Решението

Автор: Валентина Вълчева

Да станеш родител би трябвало да е отговорна стъпка, предшествана от доста други, не по-малко важни. Например да се замислиш можеш ли да поемеш психическата, физическата и финансовата задача да създадеш един нов човек на тази земя, която уж все е в демографска криза, а отвсякъде ни заливат аларми, че отдавна сме я пренаселили.

Когато преди десет години с мъжа ми решихме да живеем заедно, всичките ни познати почти без изключение започнаха къде деликатно и отдалеч, къде директно като стенобитно оръдие, да ни питат кога ще раждам, защото в техните представи освен непредвидена бременност, не съществува друга основателна причина някой да реши да си трови живота с друг в съвместно съществуване. Аз пък взех да се тревожа, че изглеждам дебела и затова ме питат непрекъснато. Даже се обидих на една-две познати, преди да стопля какво имат предвид.

То вярно, че сексът не е повод за запознанство, ама и едно дете не бива да е единственият повод да се прежалиш и да споделиш живота си с някого. Предполага се, че преди да сте го направили същото това дете, сте преценили, че този насреща ви е достоен за честта. Предполага се, но... очевидно далеч не винаги нещата стават по логичния ред. И, слава Богу всъщност, защото самата аз, доколкото знам, съм била доста непредвидена изненада навремето за нашите.

Като цяло съм привърженик на умерения творчески хаос, но не и когато говорим за лични отношения и изобщо за важните неща в живота. Авантюрата си е авантюра, но стане ли дума за деца, нещата отиват на друго ниво. Не ми отива на възпитанието, нито на IQ-то да раждам без да съм помислила за бъдещето – своето и на детето си. Евентуално и за това на бащата.

Да започнем с решението да стана майка. Сега! За разлика от повечето ми набори и от повечето ми познати изобщо (без оглед на пол и етническа принадлежност), аз години наред успявах много зорко да се пазя от непредвидени изненади. Толкова зорко, че даже мама и тате се отказаха да ме питат „кога” около тридесет и втората ми година. И така, откарах още някоя и друга годинка в блаженство, в което не се налагаше да отговарям и да се оправдавам, че все още нямам престолонаследници за разлика от съученичките ми, които вече психически се готвеха да изпращат абитуриенти. Въпросът, както споменах, изникна отново за кратко, когато с мъжа ми се събрахме да живеем под един покрив, но бързо утихна.

Разбира се, от време на време с него отваряхме темата, само колкото да се убедим, че май още не сме съвсем сигурни готови ли сме да се хвърлим в такова приключение. (Може би като едни средно интелигентни хора на подсъзнателно ниво сме подозирали, че да си родител въобще не е безметежната мила картинка от рекламите. Макар че идеята за едно гукащо топло сладуресто вързопче, създадено само за гушкане като онези от снимките, дето те заливат от фейса, от време на време ни караше и ние да се поразмечтаем. Е, сигурно си носи своите проблеми, ама колко да са чак пък тия проблеми? (О, блажено неведение!...)

Хубаво са го казали хората. Внимавайте за какво мечтаете, защото мечтите имат навика да се осъществяват! И никога не е така, както сте си го представяли – вярвайте ми! С особена сила важи за този вид мечти.

За онези от вас, които все още са във фазата на фантазиите, да кажа: мислите си, че ще е като в реклама на бебешка пудра, нали? Е, продължавайте да фантазирате! Поне докато реалността не ви се стовари в лицето като бебешка петичка в окото посреднощ. (Случвало ми се е – боли повече отколкото очаквате.) Да го кажем така: Това е един от онези случаи, крайният резултат от които обикновено неволно ви подсеща какво е имал предвид геният, когато е казал, че пътят към ада е осеян с добри намерения. Но не сте си представяли по-забавен и сладък ад, трябва да го призная. Не че бихме променили нещо, ако някой ни даде възможност, но все пак със сигурност никога не е както сме си го представяли.

Да превъртим лентата малко на скорост напред и да стигнем до момента, в който решението някак изникна в миг на временно умопомрачение (подплатено с известно количество водка около рождения ден на една семейна приятелка). Вярно, обстоятелствата около вземането му не могат да минат за идеалните, но после нямаше връщане назад. Сигурно и на двамата ни е било неловко да минем с оправданието: „Дай да го премислим пак, щото бях пиян/а и сега май малко ме е шубе!” Все пак от четири-пет години бяхме заедно. Щом след толкова време все още никой от двама ни не е избягал с проклятия и писъци, значи оттук нататък може да градим нагоре. А „нагоре” в случая е решението да добавим още един (или повече) член на семейството. Котките не се броят.

Разбира се, не се получи от първия път. Нито от втория. Нито от десетия. Една година по-късно един ден сама себе си изненадах, когато избухнах в сълзи, виждайки сигурния знак, че и този път няма нищо. Бях на 35 и дето се вика, часовникът тиктакаше. Вече се виждах като бездетна бабишкера в един от ония ужасни люлеещи столове, която прекарва последните си дни с три котки и безброй турски/индийски/угандийски сапунки. Дотук имах две котки, оставаше ми третата и още някакви си там 40-50 години до реализирането на кошмарните ми видения. А, да – и отпочването на сапунките, защото към настоящия исторически момент ми се гадеше от тях.

Мъжът ми, като една истинска Везничка, всеки месец по това време се опитваше да реши дали да се радва или да сподели скръбта ми. Сега като се замисля, май едно от най-категорично взетите решения в живота му беше да стане баща, пък каквото ще да става. Той самият има и брат, и сестра, и е искрено убеден, подобно на Мечо Пух, че „колкото повече, толкова повече”. При мен беше точно обратното, но по онова време просто реших да се оставя на неговата инерция по въпроса, макар с всеки месец надеждите ми малко по малко да увяхваха като дифенбахията до вратата на балкона, която отчаяно се опитвах да изтръгна от лапите на смъртта. (Никога не съм могла да отгледам дори кактус, които иначе минават за издръжливи. Какво ли остава пък за дете?!)

Първа пролет ме хвана отново разревана в банята и... Ами това е! Пролетта дойде, с нея щъркелите, както си му е реда. А с щъркелите и заветните две чертички на теста за бременност. Без хормонални терапии и без медицински процедури, за което мисля, че мога да мина за голяма късметлийка. Значи вярно било това за щъркелите. Кой да знае!

Във всеки случай явно мъжът ми има повече инстинкти от мен в това отношение, защото като му показах теста, нямаше сълзи и припадъци от радост (и/или ужас) като по клипчетата в youtube-то, а само едно спартански лаконично: „Знаех си!”

Верно ли?! Не знам защо, но в онзи конкретен момент ми идваше да го замеря с теста. Дали хормоналните атаки започват толкова рано?... Ми като знаеше, що не каза и на мен, бе?...

А знаеше ли какво ще последва в следващите месеци и години? Бас хващам, че не.

Няма смисъл да описвам последвалите събития всъщност. Който е минал през това, знае за какво иде реч. Който не е, няма да ми повярва.

И не ни стигна веднъж, но три-четири години по-късно не знам как и защо решихме, че където са трима, там са и четирима. И хайде пак на изходна позиция!

Този път обаче нещата се получиха буквално от раз. Точно на рождения ден на мъжа ми един вид му подарих двете чертички на теста, а няколко месеца по-късно на бял свят се появи и Престолонаследник №2.

Та да се върна на основната идея!

На фона на моята почти скучна и почти планирана история странно ми звучат разказите за всички онези момичета и момчета, които се хвърлят в активен полов живот без дори да са наясно как точно стават тия работи и какво е нужно, за да не се окаже, че Жоро е виновен и едно невинно дете трябва да се чуди дали наистина има вина за това, че се е появило на света. При условие, че съвремието ни предлага достатъчно средства за контрол и предостатъчно информация по въпроса, мили ми момичета и момчета, престъпление е. Невежеството не е оправдание.

Споделени мисли за родителството и семейството можете да прочетете в Жената зад монитора и Кога пораснаха тези деца.

А историята на 4 грешки с щастлив край можете да прочетете в Моите четири изненади.

Последно променена в Четвъртък, 01 Юни 2017 20:01
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Деветата рокля

Деветата рокля

18 Юли, 2018 Истории

Имам нужда от теб!

Имам нужда от теб!

17 Юли, 2018 Отношения

Солени целувки и пясък в косите

Солени целувки и пясък в косите

17 Юли, 2018 Развлечения

Скъпи учителю

Скъпи учителю

17 Юли, 2018 Образование

Тайното училище на Илон Мъск

Тайното училище на Илон Мъск

17 Юли, 2018 Образование

Когато жена ти е делфин

Когато жена ти е делфин

16 Юли, 2018 Забавно

Facebook

#thessaloniki #theoldport #justloveit

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на