Интересни предложения за събития на открито, ателиета, игри и занимания от София играе.

За цялото семейство/за родители:

Камбаните - разходка с деца до София

14.05.2017 - Фамилатлон 2017 - Южен парк

14.05.2017 -  Карнавална лаборатория №1 и Огнен хепънинг - откриване - парк Заимов

0-3 години:

13.05.2017 - Мини Академия за родители

13.05.2017 - Първа помощ при задавяне на бебето - Национална библиотека "Св. Св. Кирил и Методий"

14.05.2017 - Бебеносещи майки превземат Южен парк

15.05.2017 - Музика за бебета и деца - Център "Св. Св. Константин и Елена"

17.05.2017 -  Ателие "Приказки от пластелин - за деца и родители"

17.05.2017 - Семинар: Успешната адаптация на детето в детската градина

СЦЕНА

13,14.05.2017 - Концерт за бебоци - Софийска опера и балет - камерна зала

17.05.2017 - Бебешка пиеса - Столичен куклен театър - салон Гурко

3-7 години:

НА ЗАКРИТО/ НА ОТКРИТО

13.05.2017 - Матине измисли приказка за лека нощ - Парадайз център

13.05.2017 - Театър с ателие - Скъсаната книжка - Кооперативна академия

13.05.2017 - The Fairy Tale Hour: Thumbelina - Mary Eton

14.05. 2017 - Парти "Маша и Мечока" - Fun Ring Park

14.05. 2017  - Да изненадаме децата с чорапени играчки - семейна работилница - Арт кутия

19.06.2017 - Лятно училище с ускорен курс по испански към Институт Сервантес - за деца от 5 до 7г. - програмата включва интензивно обучение по испански език предиобед и творчески занимания и игри на български език в следобедните часове.

ТЕАТЪР

13.05.2017 - „Къде си, приятелю?“- театър Дани и Деси - The Mall

13.05.2017 - Китайска история - Читалище "Братя Миладинови"

14.05.2017 - Барон Мюнхаузен - театър 199

14.05.2017 - Принцесата и свинарят - Столичен куклен театър - салон Гурко

МУЗИКА

13.05.2017 - Трите прасенца - детски мюзикъл - Софийска опера и балет - камерна зала

14.05.2017 - Котаракът Шарл - Държавен музикален и балетен център - Камерна сцена

14.05.2017 - Вокална група Мики Маус на 5 години - кино Люмиер

КИНО

Детската програма на кината

7-12 години:

НА ЗАКРИТО/ НА ОТКРИТО

11-14.05.2017 - Софийски фестивал на науката - София Тех парк

13.05.2017 - FOOD animation stop motion

29.05.2017 - 14.09.2017 -  Лятна арт ваканция в "ДО РЕ МИ" - 2017 - забавни състезателни игри, "Часът на Малкия принц", Танци на народите, "Искам да ти разкажа" и още игри и приключения в лятното предложение на До Ре Ми

01.06.2017 - 14.09.2017 - Лятна занималня в център ПРИЯТЕЛИ - Деца, готови ли сте за нови летни приключения, за нови приятели и за много забавления?

13.05.2017 - Неделна кулинарна работилница в "Къщата на Мая"

14.05.2017 - Вълшебен Квадрат - културата и изкуството на Африка и Индия - Галерия "Двореца"

Лятна ваканция в Лекси - разходки сред природата, басейни, паркове, градинки, състезания, пикници, забавни научни занимания, рисуване на открито и още много предложения

02,03.06.2017 - Национален музикален конкурс „Музикални вдъхновения 2017“ - конкурс за любители музиканти от 5 до 105 години

ТЕАТЪР

13.05.2017 - Спящата красавица - Младежки театър "Николай Бинев"

14.05.2017 - Малката морска сирена - Театър София

14.05.2017 - Писмото - Открита Арт Сцена На Шипка

МУЗИКА

15.05.2017 - За децата таланти на България - благотворителен концерт

15.05.2017 -Изпратени от звездите - танцов спектакъл на Роберта балет

18.05.2017 - Музикална образователна програма на БНР - „Картини от една изложба“ от Модест Мусоргски по оркестрация на Морис Равел

КИНО

Детската програма на кината.

Предстоящи събития:

19.05.2017 - Усмихни се! -  Столичен куклен театър - салон Гурко

20.05.2017 - Малките плодчета- Столичен куклен театър - салон Гурко

20.05.2017 - Ние, врабчетата - Столичен куклен театър - салон Гурко

Снимки: София играе

Автор: Янка Петкова
Разказвачите на приказки не остаряват. Помислих си го, когато се срещнах с писателя Панчо Панчев. Оказва се обаче, че и редакторките не остаряват, защото след здрависването, бързо си споделихме възрастовите впечатления и си свалихме по едно 20 години взаимно. Установихме и че сме от една зодия. Поговорихме за самоиронията на скорпионите, а в хода на разговора се убедих, че г-н Панчев е един от най-ярките собственици на това завидно качество.

„Питай ме повече!“ – казва още в началото на срещата ни, аз започвам и след малко чувам: „Засипа ме с въпроси.“ Разговорът често прекъсва, когато покрай нас мине дете: „Виж го това малкото!“ - но вероятно е нормално, ако си седнал на пейка с човек, който пише приказки, пиеси, гатанки и стихотворения за малчугани.

А всъщност Панчо Панчев е завършил „Театрознание“ и първите му пиеси са за възрастни. „Всичко, което съм написал, е играно. Каквото съм написал, е играно.“ – повтаря, и аз разбирам, че това е специален повод за гордост.

- Откога сте Дядо Пънч?
- Един мой приятел, Владко Башев, много добър поет…той почина отдавна…той ми викаше Пънч. Като станах дядо, станах Дядо Пънч.

- Как се пише за деца? - питам в пристъп на "оригиналност".
- Аз си пиша, както съм си писал. Приказката трябва да завършва щастливо и всички да са весели и доволни. Не мисля, че има голяма промяна в децата днес. Винаги съм бил заобиколен от деца. Много внуци имам. Това ме кара да мисля, че по-лесно пиша за деца. В последните неща, които пиша или поправям, вмъквам по нещо съвременно.

Вярно е, Кукла Букла например, от последната му книга, праща имейли на приятелите си Чайката, Симо и Димо, за да ги покани на премиера. Тази кукла е една интересна героиня, за която ще стане дума малко по-нататък.

Интересно ми е какво мисли за мненията напоследък, че някои класически приказки съдържат елементи на жестокост, които плашат и потискат децата. Вълкът например изяжда бабата на Червената шапчица…: „Че нали я изваждат“ - контрира събеседникът ми. "Ами Малечко Палечко, той пък изоставен от родителите си в гората?", продължавам да излагам „аргументи“. Сега вече ми отговаря драматургът: „Не е нормално наистина, но за да стане приказката, трябва да го изоставят. Така тръгва историята.“ Да, завръзка трябва да има, дори да не е приемлива за повечето родители.

- Разказвате ли приказки на внуците си?
- Те малко са били при мене. Но съм им разказвал да, и свои приказки също.

Научавам, че внуците му са в чужбина и постигаме съгласие, че една следваща книга би могла да се нарича „Приказки по скайп“. Разговорът поема към „кухнята“ на творческия процес. Интересувам се как протича при него и се сещам за едно много сочно соц клише за мъките пред „белия лист“.

- О, това клише не е соц, то е отпреди соца! - възкликва писателят.

- Как става тогава, едно време четях по интервюта, че творецът сяда сутрин пред пишещата машина, пие кафе, потъва във вдъхновение и започва да твори.

- Лъжат! – отсича усмихнато Дядо Пънч – Аз кафе не пия, сядам и пиша. Понякога ми хрумва нещо на улицата и бързам да се прибера, за да го запиша.

Посоката на разговора ме подтиква да попитам дали се е променило отношението към творците в днешно време. Реакцията е мигновена:
- Променено е, разбира се! Едно време бяхме нависоко! Срещите с публиката бяха добра практика, участвал съм в такива мероприятия („каква хубава дума“ иронично констатира). Правех и рецитали, посещавах училища. Отивам някъде, където мисля, че изобщо не ме познават и се оказва, че те вадят мои книжки и рецитират. Много ми е било приятно. Много общувах с деца. Общуването е проверка на това, което си написал.

- Усещате ли, като напишете нещо, че станало много хубаво?
- А, много хубаво никога не съм си мислил, че е станало, по-скоро че е станало добре.
- Кой пръв чете нещата, които пишете?
- Аз си ги чета, поправям нещо, но аз пиша хубаво. Знам български добре. Та нямам да поправям много.“ – отговаря скорпиона.

Питам за Кукла Букла – героиня от новата му книга. Казва ми, че приказката е писана отдавна, но никога не е била издавана. Първо е била пиеса. Това дори се усещало, защото диалогът е повече от прозата. „Всички герои са добрички, само Малка Лалка е по-опърничава, но иначе няма да има драматизъм.“

В тази приказка всъщност има реплики, които не отстъпват на невръстните сентенции в „Малкия принц“. Мечтата на Кукла Букла е да бъде жива, дори упорито настоява да бъде ухапана, защото, ако усети болка, значи е човек:

Да виждам небето със живи очи.

Да дишам омайния мирис на здравец.

Да вкусвам кое ми сладни и горчи…

И всичко човешко човешки да правя.

Разлистваме книгата, оценявам оригиналния подпис на твореца.
- Питай ме още нещо!
- Тъжни приказки пишете ли? – кой знае защо питам аз и си дърпам мислено ухото, защото това няма да е добър край за разговора ни. Обаче Дядо Пънч ми спасява финала:

- И да е тъжно, трябва да има нещо весело в нея. Да има хубав край. А, ти защо плачеш?“ – пита писателят детето, което минава с тротинетката си покрай нас. Изпраща го с поглед и констатира:

- Много ме радват децата напоследък. Много ме радват.

На раздяла, го моля да се подпише в книжки, които ще бъдат подарък за малките му читатели. Без много да му мисли написва:

На непознатото дете – което и да е. Дядо Пънч.

„Приказки на Дядо Пънч“  ни пренася през разстоянията и времето, за да ни срещне с чудати герои, вълшебни предмети и реални ценности. В книгата са събрани 27 от най-обичаните приказки на усмихнатия разказвач. В „Приказки на Дядо Пънч“ нов живот заживява „Кукла Букла“ – многократно играна постановка, която се превръща в забавна приказка с важно послание за силата на мечтите, добрината и обичта.
Книгата е част от поредицата „Приказна съкровищница“ на издателство СофтПрес.

Автор: Николай Стоянов

В Атон - градината на Богородица, няма място за жени. Няма и женски животни, защото Божията майка не търпяла друга красота да я засенчи. (Коя ли хубавица иска?) Изключение са кокошките и котките. Не че са грозни, но първите снасят яйцата за Великден, вторите вероятно душат плъховете (мъжки, разбира се).

Това не е съвсем вярно. Има жаби. Можете да ги чуете нощем, когато над полуострова изгрее луната и манастирът „Св. Георги Зограф“ се окъпе в светлина. Крякат.

Квакали само мъжките, казват. Щом крякат, значи женските ги има там някъде...

Докато слушаш жабите, започва да трака клепалото.

Служба. Ако денят е делничен, значи е 3 ч. Време за сутрешна молитва.

Празник ли е, молитвата не спира. Започва в 8 ч. вечерта и продължава цяла нощ. За да издържат, монасите се сменят. Част от тях спят в притвора, по столовете, отделени за богомолци. Приличат на картини. Белеят само бради и ръце.

Отварят очи при споменаването на името Божие, кръстят се и потъват в мрака. Хем си с тях, хем си сам. Заобиколен от сенки с мирис на тамян.

Запява хорът. И усещаш как се издигаш. Нагоре, към купола на църквата. Двама монаси извисяват полилей с две дебели свещи. Качват го бързо към покрива и той се люлее. Люлеят се и другите окачени свещници. Цялата църква започва да се клати.

Все едно нечий дъх клати свещената утвар.

Пишеш за българския манастир „Зограф“, а ти се иска да го изтриеш. Защото с думи трудно се предава изживяното.

Атон не е място за туристи. И за журналисти не е. Химикалката оставя кална диричка...

Атон е за вярващи. Като онези поклонници, които рисуват кръстове по себе си, увиват се с протрити въжета вместо с колани, окачват икони на Богородица по дрехите си, целуват ръка на монасите. Ако ги видите в центъра на София, ще ви се сторят смешни. Там са у дома, а натрапникът си ти. И започваш да им завиждаш. За усмивката. За спокойствие­то. За щастието...

С тези хора пътуваме от ферибота от Уранополис за Атон. И с още няколко, за които това е весела туристическа екскурзия.

Изпратиха ги жените. Тръгнали на пикник, с торбите. Защото знаят, че в „Зограф“ не давали ядене, а „и пиенето е кът“. Част от тях са по анцузи - „защото е планина, нали разбираш“.

С част от юнаците предната вечер сме пили узо в българската кръчма, в малкото гръцко градче Уранополис, откъдето тръгват поклонниците. Разбираме, че е нашата, по двата джипа отпред - „Лендкрузър“ и „Лендровър“. И по бутилките ракия на масата, които им позволили да донесат, ако си поръчат храна.

Чакали поне месец за визи и сега са нетърпеливи да видят „Зограф“.

Въпреки че е в границите на Гърция, Света гора има статут на самостоятелна държава, в която се влиза със специално разрешение или виза. Диамонитирионите се издават от офиса на светата обител в Уранополис. Вариантите са два - или да се доверите на местен туристически агент, или да си ги извадите сами, като изпратите факс с данните си и манастирите, които искате да посетите. Струват 25 евро.

В 9,30 ч. пристанището е претъпкано. Монаси носят багаж, стотици пътници се катерят по палубите. Корабът спира на всяка арсана (така се наричат пристанищата на манастирите). Всяко от тях е малка крепост. На нашата има кула, построена с пари на молдовския войвода Богдан III през 1517 г.

Капитанът ловко спира ферибота. На кея чакат монасите. Прегръщат се с другите братя. Вярващите им целуват ръце. Смеят се. Гергьовден е. Най-светият ден в българската обител. Част от поклонниците тръгват пеша по баира. Други се катерим в каросериите на раздрънкани пикапи. Тук е мястото да опишем пътищата в Атон. Накратко - такива няма. Калните води отнасят всеки асфалт и затова пътуването прилича на офроуд в гората. След 20-ина минути клатене изведнъж голямата сграда на манастира изскача пред теб. Мирише на тамян от километър. Огромно е. Вкопано в скалите като древен замък. Хем храм, хем крепост.

Поклонниците се изсипват на огром­ния каменен площад. Посреща ги монашеското братство начело с игумена Амвросий. Благообразният дребничък старец държи икона на Богородица. Кръстиш се, целуваш Божията майка и влизаш.

Учудващо, но вътре манастирът не изглежда голям. На пръв поглед се броят към четири етажа, докато отвън са поне 7. Какво лежи в недрата, не знае никой освен монасите. Две църкви - малката „Успение Богородично“ и голямата - „Св. Георги“. Малки параклисчета, няколко чешми. В двора на манастира „Зограф“ е и паметникът на 22-ма монаси и 4-ма миряни, изгорени живи от латините на 10 октомври 1275 г. в кулата, издигната от Иван Асен II. Основните сцени в съборната черква „Св. Георги“ са дело на Митрофан Зограф. Наред с каноничните сцени и сюжети от Светото писание прави впечатление присъствието на български светци, както и многобройни ктиторски портрети - византийски, български, молдовски князе и царе. Много важна е фигурата на Хаджи Вълчо - брат на св. Паисий Хилендарски, дарил средства за изграждането на малката черква и на една част от жилищните помещения на манастира - т.нар. Банско крило.

Когато обителта била основана, монасите не знаели кой от светците да изберат за покровител. Приготвили дъска, върху която да изобразят лика на своя светец и след като я оставили в черквата, се отдали на гореща молитва. На сутринта видели върху дъската образа на свети Георги, когото те нарекли „Изограф“ - т.е. „Самоизобразил се!“.

Преданието разказва, че в мига, когато ставало това чудо, в един сирийски манастир, нападнат от араби, образът от иконата на свети Георги изчезнал ненадейно. Монасите чули глас от небето, който им казвал, че чудотворецът си е избрал нов манастир и те трябва да го последват там. Това се оказала Зографската обител в Света гора. А Фануилската чудотворна икона (от Фануилската обител) и до днес се съхранява в главната съборна черква.

Манастирът „Зограф“ притежава още две чудотворни икони. Едната е т.нар. Аравийска или Сарацинска икона, също на свети Георги, дошла по море до манастира „Ватопед“ и оттам пренесена на гърба на необучено муле. Според преданието то спряло близо до българския манастир, на мястото, където днес се издига параклисът „Св. Георги“. Датира от XIII-XIV в. Другата е на Света Богородица, наречена Акатистна.

Това е история. Днес над изгорялото през 1976 година крило се издига кран. Щъкат работници. Другата половина на „Зограф“ е изцяло ремонтирана. Стените светят като при построяването си през X век. Ремонтирана е и столовата. Изградена е нова гостоприемница за поклонниците.

Монах ни насочва към ремонтираното крило. Качваме се в архондарика - царската гостна. На стената виси портрет на цар Симеон като малък. До него - баща му Борис III. Деца понасят табли с напитки за добре дошли по светогорска традиция. Едната е с ракия, узо, мента и коняк. Другата е с вода, а третата с локум.

Удряме по едно, докато монасите разпределят гостите. По-големите групи се настаняват в стаи с по 20 легла. Други са по четири или пет души.

На стената виси часовник. Ако смятате, че ще се ориентирате по него, сте в грешка. Стрелките в Атон са по византийско време. Разбирай - отчитат деня от 0 ч. вечерта.

Питаме за библиотеката, където знаем, че е оригиналът на „История славянобългарска“. Не ни завеждат с мотива, че идва вечерня. Подозирам обаче, че след кражбата на светинята от Държавна сигурност през 1985 г. и последващото връщане от президента Петър Стоянов през 1997 г. свещениците не държат много да я показват.

След молитвата е време за вечеря. Точно срещу църквата се намира трапезата - мястото за хранене. Първо сядат игуменът и най-висшите в манастира, после гостите. Вечерята е варена риба и чаша вино. На Атон не се яде месо. По време на хранене никой не говори с изключение на един отец, който чете жития на светци. Храниш се, докато игуменът не стане, след него стават всички.

Започва нощната молитва. И в сто църкви да си бил, пак няма равна на онази в „Зограф“. Няма електрически лампи. Светлината от свещите се отразява в златните свещници. Гласовете се полюшват като езици на камбани. Няма бутане и блъскане. Всеки се моли.

Както знае и може. Кой тихо, кой плаче, някой се усмихва...

Нощта преваля. Съмва се.

Послушниците вадят хоругвите. Време е за литийното шествие с иконата на свети Георги. На няколко пъти изчезвала, после я намирали в маслиновата горичка над манастира. Накрая монах сънувал сън, че трябва да построят църква на мястото и всяка година на празника на светеца да носят иконата там.

Мъжете излизат от църквата. Брадясали, недоспали. Нареждат се мълчаливо зад огромната икона. Хорът пак извисява глас. Монах с клепало повежда колоната. Вървят 500 мъже. Крачка по крачка. Изкачват хълма. Подават иконата на следващия и минават назад. Минава през 1000 ръце. Не им тежи, въпреки че е висока близо метър. Чувстват се горди. Все едно носят знаме.

Връщаме иконата в манастира и на площада пушим с отец Георги за компания. Загубил е цялото си семейство и дошъл в „Зограф“. От години моли Бога за прошка.

„Знаеш ли каква е разликата между тези с вратовръзките и обикновените вярващи - пита отецът. - Като започне службата, тези с костюмите влизат с вдигнати глави, а хората - с преклонени чела. В края на службата онези, официалните, излизат с клюмнали вратове, а хората - с гордо издигнати чела.“

Тръгвам си с преклонена глава от Атон.

Малко ми е вярата, много ми е суетата, отец Георги.

Помоли се за мен. За да се завърна...

 ************************************************

Отшелници си купуват килии на Атон

Света гора се оформя като общност през 963 г., когато монахът Атанасий основава Великата лавра, който и днес е най-големият от всички 20 манастира. Според гръцката конституция Атонската планина е самостоятелна административно-политическа единица, която се управлява от Светата общност - правителство, в което големите манастири имат свои представители. Монасите на полуострова са около 2300. Главен град и административен център е Карея, която е седалище на губернатора. Наред с манастирите има 12 скита - малки монашески общности, както и килии и колиби. Любопитното е, че килиите, в които живеят отшелници, принадлежат на манастирите. Отците ги купуват с нотариален акт и след това могат да ги продадат на друг с разрешението на манастира.

Българската обител е основана от трима братя благородници от Охрид - Аарон, Мойсей и Йоан (Иван) Селима - през 919 г., по времето на император Лъв Мъдри.

Сред първите монаси е най-вероятно и зографът (живописец) Георги, чийто подпис на гръцки стои под светогорския устав, издаден от император Йоан Цимисхий през 972 г.

По време на Втората българска държава манастирът получава дарения от цар Иван Александър и може би от царете Иван Асен II и Коломан, както и от византийски императори. След 1896 г. в „Зограф“ се преместват български монаси, доброволно напуснали Хилендарския манастир, за да го върнат на неговите изконни стопани - сърбите.

Зографският манастир е бил обитаван от много наши светци и просветители - Теодосий Търновски, Евтимий Търновски, Козма Зографски, Пимен Зографски и др. В него Паисий Хилендарски завършва своята „История славянобългарска“ (1762).

Автор: Ина Зарева

Той е библиотека. Повечето рафтове се четат по лицето му, след като вече са набраздили ума му. Потъваш в дълбоките очи и искрите им разказват стотици истории. Леко ироничната усмивка разгръща страниците. А ти слушаш, слушаш, слушаш...

Може да говори с часове и за всичко, без горделивост и излишно самочувствие. Защото той знае. Знае толкова много, толкова обширно, толкова дълбоко. Знае къде да започне и къде да спре. Къде да раздвижи тягостните факти с бодлив хумор и къде да замълчи, за да вкусиш, вдъхнеш и преглътнеш чутото.

Знае и какво не знае. Знае как да попита, как да предизвика ума ти, как да възбуди хумора ти. Знае какво да цитира в този момент и какво да ти припомни в следващия. За да те развълнува. Да заиграе усмивката ти, да препълни очите ти, да изтръгне стон и въздишка. Да изкопчи признание. Да направи свое.

Да ти разкаже тайни на велики хора, да се почувстваш силна и могъща, защото и ти споделяш същите.

Гласът му ти принадлежи. Кара те да се чувстваш специална и ценна. Мъдростта се излива като парфюм върху ти и събужда всичките ти сетива. Най-сложните и далечни теми са опитомени и проснати в краката ти.

Умните очи те пронизват и изпълват с копнеж по следващите думи, още преди да са изречени.

Умовете ви се гонят и преплитат. Жонглирате с факти и сарказъм, с истини и изобличения, с въпроси и предизвикателства. Впускате се в бясно състезание на сетива, спомени, асоциации.

Когато той спечели – казаното от него разпалва непозната страст. А когато рундът е твой – изпадаш в истински екстаз. Опиянението обхваща всяка клетка от тялото ти. Не виждаш нищо друго, освен дълбоките очи и оазисът зад тях. Искаш да продължи вечно. Опитваш се да удължиш удоволствието и да отложиш края.

Той благородно прави пауза да си поемеш дъх и започва отново.

Продължава да говори. Не поучава и не иронизира. Щедър е и великодушно дава да вземеш всичко, което достигнеш. Споделя го с усмивка и лека нега. Умът ти пие на бавни глътки блаженството.

Оставя те да изпиташ удоволствието с всяка фибра на тялото си. Да бъдеш предизвикана и облекчена едновременно. Да бъдеш благодарна и жадна за още. Да копнееш за всяка негова мисъл. Да стигаш все по-навътре и по-навътре. Да даваш, без да губиш своето. Да получаваш все повече и повече.

Оставя те трескаво ровеща из рафтовете и обещава да е още по-хубаво следващия път.

Екстазът от разговор с умен мъж вълнува със седмици...

Вълнуващи любовни истории можете да прочете в Компромисите, които превръщат зимите ни в лято и За любовта не само на Свети Валентин

Автор: Янка Петкова

(из дневника на една начална учителка)

Понеделник, 7 часа

Аз, Георгиева, Недева, Василева и Матеева сме на полигона. Днес ще имаме стрелба. Започнахме курсовете за преквалификация, заради въвеждането на начално военно обучение (НВО). Началният курс сме първи. Налага се да преподаваме, защото запасняците не проявяват интерес – оскъдни им се виждат заплатите. Чухме, че към Софийския университет започва записване за курсове за начална военна подготовка. Мислехме, да запишем и ние. Обучението е доброволно, по споразумение между университета и военното министерство. Ще видим. Днес обаче сме на стрелба. Дадоха ни по десет патрона. Георгиева, като най-млада, я пуснахме на вишката, понеже по-бързо вдига….мишените. Стреляхме 5 минути, после търсихме гилзи един час. На излизане от полигона се засякохме с колегите начални от 365-то СОУ. Питахме ги за резултатите – били отличници. Хвана ни спортната злоба, пуснахме „подводници“ тук-там и се разбра, че те са използвали връзки и са стреляли по мишена № 8 (фигура в цял ръст), а нас са ни прецакали с „картечар“ – най-кофти мишената, № 10. Стана скандал. Дочухме, че пиарката на новия министър на отбраната била женена за втория братовчед на една колежка от 365-то. Тя, разбира се, отрече подобна връзка. Да, живеела с брата на колежката от 10 години и имали две деца, но не били женени и информацията била подвеждаща. Както и да е. Нахъсваме се за строевата подготовка, там ще ги надминем. Колегата Георгиев, по физическо, навремето всяка година печелеше първите места с нашите ученици, на прегледа на маршовата песен.
Нямам търпение да се прибера и да си разказваме с мъжа ми казармени спомени.

Вторник, 7 часа

Днес сме на курсове по оказване на първа помощ. Това е по линия на Междуинституционалния план за действие за превенция на агресията и за засилване на сигурността в образователните институции. Трябваше да изберем на кого да окажем първа помощ и Матеева се прежали. Жената и без това бере душа. Вече е на 65 години, трябваше да се пенсионира, но няма кой да я замести. Упражнявахме изкуствено дишане и сърдечен масаж. Така я реанимирахме и живна, че обеща да преподава поне докато навърши 70. После отработихме няколко техники за самоотбрана, нищо че сме в началния курс.
След курса ще трябва да направя едно домашно посещение. Имам едно трилингви в класа – Сарасвати Мин Чо – майката ромка, бащата китаец от Илиянци. Детето е вече четвърти клас, но още не е проговорило. Работя с него в извънучебно време. Не се отчайвам, според изследвания на учените, ще проговори изведнъж на трите езика. И да не проговори до края на учебната година, не се тревожа, така или иначе ще премине в пети клас, нали не е разрешено в началния курс да повтарят. После да му мислят колегите в прогимназията. От друга страна, какво да му мислят. То е ясно – с тия делегирани бюджети, кой ще се лиши от Сарасвати. Още някоя и друга като нея и ще почнат съкращения на учители.
Да не забравя да си преговоря „Основи на пазарната икономика“.

Сряда, 7 часа

Днес е курсът ни за кариерни консултанти, раздадоха ни Наръчници по кариерно ориентиране. Нас ни касае първата степен – „Изграждане на нагласи“. Работим по модула „Запознаване с професиите и труда на хората“. Основно заниманията са насочени към „себеразбиране, себепредстава и себеприемане“, защото това е първата стъпка към професионалното ориентиране в бъдеще. Малко се себеобърках… По тази програма ще работим за „постепенното разгръщане на личностния потенциал и установяване на естествените влечения към определени дейности“. За другия път ни възложиха да направим проект за кариерното развитие. Позатрудних се. Не знам децата как ще се справят, но щом от министерството са го одобрили сигурно ще могат. От нас се иска да създадем „пространство за открито спонтанно общуване“.
Сарасвати не дойде на училище вчера, щяла да се жени. Трябваше да направя домашно посещение. И без това, по програмата за интеграция на малцинствените групи, работим с родителите. Тя, Сарасвати, нали не може да говори, комуникирах с младоженеца – Динко. Аз го познавам. Той е от 6 А клас, на Андреева. Знае около 20-30 думи, но успяхме да се разберем. Щял да я краде, ако техните не я дадат… малката булка. Дръпнах настрана майката на Сарасвати, казвам й: „Гинка, не може така. Дъщеря Ви трябва да завърши четвърти клас, задължително е. Ето сега имат национално външно оценяване. Резултатите са важни за… училището. Ще има наказания, ще Ви спрат ваучерите.“ Тя ми казва: „Ами нейните да ги спрат, аз имам още пет деца, ще изкарваме месеца. Пък и тя е бременна, какво да я правя у нас. Малко са ми другите.“ „Как бременна, ами тя е малолетна! Не си ли говорите за предпазване, за вредата от ранния полов живот. Даже в училище имахме час „Какво се случва с мен“ още във втори клас!“. Гинка ме гледа, примигва и казва (цитирам дословно): „Ма ти къде си видяла циганин да пази, ма госпожа!“.
Вдигнах ръце. Подозирам, че ще имам разговор с директорката.

Четвъртък, 7 часа

Днес е курсът ни за психологическа подготовка по "Поведение и реакции при инциденти в училищата", във връзка с кампанията „Стоп на агресията“. Ще ни учат да броим до 100, когато в стаята нахълта разярен родител с пистолет. Предполагам, че ще е интересно. Лекторът ни е психолог към МВР, който преговаря с престъпници, взели заложници. Надявам се, да сподели някои полезни практики. Човекът е подготвен за работа при кризисни интервенции, освен това е от Националната мобилна група към нашето министерство. С колегите обсъждахме създаването на клубове по интереси за превенция на насилието. Ще прилагаме подхода „връстници обучават връстници“. Още никой няма яснота какви точно интереси се има предвид, но сме понахвърлили някои проекти. Добре, че е рутината от учебните планове. От друга страна, и плановете, и проектите са с условно съдържание от години, така че няма да се затрудним особено.

Петък, 7 часа

Днес организирах лекарска среща. Часът е малко неудобен, но хората са на работа. Трябваше да се видя с личните лекари на учениците според новите изисквания. Преснимала съм медицинските картони на децата и изучавам диагнозите на тези, които са диспансеризирани. Една позната лекарка обеща да ми обясни за кодовете на заболяванията, понеже се вписват в медицинските бележки, които ми носят учениците, а аз не мога да ги разчета. Но това съм го оставила за почивните дни. След лекарите ще трябва да отскоча до курса за рехабилитация и работа с деца със специални образователни потребности (СОП). Няма ресурсни учители и ще трябва да покрием този дефицит.

Почивни дни, 7 часа

Мисля да наваксам с учебния материал. В четвърти клас няма ново учебно съдържание, но винаги отварям учебниците като за първи път. Колегите от министерството не спират да ме изненадват. Трябва да сме много внимателни с учебното съдържание, което е твърде актуализирано, да не кажем битовизирано. Покрай скандала с примера от учебника по информационни технологии: „Мама пие бира (Ариана).“ сме под напрежение. Казаха ни да следим за продуктово позициониране, защото това било нарушение на закона.
Ще трябва и да подготвя няколко ролеви игри, пак във връзка с агресията. В Часа на класния ще разиграваме диалози „учител – ученик“. Темата е „Приятели завинаги – да се научим да общуваме с мирни средства“.
Ще трябва да преговоря и фигурната маршировка за индивидуалните занимания по НВО в понеделник.
Решила съм да довърша „Капитала“ за бизнес курса по кариерното ориентиране. Каквото и да ми говорят, всичко се свежда до едно: пари-стока-пари прим.
Вече нямам търпение учебната година да свърши. Има някакви слухове, че за лятната ваканция ни готвят нови курсове, дано не се потвърдят. Защото имам крещяща нужда от почивка. Но се успокоявам, че не съм само аз - и колегите от министерството работят извънредно, както стана ясно от бонусите им преди време.

За безумията в учебниците можете да прочетете в Глупости на килограм, а гледната точка на един родител на ученик е споделена тук

Тази събота сутрин (13 май), в мол "Парадайз" ще се забавлявате на приказното детско матине "Измисли приказка за лека нощ". От любимата детска писателка Юлия Спиридонова и психолога Илина Начева, в компанията на лъвчетата от Лайънс Клуб София Диамант, ще научим повече за изкуството на приказките за „Лека нощ“ и ще създадем заедно рисунки, най-добрите от които ще спечелят награди!

Ще учим родителите да разказват приказки за "Лека нощ" на децата си, а малчуганите ще пеят на сцената и ще се забавляват.

Събитието ще се проведе от 11: 30 часа в мол „Парадайз“, във фоайето до Benetton и магазина Линд, етаж 0.
Със специалното участие на Радко Петков - победител от Гласът на България.

Автор: Тамара Чакърова

Майката на Катерина изсипа кус-куса в голяма овална керамична чиния – „мафарада”. Взе малката каничка с вода, подсоли я с една голяма лъжица сол, разбърка я, и я изля бавно върху него. Ръцете й се задвижиха сръчно – дланите й заразтриваха нежно дребните зрънца с овални движения. Една шепа, разтриваше, после го оставяше да падне, следваща шепа...

Погледът й се откъсна от голямата пълна чиния, усмихна ми се: „Сега ще го оставим да си почине около половин час...”.

Захвана се да чисти рибата... Бяхме я купили сутринта от пристанището в Марсала, директно от лодката. Имаше някаква си по тяхному наречена „персийска риба”, костур, калмари, кралски скариди, няколко червени рака, сепия и парчета риба тон...

Пак се обърна към шарената мафарада и кус-куса... Дланите заразтриваха отново зрънцата, повтаряйки цялата процедура.

Очите на домакинята ми Джована като че ли оживяха във весели пламъчета... Едрите й пръсти прекратиха работата си и не можеха да си намерят място в престилката. Пресегнаха се към бурканчетата с подправки и избраха няколко: сол, черен пипер, канела, куркума, лют пипер, лимонова кора... Към подправения кус-кус Джована наля и зехтин, пасирани лук и чесън и ситно нарязан пресен магданоз. Пак го остави да си почине...

Този път се захвана с тенджерата – висока тясна и алуминиева. Сложи я на котлона и добави в нея: зехтин, доматен сос, лъжичка мед, магданоз, чесън, едро смлян лют пипер, бахар, дафинов лист... Трябваше да поври малко – така наречената супа. След това дойде реда на рибата – цялото й разнообразие се изсипа във врящата супа...

Докато се усетя, Джована беше хванала вече следваща тенджера – по-ниска и малко по-тумбеста от предната – с много фина решетка на дъното. Тя пое кус-куса...

Решетъчната тенджера се намести върху тенджерата с рибената супа. Майката на Kатерина вече замесваше 2-3 шепи брашно с малко вода. Тестото – дълго тънко кравайче, уви сръчно около двете тенджери, там където се срещаха една върху друга... „Трябва да се уплътни, за да не се губи парата, нужна ни за кус-куса...“

Едрата домакиня грабна двата съда и със сигурно движение ги постави на котлона. „Сега ще ги оставим да поврят около час...“ - каза Джована и се захвана да почиства кухничката... От време на време не забравяше да разбърква с голяма решетъчна лъжица кус-куса в горния, оставен незахлупен съд: „Да не се сплъсти...”.

В цялата къща се носеше апетитно аромата на риба, домати и чесън... Госпожа Джована сне двойната тенджера от огъня. Изсипа кус-куса отново в мафарадата, заля го с половината от соса, покри го с платнена кърпа и го постави на перваза на прозореца. Отново около час му трябваше: „Да си поеме...”.

Бащата и братът на Катерина вече се въртяха около кухнята. Господин Джузепе отвори една бутилка сухо бяло вино от Марсалското, донесе чашите и отхапа една домашно приготвена гризина... Катерина и брат й крадяха от тестото, което до преди малко уплътняваше тенджерите.

Майката на Катерина нареди едрата риба върху кус-куса, изсипа останалата част от супата в дълбока керамична чиния, подлюти я с още малко лют пипер и сервира всичко тържествено на масата... „Да ви е сладко!” - каза бащата на Катерина и вдигна чашата си. Майка й - госпожа Джована ме погледна: „Да видим дали си яла като нашия кус-кус по трапански... Казват, че арабите го донесли по нашите земи, но така - с риба, само ние го готвим... Дядо ми казваше – кус-куса, ако няма риба, с морски камъни ще го сготвим...”. Всички се засмяха и наведоха погледа си към чиниите, от които се носеше парата на ароматната гозба.

Тамара е великолепен разказвач на…рецепти. Всяка нейна история носи аромата на гозби, непознати по нашите ширини. Кулинарните й репортажи от Страната на пицата и лазанята можете да прочете в блога й Corsidipasta. Там се носи аромат на маслини, тортелини, спагети и всякакви други вкусни чудеса, които Тами ни представя в автентичната атмосфера на различни кътчета от Италия.

През май 2017 г. за първи път в България ще бъде отбелязан Световния ден на кенгуру-грижата, която е най-ефективният начин за включване на родителите на недоносени новородени в грижите за техните бебета, с най-много доказани ползи и за децата, и за родителите.

По този случай фондация „Нашите недоносени деца” организира прожекцията на документалния филм „Животът, който предстои” (La vie a venir) за преживяванията на една майка и нейните преждевременно родени близнаци. На събитието са поканени родители, неонатолози, педиатри и други здравни специалисти. Началото е на 12 май, в 18:00 часа, а от 19:20 часа ще бъде проведена кратка дискусия за значението и положителните ефекти от този вид грижа за децата, родени преди термин.

В България кенгуру-грижата все още не е наложена практика в неонатологичните отделения и фондация „Нашите недоносени деца“ полага усилия да промени това като информира и образова всички участници в осигуряването на грижа за недоносените бебета - защо и как да я прилагат и у нас.
Входът е свободен.

Снимка: Недоносени бебета