Ние бяхме и вече не сме

Автор: Мария Пеева

Наблюдавам татко, седнал срещу мен, как примлясква доволно, и бавно, с наслада облизва пръстите си. Сепвам се, все пак сме в ресторант. Хвърлям поглед към съседната маса и засичам възмутения взор на девойче с грижливо изправена коса, изписани вежди и ярко червило. Смутено подавам на татко салфетка.

- Остави го да си яде спокойно. - сръчква ме Иван. - Виж как се радва на тортата. Като малко дете е.

Оставям го. Няма как да сложа на родителите си табела, че имат заболяване и при все че са облечени чистичко и хубаво, през повечето време поведението им е като на шестгодишни, като това включва и обноските на масата. При татко най-вече. Мама и досега използва нож и вилица правилно и държи кутрето встрани, докато фината й ръчица повдига порцелановата чашка към устните. Татко, за разлика от нея, вече трудно си връзва и обувките. При него фината моторика е по-засегната. Но ето, той например, почти никога не забравя коя съм и помни имената на децата.

- Бебето се казва Борис, нали? - пита ме той. Дори това помни.

Показвам им снимките на първото им правнуче на телефона. Бобчо в родилното, Бобчо в огромните ръце на баща си, Бобчо с блажена муцунка, гушнат у майка си. Радват му се от сърце. Те са щастливи баба и дядо, ми казват. Всъщност са прабаба и прадядо, само че това не го помнят и аз си спестявам излишните приказки. Мама на моменти е твърдо убедена, че Теди е сираче, което тя е отгледала. Или все още е малко момченце. Бързо забравя, че той вече има бебе.

- Очичките му са сини, също като твоите - радва се майка ми. Днес е в по-добра форма от обичайната. Само веднъж се поизнервя и се скарва на сервитьорката, че й донесла салата от листа, сякаш не знае, че тя изобщо не обича салата. Момичето се притеснява и започва нещо да обяснява. Спирам я. Салатата е отнесена и мама тутакси забравя за нея. Сега е дама и нейният джентълмен я е завел на ресторант.
- Много ми е добър той - гали го по косата. - Цял живот една лоша дума не ми е казал. Голям късмет извадих с този мъж.

Татко мига смутено и не знае какво да отвърне. Имат 55 години брак с мама, а тя никога не е била човек, който умее да изразява чувствата си. Той просто не е свикнал да го хвалят и да му се радват така. Обикновено мама го захапва и дъвче дълго и напоително за някое дребно прегрешение преди трийсет-четирийсет години. О, не че не го обича, дори напротив. Но това си е нейният начин. И с мен така беше, все назидателна, все критична, все готова да ти припомни с какво точно си я ядосал на този ден преди три или тринайсет години. По едно време подозирах, че си записва някъде, да не повярва човек как успяваше да запомни всичките ни простъпки. Болестта изтри и това, наред с повечето спомени. Нещо изплува от време на време, но погледът обикновено е мътен и несигурен - точно както гледаме човек, когото бегло познаваме и се опитваме да си спомним откъде, без да се изложим.

- Искате ли да ви заведа в един почивен дом, мамо? - най-после задавам трудния въпрос. Живея на 150 км, не е чак толкова далеч, но не е и като да мога да скоча в колата и да реагирам на момента. През деня една добра жена се грижи за тях - компания, бавачка и настойник - три в едно. Но когато си тръгне, мракът се спуска и те остават сами. И аз започвам да звъня, понякога часове наред, докато ми вдигнат и се успокоя, че са вкъщи, не са излезли навън сами, не са се изгубили някъде из тъмните улици, без да помнят адреса или дори името си. Защото когато са тревожни, дори това забравят. Вече няколко пъти се случва да звъня по телефона и никой да не ми вдига. Можете да си представите какви мисли ми минават през главата.

След дълги разговори с приятели в подобно положение, съм се решила. Нещо повече, разучила съм за хубав “почивен дом”. Не мога да го нарека "старчески", защото за тях старчески дом означава страшно място, където се отърваваш от ненужните си роднини. Така е било по тяхното време и друго не могат да си представят. А това си е точно почивен дом. Резиденция за възрастни хора. В планината, защото майка ми обича чист въздух. Близо до София, за да можем да ги виждаме по-често. С хубава просторна стая за семейство и отделна тоалетна и баня, да им е спокойно. Със занимания за хора с деменция, лекар два пъти седмично и медицинско лице денонощно. С огромен двор, където старите хора се припичат на слънчице (мама обича), отглеждат зеленчуци (татко обожава). С гимнастика и занимания по ръкоделие. Сред хора в тяхното състояние, с които могат да общуват, по техния си начин - всеки в паралелния си свят. По всички показания изглежда по-добре от затворения им живот в малкия апартамент. Но няма да ги притискам. Решението ще бъде тяхно. Доколкото все още могат да решават. И най-после се престрашавам да ги питам.

Майка мълчи. Винаги тя взима решенията за двамата, затова първо се обръщам към нея. Погледът й отново е мътен. Дали го обмисля или просто не е разбрала? Не знам. Тъй като не получавам отговор, поглеждам татко.

- Ти какво ще кажеш, тате?
- Ааааа, аз нямам проблеми. - усмихва се татко. Говорът му е все по-бавен, но все още е съвсем ясен. Само понякога запъва на някоя думичка и едва издържам на порива да я довърша вместо него. - Каквото каже Еленка.
- Маме, ти как мислиш? Искате ли да ви заведем в един почивен дом? За известно време, да видите дали ще ви хареса? Близо е до София, ще водим децата по-често, и аз ще мога да идвам по-често да ви видя. И по-спокойно ще ми е. Там има сестри, хора да се грижат за вас постоянно.

Вместо да ми отговори, мама се взира през прозореца на ресторанта към красивата червена сграда с бели прозорци и грижливо поддържан двор.

- Виждаш ли това училище? Търговската гимназия. Някога учих там. Къщата ни беше на тази улица, на петдесет метра от нея, после я бутнаха… Нито веднъж не закъснях за училище.

Поглеждам мама с изумление. Една от постоянните й натрапчиви мисли е, че старата, отдавна отчуждена и съборена къща на “Руски” все още си е на мястото, а баба е жива и я чака да се прибере. Но точно в този миг по неведом начин връзките са се наместили и мама отпреди болестта отново е тук. Дори погледът й сякаш се е избистрил и виждам тези добре познати, пронизващи пъстри очи със зелени точици.

- А натам е Альоша, паметникът. - посочва тя. - Някога ходехме на Бунарджика с баща ти на разходка. Напролет, като дойдеш пак, да ни заведеш. И децата ще заведеш, да видят колко е хубаво там горе. Когато можеш. Ти много деца имаш, тях гледай, за нас когато успееш.

Не знам какво да кажа и хващам ръката й върху масата.

- Тях гледай, а за нас - каквото решиш. - повтаря мама и добавя с някак притихнал глас - Ние бяхме и вече не сме.

Онази добре позната буца ми запира на гърлото и се опитвам да я преглътна, но в този момент, за щастие, татко бута вилицата си на земята и се опитва несръчно да я вземе, от масата падат прибори и салфетки, в суматохата се разсейвам и дори се засмивам.

Другия път ще заведем правнучето да го видят. А "почивният дом" ще го отложим.
Мама сбърка. Те все още са.

****************

Осъзнавам, че темата за деменцията и възрастните родители е тежка и мрачна, затова и дълго време я избягвах. Но старостта е част от живота и е безсмислено да се правим, че не съществува. Вече не се страхувам от заболяването на мама и татко. Единственото, което си пожелавам е, ако дойде и при мен, да имам хора, които да ме обичат. Те ще знаят какво да правят.

Може да прочетете и Сънувах мама или Мъдростта боли, ако тази тема ви интересува.

Последно променена в Събота, 10 Февруари 2018 22:25
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

This look... #babybobby

A post shared by Maria Peeva (@mimipeeva) on