Ninja Editor
Автор: Калоян Явашев
Отглеждането на деца е самотно занимание. Социализирането с други индивиди, които нямат подобни проблеми, е трудоемко, а често и непосилно за нас. Когато сте решили все пак да се видите със старите дружки, но сте помъкнали и домочадието, резултатът е, че вие цяла вечер ще гоните домашните си покемони и жално ще гледате масата. Ако случайно се доберете до някоя чиния и успеете да набучите нещо на вилицата, винаги има някой, който ще се опита да ви въвлече в разговор. "Гледа ли Сити и Монако, а? Голям мач, бе! Кво ши каиш?". Ти нищо нямаш за казване, щото така си си натъпкал устата, че само прибелваш очи и мучиш ентусиазирано. "Ще се задавиш, бе. Ууу жена ти не ти ли готви у вас?" е следващият въпрос. Тук започва жена ми да му мучи и да ръкомаха, щото се е добрала до една вратна пържола, ама я е лапнала цялата. Разговорът с нас не върви и всички се чувстват гузни и ни успокояват, че ще ни мине, все едно сме болни. Ама ние знаем, че няма да ни мине, че сме повредени завинаги.
Затова се събираме с други родители и там плуваме в свои води. За наш късмет, във входа има още едни близнаци и заедно със съседския син наброяваме 5 броя бебета. Това осигурява денонощен трафик на памперси, манджи, дрехи, играчки и пияни съпрузи между етажите. Входът е завзет от нашата бебешка групировка и съседите за първи път се сдружават и събират пари да ни купят къща извън града.
Отиването на заведение с 5-те деца е сравнимо с отиването с гладни шимпанзета в плод-зеленчук. Предвид вида и състава ни, всеки собственик започва да се кръсти, ако изберем неговия имот. Когато катунът ни спре пред входа на някое заведение, персоналът дружно хвърля оставки, а шефът минава отзад и със сълзи на очи се готви да драсне клечката на обекта. Ние бодро поздравяваме и убеждаваме всички, че сме за малко и после си тръгваме. Те ни вярват, но почват да се съмняват, когато веднъж добрали се до масата, вадим и разпръскваме играчки, колелета, тротинетки. Другите клиенти усещат, че нещо лошо ще се случи и на мига плащат, никой не чака рестото. В по-далечните краища някои остават, но ни следят постоянно с очи. Най-смелата сервитьорка ни носи меню и разказва на останалите как изглеждаме отблизо. Ето че идва моментът да освободим децата и Апокалипсисът да започне.
След 15-та секунда едното е в кухнята, другото е набарало оливерник и пои сестра си с оцет и олио, четвъртото е в тоалетната, а петото пресича улицата пред заведението. Атаката е бърза и безмилостна, като за момент ни сварва неподготвени. Следва преорганизиране, почистване и сега е време за тактическо надиграване. Обикновено сме 3-ма родители срещу 5-те деца. Другите 3-ма са на масата и почиват. Родителите играем зоново, всеки си следи периметъра и при нужда помага на другите. Ако в заведението има рекламен рафт с 20 бутилки вино, всички го пазим. Естествено, разсейваме се, когато половинките ни, крещейки, ни питат какво ще поръчаме и децата повеждат в резултата. Една жена ни приближава плахо и ни казва, че едно ангелче й е отмъкнало телефона. Предвид фетиша на нашия син към скъпата техника, останалите съседи въздишат облекчено и ме поглеждат със съжаление. Росито плаче без сълзи, защото вече вижда как купуваме нов телефон на собственичката, но аз запазвам присъствие на духа и обещавам, че ще върна ценната вещ. Когато нашият син улови такава скъпоструваща плячка, се оттегля в някое тъмно място, където на спокойствие да я унищожи. Откакто е започнал да вади зъби, постоянно от устата му текат водопади от лиги. Представете си Пришълецът да яде лимон. Зимата ни караха да опесъчаваме след него. Та по тази ясна и хлъзгава следа, го откривам под една маса да дъвче протектора на телефона, а сестра му откраднала една фанта от бара и му я носи да го прокара по-лесно. Подсушаваме и възстановяваме откраднатото, а жена ми пълна с ентусиазъм и оптимизъм обявява смяна.
Наблюдавайки ни как се храним, с основание ще решите, че сме нов биологичен вид, плод на нечий експеримент. Държим се все едно гларус е обладал сурикат и сме се появили ние. Ядем на големи залъци и не дъвчем, а само гълтаме бързо. В същото време си въртим главите във всички посоки с издължени шии, за да следим с поглед случващото се. Приличаме на щрауси в пристъп на паника. На масата отсъстват разговори, само от време на време някой изцвилва кратко и високо, за да обърне внимание на потенциално нещастие. Сервитьорките са убедени, че сме чуждоезична секта и ни оставят поръчките през три маси, щото ги е страх. Ние пък, вече подпийнали, с перверзно удоволствие наблюдаваме как щерката ни и съседската дъщеря се покатерват на една маса, където обядва възрастна двойка. Нашата грабва една наденица от чинията на дядото и след като отгризва едно парче започва да го налага по главата. Той е толкова изненадан, че не усеща как другата му тъпче грах и броколи в ухото. В тоя момент настава суматоха в другия край и отивайки виждам как синът ни си е заклещил главата в декоративната ограда. Барманът се кръсти и се кълне, че според физиката това е невъзможно, но аз знам, че синът ми изобщо не зачита физичните закони. Сега вече всички поемаме охраната на децата и се установява прилично шумна анархия, с елементи на пого. Всеки крещи името на някое дете, гонейки го, но смяната на децата и имената е толкова бърза и честа, че почваме да се бъркаме. Сега вече не се знае кое дете на кого е и, слушайки ни, всички решават, че сме комуна. Изнасяме се с пяна на устите, но доволни. Обещаваме пак да се върнем и погледите на всички замръзват.
Ако сте ни срещали или ни срещнете в бъдеще, не ни се сърдете. Преди и ние бяхме като вас!
Препоръчваме ви още:
Автор: Калоян Явашев
Семeйствата Явашеви и Джендови сме на почивка в беш йълдъз отел Тюркие. Четирима възрастни и 3 деца се опитваме да не се избием взаимно и съответно - да не нараним фатално другите гости.
Денят ни започва към 7:00, с викове и крясъци. Представата за добро начало на деня за сина ми, е да прескочи в кошарата на сестра си и скубейки я, да й скача по главата. Тя толкова е свикнала да я будят така, че дори и брат й да пропусне тормоза, по навик се разкрещява точно в 7:00. Аз си измивам каквото мога в банята и започва техния тоалет. Смяна на памперса и обличане... 40 минути минимум. Незнайно защо нашите деца ожесточено си пазят памперсите и сутрешния им пълнеж. След като се справим със смяната, трябва и да ги обличаме.
Сьомга с епилепсия и осем крака е по-лесна за обличане от сина ми.
Само той ми коства към 1500 калории, докато го облека. Щерката е по-лесна, въпросът е да си хареса боди, рокля и обувки... 35 минути.
Всеки, който е ял в ресторант "ол инклузив", знае за каква шумна, анархична, предвъстаническа атмосфера говорим. Отвсякъде крещят гости, деца, сервитьори, тракат и се чупят чаши, чинии, кратуни... изобщо ние се вписахме като бацили в блато. Грабнахме детски столчета и решихме да учим децата да ядат сами. Идеята да хване нещо и да го сложи в устата си, за да се наяде, е очевидно чужда за сина ми. Иначе лапа всичко: фасове, бъркалки, гуми на колички, буболечки, но храна - не. Щерката обаче яде стабилно. Домати! Направо с касетките. И макарони. Хотелът е „вътре“ от нейния апетит. Когато спрем да й даваме да яде, ходи да проси от другите маси като си вдига рокличката. Абе, туй лапе оправно излезе.
Следва плаж. На басейна вече ни е забранено да ходим. Тук борбата загрубява и залозите се вдигат. Тримата дразнители са в непрекъснат конфликт, който отблъсква евентуални съседи и ние се ширим на 8 шезлонга. Не че сядаме често. Малки войни се водят за кофички, гребла, джапанки, лопати, бира, пясък, сламки, топки, вода, слънце, но най-жестока беше за метлите на персонала. Синът ни често решава, че сме му под нивото и се приобщава към други семейства, вероятно с надеждата, че те ще го оставят да прави каквото си иска. Те бързо ни го връщат, без изключение.
След плажа решаваме да се съвземем в лобито.
Там всички ни познават, но не се гордеем с това.
Най-често се случва да крещим и бягаме след питомците си, като стресираме дори и рибите в аквариума. За обяд обстановката е същата, но този път първо трябва да изчистим пясъка от устите им. Много пясък. Точно преди първата лъжица с храна, мъжкото започва да крещи, хвърля и буйства абсолютно безпричинно. Това ме изкарва извън нерви, аз започвам да крещя, а няколко руски майки ме осъждат на смърт. Женското набива домати в несвяст. Сигурно ще се омъжи за агроном, специалист по доматите. Привършваме обяда и се приготвяме да ги приспим. Уморени са и заспиват бързо. Най-накрая имаме време и ние да се насладим на хотела, бара, басейна. Заспиваме.
В 18:00 дъщеря ми е влязла при брат си и му скача по главата. Той пищи, майка му почва да крещи, а аз си мия зъбите. Трудно ги мия, защото ги стискам. Преди вечеря руските и немските майки организирали подписка да ни отнемат децата.
Утре почивката свършва. Но това утре. Сега отиваме на вечеря, а аз нещо нямам апетит.
****************
Препоръчваме ви още:
Тъмни сили
Родителите, които ни вбесяват
Как отгледах първото си дете
Как да се примирим с мисълта, че наследникът ни не е гений
На всеки родители му се иска детето да притежава някакъв талант, да успява там, където другите не могат, да побеждава във всяко противоборство. Не, не го казваме на глас и даже пропъждаме подобни мисли, но подсъзнателно таим надеждата, че в един прекрасен ден то ще смае околните с постиженията си. И все пак, ако това не се случи? Какво да правим, в случай че детето ни се окаже „най-обикновено“? И изобщо толкова ли е страшно това?
1. Да се примирим
Всъщност да си „обикновен“ е нормално. Според статистиката само 5 % от децата са истински таланти и това е толкова очевидно, че не може да бъде пропуснато.
2. Да се зарадваме
Животът на семействата, в които расте талант, е подчинен на строг график, всичко е съобразено с нуждите на младия гений, който трябва да се развива. Търсят се най-добрите преподаватели, пътува се за занимания, инвестират се сили и време за сметка на останалите членове на семейството. Освен това малките гении не са задължително щастливи деца. Те често нямат много време за игри, общуване с връстници и социализиране. Вие колко истински щастливи гении познавате?
3. Да оценим пропуските
Увлечени в ранното развитие на детето и търсенето на неговите изключителни способности, рискуваме да пропуснем нещо важно в останалите области. Умее ли то да разбира чувствата и емоциите на другите? Знае ли какво е приятелство? Способно ли е да съчувства на разстроената си майка или на обидената си сестричка? Знае ли с какво наистина му се иска да се занимава? Какви навици има – може ли само да прибира играчките си, да сложи приборите си на масата, да избегне локва в дъждовно време? Не е ли по-добре да се захванем с развиването на социалния му интелект и емоционалната сфера?
4. Да се водим от правилните примери
Всъщност как стои въпросът с талантите в нашето семейство? Имат ли мама и татко някакви изразени способности? Имат? Много добре! Но още по-добре е да не ги даваме за пример на децата си. Може и да се изненадаме, но те изобщо не са длъжни да последват нашия път, нищо че е проверен и утъпкан. Комбинациите от гени могат да бъдат най-причудливи и у двойка с изразен афинитет към хуманитарните науки да се появи наследник, който е сръчен с отвертката, а дъщерята на отявлени техничари да се окаже привърженичка на модата. Нямаме подходящ семеен пример? Нищо драматично! Ще си обичаме децата такива, каквито са.
5. Да помним, че всичко се променя
Децата порастват невероятно бързо и също толкова бързо се променят интересите и възможностите им. Може днес малчуганът ни да е източник на разочарования, но не можем да знаем какво ще се случи след година, пет или десет. Нашата задача е да го подкрепяме и да му създаваме условия за развитие, ако поиска. Ако желае да се занимава със скално катерене - да му намерим подходящ клуб; ако го влекат чуждите езици - да открием нужните курсове. А най-важното е да не изискваме бързи резултати.
6. Да забравим за оценките в училище
В крайна сметка те не са от толкова голямо значение. Двойкаджията може да се превърне в ярка индивидуалност, а многото шестици може да са само доказателство за отлична кратковременна памет и добри отношения с учителите.
7. Да не идеализираме
Нека не преувеличаваме способностите и талантите на детето. Не е нужно на всяка рисунка да възкликваме: „Бъдещият Рембранд!“ (така заблуждаваме и него), а ако наведени над прахосмукачката мечтаем за Нобелова награда, добре ще е да се поотпуснем малко. Струва ни се, че детето ни има талант? Да се допитаме до професионалистите и ако се окаже, че сме се лъгали, да не го преживяваме особено.
8. Чии са амбициите?
Дали мислейки за бъдещето на детето, не проектираме в него собствените си мечти? Ако сме максимално честни пред себе си, може да си спомним, че ние самите като деца сме искали да станем прима балерини, шампиони по художествена гимнастика или да разплитаме криминални загадки. Нека не забравяме, че нашите деца имат право на собствен път, собствени планове и собствено бъдеще.
9. Обратен ефект
Ако сме мислили, че детето ни е гений, а то се окаже „най-обикновено“, съществува рискът да се разочароваме. Но ако приемем, че е обикновено дете, постиженията му ще ни радват и ще носят удовлетворение и на него. И все пак, трябва да сме внимателни с радостта, защото има вероятност да си помисли, че го обичаме заради успехите му. И в известен смисъл ще има право, ако маминото настроение зависи от броя на шестиците му или от това дали е преминало в следващия кръг на олимпиадата по математика. Да не забравяме, че безусловната любов е отлична основа за живота на детето като възрастен.
В рисковата група ли сме?
Очакваме от детето си повече, отколкото може, ако:
- в доучилищна възраст амбицирано сме се занимавали с ранното му развитие: то се е учило да чете и смята по специална методика; вкъщи има множество развиващи пособия; дори играчките му са максимално полезни;
- освен с учене, малчуганът се занимава със спорт, музика, рисуване, роботика и китайски език и всички тези форми сме му избрали ние;
- ставаме нервни, виждайки детето ни да лежи на пода с поглед вперен в тавана. Губи си времето и не се занимава с нищо полезно и развиващо!
- настояваме да е отличник, поне по предметите, които му се удават без усилие или ни е любим въпросът: „Защо 5, а не 6?“;
- убедени сме, че детето може да научи и „попие“ всичко, стига да положи достатъчно усилия. Усилията са главно от негова страна, разбира се.
- докато се радваме на някакъв негов успех, не пропускаме да констатираме, че може и повече, че има какво още да усъвършенства.
Прочетохте ли моята история
Кога ранното развитие забавя развитието
Защо да сравняваш деца невинаги е лошо
Статията е по идея от goodhouse.
Автор: Ина Зарева
Мъдрите му очи пронизват най-дълбокото на дълбокото.
Усмивката разплисква всяка скалиста сериозност.
Лицето му едва удържа хлапашкото под мъжкото.
Ръцете му са пера в мускулест обков.
Неговият ден е изпълнен с битки - катерят се възвишения, излитат ракети и се приземяват космоси, спасяват се русалки и се опитомяват страшилища, плува се в океани, оцелява се от бури, преодоляват се пустини, лекуват се рани.
Животът е арена, сънят му е пристан.
Той ходи винаги въоръжен със себе си – готов да защити, да се заяви, да устои, да победи.
Сражава се смело, през смях и сълзи, до пълно изтощение или до кръв.
По залез подлага мъжкото си рамо, за да ти разкаже за победите. Да види гордостта в очите ти. Да чуе смеха или укора ти. Да ти подари спокойствието, което чакаш от изгрева насам. Да усетиш как бурните вени се отпускат в прегръдката ти, как непокорният перчем притихва усмирен, как мислите укротяват галопа си.
Не можеш да не бъдеш силна и твърда. Не можеш да не си нежна и разбираща. Не можеш да не бъдеш изпълнена със смисъл и цялост.
Защото той те поглежда косо, усмихва се изкусително и ти ставаш негов съюзник завинаги.
Под горния пласт твърдост, под уплътнението от мощ, под пълнежа от сила се простира облак от нежност. И там се загубваш. Сериозността, строгостта и взискателността ти потъват в размазващо безвремие.
Отказваш да бъдеш типична, скучна и сива.
Защото той е тук. До теб. С теб.
И те вплита в стиховете и музиката си.
И откъсва за теб най-големия есенен лист, най-далечното цвете и най-високия плод.
И те търси там, където ти не си и мечтала да бъдеш.
И подлага крилата си, за да полетиш.
И прегръдката му стопява всички айсберги.
И пухкавата му усмивка сменя сезоните.
И мъжките му сълзи оковават болката.
И вярата му в теб те ражда отново.
И гневът му те въоръжава.
И смехът му те възнася.
Вече можеш всичко и завинаги.
Знаеш как се нарича щастието,
как намига дързостта,
как танцува куражът,
как рисува свободата.
Знаеш каква искаш да си, когато пораснеш,
как да обичаш повече,
как да хербаризираш страховете,
как да надбягваш мечтите.
Знаеш какво е да се обича твърдо,
да се мечтае дръзко,
да се брани ревностно.
Знаеш какво е да имаш син.
Автор: Тамара Чакърова
Помислих си, че италианците са измислили нова дума “femminicidio”, когато преди около осем години започна кошмарът с всекидневните убийства на жени, убити от мъже.
Оказа се, че тази дума е позната още от 19-и век и не е открита през 21-и от италианец.
Едва ли някой от нас би заключил от информацията дотук, че убийствата на жени от мъже, водят началото си от 19-и век. Оооо, я стига, на всеки му е ясно, че те са съществували винаги. Може би от дълбока древност? А може би не?!
Казват, че агресията е заложена в мъжката природа. Мъжете трябвало да доказват, че са по-силният пол. Явно в днешно време много представители на този по-силен пол не искат да приемат факта, че слабите, крехки жени ги избутват оттук и оттам, и се наместват на позициите им като по-интелигентни, борбени и качествени.
Причината със сигурност не е единствена и еднозначна, но е факт, че през последните години убийствата на жени зачестиха и достигнаха страховити статистически размери.
Онзи ден по италианската телевизия се заслушах в поредното предаване на тема "феминичидио и насилие над жените". Този път обаче предаването беше нещо изключително - гореща журналистическа следа, диалог на живо с жена-жертва на битов терор и насилие. Тя - известна италианска актриса и писателка, превалила петдесетте, е от единиците, които говорят и пишат открито за проблема. Една от малкото, осъдили насилника си, водили битка за правата, идентичността и живота си – техния и този на децата им.
А те са хиляди, милиони жени, по цял свят!
Защо си мълчат?! Защо търпят?! Защо се оставят да ги бият, да ги убиват?!
Истината е, че в началото се срамуват. Срамуват се от себе си, защото се обвиняват за изнасилването, за юмрука в лицето им, за ритника в стомаха, за блъскането по стълбата в коридора, за счупения нос, за множеството хематоми по тялото им, за обидните думи, заповедите, забраните... А след това, когато явно вече е станало късно и мъжът до тях дори е спрял да се извинява за агресивните си изблици, а те се влачат като бити кучета, свели поглед, прикриващи черни кръгове под тъмни очила, вече са обладани от страха. От онзи смразяващ, подмолен, влачещ се в тинята страх: „Ако си отворя устата, ще ме убие!“
И те мълчат, измислят си какви ли не ситуации, оправдания, обяснения за насиненото око, изкълчената ръка, за главоболието, счупения крак, липсващите два зъба... Лъжат близките, приятелите, колегите си... Защото това общество, в повечето случаи, наистина обвинява тях за агресията на мъжете им. И ако някой все пак усети и заподозре нещо няма как да помогне, защото само жертвата може да подаде жалба – тя лично!
Ако някой от близките ми или тези, които ме познават прочетат това, биха ме попитали: „Ти пък откъде-накъде имаш мнение по тази тема? Какво знаеш ти за насилието и за чувствата на тези жени!“
Ще бъдат прави. Аз наистина никога не съм била жертва на битово насилие. Смятам се за голяма късметлийка, защото като тийнейджърка или като млада госпожица не съм била много внимателна, послушна или предпазлива. Излизала съм с хора, които не познавам, или с по-големи от мен (с какъв акъл и до днес не знам). Просто явно съм имала невероятен късмет. Не защото времената са били други. За мъжката агресия към жените време няма.
Честно казано, не знам как бих реагирала, ако ми се беше случило или ако ми се случи оттук нататък. Със сигурност много силни жени пропадат в бездната на насилствената чернилка и не знаят как да издрапат нагоре.
Но път нагоре има! Точно затова реших да напиша тези редове. Момичета, не се обвинявайте, не си мълчете. Не вие сте причината за агресията на тези малки, болни, комплексирани душички!
Крещете, подавайте жалби, осъждайте, борете се! И най-вече - НЕ ПРОЩАВАЙТЕ нито един шамар, нито една обида! Защото оттам тръгва агресията. Мъжът, който веднъж ви удари шамар или обиди, няма да спре дотам! Не чакайте да стане късно!
За автора:
Тамара е великолепен разказвач на…рецепти. Всяка нейна история носи аромата на гозби, непознати по нашите ширини. Кулинарните й репортажи от Страната на пицата и лазанята можете да прочете в блога й corsidipasta. Там се носи аромат на маслини, тортелини, спагети и всякакви други вкусни чудеса, които Тами ни представя в автентичната атмосфера на различни кътчето от Италия.
Препоръчваме ви още:
Осмомартенско: за цветята, поднесени с юмрук
Черните кукумявки, черните шафрантии
Реми - Ремзие Гарибова е майка на две уникални деца, които й "спират тока" понякога, но и придават смисъл на всичко, което прави. Професията й е счетоводител, но очевидно не й е било писано дълго време да я упражнява.
По време на една бременност…
По време на втората ми бременност, която изкарах буквално 7 месеца на легло и в болница, бидейки постоянно в интернет ми попадна снимка на дървен клипс за биберон. Тогава реших, че това е моето нещо! И така се появи Щипалка - мястото, където светът е шарен, детски и невинен. С течение на времето, след като наредих безбройно много щипалки, освен че пропълзяхме, взехме че проходихме и решихме да обогатим асортимента.
Осъзнах, че е непосилно да осъществя сама всички идеи и проекти, които обсъждаме със съпруга ми. Така “Щипалка” стана нашето място, в което двамата правим всичко с много любов и щипка магия.
Персонализираните подаръци
Не само че ми харесва персонализацията, аз я обожавам. Това показва на отсрещната страна, че подаръкът е много личен и различен. Персонализираме биберони, купички, шишета, детски прибори... в момента и стъклени коледни топки.
Всяка идея ми хрумва според нуждите на моите деца или на близки приятели. Идеята за дървените рамки с рождените данни възникна, след като реших да си направя хороскоп и попитах майка ми в колко часа съм родена, а тя не можа да ми отговори. Тогава реших, че трябва да направим нещо, което да се закача на стена като картина, което да е красиво, стилно и в него да съберем тъй важните цифрички. В интернет пространството има доста идеи, които ни помогнаха да избистрим идеята. Направата на една такава рамка си е доста сложен и трудоемък процес. Всеки елемент го отливаме, после обработваме, оцветяваме по зададената тематика и лепим върху рамката. Работим с бои на водна основа, които са напълно безопасни за деца.
Нощна лампа за малчугани
Всяко изделие само по себе си е уникално за мен. Мога да се похваля с персонализираната ни дървена нощна лампа, с която ужасно много се гордеем. Историята на нейната поява е доста позната на всички семейства с малки деца. Всяка вечер преди сън двамата ми сладури почваха с мрънкането: “Няма да спим там?” - и посочваха детската стая. Винаги изтъкваха като причина, че им е тъмно и ги е страх. За по-спокоен сън, техен и наш (повярвайте ми, много е трудно 4-ма души да спят на една спалня), се появи първата ни лампа с техните имена.
Какво предстои
В процес на търсене сме на по-голямо местенце за нашата работилничка. Местенце, където клиентите могат да видят процеса ни на работа и да получават своите поръчки.
Препоръчваме ви още:
Джуфки за щастливи хора
Чудеса от бреза
Играчки с душа
Автор: Калоян Явашев
След масовите бунтове пред блока, демонстративното горене на купони за детската кухня и късането на бодита, памперси и лигавници, склоних да открехна още малко вратата на нашия личен живот, с риск Росито да ме изгони. Пак!
В началото на родителстването ни, най-ярък спомен за мен ще си остане липсата на каквито и да е спомени. Докато не станаха на 6 месеца, аз не съм сигурен къде съм бил, какво съм правил, какво съм бил. Периодът между октомври 2015 и април 2016 е черна дупка в битието ми. Недоспал, оповръщан, недоял, брадясал, вмирисан, вечно лекьосан горд баща на близнаци. Още в началото на съвместното ни съжителство, двата вързопа загатнаха за съществени промени в живота ни. В интерес на истината, се справяхме доста добре и на всеослушание обявявахме желанието си да имаме още две. Изключение беше случаят, когато по погрешка една седмица ги хранехме с мляко за 2-годишни.
Сега си задавам въпроса, къде изчезнаха онези сладки бебоци и откъде дойдоха тия динозаври на тяхно място. Сигурно същите динозаври са ги изяли. Щото те ядат всичко! Кабели, уплътнения, лайсни, паркет, судокрем, пластмаса, хартия. Само малка част от менюто. Затова много от нещата в нашата къща липсват. Или вече са ги изяли или ако си ги купим, ще ни ги изядат. Научили сме се да оцеляваме с наличното. Онзи ден гледам женското да яде тапета. Не се шегувам! Стеле (хазяйката), извинявай!
В началото реших да ги възпитавам като папагали. Професията ми е дресьор на папагали. Сериозно, да! Да бе, не се шегувам. Един от похватите ми е да оставя папагала гладен и на тъмно известно време и след това той е много отзивчив към дресиране и възпитание. Пробвах с децата! Затворих ги в стаята и загасих лампата. Въпреки звуците отвътре, държах затворено 5 минути. Отворих вратата предпазливо. Животът ми се промени. Никога повече няма да спя на тъмно, никога няма да ги оставям сами в стая, ще си лея куршум, ще пия, докато изтрия тази гледка от съзнанието си. Как тези уж малки човечета, могат да предизвикат такива щети? Съседът се изнесе. В друг град.
Мъжкото приличало на мен. Ако е така, се чудя как съм взел книжка. Връх на веселбата за него е да си блъска главата във вратата. Умира от смях. Бум-хаха-бум-хаха. Умен е в лошия смисъл, само за бели му щрака мозъчето. Сеща се как да си подложи камиончето, да се качи на плота, да събори купата със салатата и да изиграе един танц върху марулите, а като го питаш на колко годинки е почва едно мислене, изчисляване, чудене. След 3 часа, когато си забравил, че си го питал, той идва с гордо вдигнат пръст и ти се чудиш тавана ли сочи, думата ли иска или си е бъркал някъде и ти дава да помиришеш. Преобличането е друг наболял проблем при нас. Всеки път играем съчетание на халки, успоредка и кон едновременно. Как не миряса веднъж бе! Нашмъркана маймуна ще е по-кротка. Жена ми толкова е задобряла, че може да смени памперса и да намаже задника на Йордан Йовчев, докато изпълнява съчетание, без той да усети.
Женското е по-загадъчно и винаги те изненадва. В нашия случай, почти винаги неприятно. От сутринта тя иска музика, ядене и пак ядене. Разкарва се из апартамента с около 8-9 лъжици в ръка и търси. Не подбира. Освен тапетите, много обича да хапва гумирана постелка от "Джъмбо". Метаболизмът й е бърз и често прелива от памперса. Тя е по-тромава от брат си, но при пряка схватка компенсира с тегло. Схватките са сравнително често явление и поводите са най-разнообразни. Най-често се бият без повод.
Привличат ги мръсни и опасни места. Тераси, стълби, отходни шахти. Не помня къде им хвърлихме пъпчетата. Няма да се учудя и да сме ги хапнали, то нали нямаме спомени. Обожават да ходят със свалени гащи. Мъжкото може и да го е наследило от баща си, ама женското си ги сваля навсякъде. Как да й обясня, че това е лош старт в живота за едно момиче.
Наред с придобиването на двойка близнаци, родителите придобиват и редица умения и навици. Най-очевидното е скоростта, с която вече действате. Все едно досега сте живели на 2-ра скорост и изведнъж сте на 6-а. Още със събуждането, екшънът започва. Събуждането е соната в два гласа, с изключително високи тонове, наподобяващи колене на прасе и рязане с флекс на ламарина. Нямате време даже да изпсувате, а почвате автоматично да преобличате, сменяте памперси, ритате играчки и да приготвяте закуската им. През това време, двата звяра вият на умряло. Вие не виете, а запазвате видимо спокойствие и си правите ирландско кафе. Първото за деня!
Оставянето на вещи в обсега на 80-сантиметрови клептоманчета е абсолютно за ваша сметка. Придобивате навика да държите всичко ценно в джобовете си. Дистанционните, телефоните, портфейла. Като врани са, всичко бляскаво ги привлича.
След като деня е минал и са заспали, започвате да броите жертвите и да се радвате на оцелялата покъщнина. Това е времето, когато можете да се видите с жена си и да си ъпдейтнете взаимно информацията. Например аз разбирам, че жена ми е с нова прическа, цвят на косата и си е свалила брекетите. Тя разбира, че сме продали колата преди 3 месеца, а от 1 месец сме с нова кола, която за разлика от старата, е с автоматични скорости. Тя невинно се усмихва и ми споделя, че не е разбрала, ама й харесва цвета. Нямам сили, дори да я попитам как е шофирала днес до детската кухня!
Току-що Росито остана без телефон!
Искам да поздравя всички, които са се борили, борят се или им предстои да се борят за привилегията да бъдат родители!
Препоръчваме ви още:
Денят с главно "Д"
Ужасен ужас
Не е лесно!
Децата мълчат - значи ядат тебешир
Автор: Калоян Явашев
След 1 година и 4 месеца мога да споделя мнение за семейството, което с г-жа Явашева създадохме. Макар че, гледайки как децата ядат банан в този момент, семейство е силно казано. По-скоро глутница маймуни с нагласата на футболна агитка и енергията на стадо глигани. Това са нашите деца. Много родители се оплакват от децата си, но ние сме на следващото ниво и просто ще се опитам безпристрастно да опиша живота ни. Не че нашето е живот. Това е каторга, в която обличаш, миеш, храниш, миеш, чистиш, миеш... собствените си надзиратели. Ние сме родители на близнаци. Момче и момиче.
Първо искам да кажа на родителите с едно дете, които ме убеждават, че тяхното било едно, ама щуро за пет, да отидат да се гръмнат. Характерно за децата е съществуването на тъмна сила в тях, която се проявява с различна интензивност всеки ден. Например едно дете три дена ще е спокойно, после един ден ще е проклето и изобщо с едно дете се наблюдава цикличност при проявата на тъмна сила. Нашите близнаци са като скачени съдове. Ако едното е спокойно, това автоматично е знак за другото да ни побърка. Нивото на тъмни сили при нас никога не намалява, никога не изчезва. Например ако едното стои кротко и си играе културно, другото със сигурност бърка в контакта, опитва се да ти изяде телефона, събаря телевизора, маже някаква храна по стената и това, всичкото, го прави едновременно. Ролите се сменят внезапно и без предупреждение, така че винаги трябва да сте нащрек дали кроткото допреди малко дете не е решило изведнъж да пренареди чекмеджето с ножовете.
Когато си родител на близнаци, трябва да умееш бързо да вземаш решения и да можеш да оценяваш щети мигновено. Например едното дърпа пълна тенджера от печката, а другото е хванало портфейла ти и яде пари, карти, визитки. Трябва бързо да решиш кое да спасиш. Двете едновременно не може. Манджата и кухнята или портфейла. Ако едното прави беля в кухнята, другото прави беля в най-далечната точка на апартамента. Природен закон, сравним със закона за гравитацията.
Редът и чистотата ужасяват нашите деца. Да е чисто и подредено, го приемат като лична обида и предизвикателство към същността им. Задължително ареала, който обитават, трябва да е разхвърлен, мокър и осеян с остри предмети. Когато постигнат този фън-шуй в апартамента, решават да го гарнират с изпрани и чисти дрехи, които си набавят от шкафове или директно от простира. Затова у нас всичко е овързано с ластици, въжета и колани. Пробвахме с ключалки и катинари, но ги счупиха. После ги изядоха. Сега връзваме всичко с моряшки възли.
Нивото на шум при нас е винаги високо. Вечно някой има претенции за собственост, местоположение, храна или е направил нещо и му се крещи. Не знам как са ни изгледали без "YOUTUBE". На нас той ни осигурява между 3 и 4,5 минути свобода на ден. Нищо че после сънувам само жаби жабурани, калинки с пъстри пелеринки и котки с книжки.
Синът ми си ползва главата си за много неща, но не и за мислене. Тя му служи за вход на храна, изход на звук и сополи, оръжие, подпора и му осигурява относително равновесие като бяга. Повечето време не знае какво иска и се чувства задължен да ни го покаже. Току-що направи суплес на сестра си.
Сестра му е относително по-спокойна. През деня. През светлата част на денонощието, нашата щерка трупа калории, за да има енергия вечер. Яде всичко. Тасманийски дявол с памперс. Дебитът храна погълната за час е впечатляващ. Всяка свинеферма би се гордяла с нея. Затова, когато дойде време за лягане, тя има сили и упорито не заспива.
Бъдете внимателни с родителите на близнаци. Когато им говорите, те често се оглеждат, понеже имат параноя от спокойното общуване с други човешки същества. Тишината е неестествена за тях и ги прави страхливи и подозрителни. Чистият и подреден апартамент е като Марс. Знаят, че съществува, но няма да го видят в този живот. Да отидат до тоалетна сами и да си свършат работата без прекъсвания е забравен лукс. Ако ги оставят сами в тоалетната, и не ги прекъсват, получават запек от напрежението. Често при употребата на алкохол в големи компании, се отнасят в свой си свят и се усмихват безпричинно. Не ги закачайте, те не са тук. Те мечтаят за Марс!
Препоръчваме ви още:
Денят с главно "Д"
Привилегията да бъдем родители