Автор: Люба Пенчева

Люба Пенчева, психолог и психотерапевт, ни прати този текст. Винаги сме благодарни, когато обсъждате с нас проблемите, които ви тревожат. Вярваме, че само ако мислим и действаме заедно, можем да направим света по-добър за децата си. Спасението поединично не помага. Ето какво сподели с нас Люба, която вижда основата на проблема с агресията в училищата в постоянната ни готовност да водим битки. Струва си да помислим над думите й.

На 9 май едно момче преби друго момче. Целенасочено. От онзи ден вече случаят е отразен в публичното пространство. 
От вторник не спирам да мисля за ситуацията, не само защото пострадалото момче е съученик и приятел на сина ми, а защото виждам как обществото търси решаването на този тип проблеми в българското училище само чрез налагането на свръх контрол. "Не можем да решим проблемите като използваме същия начин на мислене, който сме използвали когато сме ги създавали." - казва Айнщайн.

В свят на битки не се учудвайте за поредното пребито дете.

Животът, казват е борба. Ей това никога не съм го харесвала. Та „живот” е толкова прекрасна дума, наситена с вибрации и нюанси, не бива да я обиждаме.

Но така си живеем. Жените се борят за право на естествено раждане или спокойно майчинство, семействата се борят за място в детската градина, която пък е задължителна, за желаното училище също се борят. Децата се борят за оценки, борят се за титли, медали, постижения, въобще нечие одобрение. Растат пасивно, външно оценявани, приравнени, рамкирани.

Кои качества им показваме, че са ценни? Амбиция, хъс, борбеност – разбира се, поведение ориентирано към индивидуален успех, безкомпромисност…

И после, шокиращо за всички нас – дете пребива дете. Отличник. Борбен. Добре оценен.

Жалък е калъпът, в който нашето общество само сe скроява. Ще борим агресията с охрана, с камери, с контрол и свръхконтрол. Ще подчиним, унижим и обезличим. Но, така е, животът е борба.

И с поклон пред Джон Ленън. Представете си…

Представете си, че майката е царица в своето раждане и нейният избор е свещен. Представете си, че децата са бисери за своите родители и те могат да намерят своя личен ритъм в отглеждането им. Представете си, че учащите са всъщност развиващи се, растящи и хармонично израстващи личности. Представете си, че са творящи, вътрешно мотивирани и активни хора. Представете си, че могат да правят избори и да носят отговорност за тях. Представете си, че се развиват емоционално зрели, способни на емпатия и диалог, хора, разпознаващи и уважаващи чувствата – и своите, и на обкръжението си, хора, които умеят да работят в група и ценят индивидуалните заложби и умения...

Да, знам, че това няма да се случи. Но, моля, помогнете ми, намерете онези животворни думи, заместващи омразното клише „борба”. Заменете ги в мислите си, заменете ги в изказа си, заменете ги в посланията, отправяни към децата ни, и моля, открехнете вратата към истинските ценности в живота.

Благодаря!

Как се ражда агресията прочетете в То е напаст, която убива, а Да пребиеш детето си до смърт е нашият коментар по шокиращ случай на домашно насилие.