Автор: Люба Пенчева

Люба Пенчева, психолог и психотерапевт, ни прати този текст. Винаги сме благодарни, когато обсъждате с нас проблемите, които ви тревожат. Вярваме, че само ако мислим и действаме заедно, можем да направим света по-добър за децата си. Спасението поединично не помага. Ето какво сподели с нас Люба, която вижда основата на проблема с агресията в училищата в постоянната ни готовност да водим битки. Струва си да помислим над думите й.

На 9 май едно момче преби друго момче. Целенасочено. От онзи ден вече случаят е отразен в публичното пространство. 
От вторник не спирам да мисля за ситуацията, не само защото пострадалото момче е съученик и приятел на сина ми, а защото виждам как обществото търси решаването на този тип проблеми в българското училище само чрез налагането на свръх контрол. "Не можем да решим проблемите като използваме същия начин на мислене, който сме използвали когато сме ги създавали." - казва Айнщайн.

В свят на битки не се учудвайте за поредното пребито дете.

Животът, казват е борба. Ей това никога не съм го харесвала. Та „живот” е толкова прекрасна дума, наситена с вибрации и нюанси, не бива да я обиждаме.

Но така си живеем. Жените се борят за право на естествено раждане или спокойно майчинство, семействата се борят за място в детската градина, която пък е задължителна, за желаното училище също се борят. Децата се борят за оценки, борят се за титли, медали, постижения, въобще нечие одобрение. Растат пасивно, външно оценявани, приравнени, рамкирани.

Кои качества им показваме, че са ценни? Амбиция, хъс, борбеност – разбира се, поведение ориентирано към индивидуален успех, безкомпромисност…

И после, шокиращо за всички нас – дете пребива дете. Отличник. Борбен. Добре оценен.

Жалък е калъпът, в който нашето общество само сe скроява. Ще борим агресията с охрана, с камери, с контрол и свръхконтрол. Ще подчиним, унижим и обезличим. Но, така е, животът е борба.

И с поклон пред Джон Ленън. Представете си…

Представете си, че майката е царица в своето раждане и нейният избор е свещен. Представете си, че децата са бисери за своите родители и те могат да намерят своя личен ритъм в отглеждането им. Представете си, че учащите са всъщност развиващи се, растящи и хармонично израстващи личности. Представете си, че са творящи, вътрешно мотивирани и активни хора. Представете си, че могат да правят избори и да носят отговорност за тях. Представете си, че се развиват емоционално зрели, способни на емпатия и диалог, хора, разпознаващи и уважаващи чувствата – и своите, и на обкръжението си, хора, които умеят да работят в група и ценят индивидуалните заложби и умения...

Да, знам, че това няма да се случи. Но, моля, помогнете ми, намерете онези животворни думи, заместващи омразното клише „борба”. Заменете ги в мислите си, заменете ги в изказа си, заменете ги в посланията, отправяни към децата ни, и моля, открехнете вратата към истинските ценности в живота.

Благодаря!

Как се ражда агресията прочетете в То е напаст, която убива, а Да пребиеш детето си до смърт е нашият коментар по шокиращ случай на домашно насилие.

Автор: Николай Стоянов

Детето прекрачва прага на основното училище с известно предчувствие, че му предстои да яде бой. Напразни са всички увещания на родителите, че няма да има такова нещо. Това предчувствие е така дълбоко заседнало в душата на детето, че почти се превръща в действителност, а уверенията на родителите си остават само заблуждение.

Казал го е Бранислав Нушич.

Поводът да се сетя за Нушич, беше една импровизирана пресконференция на родители пред известно столично училище. Дете обидило друго дете във Фейсбук. То се засегнало и го набило.

И се започнаха заключенията: виновна е директорката, в школото няма ред, няма охрана и децата се избиват поголовно. Лее се кръв по училищните коридори, а Бейрут е малко огледало на българското образование.

А същите тези родители, само преди няколко месеца или години, са бутали рушвети в нечии учителски ръце, за да запишат чавето в същото това училище. И са се хвалили пред приятелите, че са го уредили в 38-мо училище, "нали знаете там случайни не учат“.

Сигурно думите на Нушич ви звучат архаично, а от гледна точка на европейските ни идеали – абсурдно. Това, скъпи родители, обаче е действителността и това, че протестирате по различни телевизии няма да я промени.

Всеки родител трябва да бъде наясно, че детето му ще се бие в училище и ще бъде бито. Все пак школото е умален модел на света, а свят без агресия, както знаем, не съществува.

Нормално е двама тийнейджъри да се сбият за момиче. За някои даже е престижно.

Нормално е да се сбият и на футболен мач.

Не е нормално друго – да пазим децата си като цветя в саксия, защото не можем да преодолеем чувството за вина, че не се грижим достатъчно за тях.

Не е нормално всички български медии да истеризират и да слагат под един знаменател всички училища, даскали и директори, защото едно дете е набило друго дете.

Това ги прави по-големи насилници, защото следващият път, в който учителят му направи забележка, то ще го зашлеви с медиите, в които татко му е главен герой.

Да, не е нормално деца да умират в българските училища.

Какво правите вие обаче?

Спирате ли телевизора, когато дават филм с насилие?

Играят ли вашите деца компютърни игри, в които главният герой плава през реки от кръв, за да стигне до бонус нивото?

Контролирате ли Фейсбук и имате ли програма на компютъра, която да ограничава достъпа до сайтове с насилие и порнография?

Превърнали сме демокрацията в знаме, скъпи родители. Само че това знаме крие всички дребни инстинкти и комплекси, които ни завзеха през последните години.

Как искате да се държи дете, което знае категорично, че е прието в луксозно столично училище с връзки. Естествено, то ще се държи като насилник, защото сте го вкарали в същата тази първа класа, която толкова презирате по страниците на вестниците и телевизионните екрани.

Повтарям - там сте го вкарали вие – с парите си, връзките и комплексите, че то ще бъде втора ръка като вас, преди да станете важните персони, които сте сега.

Пробутвали сте му таблета, за да ви остави на мира, докато пиете поредната бутилка вино и обсъждате глобалния мир.

Направили сте му Фейсбук и с гордост разказвате, че не ви е приятел, „защото сме остарели“. Какво прави там обаче си знае само то и децата, които тормози чрез лични съобщения и порно клипове от учителските тоалетни. А в същия този Фейсбук първокласниците вече влизат с телефоните по 1000 лв., които вие сте им купили, за да не ги е срам от съучениците им.

Оставили сте ги да бъдат отглеждани от 90-годишни баби, защото мама и тате припечелват в чужбина. Представете си поколение, израсло без семейна грижа, и проблемите, които виждаме сега ще ни се видят като слънце.

Признайте си, че вие им плащате дипломите, вие им плащате книжките, плащате им да не мислят.

Децата не са невинни, мили родители. Те излежават нашите присъди за престъпленията, които вършим през последните 30 и повече години. Престъпленията към тях, към обществото, към социума.

Продължавайте да псувате, да търсите виновни, да си затваряте очите или да си бъркате в мозъците със сериали и риалити формати, докато децата ви се друсат, пият и умират.

Всяко малко убийство или предателство, което вършите днес, се отразява върху тях утре. Пречупва се през призмата на малкия чин и голямото училище.

Тези малки цветя на злото, които създаваме, днес са красиви. Утре ще убиват.

Защо изобщо трябва да правим деца, ако не можем да ги гледаме?

Още по темата за училищната агресия: 
Как да си отгледаме жертва
Планът Х
Мълчанието е вик за помощ

Всеки любящ родител иска да види децата си успешни и уверени в себе си хора. Но как да възпита у тях тези качества? Журналистът Ребека Харди попада на интересно изследване и решава да го провери върху собственото си семейство. Ето какъв е резултатът.

Не придавах особено голямо значение на разговорите за това къде и как са се запознали баба ми и дядо ми, как е преминало тяхното детство. Докато веднъж не ми попадна едно изследване от 90-те години на миналия век.
Психолозите Маршъл Дюк и Робин Фивъш от университета „Еймъри“ в САЩ, провели експеримент и доказали, че колкото повече знаят децата за корените си, толкова по-стабилна е психиката им, по-висока самооценката и толкова по-уверени са, че ще могат да управляват живота си.

„Разказите, свързани със семейната история, дават възможност на детето да създаде връзка с другите поколения.“ – твърдят авторите на изследването. – „Дори ако малчуганът е само на 9, той има чувство за единение с тези, които са живели сто години преди него и те стават част от неговата личност. Благодарение на тази връзка, се развиват духа и устойчивостта.“

Безспорно звучи добре. Затова реших да използвам въпросника на учените върху собствените си деца.
Те с лекота се справиха с въпроса: „Знаеш ли къде са израснали твоите родители?“, но на същия въпрос, свързан с баба им и дядо им се затрудниха.
Следващ въпрос: „Знаеш ли къде са се запознали майка ти и баща ти?“ Тук също нямаха особени колебания, при това версията им се оказа доста романтична: „Ти си видяла тате в един бар и това било любов от пръв поглед.“ На срещата на баба им и дядо им обаче отново „забуксуваха“. Разказах им, че родителите на мъжа ми са се запознали на танци в Болтън, а моите родители са се срещнали за пръв път на митинг в подкрепа на ядреното разоръжаване.

По-късно имах възможността да попитам лично Маршъл Дюк: „Проблем ли е, ако някои отговори са поукрасени?“ Според него това няма значение. Важното е родителите да споделят семейната история, а децата да могат да разкажат нещо за нея.
По-нататък: „Знаеш ли какво се е случило в семейството ви, когато ти (и твоите братя и сестри) сте се родили?“. Най-големият беше съвсем малък, когато се появиха близнаците, но си спомни, че ги е наричал „розовото бебе“ и „синьото бебе“.

Имаше и леко неудобни въпроси: „Знаеш ли къде са работили твоите родители, когато са били съвсем млади?“

Големият ни син си спомни, че баща му е разнасял вестници с велосипеда си, а малката ни дъщеря – че съм била сервитьорка, но не особено добра (постоянно разливах чая и бърках чесновото масло с майонезата). „А когато работеше в пъба, се скара с главния готвач, че няма нито едно ястие от менюто и те чуха всички посетители.“

Нима съм им разказвала това? Нужно ли е изобщо да го знаят?
Дюк твърди, че е нужно. Дори нелепите истории от моята младост им помагат: така те научават, че близките им са преодолявали трудности.

 „Неприятната истина често бива спестявана на децата, но точно разказите за негативни събития могат да бъдат дори по-важни за формиране на  емоционална устойчивост, от позитивните.“ – твърди Маршъл Дюк.

Съществуват три типа разкази за семейната история:
За възхода: „За да стигнем дотук, тръгнахме от нищото.“
За падението: „Загубихме много.“
И най-приемливият вариант: „Имали сме и възходи и загуби“. Аз самата съм израснала с разкази от последния тип и ми харесва да мисля, че и децата ми ще запомнят тези истории. Синът ми знае, че прадядо му е станал миньор на 14 години, а дъщеря ми, че прабаба й започнала работа почти на нейната възраст.

Вярно е, че сега живеем в съвършено различна реалност, но ето какво казва семейният терапевт Стивън Уолтърс: „Самотната нишка е слаба, но когато бъде вплетена в други нишки е значително по-трудно да бъде прекъсната.“ Така се чувстваме по-силни.

Дюк смята, че обсъждането на семейните драми може да бъде добра основа за взаимодействие между родителите и децата, когато премине възрастта на приказките за лека нощ.

„Дори героят на разказа вече да не е между живите, ние все едно се учим от него.“

Ребека Харди е журналист на свободна практика.

Пише за The Guardian, The Independent, Marie Claire, ELLE.

Живее със семейството си в Лондон.

За изкуството да общуваш с децата прочетете в Да се научим да ги слушаме.

Къде живеят най-щастливите деца ще разберете от тази статия.

Как се възпитават деца, способни да съчувстват вижте тук.

Така е. Ние, родителите на тийнейджъри, сме видели какво ли не. Но винаги се изненадваме, когато настъпи моментът с перманентния вълчи глад. И ако при младежите това е част от процеса на „възмъжаване“, при девойките гледката си е меко казано смущаваща. Да се тревожим ли или хладнокръвно да увеличим дажбите? На родителски въпроси отговаря д-р Мария Русинова.

Трябва ли да се притесняваме за неконтролируемия глад, който настъпва в тази възраст?

Ако подрастващите имат изграден здравословен режим на хранене, двигателна активност и достатъчно сън - няма защо да се притеснявате. На всеки може да се случи да изпадне в подобна ситуация. Опитайте да им помогнете да се вслушват и разбират сигналите на тялото си, да овладеят емоциите, гнева и напрежението. Отделяйте им повече внимание, често този глад е емоционално обусловен. В такива периоди им осигурявайте нещо качествено за хапване - домашно приготвени храни богати на омега-3 мазнини - риба, ядки, авокадо, плодове, здравословни варианти на сладкиши или пък хубав шоколад. Елиминирайте рафинираните въглехидрати и фруктоза, която не идва от плодове, транс мазнините, а наситените мазнини намалете до минимум.

Нормално ли е тийнейджър, който се храни здравословно (по принцип) да изяжда 8 принцеси на закуска например?

Закуската, и то здравословна, е задължителна и това важи за всички, не само за тийнейджърите. Само че тя по принцип не включва 8 филии хляб. Добре би било, през повечето дни от седмицата, хлябът за сандвича да е пълнозърнест, филийките да са не повече от две-три, да са придружени от сезонен зеленчук (домат, краставица, зелена салата, айсберг, доматен сок, лютеница) и чаша мляко или плодов шейк (мляко + плод). Закуската трябва да включва въглехидрати (хляб, макарони, палачинка, домашна баница или кекс), пълноценен протеин (месо, качествен колбас, яйце, сирене или кашкавал, чаша мляко) и сезонен плод или зеленчук. Въглехидратите и протеините ще доставят необходимата енергия и градивни елементи; плодовете и зеленчуците –витамини, минерали, фибри и чувство за ситост и запълнен стомах.

Не е ли късно в пубертета да се опитваме да създаваме здравословни навици?

Малко сме закъснели наистина, ако през пубертета тепърва ще изграждаме здравословни навици, но по-добре късно, отколкото никога. И още по-хубаво е, ако това е ново начало за цялото семейство, нали личният пример възпитава най-добре. В тази възраст децата ще разберат защо едни храни са по-предпочитани от други, до какви последици води приемането на т. нар. вредни храни, как съзнателно да правят избор, когато купуват храната си сами, могат да се включват в приготвянето на вкусна и здравословна храна. Планирайте заедно храненето за следващия ден. Винаги гледайте децата да имат нещо полезно за хапване под ръка. Ако шкафът е пълен с вафли, бонбони и чипс – те ще посегнат към тях. Дръжте купа с пресни плодове на видно място.

Опитайте да не ограничавате храната. Забраненото е най-сладко, а и постоянното контролиране на порциите може окаже негативен ефект върху растежа и развитието - както физическото, така и емоционалното. Ако имате притеснения или смятате, че има риск от наднормено тегло, консултирайте се с диетолог. Той ще посъветва вас и тийнейджъра как да постъпите.

На практика храната не е „хубава“ или „лоша“, „полезна“ или „вредна“. Може да обясним, че някои храни като месо, риба, яйца, мляко чрез протеините ще допринесат за сила, мускули и издръжливост при младежите, а аминокиселините и витамините в плодовете и зеленчуците ще направят кожата здрава, а косата блестяща и жизнена –при девойките.

Може ли да се компенсира злоупотребата с „бързи храни“ с подходяща домашна храна? И толкова ли са опасни наистина?

Разбира се, не можем абсолютно да се абстрахираме от света, в който живеем. Ако храненето ни по принцип е здравословно, разнообразно и балансирано, ако предлагаме качествена домашна храна, не е фатално, че от време на време децата приемат и не толкова здравословни храни. Само изключенията да не стават правило, да не се повтарят всеки ден или по няколко пъти на ден. Както се казва дозата прави отровата. Почти всички любими и „нездравословни” храни имат здравословни варианти. Пържени филийки с яйца и пържени картофки стават идеални, когато се изпекат във фурна с вентилатор, в интернет пространството пък има изобилие от рецепти за бонбони от сурови ядки и сушени плодове, кексове, мъфини и брауни с кокосово или пълнозърнено брашно, растителни протеини, и плодове .

Можете ли да предложите меню за подрастващ, за да се ориентираме какво да приготвяме, така че хем да заситим епичния глад на „детенцето“, хем да осигурим „материал“ за ускорения растеж в тази възраст?

Важно е да има три основни хранения - сутрешна закуска, обяд и вечеря и поне две междинни закуски. На всяко основно хранене - достатъчно пълноценни храни с висока хранителна плътност и задължително зеленчуци. На междинните - плодове, мляко, ядки, сушени плодове. Редовното хранене укротява „зверския” глад.

Примерът, който дадох за закуската, важи за всички основни хранения за деня ( закуска, обяд и вечеря). Те трябва да съдържат въглехидрат (зърнена храна - хляб, ориз, картофи и т. н.), протеин (месо, риба, бобови), зеленчуци – салата, таратор.

Обядът: салата, ястие от месо( риба) със зеленчуци, 1-2 филийки хляб, ако основното включва ориз, картофи, хлябът може да се намали. 

Вечерята: зеленчуци, яйце, млечен продукт (миш-маш, омлет, огретен, запеканка), салата, 1-2 филийки хляб.

Задължителни са подкрепителните закуски, например около 10 и 16 часа: плод, зеленчук и/или мляко, ядки, сушени плодове, шоколад в разумни количества. Ако обядът, съответно вечерята, ще са по-късни, междинната закуска може да бъде и по-засищаща (при всички случаи по-добре домашно приготвени - баница, кейк, здравословни мъфини, има и здравословни варианти в търговската мрежа - сурови енергийни или протеинови барчета.

Има ли храни, които биха подпомогнали организма да се справи с „войната на хормоните“ в тази възраст?

Храната е само една от стъпките. Пълноценна, здравословна с достатъчно протеини, сурови плодове и зеленчуци, без да се прекалява с въглехидрати, тестени, захари, шоколад, енергийни напитки, наситени мазнини. Набавяйте мляко, сирене, извара, всякакви ядки, банани, фурми, смокини, черен шоколад. Важно е да се приема достатъчно вода. Младежите задължително трябва да имат повече физическа активност- любим спорт, ходене пеша, фитнес, танци, йога и др. Да имат достатъчно сън. Да бъдат научени как да отработват емоциите си, как да релаксират, да намаляват напрежението, да прекарват повече време с приятели и сред природата, отколкото пред компютър и телефона.

Може ли диетата да реши донякъде проблема с акнето, който е болезнена тема за тийнейджъра?

Донякъде – да. Причината може да е лошо храносмилане, прием на много мазнини и въглехидрати, дехидратация, натрупване на токсини. Приемът на достатъчно вода, поне 2 литра на ден ще помогне да се изчистят токсините. Добре би било да се намали приемът на мазнини, „бързи“ храни, бял хляб и брашно, пържени картофи и всичко с високо съдържание на захар, сладкиши, да се избягват газирани и енергийни напитки, преработени и пакетирани храни с високо съдържание на сол.

Ядките са богати на селен - мощен антиоксидант, за който се смята, че лекува акнето, като защитава клетките от възпалителните процеси и запазва еластичността на кожата. Въздействието му се засилва в комбинация с витамините А и Е. Ярко жълто, оранжево, червено, тъмно-зелено оцветените плодове и зеленчуци (моркови, чушки, спанак, пъпеш, тиква, цвекло) са богати на бета-каротен, който в организма се преработва до Витамин А и подсилва ефекта на селена върху кожата. Плодовете и зеленчуците са източник на витамин C, в количество поне 400-500 грама на ден, биха помогнали за предотвратяването появата на белези след пъпките. Освен това са богати и на биофлавоноиди - с антиоксидантно действие, те са естествени противовъзпалителни фактори, които засилват действието на Витамин С.

Храни богати на цинк – бобови култури, риба успокояват акнето. Цинкът контролира отделянето на хормони, които предизвикват появата на акне, подпомага усвояването на витамин А, от който също зависи здравословния вид на кожата.

Храните богати на омега-3 полиненаситени мастни киселини, като мазна риба (сьомга, херинга, скумрия), орехите, лененото семе и рапицата потискат възпалението в организма. Препоръчва да се приема 3-4 пъти седмично мазна риба, а салатите да се поръсват с ленено масло или смляно ленено семе.

Бадемите, яйчения жълтък, листните зеленчуци, пълнозърнестите храни, ядките са богати на мастноразтворимия антиоксидант Витамин Е, който помага на кожата да се възстанови след раните и белезите, причинени от акнето.

Трябва ли да се притесняваме от диетите, които стават много актуални в тази възраст?

Нормално е в тази възраст, често повлияни от реклами, любими герои или известни личности да опитват различни нови неща, в това число и различни хранителни режими, някои стават вегетарианци, други залитат към фитнеса и протеините. Не всичко, което виждат и четат е коректно написано, а може да е погрешно разбрано. Не бързайте веднага да ги демотивирате. Стимулирайте ги да споделят, заедно потърсете още информация, обсъдете плюсовете и минусите, евентуални вредни за здравето последствия, доколко реални и трайни ще са резултатите от дадена диета. Разберете каква е причината –да подражава на някого, да се хареса на другите или пък иска да промени нещо в себе си.

Все пак, ако има проблем с храненето или с теглото, е добре да се консултирате с диетолог, особено ако е налице „синдромът майка”- тийнейджърът изобщо няма да чуе вашите съвети, колкото и правилни да са те. Така може да разчитате на специалист в избора и съставянето на хранителен режим без да има последици за здравето на младия човек.

Ако храната вкъщи е не само вкусна, но и не предразполага към напълняване, няма да има нужда от диети за отслабване. Ако пък не – това е моментът да преминете на семейна диета според вкуса на всеки член на семейството. Ако измислите и начин за повече раздвижване, това си е сериозна инвестиция за здравето на всички.

Д-р Русинова е директор на Комплекс по детско хранене с Банка за майчина кърма; консултант на известния френски метод за редукция на теглото под медицински контрол “Еurodiet България”; член на Български лекарски съюз, Българското научно дружество по хранене и диететика и на Българската асоциация за изследване на затлъстяването и съпътстващите го заболявания „Акад. Ташо Ташев”, член на Българската медицинска хомеопатична организация.

 От същия автор можете да прочетете повече за хранителните разстройства  - Преяждането е болест и Анорексия и булимия - модерните болести

Общуването между мъжът е жената е онзи искрящ момент, от който можем да черпим житейска мъдрост. Но репликите са и ярко доказателство за това как се променят отношенията, когато любовната буря утихне.

Жена към мъжа си:
- Виждаш ли детето на снимката?
- Да, и какво?
- В 17 часа трябва да го прибереш от детска градина.

**********

Нощем мъжът е особено нужен на жената. Да й масажира схванатия прасец, да й донесе вода, да й светне нощната лампа, да си поговорят за живота и, разбира се, да обсъдят какво ще прави той без нея, ако тя случайно умре.

**********

- Ти обичаш ли ме?
- Да, а ти?
- И аз се обичам.

**********

- Скъпа, изяж това парче торта, моля те!
- Благодаря, зайче, но не искам.
- Виж колко е апетитно, поне едно парченце!
- Не мога, на диета съм!
- Изяж проклетата торта, в нея има пръстен!

**********

Жена отива при мъжа си, който стои пред компютъра:
- Дай малко и аз да поиграя!
- Хайде сега, ти като чистиш, аз вземам ли ти парцала от ръцете.

**********

Дебела ли съм?
- Не. Но скандал все пак ще има, нали?

**********

Цезаровото сечение трае 25 минути.
Операцията на апендицит – 30 минути.
Байпасът – 4 часа.
А жена ми отиде на фризьор и вече 6 часа я няма.

**********

Хващайки мъжа си с любовница Мери реши да не прави скандал:
- Я легнете по-близо един до друг. Ще ви снимам… за надгробната плоча.

**********

Мъжът е способен да седи два часа, без да мръдне, втренчен в плувката на въдицата си, но не може да почака 15 минути, докато се приготви жена му. Изнервя се!

**********

- Скъпа, ще се омъжиш ли за мен?
- Да! Ще ми купиш ли пръстен с диамант?
- Хитро ми отказа!

**********

- Можете ли да познаете на колко години съм?
- Изобщо не мога да си представя!
- Дъщеря ми ходи в детската градина.
- Тя възпитателка ли е там?

**********

- Здравей! Ще дойда днес в 19 часа. Ще те чакам пред входа. Ще се бавиш ли много?
- Трябва да си взема вана, да си допия кафето, ще се наложи малко да ме почакаш.
- Някакво ориентировъчно време?
- Днес.

**********

- Скъпи, реших да си боядисам косата червена.
- Защо?
- Прииска ми се да направя нещо оригинално.
- Ами прочети една книга!

**********

- Събуждам се вчера, а теб те няма. Къде беше, скъпа?
- А ти къде се събуди?

Източник: Adme.ru 

Непременно прочетете и как "Семейният живот калява" :)

Неслучайно казват, че във възпитанието на децата, в много семейства борбата се води между доброто и лошото ченге. Е, това все пак е крайно. Но е факт, че онова, което за майката  е опасно, за таткото е възможност да се кали характера на детето. Ето няколко типични ситуации, които доказват разликите във възпитателния подход на всеки от родителите.

1. Детето: Излизам навън!
Майката: Сложи си шапката! Изхвърли кофата на тръгване! Остави книгата на леля си Петя! Купи хляб като се прибираш!
Бащата: ОК

**********

 2. Детето: Може ли да си купя сладолед?
 Майката: Не!
 Бащата: Да
Детето: А дъвки?
Бащата: Добре.
Детето: А една кола?
Бащата: ОК.

**********

3. Пропуснати позвънявания на телефона на детето
Мама: 48
Тате: 1

**********

5. Детето: В петък има родителска среща!
Майката: Ще трябва да изляза по-рано от работа. Искам да говоря с учителя ти по математика. Отдавна не съм се виждала с класната ти.
Бащата: Ти в кой клас беше?

**********

6. Възгледи за храната
Майката: Важно е да е полезна, трябва да се храним здавословно.
Таткото: Важно е да е вкусна.

**********

7. Детето: Днес ще ми дойде един приятел на гости!
Майката: Оправи си стаята! За какво ще идва? Какво мислите да правите? Няма нищо за ядене.
Бащата: В десния шкаф над печката има чипс.

********** 

8. Кого за какво пита детето?
Към майка си: Какво има за обяд? Навън студено ли е? Къде ми е сивият пуловер?
Към бащата: Мама къде е? 

*********

9.Към тийнейджъра
Майката: Всеки ден си някъде с приятели. Не учиш! Мислиш ли изобщо за бъдещето си?
Бащата: Поне веднъж да ме беше поканил с теб!

**********

10.

Детето: Може ли да…
Майката: Не!
Бащата: Попитай майка си!

Източник: Adme.ru

А тук можете да видите някои бисери с "Желязна детска логика".

Автор: Росица Бойчева

Преди 10 години купихме един буренясал двор с полуразрушена стара къщурка в село Леденик до Велико Търново. Всеки, който чуеше какво сме направили, възкликваше едно и също: „Ама това е много далече от София!“. Ние винаги отговаряхме с усмивка: „Но е на половината път до морето!“.

Вярно, Леденик не е близо от София, но е по-близо до Крапец, Тюленово, Камен бряг, Шкорпиловци, Кара дере, Иракли, Варвара, Синеморец в сравнение със столицата. И най-вече е близо до брега на Янтра, която се вие живописно първо през нашето село, преди да направи онези красиви, естествени крепости и полуострови във Велико Търново. Точното разстояние от ул. “Оборище“ в София до портата на МАКАК КОНАК е 218 километра, които за два часа и половина-три ви довеждат до нас, където и ледената Джинджифирка - био ракия, дестилирана от нашият любим чичо Митко от Бачково и шопската салата със сладките градински домати на комшията Данчо, вече ви чакат под прохладната сянка на нашия 100-годишен Дядо Орех. Същото време ще ви отнеме да стигнете при нас и ако тръгвате от Пловдив, Варна или Бургас, защото както обичаме да се шегуваме :“Леденик е центъра на вселената!“ или поне е близо до географския център на България.

Селото ни наистина е красиво и, което е още по-хубаво, непознато на масовия турист. Тук няма чалга заведения, нито големи хотелски комплекси като в Арбанаси. Имаме красива река, каменни дувари, чудни гледки, комплекс с басейни и много, много пойни птици. Както възкликна наскоро една гостенка от Белгия: „You live in Paradise!“. Прибавете към това и вкусна домашна храна и добри хора и ще разберете защо, не само за нас, това е Раят на земята!

Преди близо 20 години бъдещият ми съпруг ме доведе за първи път в село Леденик на гости на приятели, които се бяха установили за постоянно в семейната лятна вила. На пръв поглед ми се стори приятно, типично българско село, но когато се разходих покрай Янтра и видях спиращата дъха гледка от скалата до Кулата на Шемши бей си казах, че селото е повече от това, което изглежда на пръв поглед. И наистина се оказа така. С удоволствие се връщахме отново и отново, докато един ден не решихме да си купим земя в него.

МАКАК КОНАК и днес носи уюта на къща, а не на анонимен хотел, тъй като, когато започнахме да строим имахме мъгливата идея един ден да посрещаме туристи, но не очаквахме това да се случи още преди да сме навършили 50. В околността има много англичани и дауншифтъри, но май ние сме единствените софиянци наоколо, избрали живот на село, вместо в столицата. За нас това се случи естествено. Винаги сме смятали, че щастието е там, където сме заедно, а когато сме заедно обичаме и да посрещаме гости, така че за нас да готвим и да измисляме как стаите да са още по-релаксиращи и вълшебни е по-скоро творческа работа, която иска постоянство и вдъхновение, от колкото бизнес идея.

И туристите си посрещаме като лични гости. Не мисля, че това някога ще се промени, тъй като май сме вече с оформени характери и навици. Самите ние много обичаме да пътуваме и когато посрещаме гости искаме да се чувстват така, както ние бихме искали да се чувстваме, когато сме на почивка. Само по принуда отсядаме в хотели. Винаги търсим малки семейни къщи за гости, квартири или пансиони, където собствениците са наблизо, гостите се поздравят един друг сутрин и храната е домашна, местна кухня. Често си говорим, че ако намерим друго място в България като МАКАК КОНАК, ще ходим да си почиваме там, за да ни глезят с вкусна храна, да не готвим, чистим. Да не се чудим кои са хубавите места за разходка наоколо, за които само местните знаят и да е сладка приказката със стопаните. Мечтаем си как ще ходим ей така, само за да си оплакнем душата и някой да се грижи за нас.

Хубаво е на гости при мама, но нали като я оставиш тя да разтребва и мие чиниите после се чувстваш виновен. Не стига, че е възрастна и толкова е шетала да те посрещне, ами и да чисти след теб трябва. В МАКАК КОНАК гостуването е напълно лишено от вина, неудобства, дрязги и каквито и да е отрицателни емоции. Ние сме усмихнати, когато отваряме портата не защото си залепваме усмивки на лицата, а защото наистина обичаме да посрещаме гости и да ги глезим. Такава ни е природата. Имаме чувство за хумор и сме много любопитни да чуем истории от цял свят. А аз обичам да храня гостите си и да ги слушам как казват „Ммммм!“

Обичаме да водим гостите си на разходка из Леденик. Хем да се освежат и да огладнеят отново след обилната закуска, хем да им покажем тези места и сгради, покрай които самите ние обичаме да минаваме бавно и които не ни омръзват вече толкова години.

И понеже Велико Търново е само на 3 км от Леденик ги съветваме да оставят колите и да си вземат такси, което само за 6-7 лева ще ги остави където си изберат в града, без да търсят място за паркиране по тесните стари улици.

С кола е хубаво да се отиде до многобройните прекрасни места в радиус от 10-20 км от МАКАК КОНАК: Еменския каньон, Хотнишкия водопад и еко пътеката, пещерата „Бачо Киро“, манастирите Света Троица, Преображенски и Петропавловски с прекрасната гледка към долината оттатък Велико Търново. Или до Къпиновския манастир и водопадите в реката до него или до най-любимият ни Килифаревски манастир, в чиито вирове можеш да плуваш с малките пъстърви.

Но човек може и с дни да не почувства нужда да напусне двора на МАКАК КОНАК и селото. Под навеса са супер меките дивани, под асмалъка са хамаците, под сянката на сливите, ореха или лешниците може да си сложиш един от нашите вълшебни шезлонги и да си почиваш с книжка в ръка. Ако си забравил книгата вкъщи, може да си избереш някоя от рафтовете в стаите. Има и на английски и на български, от леки чиклит романчета до световна класика. Ако ти се плува пък можеш да отидеш до басейните на комплекс „Чифлика“, които Google maps изчисли, че е на 500 метра от МАКАК КОНАК или да се разхладиш като джапаш из реката или се пробваш да ловиш риба. Ние самите рядко изпитваме нужда да отидем до Търново, освен ако някой от приятелите ни не свири в любимия ни клуб “Melon” или „Мелона“, както го знаят всички.

Творческите ни професии и интереси може би са причината и голяма част от приятелите ни тук да са художници, приложници и музиканти. Заедно с тях, почти всеки уикенд в МАКАК КОНАК организираме нещо интересно, не с цел да провеждаме обучения, а да се забавляваме. За това и културният ни календар е доста шарен. В него има кулинарни уикенди, изработване на неолитна керамика, рисуване върху коприна, събиране на вкаменелости и фосили на специални места, на които водим нашите гости, наблюдения на птици, писане на приказки и какво ли още не.

Това е МАКАК КОНАК. Кой знае още колко събития ще измислим и колко промени ще има в интериора и градината, защото това е нашата незавършена картина и планираме още дълги години да продължаваме да я рисуваме.

Благодарим на Роси за страхотните снимки, които ни предостави. Можете да ги разгледате в галерията. Няма как да не се влюби човек в това вълшебно кътче и в тези гостоприемни домакини. Макак Конак, идваме!

На 15 май, за първи път в България, ще бъде отбелязан Световният ден на кенгуру-грижата. За ползите от въвеждането й като практика в нашите родилни домове говори Надя Дренска. Трябва да ви кажем нещо за Надя. Тя е двигател. Благодарение на хора като нея и Нина Николова се случват и невъзможни на пръв поглед неща. Заради тези упорити жени, през декември миналата година, в България се събраха световни експерти в областта на грижите за недоносени деца на Трети глобален форум. В страна, в която оборудването в повечето интензивни неонатологични отделения е от миналия век, а кенгуру грижата екзотика, това е несънуван успех. Успех и за фондация „Нашите недоносени деца“ и за родителите на недоносените бебета.

Все по-малко са родителите, които не знаят какво представлява кенгуру-грижата, но все пак обяснете какъв тип грижа за бебето е тя.

Както се казва – всичко ново, е добре забравено старо. Всъщност кенгуру-грижата не е някакво съвременно революционно откритие. Напротив, тази практика е известна много отдавна и историята й започва от далечна Колумбия. В миналото не са разполагали с модерни кувьози и децата, които са се раждали твърде рано, с ниско тегло и незрели за външния свят, не са имали големи шансове. Въпреки това историята познава много документирани случаи на оцелели недоносени деца, независимо че медицината тогава не е била на нивото, на което е в момента. Някои от тези деца са оцелявали именно благодарение на метода "кожа-до-кожа", известен още като кенгуру-грижа. Децата, родени твърде рано и с ниско тегло, били поставяни върху гърдите на майките и те ги носели непрекъснато със себе си. Практиката е възникнала като възможност за оцеляване на тези деца при липса на животоспасяваща апаратура, но впоследствие е установено, че тези деца се развиват много по-добре в сравнение с децата, които са отглеждани единствено в строга медицинска среда, дори и да са имали достъп до най-скъпата апаратура.
  

Защо тази грижа е важна за недоносените бебета? Бихте ли изброили ползите от нея?

Редица научни изследвания документират и потвърждават ползите от кенгуру-грижата.

Недоносените и болни бебета се развиват по-добре, когато имат възможност да са в непрекъснат контакт с майката и/или бащата. Всеизвестен факт е, не само за недоносените бебета, но и по принцип, че децата имат нужда от човешки контакт и грижа, за да се развиват правилно. Недоносените бебета обаче са принудени да прекарат месеци в отделенията за интензивна грижа, където биват подложени на цял куп медицински процедури, които безспорно спасяват тези деца, но са и изключително травмиращи за тях. Идеята на инкубаторите е, че наподобяват условията в утробата на майката от гледна точка на топлина, и храна, но те не осигуряват човешки контакт за тези бебета. Освен това е доказано, че високите нива на шум и силна светлина 24 часа в денонощието оказват изключително негативно влияние на тези деца. Защото в утробата на мама е топло, тихо, тъмно и уютно. Поради тази причина строгата болнична среда, в която родителите не са активно включени в грижите за бебето, е стресираща за него и е възможно да окаже негативно влияние в развитието дори в дългосрочен аспект.

Безспорно и научно доказано е, че кенгуру-грижата има строго медицински предимства пред кувьоза.

Доказано е, че тялото на майката регулира температурата на бебето. То се затопля точно до 37,4 градуса. А след това се нагажда спрямо температурата на бебето – охлажда се или се затопля при нужда. Гърдите на майката, които произвеждат кърма, са с температура над 36 градуса, а при нераждала жена температурата на кожата в тази област е около 32 градуса. Майката на практика е естествен инкубатор.

Проучвания доказват, че сърдечната честота на бебетата е по-стабилна, когато са на гърдите на майката. Транспортирането на недоносени деца е изключително рисков – новородените в критично състояние често умират по време на междуболничен транспорт, особено ако пътуването е по-дълго от 30 минути. Кардио-респираторната стабилност, която осигурява кенгуру-грижата, би могла да спаси живота на бебето.

Кенгуру-грижата благоприятства качеството и организацията на съня при бебетата, а те са от съществено значение за развитието на мозъка. Това оказва влияние на неврологичното и психо-моторно развитие на бебето.

Въпреки че едно от най-честите съображения против кенгуру-грижата са инфекциите, поради факта, че недоносените деца имат незряла имунна система, всъщност се оказва, че методът намалява броя на вътреболничните инфекции.

Кенгуру-грижата благоприятства в огромна степен кърменето, а знаете, че кърмата е най-добрата храна за тези деца. Ползите от храненето с кърма за недоносените деца са неизброимо много, но една от основните е предпазването от инфекции и по-конкретно развитието на некротизиращ ентероколит, който е една от честите причини за смърт при тези деца.

Кенгуру-грижата помага в огромна степен за изграждането на връзка между родителите и бебето и в този смисъл може да се разглежда дори като превенция на изоставянето. Здравословните рискове за тези деца са големи и ако родителите не получат адекватна подкрепа и информация в първите дни след раждането, а бъдат наплашени, че “от това дете човек няма да стане”, което за съжаление не е изолиран случай, е възможно детето да бъде изоставено. Ако родителите имат възможност да получат адекватна подкрепа, изчерпателна информация и най-вече възможност да развият връзка с детето си – рискът от изоставяне е минимален.

Също така е доказано, че кенгуру-грижата намалява чувството за безпомощност, стрес, безизходица, вина. Майките, които са имали възможност да практикуват кенгуру-грижа със своите деца са по-спокойни и удовлетворени от себе си като родители. Случаите на депресия и посттравматичен стрес са много по-редки. Кенгуру-грижата намалява стреса и болката и у бебето. Намаляването на болката при практикуване на кенгуру-грижа е установено категорично в множество проучвания. Това е важно, тъй като недоносените бебета са подложени на редица болезнени интервенции, а стресът и болката имат връзка с неврологичното и психо-емоционално развитие на бебето.

От форум, организиран от фондация „Нашите недоносени деца“, научихме, че този тип грижа е с родина Южна Америка. Как си обяснявате това? Оказва се, че по отношения на тези медицински грижи ни превъзхождат.

Там не са разполагали с модерна апаратура. В същото време с появата на скъпа техника, медицинските специалисти някак се успокояват, че щом разполагат с тази апаратура, човешкият контакт не е от голямо значение и се разглежда дори по-скоро като пречка. Истината обаче понякога е в простичките неща.

Колко далеч сме от първите във въвеждането на кенгуру-грижата у нас?

Правим много малки, плахи стъпки. За първи път в България ще отбележим Световния ден на кенгуру-грижите, по инициатива на фондация “Нашите недоносени деца”. За наше огромно щастие в инициативата вече се включиха близо 15 отделения в цялата страна. На 15 май, когато е Световният ден, те ще отворят вратите си за родителите и ще поставят началото на тази практика и у нас. Това за нас е уникален момент, защото всички ние във фондацията сме родители на недоносени деца и само сме мечтали да имаме подобна възможност. За това и случващото се ни радва толкова много. В същото време си даваме сметка, че имаме да извървим дълъг път, за да превърнем това в установена практика, а не просто нещо, което се случва на определен ден. 
 

Как се осъществява тази грижа по света? Предполагам имате достатъчно примери.

Тези грижи са наложени не само в отделенията, в които липсва модерна апаратура, но и в тези с най-скъпа и модерна техника. В много държави е въведен семейният модел на неонатологична грижа, което означава, че отделенията са отворени 24 часа в денонощието за родителите. Има места, където са осигурени семейни стаи за родителите и те могат да прекарват с децата си максимално време, без да се чувстват неудобно. Целият медицински персонал е добре обучен и оказва подкрепа на родителите във всеки момент. Няма да забравя никога реакцията на нашите чуждестранни гости, които имаха възможността да посетят отделения у нас след провеждането на Третия глобален форум за подобряване на грижите за недоносените деца. “Къде са родителите? Защо всички тези бебета са сами?” - бяха въпросите, с които ни засипаха. За тях това е необичайно и крайно неприемливо.

Има ли положителни практики в страната и къде?

По наша информация кенгуру-грижа се практикува само в Плевен. Доколкото ни е известно, това се прави както в неонатологичното отделение, така и в Дома за медико-социални грижи, където се преместват децата след като биват стабилизирани. Изказваме нашето най-искрено възхищение към тези хора и се надяваме повече техни колеги да вземат пример. 
 

Какви конкретни стъпки предприехте за популяризирането на кенгуру-грижата като фондация и хора, съпричастни на проблемите на родителите с недоносени деца?

Ние непрекъснато говорим за това. Стараем се да информираме хората за ползите, организираме информационни кампании в интернет пространството. Включили сме информация по темата и в нашия специално разработен наръчник за родители “Всичко за недоносените бебета”. По повод Световния ден на 12 май, от 18 часа в Кино Влайкова в София сме организирали прожекция на филма „Животът, който предстои” (La vie a venir) на режисьора Клаудио Капана, който разказва за живота на две недоносени близначета, Еден и Леандро, родени в 28-ма гестационна седмица и прекарали повече от 100 дни в неонатологично отделение. През тази година планираме и организирането на обучение за нашите специалисти, което ще бъде проведено от чуждестранни обучители. 
 

Какъв всъщност е основният проблем тази практика да се възприеме масово в нашите родилни домове – техническото оборудване, резервираността на медицинския персонал, нежелание на родителите да се възползват (макар че последното е просто абсурдно)?

Най-важното е, самите медицински специалисти – лекари, сестри, акушерки, да получат достоверна и медицински обоснована информация за ползите от тази практика. Част от тях са запознати с ползите, но други дори не са чували и вината не е тяхна. Очевидно е, че това е информация, която тотално липсва на родните специалисти още на ниво обучение, което е жалко и плашещо. В същото време условията в нашите болници, както и условията за работа на медицинските специалисти, имат нужда от подобрение. Техническо оборудване не е необходимо – нужен е просто един стол за родителите. В същото време липсата на достатъчно пространство в отделенията е реален проблем. Разбира се, че има и известна резервираност – родителите се възприемат повече като пречка, защото специалистите са фокусирани върху медицинската част от спасяването на тези деца. Но бебето не е собственост на болницата, то е дете на родителите си и ако те бъдат въвлечени в ежедневните грижи за него, това ще се окаже от полза и за самите специалисти.

Колкото до желанието на родителите – дори и да има подобни случаи, те не са правило. А фактът, че има родители, които не желаят да имат контакт с децата си, в огромната си част е предизвикан от липсата на адекватна подкрепа и информация, както и възможност да бъде изградена връзка помежду им. Вината не е на родителите, а на системата, която е абсолютно дехуманизирана.

Какво предстои да бъде направено в тази посока?

Готови сме да подкрепим отделенията по всякакъв начин. Желанието ни е те да припознаят в наше лице партньори и приятели, защото си даваме сметка, че самите те са изправени пред редица трудности в работата си. В момента работим усилено, както в посока организиране на обучения, така и се надяваме да намерим финансиране за изпращането на родни специалисти в чужбина за обмяна на опит. Насреща сме и за да ги подпомогнем в изграждането на подходящи условия – семейни стаи, специални столове за кенгуру-грижа и т.н. Ролята на институциите също не е за подценяване, така че имаме много работа и на този фронт.

Надя Дренска e член на Управителния съвет на фондация „Нашите недоносени деца“. Майка е на момиченце, родено преди 7 години преждевременно в 32-ра гестационна седмица с тегло 1440 г,прекарало 3 месеца в неонатологично отделение. Надя Дренска е активен застъпник за правата на недоносените деца и техните родители.