Дете, тийнейджър, възрастен – какво ни кара да се държим глупаво през различните етапи от живота си? Анализ на нашия идиотизъм – осъзнат или не.

Основни положения
Най-глупава възраст няма: във всяка има реални причини, които ни заставят да мислим и действаме неадекватно.
Глупавото поведение е сигнал, който говори за вътрешни конфликти. На всеки от нас се случва да сглупи. Това е в природата ни. Понякога дори е по-удобно да се скрием зад „маската“ на глупостта.

Кой от нас е завършен глупак? Никой, разбира се. Всичко зависи от това, кой прави това заключение. Глупостта е субективна оценка и рядко има пряко отношение към интелектуалните особености на човека, когото са нарекли глупак. В психологията термин „глупав“ не съществува, за разлика от „тревожен“, „мнителен“, „хиперактивен“. Но пък тя се занимава с факторите, които ни карат да оглупяваме: прекомерната опека на родителите, която забавя развитието на детето; разсеяността на тийнейджъра и „обърканата“ преходна възраст, която го принуждава от глупост да крие чувствата си; душевните катаклизми при възрастния човек го предизвикват понякога да се „върне в детството“. Глупостта се проявява като резултат от несъзнателните ни конфликти, тя ни пречи за опознаваме новото, да мислим, да живеем и общуваме с другите.

Детството: малки странности, големи очаквания
В своят знаменит труд „Анализ на фобията на едно петгодишно момче“ Фройд анализира историята на малкия Ханс, който след раждането на сестра му, неочаквано започнал да се страхува от коне. Лягайки си вечер, плачел от страх, че Конят можел да дойде при него през нощта. Сутрин отказвал да излиза на разходка, защото Конят можело да го ухапе. Всичко това се струвало глупаво на родителите му. Но Фройд стигнал до извода, че този страх на Ханс е симптом на невроза. Детето твърде много обичало майка си и несъзнателно се бояло, че баща му (по стечение на обстоятелствата асоцииран с кон) ще го накаже за това.
Откривайки феномена на детската невроза Фройд променил представата за глупаво поведение на децата. Станало ясно например, че детето, което е твърде привързано към майка си с порастването продължава да се държи като „бебе“, защото е сигурно, че тя очаква от него точно такова поведение. За да стане наистина възрастен и самостоятелен човек то трябва да се откъсне от майка си, да престане да се „държи за полата й“.

Психоаналитичният поглед позволява по друг начин да се тълкуват и някои затруднения в училище. Ако в семейството например има някаква тайна, детето усеща това. В подобна ситуация неговите неуспехи в училище могат да бъдат послание към родителите: „щом нямам право да знам, че дядо ми не е истински баща на моя татко, тогава нямам право и да се уча да чета.“ Неговият отказ да стане „по-умно“ е несъзнателна стратегия насочена към защита на семейната тайна, колкото и нелогично да ни изглежда това.
„Глупави“ често се оказват разглезените деца, чиито желания се изпълняват, още преди да са изречени. Известната психоложка и психоаналитик Франсоаз Долто разказва следния анекдот: „Едно дете, на възраст, в която връстниците му вече отдавна говорели, продължавало да мълчи. Това силно притеснявало семейството му. Един ден, по-време на хранене, внезапно поискало сол. Изумените му родители го попитали: Нима ти можеш да говориш? - Разбира се – казало детето - но досега солта никога не е липсвала на масата.“

Юношеството: тази шантава, непредсказуема възраст
Най-идиотският (за околните) период, е времето когато детето следва импулсите си, без да се замисля за последствията. „Мозъкът на подрастващите се променя толкова бързо, колкото и тялото им и временно „загубва“ някои свои функции“ – казва Мари Банич, психолог, професор от Университета в Колорадо. Тя дори дава научно обяснение на тази временна „загуба на разсъдък“ при пубера. В предния мозък, както и в другите зони отговарящи за самоконтрола и избора на стратегия в поведението, се формират множество случайни невронни връзки, които могат мигновено да се разрушат. Информацията, която е била асимилирана чрез тези връзки се губи. Тийнейджърът буквално балансира на границата между детството и зрелостта. Дори в най-тривиалните ежедневни ситуации той може да бъде разсеян и да се държи неадекватно – старите модели на поведение са загубени, а нови още не са формирани. Всичко това му пречи да опознава нови неща, да мисли адекватно и да действа, да живее и общува нормално с останалите.
„Глупавото поведение на пуберите може да бъде и защитен механизъм, чрез който те се предпазват от прекалено силни преживявания – допълва психоаналитикът Ксения Корбут.- Тийнейджърът надява „маската на глупака“, за да се предпази от тревога, твърде силни емоции и така възстановява вътрешното си равновесие. Тази маска му помага и в непривични ситуации. Затова, влюбвайки се, става неадекватен, тормози момичето, което харесва, защото се страхува, че околните ще се досетят какви са истинските му чувства. Държи се като шут, в старанието си да прикрие вълнението си. Кога ще му „дойде акъла“? Когато  свикне с ролята на възрастен, а това означава да се научи да прави избор, да взема решения, да изгради своя идентичност, тоест да си намери мястото в тоя свят. Всъщност на всеки от нас понякога се случва отново да се почувства нелепо като тийнейджър - обикновено когато попаднем в неловка ситуация, когато се чувстваме не на място. Нелепа шега по време на важна среща, на която се обсъжда тема, по която сме некомпетентни; глупаво хилене или обратно - внезапно непреодолимо онемяване при влюбените – всичко това е ехо от периода на „пуберската глупост“.

Зрелостта: как ставаме „стари глупаци“
Типичните детски и юношески глупости минават бързо. Когато детето среща разбиране и причините да се държи неадекватно изчезват. То продължава да расте и да се развива, без последствия за психиката му. Но ако никой не е чул мълчаливия му призив за внимание, неврозата може да го завладее за дълги години, укрепвайки в характера му „нелепи черти.“
Един „превърта“ в главата си една и съща мисъл до безкрайност, друг пък избягва дупките в асфалта по някаква неразбираема причина и така проявява неврозата, натрапчивите мисли, фобиите си..

Досадата, глупавото „зацикляне“ върху детайли, сред които ти убягва главното, празнодумието – всичко това са проявления на невроза, заради която човек изглежда глупаво. Такива хора имат болезнена необходимост да контролира околните. Всякакви възражения и спорове с такъв човек са непоносими за него: неговата дума задължително трябва да е последна; смята, че всички останали са глупаци, но самият той няма подобно усещане за себе си.

Зависимостта от майката или бащата е източник на интелектуална изостаналост, тя пречи на децата (впоследствие на възрастните) да мислят самостоятелно и да отдават предпочитание на собствените си ценности.Всеки от нас навярно ще се намери следа от поне една подобна черта, затова всички ние, в една или друга ситуация, се чувстваме глупаво. И това не е по наша вина – ако забелязваме собственото си „сглупяване“, ще се стремим да отстраним причините за това.

Какво значи да се държиш глупаво?
Да не попаднеш в контекста на ситуацията. Било то общуване или някаква дейност. Ситуацията винаги има определени изисквания към нас. Ако ние им отговорим правилно, се държим умно. Ако не (например кандидатстваме за работа, а дори не знаем с какво се занимава компанията) постъпваме глупаво. Глупостта е несъвпадение на нашето поведение или думи на това, което изискват интересите ни, ситуацията и очакванията на околните.

Кой най-често сглупява?
Който е склонен да се държи в разрез с контекста. Такива хора са истериците. Те са демонстративни, държат постоянно да са център на внимание, затова манипулират околните. И доколкото във всяка ситуация се държат по един и същ начин, често преиграват и изглеждат неадекватни, странни, глупави в крайна сметка.

Кой тогава е буквално глупак?
Има хора които са такива по рождение. Те са инфантилни, мислят в шаблони, имат бедна фантазия и занижен интелект. Първоначално се чувстват зле, но с времето се приспособяват, ръководейки се от малкото навици и истини, които им се е отдало да разберат в детството. Поведението им е стереотипно, не виждат по-далеч от това, което им е познато, независимо от случващото се наоколо. Но най-забележителен е техният патос: те са щастливи, когато извършат поредната глупост, когато изрекат поредната баналност и точно с това дразнят околните, които мислено ги назовават „кръгли глупаци“.

Материала подготви Янка Петкова

Използваните кадри са от филма "От глупав по-глупав"
Източник: Рsychologies