Автор: Валентина Димитрова

Мащеха, мн.мащехи, ж.

1. Несъщинска майка, съпруга на бащата по отношение на неговите деца от предишен брак

2. Прен. Този, който се отнася зле, без любов и ласки

Това ще прочетете, ако решите да потърсите думата „мащеха“ в тълковния речник.

Освен това от приказките знаем, че мащехата не е просто отрицателен герой, а истинско зло. Тя иска да се отърве от Хензел и Гретел, като кара мъжа си да ги изостави в гората; унижава Пепеляшка или казва на съпруга си: „Не ща дъщеря ти вкъщи! Да се маха оттук! Ако ли не – аз ще се махна!“ ( „Златното момиче“).

Посланието, което ни дават приказките, остава дълбоко вкоренено в нас като вярване, към което се придържаме. Щом има втора жена, значи тя е мащеха, следователно – е лоша. Тя е „развалила семейството“ или е „отмъкнала мъжа“ (да ви кажа под секрет: много преди Нея този съюз е бил изчерпан).

Има много статии, за това как децата трудно приемат новия родител в семейството, какви емоционални процеси протичат в него, както и за болката на майката, обидата и отчаянието й. В редовете по-долу ще се опитам да ви представя една по-различна гледна точна. Тази на мащехата. Мащехата, която трябва да навлезе в живота на много хора, но всички я сочат с пръст и шушукат. „Погледни ги! Как не го е срам, да я води тук! Каква работа има тя на рождения ден на сина му, след като истинската майка ще е там“. Ами има! Особено, ако това ще е жената, която ще се грижи, готви, чисти и пере на същия този син, всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца…

Има ли живот след развода?
И как да въведем децата в него?

Но нека да се върнем малко по-назад във времето и да ви разкажа две съвременни приказки и как пътищата на героите в тях могат да се пресекат:

 „Имало едно време един мъж и една жена. Те работели заедно. Често правели така, че да се засекат „случайно“, за да могат да прекарат малко време насаме. Не след дълго пламнала любов между тях и заживели заедно. Последвала година пълна с емоции, излизали с приятели, показвали си колко се обичат и се носели на крилете на любовта. Решили да се оженят, родило им се момче и били много щастливи. Не минало много време обаче и започнали проблемите. Карали се за дребни неща, които бързо прераствали в големи скандали. Скоро станало така, че не минавал и ден без да се скарат, детето станало агресивно и всички започнали да страдат. Накрая решили да се разделят. Така мъжът и жената отново били сами, но останало нещо, което винаги да ги свързва – прекрасното им дете."

Втората звучи така:

„Имало едно време едно малко момиче. Момиче, което не спирало да мечтае да изживее своята приказка. Представяло си, че ще стане принцеса, с красиви рокли и дълги, сплетени коси. Когато пораснало още малко, искало да срещне принца на бял кон, да имат поне 2 деца и да живеят щастливо и в охолство до дълбоки старини. Тя искала да усети щастието и не спирала да се опитва да го срещне, но никога не било това, което търси. Мъжете, с които излизала, били или несериозни или прекалено обсебващи. Всеки път когато си мислела, че е готова да улови момента, той някак й се изплъзвал. До онази вечер. Вечерта, която преобърнала живота й.“

Така нашето момиче от втората приказка срещнало мъжа от първата и било готово да „изиграе“ главната роля, без да подозира, че вместо на Пепеляшка, му се е паднала ролята на мащехата.

Много често чувам хора от предишното поколение да казват: “Като че ли сега времето тече по-бързо, преди всичко се случваше толкова бавно. Ден не минаваше“. Сега времето не достига за нищо – движим се бързо по улиците, ядем бързо, пием водата на големи глътки, дори се обичаме бързо. Като терапевт се срещам с много хора, които искат да поемат по друг път, различен от този на партньора си. Забързани да търсят щастието си, страхувайки се, че времето ги притиска, често взимат решението да се разделят.

Щастливо разведени

Статистиката показва, че всяка година в България се развеждат около 10 000 души като встъпват в брак около 20 000, което ще рече всеки втори! Този процес не е лесен – съпроводен е с много тъга, скръб по загубата, гняв, отчаяние, обида, обвинение.

Последното, което може да искаме от хората в такъв момент, е да проявят разбиране към „чуждия“ човек, особено ако в тяхната версия именно той е причината за разпада на семейството им. Но аз съм срещала много мащехи и на тях никак не им е лесно, и също имат нужда от разбиране и подкрепа. Моя близка ме допусна в приказката си, за да ми разкаже за своите преживявания, мисли и чувства от първо лице. Това е една непозната територия, за която не е подготвена.

Тя не е родител, а сега трябва да се превърне в такъв за детето на мъжа си. Дори не знае какво точно изпитва към него. Обича ли го? А като майка ли го обича? Има ли право? Той си има майка и тя знае, че никога няма да може да я замести. Не може да се конкурира с нея, но и не иска това. Трудно й е, защото всяка събота и неделя са заедно (или през седмица). Не, не ме разбирайте погрешно, разбира се, че й е приятно, но трябва да готви двойно повече, да се съобразява с неговия вкус, а и сега като имат още едно дете е доста по-изтощена.

Понякога доведеният й син е толкова груб с бебето, че се страхува да не го нарани. В следващия момент се самообвинява за тези мисли и ги задържа за себе си, за да не я изкарат чудовище, защото „той е такова ангелче“ и „на него много му се насъбра“. О, да има моменти, в които много се ядосва, но какво да му каже?! Коя е тя, че да му се кара?!

Когато останат само двамата й е много трудно, защото не знае за какво да си говорят. Приятелски разговор ли да водят или възпитателен?

Често усеща, че нещо го мъчи, но не знае как да подходи. Не иска майка му да се ядоса, ако станат по-близки. Но той понякога й споделя, когато му е тъжно или има проблем в училище. И него го е страх да я хареса. Защо ли? Ами защото той също се опитва да свикне с новата ситуация и да намери местенце за нея в живота си. Но родителите често забравят, че децата са с огромни сърца и в тях има място за всичко, което обичат и могат да приемат.

Тя е другата жена, но и на нея й е трудно. Тя е мащехата, трябва да свикне с новата ситуация и има нужда някой да й каже, че е добра. Иска да й имат доверие, когато се наложи да вземе доведения си син от училище. Не иска да го изгони, а иска той да я приеме. Иска да разбере какво обича да яде, за да му сготви. Не иска да го отрови, а да се погрижи за него. Не иска да кара съпруга си да избира между нея и него, просто иска да намери своето място в живота му. И разбира, че тя няма една единствена роля. Понякога е нещо като негов приятел, друг път възпитател, роднина, приятелката на баща му, просто позната…

Понякога не само не я приема, но на моменти дори и я мрази. Често е объркана и се чуди тя ли е виновна, къде е сбъркала ?! Просто тя е мащехата и може за него сега да е с неясна роля, но в бъдеще да се превърне в сигурен съюзник. Как ще се развие животът й не знам, но тя вече има своята приказка и играе главната роля! Все пак животът е доста динамичен и не се знае дали след като днес си „Спящата красавица“, утре няма да бъдеш целуната от разведен принц…. с дете.

За автора:

Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант. Завършва обучение по семейна терапия към Институт по фамилна терапия (www.ift.bg). Вярва, че в основата на успешния терапевтичен процес стои изграждането на доверие с клиентите. Инвестира времето си в развитие на център „Нюанси“, защото иска да създаде пространство, където хората да се чувстват спокойни, сигурни, подкрепени и всеки път да си тръгват открили по още нещо ново за себе си. 

Препоръчваме ви още:

Около развода

Разводът през очите на детето

6 начина да запазите ума си след развода