Фалшивите новини убиват. Това доказва изследване, според което най-малко 800 души са умрели и около 5800 души са били приети в болница заради дезинформация във връзка с коронавируса в социалните медии.

Изследването проследява 2311 съобщения за слухове, стигма и теории на конспирацията на 25 езика от 87 държави. От тях 2049 (89%) от съобщенията са класифицирани като слухове, 182 (7,8%) като теории на конспирацията, а 82 (3,5%) като стигма.

Сред всички проследени информации, 24% са свързани с болест, предаване на вируса и смъртност; 21% мерки за контрол; 19% за лечение и излекуване; 15% за причината за заболяването, включително произхода; 1% за насилие; и 20% - други. От изследваното съдържание на 2276 текста: 1856 твърдения се оказват неверни (82%), 204 са верни (9%), 176 са подвеждащи (8%) и за 31 няма доказателства (1%).

Повечето от слуховете, стигмата и теориите за конспирация идват от Индия, САЩ, Китай, Испания, Индонезия и Бразилия.

Популярният мит, че консумацията на силно концентриран алкохол може да дезинфекцира тялото и да убие вируса, циркулира в различни части на света. След тази дезинформация над 800 души умират,  5 876 са хоспитализирани, а 60 са развили пълна слепота след пиене на метанол като лек на коронавирус.

Подобни слухове са причинили 30 смъртни случая в Турция. В Индия 12 души, включително 5 деца, са заболели, след прием на течност, произведена от токсичното семе Датура (местното растение ummetta) като лек срещу коронавирусната болест. Съобщава се, че жертвите са гледали видео в социалните медии, в което се казва, че семената на Датура създават имунитет срещу COVID-19.

Как да бъде проведена предстоящата учебна 2020/2021 година в условията на пандемия - дискусиите за това текат все по-разгорещено и на всички нива. Група от над 2000 родители внесе отворено писмо до институциите. Писмото е на база петиция, чиято основна цел е всеки родител да има право на избор за онлайн обучение на детето си. 

Ето и пълния текст на писмото:

ДО
ПРОФ. Д-Р КОСТАДИН АНГЕЛОВ
МИНИСТЪР НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО
ДОЦ. Д-Р АНГЕЛ КУНЧЕВ
ГЛАВЕН ДЪРЖАВЕН ЗДРАВЕН ИНСПЕКТОР
КРАСИМИР ВЪЛЧЕВ
МИНИСТЪР НА ОБРАЗОВАНИЕТО И
НАУКАТА

Относно: Провеждане на учебната година 2020/2021 в условията на пандемия

УВАЖАЕМИ ГОСПОДА,

Ние сме загрижени родители на много български деца и сме силно притеснени от решението на МОН учебната година да започне присъствено в контекста на епидемичната ситуация в България и по света. Обединихме се около идеята си за безопасно образование от м.септември 2020 г. и създадохме електронна подписка, която вече е подкрепена от множество граждани. Комуникираните публично до този момент решения на Отрасловия съвет при МОН очевидно противоречат на всички препоръчвани мерки за предпазване от заразяване с COVID-19: в училищата ще се струпват много хора, маските няма да бъдат задължителни, а спазването на дистанция е практически невъзможно.

Сред семействата на учениците и учителите се създава все по-голямо напрежение заради липсата както на реалистични предложения и прогнози за началото на учебната 2020/2021 г., така и на диалог между гражданите и институциите. По тази причина се обърнахме за становище към обществено активни учени и лекари. По отношение на наше запитване за началото на учебната година в училищата позицията на д-р Александър Симидчиев, пулмолог и началник на функционалното отделение към Медицинския институт на МВР, е, че е необходимо да има индивидуализиран подход и право на избор (между дистанционна и присъствена форма – б.а.). По думите на д-р Петър Марков, лекар епидемиолог и преподвател в London School of Hygiene & Tropical Medicine, на фона на тревожния ръст на заболели от коронавирус в България и непрекъснато нарастващата смъртност „започването на присъствена учебна година много бързо ще превърне хилядите училища в множество епидемични огнища. Поради безсимптомното протичане на инфекцията при децата, това по дефиниция ще бъдат епидемиологични огнища, които ще бъдат особено трудни за откриване. Те като правило най-вероятно ще бъдат установявани с голямо закъснение, чак в резултат на симптоми на вторично заразени възрастни в семействата на учениците, т.е. не с един, а с почти два инкубационни периода закъснение.
Това ще прави често невъзможно издирването на контактни навреме, преди те самите да са станали заразни и да са предали инфекцията нататък.

Коронавирусът се предава основно по въздушно-капков път, така че дезинфекцията едва ли ще го спре. А как се дезинфекцира въздухът в една класна стая, в която почти непрекъснато стоят 25-30 деца? Експериментът на германските учени показва, че при такъв брой хора в 30 кв.м. въздухът в помещението ще бъде заразен за не повече от 10 минути. Казва се, че повечето деца и младежи не боледуват тежко от този вирус. Но съобщения от Израел, САЩ, а вече и от България носят друга информация: в началото на юни израелското правителство е било принудено да затвори училищата, след като 2026 ученици, учители и училищен персонал се оказват заразени с коронавирус. 28 147 ученици са поставени под карантина като контактни лица. В едно училище е имало над 130 случая. В рамките на месец след отварянето на училищата случаите в страната скачат от 50 на ден до 1500 на ден. По официални данни на правителството училищата са на второ място по заразяване в страната през юни - именно когато на учениците е позволено да ходят без маски заради високите температури. У нас се зарази целият детски футболен отбор на Ямбол и за съжаление в статистиката вече е и починалият деветнадесетгодишен младеж от Велико Търново.

Едно от най-новите и най-задълбочените научни изследвания на връзката между отварянето на училищата и нарастването не само на броя на заразените, но и на тези с тежка клинична картина и/или с летален изход посочва, че повече от 40 000 потенциални жертви са били спасени благодарение на затварянето на средните училища и университетите в САЩ6. Същевременно СЗО заявява, че младежите са тези, при които ръстът на заразените в Европа е най-висок, а в интервю д-р Фаучи потвърждава същото за САЩ. Българските учени също говорят за много вероятен голям ръст на заболели през есента (проф. Николай Витанов, напр.), но за разлика от други държави у нас никой не показва на гражданите статистика колко от заразените са безсимптомни деца и младежи.

Не е малък броят на децата и младежите в училищна възраст с хронични заболявания. Получихме актуална информация от Националната асоциация на децата и младежите с диабет, според която засегнатите от заболяването ученици имат съществени затруднения с посещаването на учебни занятия присъствено дори и в „нормални“ времена, а в условията на пандемия за тях получаването на качествено образование може да се окаже невъзможно, ако бъдат принудени да преминат в самостоятелна или индивидуална форма на обучение поради липсата на избор между присъствено и дистанционно.

Всички ученици живеят със своите родители, а някои от тях и с баби и дядовци. Освен това последните изследвания показват, че децата над 9 години разпространяват вируса както възрастните. Не е за пренебрегване и фактът, че и деца и възрастни без хронични заболявания прекарват вирусните инфекции тежко – особено тези от тях, които не са се срещали по-рано с грипните вируси например. В предстоящия есенно-зимен сезон освен грипните вируси ще продължи да циркулира и COVID – 19, а това ще постави в опасност тези, които се разболеят от грип, защото ще бъдат с отслабен имунитет и затова изложени на още по-висок риск от инфекция с коронавируса.

Посещаването на училище е задължително, но при всички положения много повишава риска от заразяване поради спецификата на предаване на вирусите. Сравнението с детските градини е несъстоятелно, тъй като нито децата са толкова много както в големите училища в големите градове (а те ще бъдат и най-засегнати), нито пък съществува непрекъснато движение на големи групи както в сградите и дворовете на училищата. Липсата на статистика поражда и съмнения, че информация за евентуално заразени по-голям брой деца, учители и друг персонал в детските градини се прикрива. Тук трябва да подчертаем и факта, че много ученици ползват градския транспорт (в големите градове някои сменят и по два автобуса), за да се придвижат от и до училищните сгради, и то обикновено в пиковите часове, когато автобуси, тролеи, трамваи, метро са изключително натоварени. Ето още една верига на потенциално заразяване, анализът на която трябва да стане основа за обективна прогноза по отношение на училищата като възможни огнища. Освен това в детските градини децата се хранят в стаята на съответната група, а при учениците това не е така. В бюфетите, ако ги има, стават струпвания, същото се отнася и за столовите.

Предложението да се регулират тези струпвания отново ще бъде вменено като задължение на учителите, което е абсолютно недопустимо от гледна точка на опазването на тяхното здраве. Недопустимо е и в междучасията децата да закусват в класните стаи, защото се предвижда в тези часови отрязъци помещенията да се дезинфекцират. В такъв случай коридорите ще се превърнат в огнища. Все пак коронавирусната инфекция се разпространява по въздушно-капков път. Излишно е да посочваме и че в училищата масово санитарните помещения са в ужасно състояние, липсват топла вода, сапун, хартия, а обслужващият персонал е твърде малко. 

Известно е, че средната възраст на учителите в България е висока: 52 – 54 години.Голяма част от тях, дори и от по-младите, имат хронични заболявания. Може да се направи обективна прогноза, че рискът от усложнено протичане на инфекцията при учителите е много голям не само заради възрастта и наличните здравословни проблеми, но и заради вече доказаният факт, че колкото по-висок е вирусният товар, толкова по-тежко протича болестта. Вече беше заявено, че носенето на маски ще бъде по желание, а в действителност това е единствената приложима в някаква степен мярка от предложените от МОН. В затворени помещения, в които приблизително 30 души дишат един и същ въздух без маски в продължение на 6 - 7 учебни часа по 40 - 45 минути, никаква дезинфекция не може да помогне и поетата вирусна „доза“ дори ако само един човек е заразен, ще бъде много голяма. Това прави училищата опасни места не само с оглед на разпространението на вируса, но и с оглед на възможен голям брой тежко заболели и/или загинали деца и възрастни.

Въз основа на изложеното по-горе и съгласно чл. 171. (1) от ЗПУУО, който гласи:

„Децата, съответно учениците имат следните права:

1. да бъдат обучавани и възпитавани в здравословна, безопасна и сигурна среда...“,

настояваме:

1. Да бъде спазено нашето право да изберем дистанционно обучение за децата си, поне докато не се въведе ваксина, която да е достъпна за всеки желаещ. Наясно сме, че част от родителите на ученици в България искат присъствено обучение, което е тяхно право, но то не може да е за сметка на нашето право да решаваме какви рискове за здравето и живота на децата си, на нас и на нашите родители сме готови да поемем. Разрешаването на избор между дистанционно и присъствено обучение за всички ученици, а не само за тези от 5. клас нагоре и за хронично болните, ще намали напрежението в обществото и ще удовлетвори по еднакъв начин всички родители на деца в ученическа възраст.

2. Дистанционната и присъствената форма да се провеждат едновременно. Докато една част от децата са в клас, другата част, чиито родители са избрали дистанционна форма, могат да следят часа в реално време от вкъщи, а това ще е добре и за тези, които са в класната стая, защото те ще са по-малко. За целта е необходимо училищата да бъдат снабдени с достатъчен брой устройства и
камери.

3. Като алтернатива на искането ни по т.2. предлагаме децата в дистанционно обучение да бъдат организирани в отделни паралелки на училищно, общинско, областно или национално ниво в палтформата Тиймс например, така че да се оптимизира дневното и седмичното разписание на учителите и на учениците.

4. Учениците в България да бъдат равнопоставени с децата на българите в чужбина по отношение на възможността за избор между присъствена и дистанционна форма на обучение.

5. Да се разреши на учителите, които желаят това, да преподават от домовете си.

6. Да се изготвят и приемат необходимите промени в нормативни актове и във финансирането на училищата, за да се осигури дистанционното обучение и заплащането на тестовете за COVID-19 на учениците от Здравната каса.

7. Експертите, въз основа на чиито становища са взети едни или други мерки и решения, да ги изложат писмено, да ги публикуват и да ги удостоверят с подписите си.

Липсата на научни изледвания за нашата популация, комуникирани по достъпен за широката публика начин, води до недоверие в институциите, които са призвани да определят правилното поведение на гражданите в условия на пандемия и да ги убеждават в необходимостта от спазването на прилаганите мерки. Това е и причината, поради която по-голямата част от българските граждани са сигурни, че пандемията е измама и че инфектирането с COVID-19 е безобидно „грипче“, което всички ще преборим с „Имунобор“. Пред Нова телевизия доц. Ангел Кунчев заяви, че сега "заразяването става по-лесно - необходимо е по-малък контакт и по-малко време - дори час-два в затворено помещение са достатъчни.“ А в сутрешния блок на бТВ от 4 август 2020 г. друг специалист – проф. Ива Христова, предупреди, че "вирусът води до усложнения, които медицината не може да овладее".

Следователно в действителност никой не знае колко тежко ще прекара коронавируса. Учители, родители, баби и дядовци, а, недай Боже, и деца може да платят с живота си!

Настояваме да не отнемате правото ни да вземаме решения, касаещи живота ни и този на нашите семейства!

Бележка на редактора: Споделих това писмо, защото съм убедена, че макар и трудно, не е невъзможно да се осигури избор за дистанционно обучение на семействата, които предпочитат този вариант. Проведената от нас анкета във фейсбук показа следните резултати - 82 процента от родителите искат присъствено, 18 процента - дистанционно обучение, а една четвърт от гласувалите над 4000 души са за хибридно образование, което включва и двете. 

Още по темата: 

COVID-19: Две добри новини за есента

Автор: Светослав Колев - Светлик

Иска ми се да бях познавал по-добре дядо Кольо. За да ми разкаже за камъните, които е местил като млад. За росата рано сутринта, когато животните още не са се събудили. Иска ми се да ми разкаже за мечтите, които е имал и за това колко от тях е докоснал. За скромната любов, следи от която все още прозираха от черно-бялата фотография, окачена на кирпичената стена над леглото. Как ми се иска да седнем под астмата и кротко да отпиваме от студената ракия, а той да ми разказва за пехливанските турнири, и за онова момче с широките рамене, което е тръшкало на уморената земя и най-лютите турски пехливани. Да можех да го попитам и за неговия дядо, и за прашните пътища, по които е вървял. Да го помоля да разкаже приказките, с които ме приспиваше и на моя невръстен син. Да излезем отново с каручката в полето за сено и той за пореден път да ми нарисува с прости думи как пробожда с косата връхлитащия го огромен глиган, а аз да се повдигам на пръсти, и да откъсвам ябълки от натежалите клони... 

Иска ми се да бях познавал по-добре баба Станка. Да я погледна в усмихнатото лице и да разбера мъдростта на живота. Всички казваха, че пее много хубаво, но така и не я чух да запее нито веднъж. За това пък се вайкаше напевно и всички я имитираха с обич. Да я попитам дали е играла кръшни хора като млада, тогава когато времето е било спряло. И после дали е забелязала шеметния му ход, отглеждайки четирите си деца. А накрая, когато слънцето вече е залязвало, дали си е спомнила най-красивата песен... 

Иска ми се да бях познавал по-добре дядо Стоян. За да го попитам дали мълчанието е наистина злато, и защо е винаги тъжен, а не помня дори гласа му. И за оная голяма, внушителна пушка, опряна на стената в стаичката на пазача долепена до огромните силози за жито, с пушилката от гълъби около тях, и дали е гърмял някога с нея. Да го попитам дали е истински живота, и защо сме тук. И колко силно е искал, а колко невъзможно е било... 

Иска ми се да бях познавал по-добре баба Ганка. Да се вгледам в добрите й очи и да й кажа, че я обичам. Че споменът за гласа й ме спасява и от най-тежките кошмари. А дребните, сбръчкани ягоди в малката градинка са най-вкусния плод, който някога съм опитвал. И да й призная, че сега искам да ме беше водила всеки божи ден до училищния двор, а не само веднъж - тогава, когато я отпратих, може би защото си мислех, че вече съм голям. И да я попитам, дали знае къде отиваме, когато пътят свърши и дали някога е вярвала, че животът е по-силен от смъртта.... 

Иска ми се да ги бях познавал по-добре..., за да стана по-добър човек. Иска ми се, но времето ми свършва и останаха само няколко отчупени парченца спомени...

Може да харесате също:

Тя, моята дружинка

Пазете бабите и дядовците

Автор: Светослав Колев - Светлик

Истината е, че се възприемах като дете на града. До момента, в който се наложи да отидем в близкото, разположено в равнината село. Двамата със съпругата ми трябваше да се погрижим за къщата, животните и разни зеленчуци в дома на родителите й. Дотогава бях виждал плодовете и зеленчуците единствено по рафтовете на магазините. А се оказа, че ще се грижим и за две козички, прасенце и банда кокошки, предвождани от агресивен на вид - а впоследствие се оказа и откъм действия - петел. 

Не разполагахме с автомобил, така че се наложи да ползваме междуселската линия от малки микробуси, създадени според мен с експериментална цел. Щастливо настанили се двамата на една седалка, зачакахме с любопитство завоите на съдбата. 

Слънчевите лъчи на ранната есен обагряха в охра пришпорвания от кроткия северен ветрец прах, а ние разсеяно наблюдавахме еднообразния пейзаж, докато дойде моментът автобусът да спре на спирката в нашето село. Вратата се отвори и ние, промушвайки се и залитайки, почти сгърчени, както физически, така и морално, слязохме. 

Селският площад, или това, което бе останало от него, приютяваше остатъците от спирка с навес от ръждясали винкели и изкорубена бивша пейка. Внезапно ме обзе чувство на тъга и меланхолия. Приветствани от тишината, нарушавана само от любовните задявки на две гугутки, кацнали на един от клоните на огромния, извисяващ се над спирката бор, взехме чантите си и се оправихме към къщата. 

Още първата вечер съпругата ми се оклюма и успя да запази нивото почти до края на престоя ни. Аз - не! Бях обзет от въодушевление и срамежлив ентусиазъм да се грижа за стопанството. В общи линии се справих не зле, тоест не успях да объркам всички неща... 

Влязохме в къщата, оставихме багажа и след като благоверната ми се подготви да начене кратка тирада относно несгодите на селския живот, изскочих на двора, за да нагледам обитателите на повереното ни стопанство. Нужно е да подчертая, че бях изпълнен с добри, с великолепни даже намерения и солидна увереност в способността ми да се приспособя към нужния ритъм, така че животните да останат не само живи и здрави, но и доволни; с две думи вживях се в ролята си на селски стопанин, изпълнен с амбиции. 

За съжаление, реалността се оказа друга - грубо нетолерантна към огромното ми желание да се справя с привидно елементарните задължения на селския човек. 

Неприятностите ми започнаха с кокошките и авторитарния им водач с червен перчем. Пълнейки дробовете си с ободряващ следобеден въздух, нахакано отворих вратичката на кокошарника. Почти разнежен, с купичка царевица в ръцете, се отправих към хранилките. На тила си усещах приятна топлина от лъчите на слизащото на запад слънце, мислите ми бяха прости и изчистени, долавях в себе си силата на земята и тъкмо, когато се канех да благодаря на Бог за сътвореното от него просто съвършенство, чувайки шум от завихрена устременост, разбрах, че някой забива инжекция в десния ми прасец... 

Подскочих нависоко, откъдето се чух да изкрещявам едно силно и отчетливо: „ Ъъъ – х“, и въртейки обезумяло очите си, приземявайки се, съгледах източника на неподправения първичен страх, обхванал цялото ми същество. Отбягвам да кажа, че съм страхливец. Даже в мигове на самоанализ съм стигал до заключението, че съм един корав, почти груб тип, който не се стряска лесно. Накокошинен, напрегнат и очевидно готвещ се за нова, унищожителна атака, огромният пилешки мъжкар, съдейки по безумния му, вманиачен поглед, бе решил да ме довърши. Чувствах смазващото му надмощие; желанието за убиване вибрираше от всяка фибра на разчорлената му, червена като прясна кръв перушина. Мислех си, че в сравнително некраткия ми жизнен път не се бях изправял срещу по-целеустремен и свиреп противник. Мъст и горчива омраза бликаха от малките му, приближени към смъртоносния клюн жестоки очи. Представих си как след часове, а вероятно и след дни, открила отсъствието ми, отегчена, съпругата ми ще излезе все пак да ме потърси и вместо красивия си, благороден мъж, ще открие жалките тленни останки на един смел, но безотговорен човек. 

Помислих си, че петелът първо щеше вероятно да изкълве очите ми, а после...Тогава осъзнах критичността на положението, захвърлих достойнството си възможно по-далеч и надявайки се да съм достатъчно бърз, се втурнах към спасителната портичка. Струваше ми се, че е на километри разстояние, когато от нея ме деляха метър и половина-два. Тогава разбрах, че времето наистина е относително понятие; секундите се нижеха лениво, небързайки за никъде, за разлика от мен. Най-накрая, струва ми се след няколко часа, видях как двете ми, все още здрави ръце затръшват вратичката - преграда между нещастното ми, обречено на жестока гавра тяло и смъртния ми враг. Дишането ми беше учестено, пулсът ми се канеше да изскочи и да заподскача по пътечката между лехите, но постепенно в съзнанието ми се наместваше мисълта, че съм спасен и животът ми ще продължи. 

Погледнах към пернатото чудовище и видях, че петелът дори не беше мръднал от мястото си и само втренченият му поглед издаваше потиснатите му намерения. Захванах се да кроя план, как ще направя така, че тлъстото пернато животно да напълни корема ми. Сетих се за един от героите на Чудомир и хитрия му сполучлив замисъл да изяде петела на съседката. Само че проблемът при мен е, че не мога да хапвам от някой, когото познавам, и макар и да не можех да твърдя, че с новия ми познат ще изградим крепка дружба, все пак вече се познавахме, та дори и откъм тъмната си страна. 

Обърнах се, и вече помъдрял от първия си сблъсък с реалностите на провинциалния живот, реших да бъда по-бдителен и подготвен за опасностите, които - бях сигурен - щяха да ме дебнат и занапред. 

На сутринта, разбира се, станах рано. Стъпил върху твърдия като камък матрак, прекрачих любимата, като хвърляйки й пътьом нежен, изпълнен с обич поглед, предположих, че вероятно ще се събуди към обяд. „Толкова по-добре“, казах си, придърпах към отвитите й рамене тежкия юрган и заподскачах върху мъхнатата, поизбледняла черга. „Тъкмо ще свърша повече работа“- зарекох се, размахвайки вкочаняващите ми се крайници. В малката баня сутрешният хлад като че се бе концентрирал и придобил характерът на истински студ, който рикошираше от сивите, измазани с цимент стени и преборваше желанието ми за лична хигиена. Реших да оставя това за по-благоприятен момент. 

Навлякъл пуловер над потника, тишърта и вълнената пижама, добавих грейка, дебел раздърпан елек и една камуфлажна полувоенна шуба с подплата, така че, поклащайки се като стар, уморен от живота мечок се отправих към задълженията си. 

Първо трябваше да набавя мляко от двете козички. Фасулска работа. Затова я отложих и реших като начало да напълня кошничката с пресни яйца. Не бях забравил и смъртния си враг. За да се предпазя от убождания по краката, си обух едни големи гумени ботуши, които намерих в дървената пристройка до кокошарника. Малко преди да изляза, забелязах подпряна на кацата за кисело зеле огромна дървена лъжица. В последния момент зърнах ръждясала военна каска, та реших да си я сложа на главата - за всеки случай. Така оборудван, приближих фаталната портичка, а той стоеше там отсреща и леко пренебрежително, както ми се стори, ме наблюдаваше с ледено спокойствие. Веднъж отворил, понечих да направя първата крачка....и се спрях с ботуш във въздуха - готов въпреки солидното си въоръжение - да побягна позорно назад. Спокойствието му ме респектираше и притесняваше. Изведнъж от дълбините на съзнанието си дочух гласът на гените. Духът на смелите ми предшественици ме зовеше да убия страхливеца в себе си и да призова победителя, да бъда герой, а не жалка курешка. Нададох боен вик, нещо като „ Хай- я- я- оо“, който впоследствие се оказа е прозвучал като жално стенание и е станал причина този ден моите съселяни да си мислят, че някой коли прасето си преждевременно. Та извиках, хванах здраво лъжицата с две ръце и напрягайки цялата мощ на мишците си, се прицелих с неподозирана за мен кръвожадност в острия като връх на гладиаторски меч клюн на петела, описах полукръг на височина около метър над наглия му червен гребен и ...с ужасяваща сила я забих в телената ограда... 

Оформи се дупка, телчетата на разкъсаната ограда щръкнаха подобно на срязани сухожилия, а треските от дървената лъжица се наместиха между тях, навявайки алюзията за атрофиралата паст на праисторическо чудовище. От инерцията, естествено, загубих равновесие и правейки несръчен пирует, забих главата си в отвора. Изревах отново (бедните хора, стигнали до извода, че прасето не се дава лесно) и вече на колене, с крака, впити в земята, се вкопчих в оградата, като с масата на обемното си тяло и куража на камикадзе – ветеран, я катурнах напред. Политнах, задните ми части се повдигнаха, левият ми крак се оплете в нещо, спънах се и направих кълбо. Единственото хубаво нещо от този номер беше фактът, че главата ми излезе от дупката, а болките в кръста и навехнатата китка в този критичен момент сметнах за маловажни. Важното е, че не загубих самообладание и съобразих, макар и с издрани ръце и трески в ушите, да подхвана две от колчетата на оградата и да я повдигна. 

През мъглата от слама, в която се беше оваляла главата ми, задушаван от сподавена ярост, успях да го зърна. Все така си стоеше, на същото място, непоклатим, суров, господар на битието и времето; нищо в поведението му не подсказваше, че съм успял да го респектирам, само леко наклонената му глава издаваше недоумение от откритието, че някои от хората се идиоти. Мълниеносно реших да подновя атаката. С остатъците от лъжицата и гордостта си навлязох отново в неговия периметър. Пристъпвайки напред, застраших владенията му, поставих под въпрос влиянието му, честта, стоманеното му достойнство. На крачка от него спрях и го погледнах твърдо в очите. Неговият поглед се заби като гвоздей в основата на волята ми. Беше игра на нерви, преборване на тежки характери, борба на живот и смърт. Гледахме се неотклонно, дълбоко в душите си, а напрежението неумолимо растеше, залогът се покачваше и животът ми изглеждаше безсмислен, моята цел беше моя същност (едва сега разбрах какво е имал предвид Кафка).  

Тайната

- Ей, какво го гледаш бе, джанъм! Да му се невиди... и петела му таквоз! Да не те уплаши, комшу? - гласът на комшията прогърмя като гръмотевица в безоблачен юлски ден. Изправен до оградата, разделяща дворовете, бай Въчу, по потник и дочени панталони, ме гледаше привидно застрашително, но ъгълчетата на устата му под буйните хайдушки мустаци и играещото огънче в очите му издаваха сладката радост от неочакваната сцена. Още от първите думи на мъжагата, петелът видимо загуби концентрация, забрави за положението си в обществото и търти нанякъде, издавайки звуци на неодобрение. Думата „победа“ постепенно се наместваше в съзнанието ми, макар и да осъзнавах, че е въпрос на часове да се прочуя, облечен с лоша слава, и да вляза в пантеона на комичните персонажи в местния фолклор. „Майната му“- казах си, а на бай Въчу се ухилих до уши, понаместих каската върху главата си и казах: 

- А..., как си байно? Аз, тука...такова...с петлето, де, имахме малък спор – окопитил се, вече заемах обичайната си героична поза. - Как я карате? - изместих полека темата аз, - прасетата растат ли, внуците в кой клас са? - без да правя видима връзка, надявах се, между едните и другите – попитах аз. 

- Добре са, и прасетата и внуците - лека сянка на съмнение премина откъм челото до краищата на мустаците му. - Ами да те питам аз тебе, тъстовете, как са? - с искрена загриженост в гласа ме попита той. 

- Ще се оправят. Но ще минат две седмици, а дотогава аз ще съм ти комшия. Ако имаш нужда от помощ - насреща съм, - в миг на самарянско просветление го притиснах аз ( като че ли можех да му помогна с нещо - факт, който той вече подозираше, и не му се сърдих). 

Засмя се, погледна лопатата в ръцете си и каза: - Мерси, комшу. То здраве да имам, нямам нужда от помощ. Ей, тия две ръчички, докато пипат, сам се оправям, живот и здраве. Ами хайде, да я мятам, че мене чака - пристъпи на другия крак.- Е, вий, елате, де, елате довечера с булката да пием по една! 

- Ще дойдем, бай Въчо, как няма да дойдем – стараех се аз да му отговоря без излишен ентусиазъм, - и вино от града сме взели – ще донесем. 

- Хайде тогава, до довечера – почеса се по корема той, обърна се и тръгна навътре към задълженията си. 

Поех към кокошарника, като с крайчеца на окото си внимавах да не заставам с гръб към кръвния си враг. Въобще от този момент до края на престоя ни и двамата спазвахме 

почетно разстояние, стараейки се да не предоставим на другия сгоден случай за подла атака; дори в отношенията ни се настани една сдържана добронамереност, респект от присъствието на другия. 

Веднъж вече при полозите, захванах дълго и изтощително търсене, резултатът от което бяха три розови яйца. Замислих се и реших, че равносметката три яйца, отнесени към десет кокошки, не бе в полза на хранителните ни запаси. Това ме притесни. Трябваше да взема мерки. Или кокошките се бяха депресирали от авторитетното ми присъствие, или оная перната гад не си изпълняваше задълженията. Започнах да кроя пъклен план за отлъчването му. Със сладост в душата си представях как най-малкото зло, което можех да му причиня, бе да го натопя пред тъста. За момент погалих идеята с нежен копнеж, но накрая реших да доразвия стратегията си по-късно. Сега трябваше да нахраня прасето и да издоя козите. 

С прасето, оказа се, проблеми нямах - открай време съм се разбирал със себеподобните си. Подпрян от доволството, което изпитах, осъзнавайки капацитета си да проявявам почти мазохистична самоирония, се заех с лесната задача да издоя козите. 

През първия половин час гоних козичките из малкия обор. Заплашвах ги и ги увещавах, че ако ми съдействат, никога повече няма да си купя мляко от магазина. Ще закърмя и отгледам децата си с тяхното мляко. Даже вместо да се наливам с противен алкохол, ще пия само мляко. 

Нищо от това не помогна. Седнах отчаян върху празната тенджера и хванах главата си с ръце. Тежко отчаяние ме обзе и изпълни обора. Изведнъж едната козичка се приближи и ме побутна с рогца. Сълзите напираха в очите ми. Погалих я по главичката. Не се възпротиви. Озарен от надежда се залових за работа. Опъвах, дърпах, побутвах вимето с пръст оттук- оттам. След още половин час реших, че явно това е количеството за деня - в съда се мъдреха около шейсет милилитра подути сиви мехури, поръсени със слама и тук-там тънки косъмчета. 

Изнурен, с навехната китка, чорлава глава и уталожен ентусиазъм, поставих на масата в кухнята тенджерата, яйцата и плахата си молба за баница по селски. Любимата ми се беше събудила и облякла шушляк с подплата, подваряваше кафе в малко джезве. Поседнах на дървената табуретка, с ръка позагладих бръчките по мушамата и съвсем накратко й описах какво съм свършил, избягвайки неудобните подробности, като за финал, оказа се съвсем неуместно, изразих желанието си да хапна баница. 

- Ако искаш да ядеш баница, отиди и си купи! Само с три яйца и изцапана тенджера баница не става! - с душаща сърцето ми неблагодарност ми отвърна тя. - И следващия път помоли комшията да ти покаже. 

Мъж на диета

Увесих нос, раменете ми се свиха, сетих се, че на този свят наистина няма добро, което да е останало ненаказано. Забелязала пашкула, в който се превърнах, моята любима се прекърши, разчувства се, седна в скута ми и обгърна нежно с ръце рошавата ми глава. Наведе се към ухото ми и след като ловко извади със зъби последната останала там треска, зашепна нежни думи, думи на обич и анихилиращо желание; обещания пробиваха кората на втвърденото ми съзнание, греховни желания екзекутираха пуритана в мен... 

Пропуснахме закуската, обяда и следобедната дрямка. Едва към ранния следобед магията ни напусна и на нейно място се настани спомена за поетите отговорности. Скочих и с безумна целеустременост нахвърлих някакви дрехи върху умореното си, но издръжливо тяло, и излетях навън. Вследствие горчивия си досегашен опит, реших да се облегна на мъдростта на местните хора. Скътах гордостта си на четири ката и се обадих на бай Въчу. 

Макар и с внушителната си физика да всяваше страхопочитание и първичен респект, този човек беше добър като новороден ангел, и признавам, че прояви йезуитско търпение към необузданата ми некадърност. До края на престоя ни той беше мой треньор по животновъдство, гуру, способен да спечели за верен последовател и най-безутешния нещастник, сенсей, разкриващ пред очите на изумения охлюв върху татамито висшите техники за боравене с крива лопата и търнокоп. Съзнавах, че предстои най-сложната лекция – на масата, с бутилка ракия, която да нахвърли решителни щрихи върху духовната нищета, в 

която се намирах, бидейки отдаден на размекващия характера градски живот. 

Късно следобед със съпругата ми, в прекрасно настроение, излязохме да се разходим в околностите на селото. Беше златен есенен ден. Един от тези, които природата подарява на живите твари, за да се простят с лятото и да съберат сили за идващите зимни месеци. 

Вървяхме по прашните пътеки, говорихме, смяхме се, мълчахме, радвахме се на слънцето и разни буболечки. Бяхме щастливи, бяхме млади. 

Дните се изнизваха и неочакваната идилия приближаваше към своя край. Все пак поканата на нашият съсед оставаше в сила и последната вечер отидохме у тях. 

Пословично е гостоприемството на българина. Също както и трудолюбието му. Аз лично с второто нямам нищо общо. Но виж, поканят ли ме, приветствам и съм винаги в кондиция да помогна с присъствието си. Давам всичко от себе си, за да не се почувстват домакините обидени, че трудът им е отишъл на вятъра. 

Жената на бай Въчу, леля Жана, беше разкошна жена. Във всеки смисъл. Работеше нещо в града, което не й позволяваше през деня да дава израз на речевите си способности. Затова пък след работа капацитетът й за вербална комуникация достигаше нелимитирани висоти. И колкото по-речевата беше тя, толкова, респективно, по-мълчалив беше Въчу. Мълчанието му обаче беше изразително, комуникативно и даващо информация, закодирана в играта на гъстите вежди, присмехулно лукавите мустаци и постоянно променящия се пъзел на лицевите му мускули. Голям мъж беше чичо Въчу. И като такъв - и глътката му беше голяма. Аз, предвид по-скромните си габарити обаче не се давах. Последствията, естествено, щях да изпитам на сутринта. 

Известно време нищихме политиката, до момента, в който така се оплетохме, че спонтанно решихме да преминем на значително по-безопасното и благодатно поле на местните клюки. Вследствие на факта, че не бяхме много сведущи по въпроса, нашата функция в разговора се свеждаше до кимане, цъкане, одобрение - неодобрение, на тоя - оня, и като цяло подклаждане и съпорт на неизчерпаемия ентусиазъм на новите ни приятели по темата. Тук - там, в паузите виках по едно „наздраве“, абстрахирайки се от болката в ребрата, причинена от острия лакът на съпругата ми. И макар и да съм й обяснявал и преди, че пия от куртоазия, от страх да не се изложа, тя упорито продължава да проявява твърдоглаво неразбиране. 

Като цяло, вечерта премина в приятно настроение, създаде се атмосфера на инцидентно приятелство и цинично откровение. Към края, двамата с бай Въчу, прегърнати, изпяхме„Облаче ле, бяло“; той не знаеше думите, аз не усещах ритъма, и макар и съпругите ни да се държаха странно в този момент - леля Жана се кръстеше, съпругата ми вече вместо с лакът, ме ръчкаше с ножчето за десерт - ние бяхме възхитени. 

На раздяла, пред къщата, си стиснахме ръцете и с охладени от нощния хлад емоции, си пожелахме здраве и скорошно виждане. 

Не се срещнахме никога повече. Фунията на съдбата скоро ни засмука и захвърли твърде далеч в пространството. Само споменът за това късче от Родината подклажда от време на време носталгията по нещо скъпо, нещо съкровено, но завинаги изгубено.... Поне в рамките на отреденото ни време. 

Още от автора:

Релакс ли?

Автор: Дарина Димитрова

"Най-добре – да не се родиш.

Втора участ – щом си роден –

там, откъдето си дошъл,

час по-скоро да се върнеш." 

                             Софокъл

В съзнателния живот на всеки човек идва момент, когато той поставя под съмнение някои общоприети норми и схващания за това как трябва да изживее живота си. Това го подтиква да търси съмишленици и да разглежда различни виждания и схващания, които биха били най-близко до неговите разбирания. 

Антинатализмът е последният "писък на модата" в човешката еволюция, казват критиците му с широка иронична усмивка. Новото движение набира все по-голяма сила и популярност в света, въпреки че у нас все още не е чак толкова нашумяло. 

Последователите на идеята се множат, а разпространението на философията на антинаталистите измества фокуса от различни теми, които разделят обществеността от години на два враждуващи лагера като например хомосексуалността или пък вегетарианството, или веганството, които доскоро бяха обект на внимание, обсъждане и спорове. Дори и джендърите като че ли вече си взеха своите минути слава. Свикнахме им, както се казва. 

Но какво всъщност искат антинаталистите? 

Главната им идея обикновено е мотивирана от разбирането, че това е една състрадателна позиция, с която се опитват да се противопоставят на ражданията на човешки същества, за разлика от наталистите, които защитават тезата, че всеки човек има право да създава поколения и дори това е задължително – смисълът на живота, логичното развитие на човек – да създаде поколение. Според логиката на антинатализма обаче изборът дали човек да има дете или не, не трябва да бъде личен избор, а би следвало по-скоро да се разглежда от етична гледна точка, като в такъв случай отговорът ще бъде винаги не. С други думи "истинските" последователи на движението на антинаталистите не одобряват създаването на поколение при никакви обстоятелства. 

Въпреки че философската позиция на антинаталистите е доста стара, сякаш едва днес започва да набира популярност и все повече последователи, вярващи в правотата ѝ. В социалните мрежи вече има създадени групи с хиляди последователи, а като основен мотив за антинатализма се изтъква емпатията. Антинаталистите най-често изтъкват като причината за своите виждания изменението на климата и влиянието му върху околната среда, намаляване на популацията, войните и все по-лошите условия за живот, като смятат, че е неморално да се дава живот в условията, в които живее светът днес. Освен това смятат, че хората с генетични заболявания съзнателно обременяват създадените от тях деца и ги обричат на страдания през целия им живот. 

Някои от антинаталистите стигат до крайности и подхождат нападателно към хората, решили да станат родители, като ги наричат „инкубатори“ или откровено си признават, че изпитват отвращение, когато видят бременна жена. Въпреки това голяма част от антинаталистите казват, че харесват децата и единствената им идея е да направят така, че те да спрат да страдат. Със сигурност в ситуацията на световна пандемия антинаталистите имат още една основателна причина, с която да затвърдят тезата си, че създаването на живот не трябва да бъде собствен избор и по-скоро трябва да спре, ако може – веднага. 

Не казвайте тези неща на жена, която не е майка

В началото на миналата година Рафаел Самуел – млад бизнесмен от Индия, с ясното съзнание, че не би могъл сам да избере дали да се роди на този свят, обяви публично намерението си, че иска да съди родителите си, защото са му дали живот без да го питат. Рафаел смята, че човешкото съществуване е напълно безсмислено. Младият индиец е последовател на движението на антинаталистите и подкрепя тяхната теза, че човешкият живот е пълен с толкова много страдания, заради които е редно хората да се замислят дали трябва да продължават да се множат. И въпреки че самият Рафаел е доволен от живота си, смята, че е погрешно да се дава живот на деца, които впоследствие ще бъдат обречени на страдание. В тази връзка той обобщава: „Ще ми се да не се бях раждал. Но не защото съм нещастен в живота. Животът ми е хубав, но ми се ще да не бях тук. Все едно съм в хубава стая, но не искам да бъда в нея.“ 

И така – да не правим деца, за да страдат, казват антинаталистите. Колко благородно от тяхна страна, нали? Според тях децата, които са се раждали в миналото са били подложени на много по-малко болка и страдание, отколкото сега. Все пак антинаталистите могат да ни помогнат да преценим дали несигурността и болката са част от жизненото съществуване, дори и да не сме съгласни с тях, че тезата им си заслужава да бъде взета насериозно.

Прочетете също:

Всеки сам си преценява

Автор: Иво Иванов

Ние, българите, винаги се разделяме на два лагера.

И само двама да сме, ще заформим две враждуващи сили и ще спорим, и ще воюваме до последно!

Не за да се роди истината в спора, а ей така, заради спорта. Да се поддържаме във форма.

Имаме дълголетни традиции в разделението, разцеплението и разединението. Така ни е тръгнало още от време оно и изглежда това ни е заложено в генетичния код.

Славяни срещу прабългари,
християни срещу езичници,
българи срещу турци,
революционери срещу апатична рая,
либерали срещу консерватори,
капиталисти срещу комунисти,
Левски срещу ЦСКА,
СДС срещу БСП,
сини срещу червени,
леви срещу десни,
селяни срещу граждани,
русофили срещу русофоби,
пушачи срещу непушачи,
вегани срещу месоядни,
кърмещи срещу некърмещи,
ваксъри срещу антиваксъри,
мутафчийци срещу мангъровци,
летуващи на гръцкото море срещу летуващи на нашето море,
протестиращи срещу контрапротестиращи...

Списъкът може да се разширява безкрайно.

А имаше история за Хан Кубрат, нали, и снопа с пръчките.

Само ни дайте опорна точка и достатъчно дълъг лост и.... ще се хванем от двете страни на лоста, едни срещу други.
Няма за нас средно положение. Диалог. Компромисен вариант. Съгласие. Win-win. Не намираме пресечна точка. Не че я търсим, де. А дори и две успоредни прави се пресичат някъде в безкрайността.

Защо българинът е джигит на пътя

Имаме две Българии - едната тук, а другата - зад граница (известна и като Другата България). Тази тукашната съответно също е разделена на две - едната България е бедна, занемарена и обезлюдена, а другата е показно богата, модерна и претъпкана.

България на пустеещите ниви и България на лъскавите молове.

Едната си брои стотинките за хляб от пенсията, другата кара скъпи коли и харчи хиляди за последния модел смартфон.

Едната България се облича с дрехи 2-ра ръка, другата е накипрена по последна мода. Едната пътува по света и разширява хоризонтите си, другата не е излизала цял живот от къщи и не вижда по-далече от оградата на двора си.

В едната България хората живеят с носталгия по миналото и псуват настоящето, другата уж е стъпила с единия крак в бъдещето, но засега е в разкрачено положение.

В унисон с традицията, тия две Българии все повече се отдалечават една от друга. Ако все пак има нещо, което ги свързва, то е, че и в двете здраво е пуснал корени двойният стандарт и двойният морал, и в двете нещата са се случвали и се случват често по втория начин.

Едната България гласува на избори, другата не гласува.

Изборите обикновено печелят две взаимно критикуващи се десни партии, две леви партии, които са в противоборство, две взаимно отричащи се националистически партии и две свързани помежду си като скачени съдове партии, които иначе се разграничават категорично една от друга.

А на сградата на народното ни събрание пише: „Съединението прави силата“. Няма по-голяма смешка от тази.

Земя като една човешка длан, а свита винаги или в юмрук, или в конфигурация със среден пръст.

Още от Иво: Йонизми & Бобизми

Завист, повече завист!

Във връзка с вчерашния разказ на Десислава Матева за сблъсъка й с COVID-19 и липсата на адекватна реакция от институциите, споделяме протокола, по който се очаква да работят РЗИ.

Ако установите, че той не е спазен, може да подадете жалба в Министерство на здравеопазването и Административния съд.

Препоръки към здравните власти за управление на контактни на COVID-19 лица, вкл. здравни работници в ЕС

Поради бързо развиващата се епидемична ситуация, свързана с разпространението на COVID-19, е необходимо държавите членки да преразгледат не само управлението на случаи, но и подходът на здравните власти спрямо хората, които са били в контакт с новооткрити случаи – така наречени контактни лица.

Документът предоставя насоки на здравните власти в ЕС/ЕИП относно управлението на лица, вкл. и здравни работници, които са били в контакт със случаи на COVID-19.

Целта на управлението на контактните на COVID-19 лица е:

- да се открият възможно най-рано контактни лица с оплаквания, които да се изолират и лекуват;

- да се спомогне за навременната лабораторна диагностика на COVID-19.

Определение за контактно на COVID-19 лице: лице без клинични оплаквания към момента, което е или може да е било в контакт със случай на COVID-19. Асоциираният риск от заразяване зависи от степента на експозиция, която от своя страна ще определи типа на наблюдение. Установяването на степента на експозиция може да е трудно и изисква лицето да се интервюира/разпита.

1. Лица с високорискова експозиция (близки контактни):

- Лице, което съжителства в едно домакинство с пациент с COVID-19;

- Лице, осъществило директен физически контакт с пациент с COVID-19 (напр. ръкостискане);

- Лице, осъществило директен незащитен контакт с инфекциозни секрети на пациент с COVID-19 (напр. при опръскване при кихане, допир до използвани от пациента кърпички с голи ръце);

- Лице, осъществило директен (лице в лице) контакт с пациент с COVID-19 на разстояние до 2 метра и продължителност над 15 мин.;

- Лице, престояло в затворено помещение (напр. класна стая, болнична стая, стая за срещи и др.) с пациент с COVID-19 за повече от 15 мин. и на разстояние минимум 2 метра;

- Здравен работник или друго лице, полагащо директни грижи за пациент с COVID-19, или лабораторен персонал, обработващ клинични проби на пациент с COVID-19 без препоръчаните лични предпазни средства или с евентуално нарушена цялост на личните предпазни средства;

- Лице, пътувало в самолет в близост до лице с COVID-19 (до две места във всички посоки), придружител при пътуване или лица, полагащи грижи, членове на екипажа, обслужващи дадения сектор, където седи заболелият (ако тежестта на симптомите при заболелия или негово преместване/движение сочи за по-голяма експозиция за близък контакт, може да се определят и други или всички пътници в самолета).

2. Нискорискова експозиция (обикновен контакт)

- Лице, което е било в затворено помещение със случай на COVID-19 за по-малко от 15 минути или на разстояние повече от 2 метра;

- Лице, осъществило директен контакт (лице в лице) със случай на COVID-19 за по-малко 15 минути или на разстояние повече от 2 метра;

- Пътуване със случай на COVID-19 във всеки вид превозно средство. По-дългата продължителност на контакт увеличава риска от заразяване - 15- минутният интервал е селективно избран с практическа цел. На базата на индивидуални оценки на риска, здравните власти могат да считат за необходимо да разширят обхвата на контактните лица, като намалят времетраенето на контакт.

Здравни работници

Здравните работници, които полагат грижи за пациенти с COVID-19 в лечебни заведения за болнична помощ, трябва да се регистрират и наблюдават в съответствие с националните процедури за рискове на работното място и трудова медицина. На базата на установения висок риск от заразяване, свързано с предоставяне на здравни грижи, както и предвид препоръки на други институции, се предлагат следните специфични препоръки:

 Незащитен контакт (високорискова експозиция):

- активно наблюдение за 14 дни

- отстраняване от работа за 14 дни, считано от последната експозиция

Контакт, осъществен с ползване на препоръчаните ЛПС: 

- самонаблюдение и самоизолация при поява на респираторни симптоми

- не се отстранява от работа

Управление на контакта след установяване на случай

Незабавно, след потвърждаване на случай, трябва да се:

- идентифицират контактните лица и да се запишат; да се определят контактните като високо- или ниско-рискови;

- издирят контактните и да се оценят;

- извърши управление на контактните лица и последващо наблюдение (напр. информиране, съветване, наблюдение, вкл. и изследване, ако е показано);

- проследят резултатите от издирване на контактните лица.

Сблъсък с COVID-19

Наблюдение на контактните

В зависимост от дадената ситуация здравните власти могат да подкрепят, предложат или приложат последващи ограничения (напр. доброволно ограничаване на контактите, избягване на масови струпвания на хора).

Издирването и управлението на контактни се основава на наличните данни, както следва:

- Настоящите изчисления сочат, че средният инкубационен период е между 5 и 6 дни, до 14 дни. Проведено моделиращо проучване потвърждава, че е разумно да се приема инкубационен период от минимум 14 дни.

- Приема се, че болният е най-заразен, когато има клинични изяви, но би могло да е заразен и преди началото на симптомите.

- Приема се, че заразяването се осъществява главно чрез дихателни капчици. Все още не е ясно дали въздушно-капковият или чревният механизъм на предаване са възможни.

- Допълнителните мерки спрямо здравни работници се предлагат на база на съществуващите данни или честота на вътреболнично заразяване. При 138 случаи в болница Zhongnan в Ухан вътреболнично заразяване се предполага при 40 (29%) здравни работника и 17 (12.3%) пациента.

Основни действия спрямо контактни лица:

Контактни с високорискова експозиция: 

- активно наблюдение от здравните власти за период от 14 дни от последната експозиция;

- ежедневно наблюдение за симптоми на COVID-19 – повишена телесна температура, кашлица или затруднено дишане;

- избягване на социални контакти;

- избягване на пътувания;

- достъпен за активно наблюдение.

Контактни с нискорискова експозиция: 

- самонаблюдение за симптоми на COVID-19 - повишена телесна температура, кашлица или затруднено дишане за период от 14 дни от последната експозиция;

- здравните власти могат да предприемат и други действия, съобразно ситуацията.

Контактни лица, независимо от типа на експозицията, трябва да се изолират незабавно и да се свържат със здравните служби при поява на симптоми в рамките на 14 дни от последната експозиция. Ако липсват симптоми в рамките на 14 дни от последната експозиция контактното лице не се счита в риск от заболяване от COVID-19. Прилагането на действията може да се изменя от здравните власти в зависимост от оценката на риска за отделни случаи и техните контактни.

Още по темата:

Митът за платените болни

Автор: Богомил Димитров

Джобовете на панталоните на разсеяния ми баща бяха винаги издути. В тях имаше цигари, кибрит, запалки, гаечни и обикновени ключове, бурми, отвертки, стотинки и т.н. Отдалеч приличаше на каубой с два патлака. Когато му се допушеше, бъркаше в тях безпомощно и бързаше да се откаже, ако наблизо някой бе пушач. Запалваше, всмукваше жадно дима и вдигаше поглед към тавана. Изпускаше тънка струйка и изпадаше в размисъл: „Какво нещо е димът! Дали движението му може да се опише математически?- едва ли, братче!“ Не търсеше пепелник, подлагаше шепа под цигарата и тръскаше в нея дори да бе загаснала. Дълбоките му разсъждения завършваха с "братче" или "мамка му".

Когато отиваше в командировка, понякога се оказваше с шлифера на майка ми и вечерта се чудеше защо цял ден той се закопчавал някак си на терсене. Връщаше се с част от дрехите си, а веднъж и с чужд куфар.

Разсеяността ми бе като неговата и често ставах за смях.

Например, идват ми гости. Искат ми чай. Донасям им го. След малко започва кикотене. Басирали се били, че няма да им донеса захар и лъжички. Веднъж се взех в ръце и внимавах много. Донесох им захарница, лъжички, дори и чинийки. В една от тях обаче вместо лъжичка бях поставила химикалка - тогава учех за изпит. Дълго след това искаха да им сервирам „Чай с химикалка“. Връх бе, когато бях забравила изобщо да сложа липов цвят в чайника. Някои пиеха и дори хвалеха чая, но един от тях се усети, мамка му.

Ето някои от най-смешните ми случки:

Мецанинът

Работех в проектантска организация. Веднъж един началник ми даде папка, която да предам на съветския специалист, който вчера бил в отдела ни и щял да ме чака на входа пред Мецанина на ЦУМ. Човекът гонел самолет.

- Тичай веднага там, вземи папката му и я донеси веднага тук!

Когато се озовах пред ЦУМ, се замислих. Ясно ми бе само, че другарят се казва Мецанин, но входовете на ЦУМ бяха три. Тръгнах от далечните към близкия и обратно. Оглеждах се за съветски мъж с папка. Попитах двама:

- Товарищ Мецанин?

Те ме поизгледаха и свиха рамене. Най-накрая, прелитаща потна пред най-ниския от входовете, дочух:

- Вы– Росыца?

- А Вы– товарищ Мецанин?

- Нет, я– Новиков. Ну, дайте свою папочку! А вот и Вам! Большое спасибо!

Когато се върнах в службата, занесох папката на началника и се троснах:

- Можеше да ми кажете, че не се казва Мецанин, а Новиков!

Случаят предизвика бурен смях сред колегите още същия ден. Накрая ми обясниха, че „мецанин“ значело приземен етаж.

Саламът

Една вечер останах след работното време. Бяха ми възложили проект, който бе над възможностите ми и се потях. Вътрешният телефон звънна:

- Роси, ще се качиш ли при мен?-познах гласа на главния проектант Митев.

Отидох в стаята му. Той и един колега бяха заболи глави в чертежите, явно имаха проблеми. Митев попита, без да вдигне глава:

- Роси, би ли ни купила от близката бакалия хляб и някакъв салам?

- Разбира се. Ама какъв салам искате?

- А какви салами има?

- Има твърди, тънки, дълги, меки, къси, дебели, сухи, мокри–всякакви.

Двамата вдигнаха поглед и ме загледаха с интерес:

- А има ли дълъг, твърд и дебел?–попита Митев развеселен.

Може би току-що бе намерил решение на проблемите им. Започнах да се колебая дали да не му задам въпрос относно моя проект, когато другият колега повтори:

- Роси, а има ли дълъг, твърд и дебел?

- Може и да има, но аз такъв не съм виждала!

И двамата прихнаха и заляха със слюнки чертежите. Сопнах им се:

- Не знам защо ми се смеете. Ако не спрете, купете си хляб и салам сами!

- Чакай, Роси, кажи ни – ти лично какъв салам предпочиташ?

- Зависи с какво ще го ям. Ако има домати, ще си взема тънък, дълъг и твърд. Само с хляб бих си взела мек и дебел.

Фръцнах се и тръгнах към бакалията. Коридорът все още кънтеше от смеха им, който преминаваше в хрипове. В тоалетната се успокоих - нищо не ми стърчеше и гримът ми не бе размазан. Купих набързо хляб, салам и домати и им ги треснах на бюрото. Още сутринта на следващия ден колегите ме караха да разказвам многократно случая и се заливаха от смях.

- Ама кажете най-накрая какво е смешното?

Обясниха ми. Дърти хора – дай им да си говорят за глупости

Тоалетната

Преди доста години, приятелят ми и трима негови състуденти бяха решили да се почерпят във „Феята” – любимо място за много софиянци. Гаджетата на другите не дойдоха. По едно време отидох до тоалетната. Когато се върнах, те ме гледаха насмешливо. Притесних се, да не би да им мириша на тоалетна.

- Роси, видя ли нещо особено там?

- А, да –  един мъж не знам защо бе вътре. А на една от стените имаше наредени 4-5 идиотски малки ниски мивчици!

Те се разсмяха до сълзи. Реших да поясня:

– Все пак на нормалната мивка имаше сапун. Натъртих това. Те продължаваха да хлипат:

- Идиотски малки ниски мивчици!

Ядосана, поисках обяснение. Гаджето ми каза, че съм влязла в мъжката тоалетна. Заоправдавах се:

- Кълна се, че на вратата имаше надпис WC, но вместо „Жени“ имаше картинка на жена с панталон. Ами да правят картинките по-ясни!

Нов истеричен смях. Пръв „се върна“ гаджето ми. Обясни ми какви са били „идиотските малки ниски мивчици“ – писоари за мъже.

След малко приятелите му си тръгнаха и платиха сметката. Оказа се, че той се басирал с тях, че ще вляза в мъжката тоалетна. Не му говорих два дни.

Тайната

Конякът

Една неделя мъжът ми предложи да отидем да се почерпим, а родителите ми да гледат нашето бебе. За мен разнообразието бе добре дошло. По пътя той предложи в заведението да се пошегуваме, като се държим по следния сценарий:

- Ние с теб сме разведени. Детето ни е вече на 3 годинки и е при теб. Днес се срещаме, за да обсъдим някои имуществени проблеми относно развода ни.

Поръчахме си по една малка водка и газирано. Скоро на масата ни седна и друга двойка. Ние се бяхме се вживели в ролите си и поожесточили:

- А ти тръгна ли вече на работа?

- След два месеца. Преди това ще дам детето на детска градина.

- А аз дори не знам дали то е проговорило!

- Абе, ти идиот ли си? Тя е на три годинки и говори по-добре и от теб! - направо му се разкрещях. Вече не играехме, а се карахме. Не обръщахме внимание на нищо, така се бяхме вживели. Сервитьорът дойде и поиска да платим сметката.
Мъжът ми се бръкна и каза:

- Задръжте рестото /40 стотинки/.

Преди келнерът да си тръгне, мъжът от другата двойка му каза:

- Чакайте, включете в сметката им и коняка ми!

- Моля?– почти едновременно скочихме ние.

- Вие–погледна мен–Вие изпихте коняка ми, но не смеех да Ви прекъсвам!

- Извинявайте, но аз никога не пия коняк!

- Е, днес пихте – но моят!

Келнерът се отдалечи, за да се разберем. С мъжа ми се чудехме какво да направим - нямахме толкова пари. Усетих и че съм доста пияна. В този момент се намеси жената от масата:

- Скъпи, не видя ли колко бяха вглъбени в разговора си? Прежали, моля те, този коняк и си поръчай нов! И за тях, ако поискат още нещо!

Манекенката

Един следобед мъжът ми се похвали по телефона, че е взел премия. Колежките ми тъкмо коментираха, че в ЦУМ били пуснали някакви много сладки дамски костюмчета. Зарадвана, го „поканих“ в ЦУМ да ми купи някоя дрешка. Там, пред каквото и да спирах, той веднага питаше:

- Купуваме ли го?

- Чакай, още не съм решила.

На последния етаж се озовахме пред щанд на новопоявилата се модна къща „Валентина“. Каквото и да пипнех, мъжът ми бързаше:

- Иди да го пробваш!

В пробната обикновено бяхме няколко жени. Бих искала да се поогледам отвсякъде в огледалото, но трудно заемах позиция. Отвън се дочуваше:

- Роси?
- Тамън ли ти е?
- Роси, какво става?

Накрая се подавах облечена и следваше:

- Взимаме го!

- Виж, в раменете ми е малко тясно, а в ханша – широко.

- Ще понапълнееш. А и може да стесниш полата. Много ти отива!

Тръгнахме си разочаровани. Точно тогава сякаш нещо блесна срещу мен: Върху едно кубче-преградка седеше манекенка, почти с моите пропорции, облечена в костюмче, което ми спря дъха. Сякаш бе дошло от небето или от моите мечти. Затичах се и застанах пред нея, готова да браня костюмчето, което чудно защо все още не бе забелязано от другите женуря. Пипнах сакото - платът бе плътен и здрав. Когато бръкнах под полата, за да опипам и там, манекенката внезапно скочи и се развика:

- Ама какво правите бе, другарко!

Още от Богомил Димитров:

Спиралата

Моята желязна лейди