Автор: Мария Пеева

Онази вечер двамата с Алекс си легнахме много късно. Бях на театър, по женски, върнах се към 10, а той реши, че след като цяла вечер не сме си играли, се налага да го компенсирам. Разказвала съм ви и друг път за Алекс, той е от децата, с които трудно се излиза наглава. Има си своя детска логика, при това много добре обоснована. Ето, в случая е съвсем прав. Полага му се „игра с майка“ всяка вечер след градинката. Майка му е закъсняла, значи и сънят ще закъснее.

Батковците си легнаха изморени, татко им също, а ние с Алекс откарахме до 11,30. Когато семейството ти е голямо и шумно, такива мигове на усамотение с едно от хлапетата са особено ценни. Понякога се тревожа, че макар да им отдаваме почти цялото си свободно време, тъй като сме раздвоени на три, четири, а понякога и пет фронта, може би им липсва внимание. Затова много обичам, когато се случи ей така, съвсем непланирано, да си останем двама - само майка и дете - и никой да не ни прекъсва.

Играхме на магазин. Алекс беше продавач, аз клиентка. Говорихме си на „Господине“ и „Посгожо“ (превеждам - госпожо). Продаде ми три колички, фигурката на Трипио от Стар Уорс, котката (която възмутено измяука, изскочи от найлоновото пликче и се оттегли с достойнство в коридора), парче смачкано тиксо и лепенка за рани (неупотребена). Вече почна да ми се доспива от толкова пазаруване, когато той ни в клин, ни в ръкав, както си нареждаше хартиените монети в касата, изтърси нещо, с което бързо ме разсъни:

- Мамо, аз за кое момиче ще се оженя?

Виж ти! Подобна тема изисква цялото внимание на една майка, не мислите ли? Бързо изпъвам гръб и сядам на ръба на дивана.

- Това са неща, които всеки решава сам за себе си, Алекс. Не може мама да ти каже за кого да се ожениш. Ти имаш ли някой предвид?

- Не знам. Май Катерина.

Сините стрелички ме пронизват за миг изпитателно, докато ръцете продължават пъргаво да подреждат „паричките“ в касата на магазина. Уж че си бъбрим между другото, докато си играем. Мислех, че този номер с важните разговори между другото само аз го правя. Усещам напрежението му. Кога порасна, че кога и се влюби малкото ми момченце. Катерина е една нежна фея от детската му градинка, но също така Катерина се казва и русокосата дъщеричка на моя приятелка, с която много хубаво си играят. Не знам за коя от двете става въпрос, а и той не уточнява.

- Някой ден ще пораснеш голям и ще знаеш със сигурност за кое момиченце искаш да се ожениш. – му казах.

- Добре. – съгласява се той. – Но не казват ли майките за кого да се ожениш?

- Не. Момченцата и момиченцата порастват и стават големи мъже и жени. И тогава си харесваш някой толкова много, че искаш да си с него през целия си живот. И се жените. Аз не съм казала на Теди да се ожени за Яна, той си реши така.

- Но ти харесваш Яна, нали?

- Да, много.

- Защото Теди я харесва ли?

- Щях да я харесам, и без Теди да я харесва. Но дали аз я харесвам няма значение. Важното е да си я харесва той. Достатъчно, за да се ожени за нея.

- А как ще разбера дали я харесвам ДОСТАТЪЧНО?

Този въпрос ме затруднява.

- Такива неща се разбират. Просто ще го почувстваш. Не мога да ти обясня как. Как разбираш например, че искаш точно червената кола?

- Но аз искам и синята, и жълтата, и зелената.

- С момичетата не е точно така. Като харесаш някоя достатъчно много, вече не искаш нито синя, нито жълта, нито зелена. Искаш само червената. Ще видиш.

Може би му се струва сложно, защото решава да прекрати разговора.

- Добре де. Има време. Още съм малък.

Може да е малък, ама ми е умник. Когато най-после успявам да го сложа да спи, увива ръчички около врата ми, целуваме се и чувам най-милото нещо, което някога някой ми е казвал за нашето семейство:

- Ще се оженя, когато харесам някое момиче толкова много, колкото тате харесва теб.

Може би е улучил рецептата. Може би и ние сме я улучили. А може и да е чист късмет, но усмивката ми не помръква от това. И докато Иван похърква до мен, заспивам с тази усмивка. И с надеждата един ден някоя жена да обикне сина ми толкова, колкото майка му обича баща му.

Не знам дали момчетата ми ще се оженят, дали изобщо ще създадат семейство. В наше време вече не е модерно да си семеен. Понякога се чувствам като някакъв последен мохикан на семейния живот. Осъзнавам колко старомодно звуча, същинска баба, каквато и ще стана след няколко месеца.

И все пак си мисля, че на човек му стига, че идва сам и си отива сам от този свят. Не е нужно да прекара в самота и останалото време.

Дай Боже всеки да намери с кого да сподели и тихите си нощи. Защото компания за веселите се намира лесно.

*****************

Може би ще ви е интересен и Сънят с момичето с жълтия бански :)

Четохте ли Култ към личността?