Login to your account

Username *
Password *
Remember Me

Create an account

Fields marked with an asterisk (*) are required.
Name *
Username *
Password *
Verify password *
Email *
Verify email *

Цяло село е нужно,
за да се отгледа едно дете.

Разказът на една дъщеря

Дълго време се въздържах да разкажа тази история. Защото обичам да насърчавам хората около мен, а не да ги натъжавам. Мама и татко са моята тиха болка, онази, което обръща надолу ъгълчетата на устните ми, когато се усмихвам и която помрачава и най-светлите ми дни. Всички ние таим по някоя такава горчивина и се опитваме да не говорим за нея, с надеждата, че може да я забравим или потулим в някой по-заден ъгъл на съзнанието си, но не се получава. Когато я изкараме на бял свят, малко ни олеква. С приятелите си обсъждам открито този проблем, пиша за него и на личната ми страница. И въпреки това нямаше да го споделя тук, ако преди няколко дни не ми беше писала една мила дама, която специално ми благодари, че съм насочила вниманието й към проблема на родителите ми, за да си направи и тя нужните изследвания и да открие навреме нещо, което може да има много сериозни последици за здравето и качеството на живота й.

Представете си едно обикновено традиционно семейство с над 50-годишен брак. Никога не са имали сериозни здравословни проблеми, тежки операции и хронични заболявания. Някъде към четиридесетте татко стана вегетарианец, майка ми се съобразяваше с неговата диета, готвеше постни ястия и рядко самата тя хапваше нещо месно или риба - някъде на ресторант или на гости. Баща ми винаги е бил изключително интелигентен, постоянно четеше, интересуваше се от политика, религия, култура. Остаряха красиво, бих казала безгрижно, помагаха за внуче, финансово бяха добре, нямаха притеснения. Майка се пенсионира рано, татко работи до шейсетгодишен и повече, физически бяха активни, всеки ден разходки и чист въздух. Някъде към 70-годишна възраст забелязахме, че татко започна да забравя твърде много неща и в разговор невинаги бе адекватен, сякаш изпуска нишката на диалога. Първоначално всички смятахме, че недочува. Веднъж се изгуби на връщане към дома си по маршрут, който минава години наред. Стана ясно, че има проблем. Оскъдни изследвания по здравна каса, три дни в болница без особен лекарски интерес, съмнения за алцхаймер и съответните лекарства. Особено подобрение не се наблюдава, но нямаше и рязко влошаване. Майка ми се грижеше за него, а той винаги е бил много благ човек, усмихнат и мил, болестта не го промени в това отношение, а съвсем изглади острите му ръбчета.

След около три години абсолютно същите симптоми се проявиха при майка. Имайте предвид, че не е толкова лесно да забележиш това заболяване. Смяташ, че човекът отсреща се шегува, че недочува, че просто се е разсеял или е станал по-избухлив от обичайното. Умът ти отказва да приеме дефицита им и го запълва сам, по същия начин както човек може да прочете текст с липсващи букви. Ние забелязахме, че майка е раздразнителна и обидчива, но тя винаги е била малко сприхава, така че не се впечатлихме особено. Всъщност истински се притеснихме, когато веднъж им спряха тока, защото са забравили да го платят (което не е толкова необичайно), но отгоре на всичко бяха забравили, че са забравили да го платят и мислеха, че е обща авария. Бяха изкарали без ток няколко дни посред зима. Междувременно се оказа, че са станали и обект на измама от една от онези фирми с директен маркетинг, които им продали вълшебни матраци за 1800 лв. Стана ясно, че и двамата не могат да се грижат сами за себе си. 

Раздействахме се незабавно. Пълни кръвни изследвания, ехографии, ЯМР, щитовидни жлези. Оказа се, че и двамата не са с алцхаймер, а само с нормални възрастови изменения. Всички изследвания бяха перфектни! Единственият проблем беше ДЕФИЦИТ НА ВИТАМИН Б12 и витамин Д. Ама голям дефицит, примерно десет пъти под нормата. Никакво друго обяснение нямаше за деменцията и при двамата. А най-вероятното обяснение за дефицита на Б12 беше дългогодишната вегетарианска диета.

Заклетите вегетарианци ще кажат:

Всеки знае, че при вегетарианство се налага да се взема Б12 като добавка.

Но ето че не всеки го знае. И не всеки знае, че дори да не си вегетарианец, е редно веднъж годишно да си правиш изследване за Б12, защото дефицит може да се получи и от други фактори, при все че вегетарианската диета е най-честият. Дефицитът успяхме да възстановим с инжекционно лечение, но неврологичната увреда е необратима.

Изследвайте се веднъж годишно, хора. Не пропускайте. Здравната каса не го покрива, но аз видях с очите си последиците от това и са страшни. Моите чудесни, интелигентни родители се превърнаха в две стари деца. На последния преглед при психиатъра баща ми каза, че съм му майка, а майка ми обясни, че съм й далечна роднина. Вече не страдам от това, приела съм го. Боли ме единствено за всички хубави спомени, които никога няма да имат, защото преминават през дните си като в неясен сън, без да осмислят нито хубавото, нито лошото. Понякога има проблясъци, но виждам как стават все по-малко. Опитваме се да им създаваме малки радости, все още ги водим с нас напред-назад, посещаваме ги при всяка възможност, стараем се да им осигурим условия и грижа, за да останат в собствения си дом, където се чувстват защитени и спокойни максимално дълго. Не знам какво предстои. Наскоро една психиатърка ме посъветва да отида при специалист, а не да чета в интернет, защото е травмиращо за близките да научат какво следва оттук нататък. Подозирам какво. Бавно потъване в мрака и разпад на личността, докато от хората, които са ме отгледали остане само обвивката. При мама се наблюдават и спонтанни изблици на агресия, която плаши баща ми, който беше смел човек, а сега просто се е свил в себе си. Болестта е еднаква, но ги променя по различен начин. Утешавам се с мисълта, че нямат болки и страдания като при други заболявания на старостта. Радвам се и че имам възможност да им осигуря добри грижи и спокойствие.

Беше ми тежко да приема това, което се случи и дълго време страдах всеки път, когато мама ме помисли за камериерка или ми обясни, че синът ми е сираче и родителите му са починали, а тя го е отгледала. Татко забравя да се нахрани и облече, но пък винаги ме познава. Всъщност за първи път ме сбърка на последния преглед, а после се разплака и каза, че съжалява, че се е изложил на изпита. Поплаках си и аз. Но вече рядко плача. Човек свиква. Наистина свиква.

Най-много ми помогнаха децата. Когато диагностицираха родителите ми, лекарят каза, че има риск да се прояви и при мен. Дори да следя редовно за дефицит на Б12, ако съм наследила тази склонност, все от нещо може да се провокира. Косьо много се притесняваше да не стана като баба му и дядо му на старини и да го забравя, и често говореше за това. Докато един ден най-после го измисли и ми каза:

 

- Знаеш ли, мамо, всъщност не е толкова страшно, че ще ме забравиш. Важното е, че аз ще помня теб.

 

Майка ми днес има рожден ден. Естествено, не помнеше. Странно е как се смущава, когато осъзнае, че е забравила нещо важно. Понякога се чудя дали е редно да й напомням такива неща или по този начин я карам да се чувства зле. Не можахме да отидем до Пловдив този път, отложихме го за следващата седмица. Но помолих една приятелка да й занесе торта, а сестрите й се събраха да се почерпят заедно. Никой от сестрите и братята на родителите ми няма деменция. Всички държат фронта и са изключително мили с тях, макар че майка понякога ги нагрубява, като изпадне в някое от настроенията си. Но днес е в чудесно разположение. Разбира се, няма да помни, че са празнували, но ще помни усещането за радост.

Иска ми се да й бях създавала повече такива усещания през годините. Сега е малко късно, но все още имаме дни заедно.

И дори тя да ги забрави, аз ще помня. 

Последно променена в Неделя, 17 Септември 2017 22:55
Прочетена 33416 пъти

LIVING DINOSAURS SOFIA 300x250

Facebook