвайте, само отговаряйте.

Търъдъръдъръдъм…..

Накрая бях готова да дам кръв, да пишкам пред всички в чашка, да пратя ДНК или каквото още поискат, само и само да пуснат пустите му пари. В крайна сметка, човекът реши, че съм благонадеждна и заяви, че всичко е наред, а затова, че са ме забавили, детето може веднага да изтегли заветните пари, без да чака. Тука вече цялата банка ръкопляска!

Сега ти остава да бъдеш щастлива

df61c280cccd78ae56a1c3f0d1cf6db0 L

Излизам и ми иде да запаля няколко цигари от облекчение. Обаждам се на детето, което вече е побесняло, защото дреме от час и чака, а според него майка му си лафи с някого по телефона и не вдига. Обяснявам набързо и я пращам да тегли. Три секунди по-късно детето звъни и крещи:

- Мамоооо! Парите ги няма!

В същото време иде и смс – „Western Union Ви уведомява, че данните по личната Ви карта са невалидни и няма да бъде извършено плащане“. Бегом назад към банката и в същото време пак звъня в централата. Същата любезна девойка ме успокоява, че ще провери (и да не затварям, разбира се) и казва:

- Няма проблем, личните данни оправихме, обаче има някой в сметката Ви и затова терминалът е затворен.

- Бе кой ми е в сметката, бе?! Не стига, че си казах и майчиното мляко, обърках се аз ли съм, не съм ли и къде се намирам, ами и някой ми е в някакъв терминал!

- Спокойно, господинът, с когото говорихте, обработва документите (ма той за къде ли да бърза човекът?) и всеки момент ще стане. Ето, готово, благодарим, че изчакахте!

Звъня пак на детето и поръчвам веднага да ми звънне, като изтегли.

Двадесет минути по-късно отговор няма. Ми как да има, като в нейната банка й удрят подобно на моето интервю, докато й гръмне главата и забрави как се казва, и завършват с думите: „И сега веднага отиваш и плащаш наема! Да не ги дадеш за дискотеки, цигари или наркотици!“. Хукват двете с Вики и сега се оказва, че индийката я няма за свидетел при подписване на договора. Свидетел става Вики и най-накрая се подписват всички нужни хартийки. Оттам се почна мазане, чистене, обзавеждане и т.н., които естествено пое Вики, барабар с детето и сагата приключи.

Тая вечер не пихме и не ядохме нищо, за да не урочасаме нещата!

А за това, което направи тази разкошна жена, няма да ми стигне цял живот да се отблагодаря. Искрено вярвам, че всяка малка добринка се връща по-голяма у дома и съм убедена, че на добрите хора се случват добри неща. Затова зная, че Вики е щастлив и богат човек със семейството, децата си и безкрайната добрина, която не само носи, а раздава на другите. Пожелавам ви все някога в живота си да срещнете някоя Вики, да се докоснете до доброто, да търсите доброто, да правите добро, защото то е смисълът на живота…


Прочетохте ли: 

Да срещнеш доброто

Най обичам

Едно писмо, което пристигна в пощата на мама нинджа. Авторката помоли да остане анонимна.

Никога не съм се считала за конфликтна личност. Всъщност доскоро май никой не ме считаше за конфликтна личност, което само по себе си може да е проблем. Хората често се удивяват, че е възможно да уважаваш и зачиташ тяхната позиция, но и да си отстояваш своята. Но ето ме сега – усойницата, която разваля семейството... Свиквам с новата си позиция, сссс… сссс, поклащам опашка, плезя език и тръгвам, пардон, пропълзявам напред. Но все пак, за разлика от библейския си аналог, бих искала да ви покажа един плод и да помоля – по възможност, не яжте от него! Изкушаващо е, лесно е, привично е, но не си заслужава!

Никой не е застрахован

ae7d3bea3c07ccb94f647576b4b676d2 XL

Първоначално, родителите на мъжа ми ме приеха радушно, струваха ми се приветливи и открити, все още смятам, че са добри хора. Не бях свикнала. Моето собствено семейство е от особняци и вълци-единаци, сред които винаги съм имала умиротворяваща роля. Мислех си – ще е чудесно моето дете да расте в едно по-сплотено семейство. Още тогава мъжът ми ме предупреждаваше – не ги познаваш, дано никога не видиш другата им страна. Е да, но стъпих накриво. Родих „ТАКОВА“ дете (цитирам от „Наистина ли мислиш, че ще те окуражим да родиш още едно такова дете?“). Какво точно му е ТАКОВА-та на детето не ми е много ясно, но да – бързак с 3 месеца преднина и потенциал на киборг, заради имплант в главичката. Вече си го представям да раздава правосъдие и казва: „Внимавай, ще се върна!!!“. И сега много убедително ни командори.

Така е, моята философия е свързана с лимонадата от лимоните и „дефектите“, които стават ефекти.

Не е, защото не се отнасям реалистично и отговорно към възможните предизвикателства. Просто човек променя това, което може. Разбира се, изпитвам страх, дори ужас, че чак и параноя на моменти. Но с какво ще помогна на детето си, ако го отгледам с този страх, с чувство за малоценност и желание да бъде защитаван на всяка своя крачка? Разбира се, лесно се философства, трудно се преборва майчиния страх и желание да закриляш.

Но не за този страх исках да поговорим. А за онзи, който ни кара да сме агресивни към различното, и отчаяно да се опитваме да го върнем в рамките на „нормата“. Това е страхът, който ни заслепява, кара ни да търсим ВИНАТА, но не и РЕШЕНИЕТО. И дори да се заблуждаваме, че търсим решение, всъщност искаме на всяка цена то да е в рамките на познатото и комфортното. Което невинаги е възможно, да не кажем – рядко…

Да не кажем – никога.

Да не дава Господ!

e78b6e4955151aa3823cbab8d711db2b XL 1

Гледам обществените вълнения напоследък и си казвам – да, това го преживяхме в умален семеен вариант, но то оттам тръгва. Винаги тръгва от нас, от душите ни - оттам заразява семейството, а оттам и обществото. Отказване да се признае, че има проблем. Доказване, че всичко е спекулация и нечий зъл план да получи пари (в нашия конкретен случай родителите на мъжа ми обвиниха лекарите, които оперираха детето ни). Търсене на вина и отговорност в хората, които имат най-много нужда от помощ (Защо стана така? Ти си виновна, разбира се! Не си направила достатъчно, не си преценила нещата достатъчно добре. И сега не правиш достатъчно… (Втора скоба - момент, нали нямаше проблем, как така сега не правя достатъчно за проблем, който не съществува?! Хъх... ?). Обвинения в лъжи. Обвинения в безпричинна злонамереност към хората, които се опитват да намерят решение (което не е приложимо и служи само за успокоение на тях самите, не за нещо наистина ефективно). Липса на комуникация и чуваемост. И всичко това, за да имаме контрол над неконтролируемото. Но колкото повече неща държим да контролираме на всяка цена, толкова повече възможности има на много места този контрол да се пропука. И толкова по-недоволни и недоразбрани се чувстваме всички.

Страхът не прави хората лоши, но ги прави слепи и по-нещастни.

Сега сме в информационно затъмнение. Аз също се страхувам. Страхувам се и да не заразя детето си с този вирус – страха. Но ако има действие от другата страна, ако приемат поне някоя от поканите ни, ще заложа на доброто и на човешките отношения. Само че нямам сили за инициативност. Нужни са ми другаде. На семейно ниво мога да си позволя това бездействие, но за съжаление, на държавно, национално ниво нямаме този лукс...

Не е лесна позицията на майката, която от една страна се бори за здравето на детето си, а от друга се сражава със семейството, което не иска да приеме детето й, и се страхува от него, и я обвинява. И аналогът с обществото ни е много верен. Но майката няма да се предаде, защото я води най-силният инстинкт и най-великата любов. Детето няма да се предаде, защото има право на живот. А семейството/обществото ще трябва да намерят сили и да преборят страха от различното. И може би тогава ще видят, че различното не е чак толкова страшно.

Ще завърша с послеписа, който ми прати авторката на писмото: 

Сигурна съм, че на свекъра и свекървата им пука, иначе нямаше да реагират с такъв страх. Сигурна съм, че българите не сме лоши хора, но сме малко по-податливи на влиянието на страха.

Препоръчваме ви още:

Семейства с болни деца в безизходица? Наистина ли искаме това?

Майките искат промяна, а не преврат

Не ме гони!

 

Размислите на една майка в безсънните нощи:

Независимо дали вярвате в съществуването на татешката мафия или не, трябва да признаете, че новоизлюпените татковци, които иначе не знаят какво им се случва, докато бебето не им се разреве у дома в три през нощта, изведнъж започват да разбират идеално какво им трябва, за да могат да се наспят и да са адекватни на работа.

Поне със съществуването на подобна организация си обяснявам внезапната проява на далновидност у бъдещи или новоизлюпени татковци, за които новината, че очакваме наследник, се превежда като: „Който спал до термина – спал...“ Да не говорим, че половината не могат да изчислят кога ще се сдобият с детенцето или не са много сигурни в датата – плюс-минус няколко месеца.

До когото татешката мафия не стигне на време, или който страни от вече опечени татковци, бързо бива нарочен за мъж под чехъл. Явно е въпрос на чест да се измъкнеш от всичко, от което успееш, с оправданието, че да си татко е важно, чак когато детенцето проходи, проговори и т.н.

И така, когато бъдещото увеличаване на нашето малко семейство беше неоспорим факт, отдалеч започна един разговор за това, кой в коя стая ще спи след раждането. Услужлив по-възрастен колега, с натрупан опит в гледането на бебе, го беше подготвил с неоспорими факти и аргументи от сорта на: „Аз след бащинството, като се върна на работа, ще трябва да съм адекватен и да не заспивам на бюрото си.“ - или - „Ще ставам да ти помагам, но е хубаво от време на време да се наспивам.“

Къде е бебето?

54b4716a3dc0cd733b26e61ebb10e28e XL

Това “от време на време“ се превърна неусетно в неговата окупация на кабинета и глухото ръмжене всеки път, когато се прокраднех да поседя на бюрото и да поработя на лаптопа.

Последва атака на тема: как ще бъде транспортирано бебето по време на разходките. Така обичаният от мен слинг трябвало да отстъпи на количката, защото бил намерил една с места за две бири и щял да имал свободна ръка да ме прегръща... Маневра за заблуда на противника!

Реално, обаче, всичката подготовка не му помогна да се спаси от последствията на бащинството, а именно „златния фонтан“ и разсеяността.

Златният фонтан го застигна, когато неуспял да се спаси от вечерните масажи и къпане на бебо го подсушаваше една вечер и малкият решил да го маркира като собствена територия. За да подражава на котките, не за друго. От истеричния смях, който чух от кухнята, бях алармирана, че се случва нещо необичайно и се затичах по коридора, само за да намеря благоверния смеещ се с гръб към бебето, което гледаше самодоволно. Домашните му панталони бяха прорязани на две от мокра ивица, която не свършваше в предната им част. Някак си тя се проточила около крака му и свършваше в задната. На въпросите „как“ и „защо“ ми беше обяснено, че бил изненадан и се завъртял (точно като котките, сякаш струята ще спре като си с гръб към нея), а стратегически висящата кърпа не била използвана, защото мислел, че такива неща се случват само на мен.

Да не говорим за моментите, когато документите и портмонето ми оставаха в колата му и той твърдеше, че е проверил и ги няма. С една такава снизходителна усмивка ми казваше, че е нормално да си губя ума. Докато не се оказа, че не е погледнал в жабката. Победа за мен!

А разсеяността го застигнала в магазина, където си харесал пастет, който с удоволствие унищожаваше систематично, докато една вечер, достатъчно адекватни, се заговорихме за името, което намекваше: вегетариански продукт.

Колко ли вегани са били жертвани за него? (малко черен хумор за разведряване на атмосферата)

Ами... Да видим съдържанието? Картофено пюре, подправки и други.

Когато се осъзна, не го пипна повече... от срам.

За бебетата

e5cecf529da8f09a63b96472a35c25c9 XL


Игра на чаши

Играли ли сте някога играта на чаши?

Каквото и да си говорим, повечето от нас са пристрастени към нещо топло и в голяма чаша рано сутрин. Някои пият чай, но повечето са закачени за кафето доживот и сутрешният ни ритуал включва време за приготвянето на любимата напитка, наливането в чаша и подправянето по вкус, което след време е отработен ритуал, в който мозъкът може и да не участва.

Нещата обаче се променят, когато се появят децата. Тогава, поне за мен е така, играта на чаши е особено ожесточена. Аз обикновено я губя напоследък.

Правилата са: да бъде набелязана чаша, която е в обща стая. Чашите в спалните, тоалетната и други помещения, обитавани от един член от семейството по всяко време, не могат да бъдат завземани.

Чаша, която се намира в обща стая, но бива използвана в момента, също не може да бъде отнемана.

Не трябва да са предявени претенции към нея и ако в следващите пет минути никой не я припознае като своя – ваша е.

От опит си признавам, че е изключително трудно да достигна до заветната чаша и да завърша рунда успешно. Но колкото по-стратегически действате, толкова по-голям е шансът да се сдобиете със заветната чаша.

И така, когато решихме да имаме деца, никой не ми и намекна колко ще е трудно със съня. Всички се хвалеха колко е хубаво (и мисля, че го правят, за да подлъжат и другите да се прецакат така, защото и аз съм се хващала със широка усмивка да казвам, че е прекрасно). Ами не е. Сънят е само спомен, когато спомени изобщо могат да достигнат до съзнанието. На всеки два часа малкият пакет изревава, че иска да суче поне един час и колкото и да е хубав съветът да се спи, когато те спят – ами няма как. Има пране, готвене, чистене, пазаруване, религиозно спазване на режима на детето с разходки и образователни игри. Да не говорим за домашни любимци и родители, които уж да помогнат пък седнат на лафче и само си поръчват кафета и кексчета и „защо не забъркаш един щрудел, че искаме да посрещнем сиблингите ти тук...“

Първите седмици с детето са зомби-апокалипсис!

d8133fe8b5933594698b20331fea7c64 XL

И така нуждата от кафе става още по-остра. Особено сутрин след две хранения, три смени на пелените, почистване и обгрижване на домашните любимци и други занимания и когато е очевидно, че повече няма да се спи, търсенето на чиста чаша започва. Да си призная повечето са в различен стадий „на“ и „след“ употреба или в съдомиялната, и чакат да бъдат измити.

Тази сутрин новият рунд започна в осем сутринта, когато в мъглата от недоспиване изнесох пелените и се понесох към балкона, за да просна прането. И, о, чудо, на холната маса стои съвсем самичка почти чиста чаша за кафе. Вярно има вода вътре и не е ясно кой последен е пил от нея (котката, кучето, малкият, големият, някой посетител и т.н.), но от водата лесно мога да се отърва.

Оглеждам се крадешком. В момента в стаята няма никой и никой не изглежда да я е заплюл. Започвам обратно броене от пет минути, за да предявя претенции. Няма попови лъжички, косми и други замърсявания. Дотук добре.

Свекърва ми държи собствена в ръка, докато преминава по коридора... Чакайте! Кой ден е днес?! Кога ли е дошла? Явно ще го уточнявам по-късно това.

И майка ми не се заглежда по нея... Майка ми е тук?! Колко е часът? Няма значение-е-е...

Докато установявам нарастването на домакинството ни, петте минути изтичат и лелеяната чаша е моя! Най-накрая! Вече няма значение кой или какво е лочило от нея, дали малкият демон е точил лиги вътре или други дребни проблеми като този. Един брой вода се излива, няколко на брой кафета се наливат и най-накрая блажено вдишвам аромата. Това ще запази ума ми за няколко часа или поне ще ме събуди достатъчно, за да разбера какво се случва.

Малкият вампир спи.

Котките се крият от него.

Кучето се крие от тях.

Грабвам книгата и кафето и влитам в хола с надеждата за пет минути за мен, когато чувам: „Дъще, пиеш прекалено много кафе...“

*Авторката пожела анонимност.


Препоръчваме ви още:

Със сигурност си млада майка, ако...

Денят се познава от сутринта

Житейските правила на дребосъка

Клементина Манчева не само ми е любима художничка и скъпа приятелка, не само е майка на две чудни деца, но и скоро й предстои прекрасно събитие. Знам много добре как се чувства, знам и как отвсякъде я замерят с коментари - понякога доброжелателни, а понякога - не чак толкова... И на мен често ми идва да изкрещя като нея.

Казват, че когато се ражда дете, с него се ражда и майка. Красиво, но никой не казва, че с раждането на майката се ражда и нейната вина. Присъдата е доживотна. Без право на замяна.

Имаш бебе? Честито! Оттук нататък ще бъдеш виновна завинаги, каквото и да правиш, както и да го правиш.

И така: родила си на 20? Не, не и не! Недопустимо! Ти си още дете, не можеш да гледаш себе си даже, тръгнала си да създаваш живот, абсурд. Много безотговорна постъпка! Първо трябва да осигуриш материалните блага за три поколения внуци напред, едва тогава можеш да се замислиш за наследник, евентуално.

Или пък детето се появява тогава, когато съученичките ти дундуркат внуци? Как въобще си позволяваш подобно нещо, къде ти е акълът? Знаеш ли какви страшни генетични болести дебнат зад ъгъла? На какво го обричаш това дете, нали в детската градина ще му викат – „Баба ти идва да те вземе“? Ужас, ужас! Пу, пу, да не дава Господ!

Този етап

Клемс1Търсиш дълго най-подходящия баща за детето си? Е докога ще чакаш? Да не си мислиш, че ще ставаш по-млада?

Раждаш от човек, с когото сте отскоро заедно – на „първия срещнат“ ли намери да родиш? Толкова ли не можа да избереш някой по-добър?

Кърмиш детето? Чудесно, поздравления. Ама то е на 6 месеца, на 12 месеца или О, БОЖЕ! – на две години, а ти все още го кърмиш??? Не си ли чувала, че вече няма нищо полезно в кърмата ти, даже е вредна!

Не го кърмиш? Анатема! Ама как е възможно, каква майка си ти въобще? Длъжна си да го кърмиш, с цената на всичко! До трети клас! Тя, пържолата, най-лесно се прокарва с кърма – азбучна истина!

Решила си да гледаш детето, докато тръгне на училище. Ти си ужасна майка, която лишава детето си от социални контакти с връстниците му, това дете никога няма да се научи да общува нормално и ще стане социопат. И как е възможно да не гориш от желание да се върнеш в корпоративната мелачка и да растеш в кариерата, това е толкова ретроградно!

Връщаш се на работа, а бебето е на само 9 месеца? А не си ли чувала, че детето до 3 години има нужда от майка си денонощно? Къде въобще ти е майчинският инстинкт? Ще му причиниш непоправима емоционална травма, с която тълпа от психолози ще се бори до пенсионната му възраст (най-малко).

Позволяваш му всичко - ще израсте без граници, няма да признава никакви авторитети!

Опитваш се да го възпитаваш в ред – ограничаваш личността му, ще расте потиснато и без желание за развитие.

Моля ви, кажете на жена ми, че е супер майка!

Клемс2

 

Опитваш се да обръщаш внимание и на партньора си – пренебрегваш децата, те ще отлетят някой ден и горчиво ще съжаляваш за пропуснатите моменти.

Опитваш се да прекарваш възможно най-пълноценно времето си с децата – пренебрегваш мъжа си, ще си хване любовница, даже две! За по-сигурно три.

Веднага след раждането тръгваш на спорт, за да влезеш във форма – за какво въобще го роди това дете, щом си позволяваш да мислиш и за себе си? Егоистка!

Година след раждането все още носиш панталоните от бременността – дебелана, мърла, не се ли виждаш на какво приличаш, спри да дояждаш пюретата на детето!

Раждаш му братче или сестричка – така нямаш възможност да му се посветиш изцяло, не му осигуряваш най-доброто, което е възможно.

Единствено дете е – възпитаваш бъдещ егоист, който ще е убеден, че е център на Вселената.

Записваш го на спорт, музикален инструмент, математика, творческо писане – това дете не може да диша!

Оставяш го да разполага със свободното си време – само за глупости ще си мисли, ще стане наркоман.

Слагаш му шапка, държиш го босо, пишеш домашни с детето, не пишеш домашни, готвиш здравословно, поръчваш пици, пускаш го да учи на другия край на света, помагаш му и като студент – няма никакво значение.

Ти си виновна!

ВИНОВНА, защото си МАЙКА!

 

Тук може да видите интервюто ни с Клементина - Художникът е оголен нерв. Нейни са и всички тези прекрасни картини в текста.

Препоръчваме ви още:

Пътят към майчинството

11 неща, които ми се иска да знаех преди да стана майка

Благословията да бъда майка

 

или Как станахме едни „кресливи“ родители

Автор: Моника Симеонова

Искам да ви разкажа моята история. Какво ме накара ли - статията на Татко Калоян, както и хилядите коментари срещу майките на деца с увреждания – историята на нашия Калоян...

През февруари 2016-а на мен и моя партньор (който ще нарека мой Мъж, а защо с главна буква ще пиша по-нататък в моята история) се роди първородният ни син.

Когато през лятото на 2017-а тестът за бременност показа две чертички с моя Мъж за кратко изпаднахме в смут – второ дете и то толкова скоро... но ние си искахме две деца, преценихме, че сме млади, здрави, имахме засега и финансовите възможности и знаехме, че ще се справим.

Втората ми бременност беше песен – нямах никакви проблеми и оплаквания – това, което ме смущаваше и споделях с наблюдаващите ме лекари, бяха слабите движения на бебето (все пак сравнявах го с първото си дете).

Направих 4 феталтни морфологии, всеки месец бях на консултации, минах и през консултация с шефа на Генетиката в Майчин Дом – всички казваха – детето е на 97 % здраво и добре.

На 03.02.2018 събота – Калоян реши да се роди – не искам да описвам как протече раждането – беше по-тежко от първото.... малкият се беше нагълтал с околоплодни води (които поради неизвестна причина бяха станали зелени) и беше претърпял вътреутробно страдание.

На следващия ден държах момченцето си в ръце, нямаше силички и беше по-отпуснат, но го дължах на натравянето му от околоплодните води.

В понеделник ме извикаха в неонатологията, за да ме информират, че генетиците от Майчин дом искат да вземат кръв от детето ми за изследвания, тъй като имали съмнения за генетичен синдром – изпаднах в шок – моля, как така, нали направихме толкова много изследвания и нищо, всичко беше наред?!?

Тогава една от лекарките ми подшушна, че имат съмнения за Синдром на Прадер-Вили.

Аз не съм паразит, а дъщеря ми не е дебил

677482e376ddff1baa49981c1fb14240 XL

„Допитах се“ до  Google и това което намерих като информация ме смути още повече... Останахме в болницата 13 дни – дни, в които сърцето ми беше разбивано на хиляди парчета, дни, в които мислите се блъскаха хаотично в главата ми, дни, в които ме подпитваха дали искам детето си, защото не знаех какво ме очаква и дали ще имам сили да се справя с това, дни, в които не знаех как да кажа на баща му – дали ще го приеме или ще се отвърне от мен и бебето (накрая събрах сили и му казах – отговорът му беше – „Той е и мой син, няма да се откажа от него.“ – и затова за мен, той е Мъжът с главно М).

На 16.02. ни изписаха, не знаехме какво да правим, към кого да се обърнем – информация за това генетично заболяване в България няма – това, което само ни казаха, е да започнем с масажи и упражнения всеки ден. Чрез приятели намерихме рехабилитатор и срещу определена сума започнахме с рехабилитацията на Калоян.

След 2 месеца излезнаха генетичните резултати, които бяха отрицателни – радостта ни беше неописуема, но в лекарите останаха съмненията за този синдром...

Установихме, че генетиците въобще не са наблегнали да „търсят“ проблема в определената хромозома (независимо, че определиха Калоян като дете със съмнение за Синдром на Прадер-Вили) и чрез помощта и подкрепата на доц. Георгиева от Педиатрията на бул. „Гешов“, успяхме да изпратим кръв до Италия (за италианска генетична лаборатория – специализирана и насочена точно към това генетично заболяване).

И така, след близо 7 месеца чакане и лутане в надежда и отчаяние, на 31.08. получихме резултатите с потвърждение на диагнозата... и оттогава... нищо, казаха ни само, че сме абонирани за Генетиката до 18-тата година на детето, и че ще трябва да започнем с хормон на растежа.

Започнах да търся във Facebook, чрез писане на постове дали няма да намеря и други хора и семейства, сблъскали се с това заболяване – така и успях да намеря една малка групичка... „влезнахме си в релсите“ – станахме „крещящи“ родители, полагащи усилията да направят най-доброто и всичко за своето СПЕЦИАЛНО „уж болно“ дете, но и да дадем и любов, и внимание и на първото ни момче.

Безизходица

0ea0e8797ce553e1f2fef81bff857868 XL

Защо написах, че никой не е застрахован – защото в 97% от случаите, мутирането на тази генна хромозома става ей така от нищото – някой някъде може би Бог, може би Вселената решават да се намесят в гените на нашето дете... останалите 3% се наследяват... е ние сме от 97-те%...    

И още нещо – не знам как да опиша и изразя моята признателност и любов към моя партньор, който не ни изостави и е до нас: – Б., БЛАГОДАРЯ ТИ, ОБИЧАМЕ ТЕ!

P.S. Повечето от семействата във групата във фейсбук са в чужбина. Колко са семействата в България – не се знае. Съществува някаква пациентска организация, но така и не можах да се свържа с тях. Решила съм (заедно с още една майка) да направим сайт за Синдрома на Прадер-Вили и да публикуваме всякаква информация там. Eдинствено във Варна в болница "Св. Марина" има лекари, запознати с нашето заболяване. Благодарна съм на pрофесор Йотова, че се срещна с нас, вдъхна ни кураж и надежда, и каза че за всичко можем да разчитаме на нея и екипът й - това са ЛЕКАРИТЕ с главни букви, които все още съществуват в България.

Мъжът ми е живял 12 години в чужбина, имаме си собствен малък бизнес, със средствата, от който живеем и плащаме на детето за процедурите. Засега ще останем в България, но не се ли променим като нация и хора – ще се махнем и ние.

Този Синдром не се открива по време на бременност (даже да бяхме платили и скъпите тестове) – засяга 15 хромозома – освен ако няма някой от семейството с това заболяване – а при нас няма. Установява се след раждане – единствените симптоми по време на бременност са слабите движения на плода и високо ниво на околоплодни води – колкото и пъти да го споменавах – никой не обърна внимание. Лечение няма...

 Убедих се, че приказките – „Да не дава Господ!“ или „Това с нас няма да се случи!“ не важат - СЛУЧВА СЕ…  НИКОЙ НЕ Е ЗАСТРАХОВАН.

Препоръчваме ви още:

Отивам на протест. Първият ми от 30 години...

Майките искат промяна, а не преврат

Система, зачената в грях

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам