Автор: Тамара Чакърова

Когато бях малка, ваканцията за мен означаваше море. През юли отивахме на Южното Черноморие и оставахме около две седмици, а понякога и по двадесетина дни. Плаж, плуване, плискане в солената морска вода, събиране на мидички и охлювчета, заравяне в пясъка, мазане на цялото тяло с какаово масло (до което майка ми като аптекарка имаше достъп), а след това, вечер, с кисело мляко против изгарянията. Не познавах планината. Понятието ми за нея се изчерпваше с един августовски Капиновски манастир, цапуркане в речните вирове, ловене на големи раци с чатал за прашка със закачен за нея хамбурски салам, с Шуменското плато и пещерите му.

В българските планински дебри ме отнесе работата ми, когато започнах да правя първите си обиколки из България с немскоговорящи групи, а след няколко години, същата тази работа ме отведе в италианските Алпи и Трентино. И аз се влюбих в тази цъфнало-зелена, маргаритено-незабравкова, уханна, лятна.. планина.

И така, прекарвайки работните си лета тук, се запознавах всеки път с по нещо – замъци и крепости, закрилящи почти всеки хълм и село; десетки езера, едно от друго по-сини, чисти и примамващи; спиращи дъха пейзажи и долини, реки, клисури; натежали от плод лозя, ябълкови градини и ниви; цъфнали билкови поляни; косачки и трактори; прочутите Доломити и колоритни, изваяни върхове; лифтове, планински пътеки, хижи и ферми.

Точно тук, неизменно се сблъсках и с трентинците – народът на тази земя, с техния поминък, традиции и естествено с полентата. Качамакът тук го наричаха полента.

Спомням си, че когато бях тийнейджърка, с компанията ходехме да ядем качамак в едно крайпътно заведение до Каспичан. Там го правеха традиционно, позната у нас румънската мамалига (варена царевична каша, поръсена с натрошено бяло нашенско сирене, и полята със запръжка от олио и червен пипер).

Може би се сещате, че италианската полента нямаше нищо общо с нашия качамак. Тук царевичната каша се забъркваше с кашкавали, масло, зелени ядивни треви и се поднасяше в комбинация с домашни наденици, заешко, агнешко печено, еленски гулаш, с горски гъби, разтопен кашкавал или с риба. Да, точна така – с риба – прясна, езерна риба на скара, или на тиган, или пък маринована с лук и зеленчуци. И да ви кажа, тази полента беше много вкусна – във всичките й варианти.

Но тук, в Трентино, царевицата не беше като другите. Тя беше специална, онази червената – по-дребна и с по-закръглени зрънца, в цвят бордо и идваше от селцето Сторо в долината Киезе, на границата с Ломбардско. Едно селце, гушнато в малка равнина между езерото Идро и алпийските склонове, на пътя, свързващ Мадона ди Кампилио и Брента-Доломитите, с долината на Ледро и езерото Гарда. Та това тук наречено „ла фарина джала ди Сторо“ – „жълтото брашно от Сторо“, беше много специално. Царевичните кочани, се беряха чак през октомври, оставени да се изсушат на алпийските ветрове и напоения с клокочещи ручеи въздух. След това се оронваха и зърната се мелеха между две каменни плочи – тези от селцето Сторо.

Този качамак, в цвят светложълто-пепеляво, беше едро смлян, плътен, ароматен, с вкус на село и току-що окосена трева и се топеше в устата.

Точно в този край попаднах на двубоя „Качамакът срещу всички“. Местните кметства, туристически центрове и ресторанти, предизвикваха битка и се изправяха срещу всички с любимата си жълта сторска полента.

С цел да популяризират и изтъкнат местния продукт, бяха организирали няколко вечери с качамачено гурме меню, като бяха поканили местни известни шеф-готвачи и бяха ангажирали няколко ресторанта в долината.

Така аз се записах за първата вечеря – на основа качамак и риба. Атмосферата беше елегантна, обслужващият персонал - в традиционни носии, хората - мили, вината - бели и пенливи – все от трентинската изба, а менюто - неповторимо.

Посрещнаха ни с типичната полента Макафана – забъркана с цикория, кашкавали, масло и лук, и овкусена със сол и черен пипер и с предястията - терин от лин от Гарда, сардини с мека и хрупкава полента и бяла риба, маринована в ябълков сладко-кисел сос, с хрупкави зеленчуци и джинджифил.

След това ни поднесоха солена тортичка от полента от Сторо, пълнена с разтопен кашкавал и гарнирана със задушени в масло горски гъби.

Последваха цитрусово ризото с филета костур на тиган, салмерино (риба чар) от местните реки в морковено-джинджифилов сос и картофено пюре.

Завършихме с качамачен десерт – тортичка от жълтото брашно от Сторо, забъркана с рикота, стафиди, кедрови ядки, масло и захар, и поднесена с ванилов сос, бита сметана и топка домашен лимонов сладолед.

Ще кажете: „То, качамак, не се ли хапва през зимата?!“. Тук в северноиталианско – не! Всъщност – да, и през зимата, и през останалите три сезона.

Опитайте да си забъркате една италианска полента, дори и да нямате от прочутата сторска царевица. Важното е водата да заври и да се подсоли с морска сол. Тогава се изсипва царевичното брашно, като непрекъснато се бърка, по възможност с дървена лъжица, все в една посока и на бавен огън. Лук и салам или наденички се накълцват на дребно и се запържват в тиган, разтопява се чисто масло и се нарязва кашкавал на кубчета. Ако имате и малко цикория или други треви, задушете и тях. След около двадесетина минути полентата е готова. Изсипвате я в друг съд, добавяте останалите съставки и подправки на вкус и обърквате всичко, докато е още топла, за да може кашкавалът да се разтопи и маслото да попие. След това изсипвате полентата в тавичка, изравнявате я и оставяте да изстине. Когато вече е стегнала, можете да я нарежете на малки кубчета и да я поднесете студена – като предястие например към салатата. А ако ви трябва топла, я хвърляте за две минути на скарата или в тигана, обръщате и воала – чудна гарнитура!

Да ви е сладко!

Още вкусни идеи от Тамара ще откриете тук.

От същия автор можете да прочетете:

Рибни кюфтенца 
Матанца - кървавият танц на рибата тон 
Кус-кус с риба по сицилиански