За сбъднатата мечта на Габи или как се рои щастието

Автор: Габриела Кожухарова

Началото беше през 2008-а година, когато след 8 години работа като конферентен преводач, реших, че не искам повече да работя фул тайм (бях щатен преводач в една консултантска фирма), а искам да направя свой бизнес. В началото всички около мен мислеха, че това ще е преводаческа агенция, но първо, преводите са самотен бизнес, както добре знаем, а аз имам нужда от контакти с хора. Принципно съм човек, който се храни с енергията от общуването с други хора и това ми беше важно. Второ, бях стигнала до извода, че искам да се занимавам с деца. Първоначално идеята ми беше да направя детски парти център, тогава те точно започваха да стават много популярни, но пък бях живяла преди това 4 години в ЮАР и си бях изградила някаква представа как трябва да изглежда един такъв център – с бебешка зона с меки играчки, със зона за по-големи деца, тип джунгла – с въжен парк, басейн с топки и т.н., Лего-кът, кът за редене на пъзел, арт кът и т.н. Тоест, ако исках да направя това, което беше в представите ми, ми трябваше много голямо помещение (в ЮАР тези детски центрове са на огромна площ, но там пространствата са големи, земя много, както в Щатите). Аз обаче не можех да си позволя толкова голяма инвестиция в имот – било да купя или да наема, затова започнах да мисля кой от тези компоненти да е началото и реших, че ще започна с арт кът. От една страна, чисто практически, защото сестра ми има магазин за художнически материали и ми беше лесно да проуча какво има на пазара, освен това те предлагат демонстрации как се използват боите, които продават – бои, с които аз не бях запозната: за рисуване върху стъкло, върху коприна и т.н., а от друга страна, защото реших, че при арт заниманията има потенциал да не са само за деца, а и за възрастни. В София тогава нямаше места, където ако не си в ученическа възраст, а искаш да се занимаваш с някакво рисуване или приложна техника като хоби, да можеш да го правиш. Имаше школи за деца по читалищата главно и това е.

27336644 10155263591837514 3950498913470915947 n

Та започнах аз, през февруари 2008 г. – напуснах работа, намерих едно помещение в центъра, близо до мястото, където живея, на ул. „Владайска“, зад Министерство на земеделието. Хванахме се с мъжа ми, спретнахме един ремонт (мисля, че откъм ремонти съм си изпълнила квотата за този живот), подредихме, нагласихме. Помещението беше на два етажа, с идеята долу да е кафе-бар, с коктейли, хубаво кафе, сокове и леки закуски, а горе – ателие за рисуване. Арт кафе, един вид! Да, ама не. Започна се ходенето по мъките с институции, ХЕИ, община – само като чуеха комбинацията от храна и деца, веднага ме отрязваха – не може бои в заведение за хранене, сертификация по система за безопасност на храните и т.н. Освен това имахме и много неприятен хазяин. Въпреки всичко, преминах през всички иглени уши, накупих хубава кафе машина, тостери, шейкъри, разбира се, бои за каквото си помислиш, наех почасово студенти от Художествената академия и започнахме – аз и едно момиче, на смени на кафето, две художнички, на смени в ателието – рисувателната част от работата. Обаче нещо не се получи, както си го мислех – аз си представях как ще има възможност от 10 до 20 ч. човек, когато си иска, да дойде да рисува, родителите могат да пият кафе долу, децата да се занимават, но никой не влизаше. Първо, не бях избрала добре помещението, беше в един безистен, хората минават, подминават, никой не знае каква перла се крие вътре. Второ, с тази „демокрация“ – който когато иска, има художник непрекъснато, не ставаше – хората имат нужда от структура, имат нужда да знаят начален/краен час, начална/крайна дата, а аз – лежерно – който, когато... Е, идваха по едно-две деца, родителите ги оставят и тичат да вършат неща – никой не обръщаше внимание на хубавото ни кафе и прекрасни коктейли, мъжът ми минаваше вечер да пие една бира, че да имаме оборот, да не оклюмвам съвсем.

16507897 10155252335402514 3163539348339001119 n

Първите шест месеца беше кошмар – върви наем, заплати и осигуровки на трима души, а приходи никакви – покривахме тези разходи от семейните ни спестявания и от заплатата на мъжа ми (добре, че е IT). Междувременно обаче аз не се отчайвах (много) и продължавах да си мечтая да направя курс по рисуване за възрастни – с маслени бои. Тук вече не можах да се преборя с ХЕИ – маслени бои и терпентин в заведение за хранене (както беше регистрирано) – НЕ! За късмет в същия безистен, долу на нивото на земята, се даваше под наем още едно помещение, по-малко, и аз взех и него – специално за курса с маслени бои. Издържахме така по-малко от година, спестяванията се топяха, стартирахме курса с маслени бои с 5 човека (всички бяха мои и на преподавателката познати), но не беше достатъчно това да покрива разходите. Междувременно едната художничка каза, че иска да напусне, защото ще прави магистратура, другата – защото не си представяла така нещата и останахме аз и другото момиче от кафето – тя също беше художничка, завършваше „Педагогика на изобразителното изкуство“ в СУ. Тогава реших да затворя кафето, да се преместим в малкото помещение долу и да се концентрираме само върху курсовете по рисуване и приложно изкуство. Явно от нас бармани и кафеджии не излязоха. Питах Милена дали иска да остане и да продължим само със заниманията с деца, тя каза, че много я е страх от деца, но понеже вече се бяхме сприятелили и си допадахме като характери, реши да се престраши. Сега, 10 години по-късно, Милена още работи при мен и е един от най-уникалните преподаватели на детските групи, има си вече и собствено дете (на 2 години стана Крум), но за това по-късно.

26165723 10155203442172514 4410213331656351276 n

И така 2009-а година започнахме аз, Милена – с децата и Ева – с курса по маслена живопис за възрастни. Децата ставаха все повече. Аз не се справях много добре с рекламата, защото не можехме да си позволим бюджет за това, но пък много се стараехме и обичахме заниманията с децата – всеки, който доведеше детето си при нас, разказваше на приятели и те започнаха да водят техните деца. Така, от уста на уста, нашите деца ставаха все повече и повече. Стана необходимо да взема още един човек – художник, за заниманията с децата, понеже Ева тогава все още работеше като учител в едно училище по изкуствата и водеше при нас само вечерния курс по маслена живопис. Следващият прекрасен човек, който дойде да работи в нашето ателие, беше приятелка на Милена – Силвето, студентка втора година „Стенопис“ в Художествената академия. Силвето също все още е част от нашия екип – изобщо аз си обичам хората, ние сме не само екип професионално, но и приятели, и споделяме общи нагласи към света, общ стандарт в отношението към клиентите, изобщо аз съм голяма късметлийка по отношение на хората, които работят при мен. Нескромно, но мисля, че и аз имам заслуга те да са при мен вече 10 години – първите четири години аз не вземах заплата – приходите ни все пак започнаха да стигат да покриваме разходите, но не и за заплата за мен, обаче за всичкото това време никога не съм забавила заплата на служител, винаги гледам да плащам преди уикенд, преди празници, преди да отиват на море и т.н, освен че винаги имат Коледен бонус, в последните години и още един бонус – обикновено в края на лятото, ако сме имали силна лятна школа или в края на май, ако сме имали силна учебна година. За мен това е много важно, за да се чувстват мотивирани хората, а особено ако работиш с краен клиент, ако работиш с деца и предоставяш услуга, която се предполага, че носи удоволствие на клиента, трябва да си мотивиран на 100%.

26197920 10155214399147514 859876453966790550 o

Връщам се към 2009-а – лятото отидохме в един затворен комплекс на морето да водим арт занимания, защото в София нямаше какво да правим, децата са насам-натам.

Междувременно хората в курсовете по маслена живопис също се увеличаваха – през септември 2009-а вече имахме две пълни групи по 6 човека и бяхме обявили записвания за трета. Концепцията ни беше (и все още е) – рисуване с чаша вино. Всеки курсист си избира от нашия каталог с репродукции какво му се рисува – пейзаж: морски, градски, стари къщи; портрет; декоративна, абстрактна композиция – каквото му харесва. Репродукцията служи за отправна точка, целта не е да се направи копие на картина, но човек непрофесионалист достатъчно се стресира, че не знае как да работи с боите, та да трябва допълнително да мисли и какво да нарисува. Затова гледа от „картинката“ и се концентрираме върху техниката за работа с маслени бои. Както казва Ева, детето като прохожда – първо го държиш за двете ръце, като се почувства по-уверено, пускаш едната и така, докато тръгне само. Та и с курсистите – първо изцяло гледат, после се осмеляват да добавят свои елементи, да махат елементи, да променят цветовете, докато накрая стигнат до етапа да направят своя композиция. Имаме хора, които рисуват при нас вече 8-9 години и да, те вече рисуват самостоятелно.

26733618 10155235014757514 8344455678869303593 n

Октомври 2009-а – третата група се напълни, продължаваха да звънят хора за записване, нашите курсисти разказваха на свои познати и се „разроявахме“. Тук е моментът да кажа защо се казваме „Рояна“ – когато трябваше да регистрирам фирмата, точно се беше появил публичният Търговски регистър и трябваше да се плати за запазване на име. Чудех се аз какво име да измисля, че хем да има смисъл, хем да звучи добре и на български, и на английски, хем да не е префърцунено, хем да не е заето от някого другиго. Та – „Рояна“ идва от славянския глагол „роя се“ – като наричане исках да е – да се роят курсовете ни, видовете занимания, хората, които идват при нас, децата, изложбите, лагерите с рисуване.... Е, добре се нароихме за тези 10 години, явно съм добра орисница.

Та 2009-а година вече роенето вървеше с пълна сила. Скоро разбрах, че това помещение ни е малко, не можехме да събираме повече от 6 курсисти в група за маслената живопис, а се обаждаха още и още хора. Тогава – бързо, по Овенски, отворих сайт за имоти под наем и попаднах на помещение на ул. „Цар Самуил“ 22 – по това време синът ми вече беше тръгнал в първи клас, в училището на ул. „Цар Самуил“, освен това Ева живее на същата улица, малко по-надолу от ателието и училището, така че ми се стори особено подходящо като място. Обадих се и отидох на оглед още същия ден. Като влязох – се случи нещо много интересно: „видях“, просто си представих абсолютно реално масите, стативите, рисуващите хора. Не виждах замърсените стени, голото помещение, виждах със сърцето си и знаех, че това е моето място. Все пак, за всеки случай, помолих за втори оглед – отидохме с мъжа ми и с Ева и когато влязоха, те също бяха категорични – вземаме го. Вече девет години, всеки път като вляза, оглеждам помещението, гледам вече боядисаните и украсени с цветни картини стени, поемам дъх, за да усетя мириса на бои, на уют и на щастие, че това е моето място. Имало е случаи да съм болна, ама толкова зле, че не мога да мръдна, обаче трябва да отида до ателието нещо да свърша – след 15 минути там всичко ми е минало. Същото споделят и курсисти – казват „толкова ме болеше глава“ или „толкова ми беше криво днес, нямам настроение, лош ден, че даже се чудех дали да идвам на рисуване, ама добре, че дойдох, всичко ми мина“. Това е силата на цветовете, на уюта, на обичта, която изпитваме към нашите хора, на привързаността помежду ни като екип, на щастието, че сме заедно – всички ние, клиенти, преподаватели, приятели, едно голямо семейство наистина.

priloj32

Междувременно сме имали всякакви ситуации: жена, която дойде много депресирана и самотна, защото децата й са в чужбина със семействата си – тя намери приятели при нас.

Жена, чийто мъж я изостави (криза на средната възраст – заради по-млада жена, с която е направил семейство), остави я в пълна финансова и емоционална безпомощност – но ние настояхме тя да продължи да идва на рисуване (без да плаща такса), защото идването при нас и контактуването с хората, с които вече беше станала приятелка, я спасяваха. Между другото, тя все още рисува при нас – вече е станала отново самостоятелна и си плаща таксата.

Жена, чийто съпруг, с когото имаше много близка връзка, почина внезапно – тя беше на рисуване първата сряда след погребението и идва редовно, защото ние сме нейното място за утеха.

Жена, която дойде на рисуване при нас, междувременно се запозна с бъдещия си съпруг, първото им съвместно пътуване като гаджета беше на пленер с нас (това е три-четиридневна почивка с рисуване, каквито правим веднъж или два пъти в годината – Пловдив, Синеморец, Тасос, Габровски Балкан, това лято ще сме във Велико Търново), после се ожениха, тя беше бременна в 6-ия месец, когато и двамата пак бяха на пленер с нас, на Тасос, сега малката госпожица е на 2 ½ години и майката продължава да идва на рисуване.

Имаме и още едно бебе на курсистка, което се роди „при нас“, вече е на 4 години и майката, освен че идва в курса по рисуване с маслени бои за възрастни, идва заедно с детето в нашия Арт бебешориум (програмата ни за деца от 3 до 5 години, придружени от родител).

26907128 10155250871182514 1966762601193797563 n

Междувременно ние живеем заедно с нашите курсисти – както казах, те се женят, раждат деца, раждат им се внуци (някои от тези внуци също рисуват при нас), децата им отиват да учат в чужбина (и се връщат, започват работа в България), те самите намират професионална реализация в чужбина и заминават за известно време, някои се връщат и пак рисуват при нас, разделят се с партньор, загубват близки хора – живот, в пълното му многообразие...

В момента активно рисуващи при нас са около 50 човека – възрастни – за тях имаме курс по маслена живопис, акварел, керамика и грънчарство, декоративни техники в рисуването (с акрилни бои), рисувана коприна, стъклопис, рисуване на мандали. А за тези 10 години не знам точно колко възрастни са рисували при нас, но предполагам, че бройката надхвърля 300.

Децата – децата пораснаха пред очите ни, сега като отидем на лагер, най-големите са на по 16-17 вече, а започнаха при нас, когато бяха в първи клас. Имаме няколко деца, които завършват Приложното училище или Художествената гимназия – поискаха да станат художници заради нас. Има деца, които отидоха да учат архитектура, дизайн, текстил – в чужбина, след като си направиха и портфолиото при нас. Има деца, които искат да правят стаж при нас – вече са 11-12-и клас, най-смешното е едно момиченце, което вероятно ще прави стаж при нас през лятото, а самата тя беше от най-палавите във ваканционната ни школа – а, да, от 2010-а година вече работим целогодишно, не се чудим в кой комплекс на морето да отидем да търсим деца, ами децата са при нас, в школата, целодневно през ваканциите, от 8.30 до 18 ч. – по цял ден рисуваме, моделираме, играем, ходим на екскурзии – Витоша, Цари Мали град, Етрополски манастир, конни бази, екопътеки, изложби, музеи, по цял ден се забавляваме, даже някой път едва събираме децата – капацитетът на ателието е 20 деца, а записванията са повече. Когато родителите идват да ги вземат в 18 ч., редовно се чува: „Е, защо толкова рано идваш, изчакай ме малко да си довършим“. Родителите ни питат: „Какво ги правите, че цял ден не им стига и не искат да си тръгват?“ Отговорът е: „Обичаме ги!“ И те го знаят, усещат го... Обичаме си ателието, обичаме се помежду си, обичаме си децата, обичаме си възрастните, обичаме си работата, а обичта е най-силната движеща сила!!!

kids45

С децата също сме били свидетели на какви ли не съдби:

Дете с майка алкохоличка – идваше да ни пита може ли да остане при нас в Клуба, докато майката изтрезнее, защото го гонеше от къщи, мислеше, че трябва да е на училище.

Дете, чийто баща изостави семейството си и майката дойде да ни помоли детето да продължи да идва при нас (без такса, защото тя вече не можеше да си позволи никакви допълнителни разходи), за да не стават твърде много промени в живота му, да не губи още нещо, което обича...

Имаме две деца, чиито майки починаха – с едното не знаем какво стана, преместиха се и то спря да идва, другото все още рисува при нас, идва и на лагери, правеше страшни кризи в началото, но бащата твърдо настояваше, че трябва да продължи да идва и че рисуването му помага, и е така – две години по-късно сякаш нещата са овладени, доколкото може загубата на майката в детска възраст да бъде преодоляна...

Имаме доста деца от едно семейство – в смисъл, големият брат или сестра са идвали при нас, сега малките са при нас.

Следим кой в коя гимназия е приет, първи любовни трепети (включително и на лагерите), учим се как да живеем заедно, без да се караме – някой може да те дразни, но това не е основание да се държиш лошо. Особено когато децата са при нас целодневно, се случват какви ли не неща – скарвания помежду им, имали сме случай да ни откраднат пари от касата (! – две деца), както и да откраднат боички (разни бляскави маркери, които много са им харесали) – това е животът, всичко се случва, деца са, наша работа е, на възрастните, да ги научим какво е добре и какво не е добре да се прави.

kids21

Като екип преминахме през едно много голямо изпитание - през 2015-а г. на моя мъж му предложиха работа в Ирландия и взехме решение да заминем – заради неговото професионално развитие, заради образованието на сина ми. Мислех си, че няма да ми е толкова трудно да създам организация, аз съм си пътешественик по душа – ще се прибирам в България на месец и половина-два, за изложбите, пленерите... Не бях и предполагала колко ще ми липсва ателието! Все едно сърцето ми беше разкъсано на две – в едната страна е семейството ми, в другата... другото ми семейство. По същото време се оказа, че Милена е бременна. Така че станахме две основни фигури, излизащи от работния режим по едно и също време. За щастие, Ева вече беше дошла на пълен работен ден при нас, в екипа ни се беше появила и Ели (която от юни до септември работи в Созопол, но през учебната година е при нас), взехме и още един много свеж елемент – Диляна, която с чаровната си усмивка и неизтощима енергия се вписа от раз в екипа. Справихме се! На 1 януари 2016-а година се роди първото бебе на екипа на Арт клуб Рояна – Крум на Милена. А на 24 юли 2017-а г. се роди и второто бебе (малко неочаквано, но много обичано) – Йоана, на най-новия член на екипа Диляна. Точно се чудех какво ще правим сега и ето, че Милена каза, че пуска Крум на ясла и се връща на работа. А най-новото решение е и моето лично, семейно решение – през юни 2018-а предстои да се върнем и ние, семейно, Ирландия не се оказа нашето място. Или пък може би е време сърцето ми отново да стане цяло.

523932 10151186170072514 170822011 n

Малко факти: в момента водим арт занимания в една частна детска градина, в училището до ателието (същото това училище на ул. „Цар Самуил“), в едно училище в Бояна, в Англо-американското училище в София.

Имаме занимания по маслена живопис, акварел, керамика и грънчарство, стъклопис, рисувана коприна, декоративно рисуване с акрилни бои, мандали – за възрастни; за децата – комбинирана програма от рисуване, приложни изкуства и керамика.

Ателието работи без почивен ден – от понеделник до неделя, от 11 до 21 ч.

При нас през тази учебна година рисуват около 200 деца и 50 възрастни. Роене, какво да се прави!

Това е, опитах се да е кратко, но някак май не ми се получи много. Оказа се, че 10 години наистина са много време. Интересното е, че се чудех в началото как да започна и какво да включа, а като започнах да пиша, всичко се изливаше, сякаш само е чакало. Написах всичко това в самолета, по време на полета от Дъблин до София, прибирам се отново за 2 седмици, да си поработя, да си поиграя с децата (идва междусрочна ваканция, а междувременно и грипна обявиха), да пия вино и да рисувам с възрастните, да се почувствам цяла.

Иска ми се, живот и здраве, през септември да направя голямо парти за 10-ия рожден ден на Клуба, да поканим всички тези хора, семейства, пораснали деца, колеги, бебетата на колегите и изобщо да си направим един истински празник. Щастлив човек съм аз. Толкова съм щастлива, че имам всичко това!

Снимки: Арт клуб Рояна

 

Може да разгледате сайта на арт клуб Рояна на този адрес или във фейсбук.

 

Препоръчваме ви още и За веселата лудница на една мама преводач, както и Мечта за работа vs работа мечта.

А ако се колебаете дали да започнете нещо свое, прочетете тази статия.

 

 

Последно променена в Сряда, 31 Януари 2018 09:23
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам