Автор: Таня Станчева

На 22.03.2017 г. на бял свят се появи моята първа рожба. За съжаление Алекс дойде чрез секцио, нещо, за което не бях подготвена чисто психически. Мисълта, че не съм се справила, че не мога да съм пълноценна майка, ме смазваше. Това вървеше ръка за ръка с облекчението, че всичко е свършило – много ми тежеше в края на бременността и се мразех още повече, защото вместо да се отдам на вината, аз все пак чувствах някаква лекота. Тази травма, която до голяма степен сама си нанесох, не можех изобщо да преживея. При всяко обръщане към този момент мислено линчувах себе си.
Малко след раждането започнах да се интересувам дали е възможно и какво е нужно, за да родя естествено следващия път. Разбрах колко неподготвена съм била за първото си раждане, колко податлива съм била на манипулации и колко зависима от лекарската дума.

Мечтаехме за породени деца и през февруари 2018-а видяхме отново 2 чертички. Уви, не е било писано. Ужасно много жени преминават през ада на „неуспешната бременност“, за мен това е загуба на дете, както и да го гледам и го преживявах за втори път. Потърсих помощ, чисто емоционална, попаднах на хора с много тъжни истории, така не бях сама в болката. Точно от тези хора научих за възможността за даряване на генетичен материал и се зарекох, че ако имам възможност някой ден ще даря яйцеклетки.

Продължихме с опитите, но без успех. Аз се върнах на работа и ежедневието ни грабна. Беше минало време от отбиването на Алекс и реших, че моментът е настъпил. Потърсих координати и през ноември 2019-а станах донор. Усещането, че си помогнал на някой да сбъдне мечта и да получи смисъл в живота е много зареждащо, изпълва те и чувстваш едно чисто щастие. Три месеца по-късно моето добро ми се върна съвсем неочаквано – без планове, без опити, без сметки. Просто плод на любов. Така с началото на пандемията от корона вирус започна и моята четвърта бременност.
Реших, че този път ще се подготвя много по-добре за раждането. Имах бегла представа за дулите, за ролята им по време на бременността и раждането. Знаех, че ще потърся контакт, когато дойде моментът и го направих – скоро ми предстоеше среща с Йоанна Рачовска, но за нея по-нататък.

Имах късмет и в ръцете ми попадна книгата на Олга Дукат – Раждане с любов. Невероятно е как само в първите 10 страници на една книга можеш толкова пъти да откриеш себе си, да се познаеш, да се разплачеш, да осъзнаеш, че всичките вини, които си си вменявала, всъщност на себе си и на лекарите, са ненужни. Да приемеш и да опиташ да си простиш. Може би това е най-важната първа стъпка за успешен ВБАК. И далеч не толкова лесна стъпка. Не съм имала колебания за избора си на лекар, името на доктор Атанас Цонев ми беше познато и го свързвах само с положителни отзиви, просто не знаех дали ще се харесаме с него. Оказа се чудесен, такъв омайващ още от пръв поглед, отворен за VBAC (вагинално раждане след секцио), за естественото раждане (нарочно не пиша нормално, а естествено!), подкрепящ бондинга, отложеното клампиране, отказа от къпане на бебето в първите 24 часа и още, и още. Познах си го – моят лекар беше.
Първото, което обсъдихме, беше какво е довело до секцио предния път. Както споменах, тъкмо ми беше олекнало, уж бях го приела и всичко беше наред, докато не разбрах, че причините, които са ми били изтъкнати за оперативно родоразрешение далеч не са били основателни. И онова глождещо чувство се върна. Всичко ми беше объркано и отново криво. Междувременно напредвах с книгата и идеята за успех започваше да изглежда реална.

Някъде към средата на бременността си се запознах и на живо с Йоанна. Беше специален ден – най-малката ѝ дъщеричка ставаше на 1 годинка, нейният втори успешен ВБА2К. Една от онези неслучайни случайности, които ти се случват в правилния момент. А тази среща, този разговор…, не знам за нея как е било, но аз се почувствах изключително добре. Йоанна излъчва спокойствие и някак неусетно те предразполага да говориш, ама много и всичко да си кажеш. Един открит разговор с на пръв поглед непознат, който се усеща по-близък и от най-добрия ти приятел. За първи път споделих на глас това, което най ми е тежало и което вероятно е било причината да се самообвинявам толкова време.

Прибрах се у дома заредена, ентусиазирана и вярваща повече от всякога, че ще успея. Съпругът ми слушаше въодушевения ми разказ и каза само, че ме подкрепя, каквото и да реша. Така се съгласи да отидем на курс за подготовка за раждането. И там разбрах колко много той не вярва във всичко, което аз искам. За щастие, въпреки първоначалната си нагласа, след няколко срещи с Йоанна той разбра какво предстои. Не казвам, че се е успокоил, защото беше по-притеснен от всякога (ама той си е такъв), просто вече беше наясно какво ще се случи, научи същината на целия процес, етапите му, с какво и кога може да ми е полезен. Поиска среща с д-р Цонев, която заради пандемията се случи онлайн (дай Боже всекиму такъв лекар!) и зададе и на него всичките си въпроси, пак си остана притеснен, НО информиран! Многократно обсъдихме възможности, рискове, до къде е границата. Усещането, че си подготвен за предстоящо ти носи сериозна увереност и спокойствие. Поне на мен това ми донесе.

Оставаше само да чакаме.

Възможно ли е да бъдеш информирана майка

И зачакахме. Всички мислехме, че ще пренося, терминът беше 08.11.2020, очаквахме бебето към средата на месеца. Но винаги трябва да очакваме неочакваното.
Петък (23.10) беше чудесен слънчев ден. Със съпруга ми се разходихме до морето, насладихме се на малко време само двамата, докато Алекс е на градина. После си го прибрахме и си имахме съвсем обикновена и спокойна петък вечер у дома. В 00:30 се събудих, водите ми изтекоха. Един от кофти сценариите беше това, докторът държеше незабавно да се тръгне към болницата в такъв случай.
Станах, събудих Дидо, изкъпах се, свекървата дойде, за да не будим Алекс, а ние тръгнахме към болницата. Прие ме д-р Иванов в 01:30 часа с изтекли води, с 0 см разкритие и никаква родова дейност. Имах План за раждане, в който детайлно бях описала какво искам и не искам да ми се прави. Това не се понрави особено, но през нощта ме оставиха и се съобразиха с мен.

Дежурният ме изпрати да поспя, защото предстои тежък ден, но в 3:00 часа започнаха регулярни контракции. В началото ги засичах в леглото, но започваше да боли повече и реших, че е по-добре да се движа. Разхождах се из коридорите, влизах в банята и разчитах на обезболяващия ефект на водата. По някое време умората надделя и реших, че трябва да се върна в леглото. Оказа се, че 4 минути са много време, в което дори можеш да поспиш, въпреки болката между тях.

Не очаквах толкова да боли, откровено казано. Повръщах многократно от болката. Опитвах да пия вода, но всяка глътка водеше до следващо повръщане. Така някак се изниза нощта. Резултатът от нея – в 8:00 часа при преглед д-р Иванов установи 1 см разкритие, скъсена и изгладена шийка, според него чудесно, но на мен ми подейства доста демотивиращо.
Дежурните се смениха и дойде моят ад. Лекарката, която застъпи никак не беше привърженик на това, което исках аз. Последва преглед за разкритие 10 минути след предишния, защото тя искала, не било достатъчно това, което колегата предава. Аз изрично бях поискала тези прегледи да са максимално рядко. Дойде и анестезиоложка, било задължителна консултация. Чудесно, но тя дойде с катетър за епидурална упойка, каквато изрично бях казала да не ми се предлага, освен ако аз не попитам! В момент, в който много те боли и някой се появи с предложение за обезболяване е доста трудно да откажеш, аз успях.

За раждането и бременеенето (не) по план

Докато ме консултираше анестезиоложката, бяха пуснали запис на тонове, но трябваше да лежа по гръб. Заради ужасната болка в кръста аз се изправих, лекарката не реагира, но пък една акушерка беше изключително ядосана, че съм дръзнала да стана. Чак вратата на стаята блъсна на излизане. И аз, и те разбрахме, че не съм удобен пациент. Водих битка на два фронта – трябваше да се справя с контракциите и да отстоявам исканията си едновременно. 

Дежурната се появи, за да ме пита дали съм искала да се спазва Плана ми за раждане, аз категорично заявих, че държа на всичко написано. Тя се ядоса, обади се на моя лекар, с който се бяхме разбрали да дойде при ефективна родова дейност, но тя отказа да носи отговорност за мен и обстоятелствата наложиха по-ранното му пристигане. Аз също говорих с него. Явно двете версии се разминаваха. Той се появи бързо, след като разбра какво се случва. Вече нямаше да съм сама и се почувствах по – добре, за съжаление това не беше за дълго.
Бях с 3 см, а на него му се налагаше да излезе отново, увери ме, че ще се върне бързо и ми каза какво да правя, докато го няма. При мен остана Гери – една изключително мила, добра и внимателна акушерка. Дежурната изчака доктор Цонев да замине и пак започнаха атаки, неуместни коментари и действия. Докторът се върна, прогрес нямаше. Предложи да пуснем система с окситоцин, заради неефективните и ужасно болезнени контракции. Съгласих се, сложи ми система и замина отново с обещание, че ще се върне съвсем скоро и едва тогава ще има нов преглед за разкритие.

Дежурната обаче се появи пак, настоя да ме прегледа и каза, че има кървене. Спря системата и замина. Тогава настоях да се изправя и да отида до тоалетната. Движението ми се отрази добре. Санитарката щеше да получи удар, мислеше, че ще родя там. Върнах се набързо в стаята и отново ме накараха да легна.
Появи се моят лекар и не му се понрави като видя, че системата е спряна, последва преглед и от него, при който не се установи никакво кървене, матката си беше идеална и белегът от секциото непокътнат. Пусна системата отново и повече почти не се отдели от мен. После всичко стана много интензивно, болката беше сюрреалистична, исках всичко да свърши. Да свърши веднага! Докторът само повтаряше, че се справям чудесно, че остава още малко, че ще успея. Правеше ми масаж: не точно масаж, а онзи силен натиск ниско в кръста, който за секунда поне облекчава. А аз все повече губех сили и увереност. Предложи ми да се изправя, но усещах, че не мога. Поисках епидурална упойка, но бях стигнала 7 см и беше невъзможно.

Оставаше малко, но усещах, че съм на предела. Молех се да ме срежат, нямах контрол над тялото си и исках всичко да спре. Докторът ми каза само, че съм с 9 см и вече съм родила, няма шанс да се откажа сега. Започнах да усещам напъни, които не можех да контролирам. Казваха ми да не напъвам, а да дишам, това беше най –трудното нещо в този момент. Помня само топлите му ръце и как ми повтаряше да отворя очи, да го гледам. Толкова е успокояващ този човек. След това каза, че е дошъл моментът, в който ще ми трябва цялата ми сила. Някъде там някой наистина беше прочел онзи мой План и се появиха с кърпи, с които ми правиха топли компреси на перинеума. Трябваше да се концентрирам и да се мобилизирам, докторът хвана ръката ми и я насочи надолу – докоснах нещо меко, той каза, че това е главата на бебето и това ми подейства много мотивиращо, наистина оставаше малко! Три контракции и общо четири напъна. В 13:35 се роди Михаил! (Аз също съм родена точно в 13:35!) Болката спря в секундата, в която усетих малкото телце върху гърдите си, като с магия спря! Дойде прилив на адреналин. Толкова си струва всичко, толкова неземно е усещането. Прегръщах детето си и се помирих със себе си.

Светът е нов. Михаил се роди. Аз се родих!

Съобразиха се с желанието ми за отложено клампиране, също и с отказа ми от къпане в първите 24 часа. Взеха детето за преглед, защото спуканият мехур можело да бъде в резултат на инфекция. От момента, в който ми го върнаха бяхме неразделни. Той засука, аз бях спокойна и всичко беше наред. Постродилната грижа беше перфектна. Никой не се опита да ми обясни как да си гледам детето. Питаха ме за всяко нещо и се съобразяваха с желанията ми.

На всички, на които тепърва предстои това пътуване, мога само да кажа да се информират, да четат много, да отидат на курс, да вкарат партньора в това приключение и да вярват. С подкрепа и добър екип всичко е възможно!

Може да харесате също:

Едно раждане в английска болница

Автор: Борислава Баданска

Дочувам леко приглушена, но все пак разпознаваема мелодия. Звучи любима песен. Музиката става все по-силна, а аз развявам русата си грива в такт и започвам да вилнея под ритмите на Guns N' Roses.
Изведнъж пронизваща болка в главата прекъсва този миг на наслада, а усещането е като че десетки алпинисти забиват котки в скалпа ми, навили кичурите коса като въже за катерене и дърпат ли, дърпат. Музиката не спира, но се чувствам замаяна, притварям очи, за да се отърся от неприятното чувство, правя опит да ги отворя отново, но ми се струва непосилно. Гласът на Аксел Роуз става оглушителен и ме спохожда прилив на енергия.

Отварям очи, музиката не спира, но всичко е някак различно.

В леглото съм, понеделник е. Тик-так копчето на калъфката се е омотало в няколко кичура коса и болката продължава да е все така нетърпима. Алармата на телефона и мъртвешките ми брътвежи най-вероятно са изплашили съпруга ми, който нахлува в спалнята озадачен. Изкарал е кучето, приготвил е закуска и на мен, разбира се е оставил нелеката задача да събудя детето. Първи плах опит с целувки и милувки, неуспешен. От ъгълчето на леглото започвам да изреждам задълженията по график на висок тон:

- Стани, измий се, облечи се, закуси...

Отново без успех. Виждайки, че има не повече от 15 минути до началото на първия онлайн урок, решавам да взема крути мерки:

- Бързо ставай, навън вали сняг! Ще правим снежен човек!

Е, не съм излъгала, когато приключи с уроците наистина ще излезем... Скокна тя, надзърна през прозореца и с приповдигнато настроение се запъти към банята. Следя аз стрелките на часовника и потропвам нервно на вратата:

- Действай, защото нямаш време за закуска!

Така и стана, закуската остана да отлежава до междучасието. Овесените ядки с кисело мляко и горски плодове, които баща и грижливо и с любов бе приготвил от ранна утрин обаче не се понравиха на дъщеря ми и запретнах ръкави да приготвя нещо, което все пак да я засити. Спрях се на хотдог. На финалната права съм и тамън сервирам, очичките и светнали, стомахът и къркори... Уви! Госпожата звъни, междучасието свърши. Дадох ѝ чаша чай и ѝ казах, че закуската ще я чака щом приключи часът.

Използвах времето, в което тя е пред монитора да разплета гнездото наречено коса. Както е по наредба, двадесет минутния онлайн урок свърши неусетно, а аз побързах да настаня Ели на масата, за да закуси най-накрая. Тук хотдог, там хотдог, няма хотдог....

Започвам да си мисля, че всичко е сън! Може би ако си ударя главата някъде и усетя отново онази неописуема болка ще се върна към реалността?!? Или с кичурите, които отскубнах събуждайки се съм изтръгнала и част от мозъка, която отговаря за сетивните ми възприятия?!?

Усетих лека неприязън от страна на Ели, може би имаше право детето. Тази нелепа ситуация имаше още по-нелепо обяснение.

Из живота на една разсеяна жена

Баща и, който работи от известно време от гостната, се е прокраднал незабелязано и виждайки оставената без надзор храна на кухненската маса е решил да почерпи кучето (Тук държа да отбележа, че кучето ни е на строга диета и в менюто и не присъстват остатъците от човешка храна ОБИКНОВЕНО, но не и в този случай). Захващам се аз да приготвя n-та на брой закуска, междувременно продължаваме да се суетим със съпруга ми относно организационния процес, който протича у дома по време на онлайн обучението. Захласната в приказки протягам ръка да взема кутията с масло от кухненския плот. Кутията липсва! Само това ми трябваше... И маслото ли е свършило?!?

В суматохата решавам, че така и така обяд наближава, по-добре да сипя една супа на детето, пък по-късно ще намеря подходящо извинение за случилото се и ще компенсирам липсата на закуска с някой домашно изпечен сладкиш.

Тръгвам към хладилника и що да видя?

Ели е седнала на масата, извадила филия хляб, кутията с масло, която издирвах и ръси щедро с чубрица. Погледът ѝ е смразяващ, не посмях дори да напомня за наближаващия час по математика. 15 минути по-късно детето беше сито и на бюрото, в очакване да се включи госпожата, а аз се чудя дали да се гордея, че съм възпитала детето да бъде оправно и самостоятелно или да продължа да се червя, задето при наличие на две родителски тела у дома, детето приготвя закуската си само.

В заключение искам да кажа, че Ели днес изкара 6 по български език, с баща и направиха огромен снежен човек, а аз изготвих график за деня, седмично меню и си смених алармата на телефона!

Може да харесате също:

Малките герои на пандемията

Автор: Ина Зарева

Обичам това време сутрин, докато улицата още сънливо се протяга, върху ѝ да се спускат бусът за млякото, баничарката с хляба, месарският хладилен камион, колите на съседите – големи, малки, бързи, сприхави, бойни, бохемски, закачливи, инатливи. Също като тях самите.

Обичам да пия кафето си бавно, облакътена на прозореца, и да я наблюдавам през нейния. Пак е с хубава нощница. И пак е розова. Розови са и пантофите. Прилича на леко поостаряла принцеса, която току-що са събудили, но или принцът не я е целунал като хората, или нещо със заклинанието за вечната младост се е пообъркало.

Движи се бавно в спретнатата, бяла кухничка. Подрежда внимателно димящата чаша, чиния с филийка хляб и очилата си на малката маса, целунала най-слънчевата част на прозореца. Вече е облякла черна пола и сива блуза. Само розовите пантофи напомнят за онази принцеска история. Спира се до огледалото над мивката, сресва късата си бяла коса и тя се превръща в пухкав облак. Потупва го като малко дете, което си играе с преспа сняг, а после грижливо измива ръцете си, подсушава ги и едва тогава посяга към вестника. На масата има място точно колкото за него. Поглажда го нежно, слага очилата си, отваря внимателно страниците му и ги зачита.

След всяка погълната колонка с букви, изглажда мястото, което е прочела, сякаш очите ѝ са посипали от множеството обрамчващи ги бръчици върху му. Отпива от чашата си и отваря следващата страница с бавно и прецизно движение. Навежда леко глава и започва отново да попива черния текст.

Тя го обича, мисля си по-късно, докато препускам из сайтовете. Засрамено избърсвам монитора, сякаш това ще промени бързината, с която лакомо, ненаситно и безлюбовно поглъщам видяното.

Спирам. Изписвам името на любимия си автор и се зачитам в блога му. Правя си ново кафе, докато довършвам последния пасаж. Допивам бавно с очи и устни.

Хвърлям бърз поглед към дамата с розовите пантофи. Вестникът е прецизно сгънат и оставен сам на слънчевата маса, а полъхът от отворения прозорец го разлиства в лека усмивка.

Отварям прозорец и пиша имейл на любимия си автор. Казвам му колко много обичам начина, по който избира, подрежда и свързва думите - красиво до невъзможност. Ако само една от тях изпадне, останалите ще се пръснат като перлена огърлица наоколо. Колко съм му признателна, че един от тези негови нанизи превърна прозаичната ми сутрин в „Закуска в Тифани“. Преди да го изпратя, поглаждам клавишите с длан. Усещам, че недоумяват какво са изписали току-що, свикнали на строги думи и точно премерени фрази, не разбрали, че е дошло време за обичане.

После отговарям скоростно на натрупаните мейли и започвам насрочените разговори. Провеждам ги, докато готвя. Никога не съм обичала да го правя. Готвенето, не разговорите.

Години наред обаче гадаех как се хранят децата ми през деня – какви физиономии са направили на рибната супа в градината или на фрикасето в училищния стол, какви глупости са си взели от лавката, въпреки уговорките ни, яли ли са нещо изобщо...

Докато се адаптираха в детските си градини, и плачехме всеки от своята страна на сградата, пък бях твърдо решена да стана готвачка, за да съм близо до тях. Педагог и възпитател ясно, че не става от мен (откъде толкова търпение?!), но с готвенето все някак щях да се справя, мислих си.

Ето че днес официално съм готвач в училището на децата си. И дори вече обичам да готвя. Кога иначе ще им подам палачинка в голямото междучасие и мъфин в някое от малките?

Кога иначе ще ги целуна в час по математика. И по география. И по литература.

Както винаги е било

В литературата пооставам. Вмъквам се тихичко като някой, който е влязъл без билет на концерта на любимата си група. От екрана се носи омаен глас, също като онзи, който някога слушах от чина си. Обичам този глас. Той ме връща в онова крехко минало, в което спомените се ронят в шепите и се топят като първи сняг. Тръпчиви, леко убождащи, упорити по детски и отрезвяващи като декемврийски студ.

Откога не съм подсказвала в час, не съм тръпнела на контролно и не съм спорила оптимист или заклет песимист е авторът...

Светът се разпада, а чувам - Яворов си е същият. Йовков и той. Не ги интересува дали ги изписват на черна дъска със скърцащ тебешир, на айпад или на айфон. Те продължават да страдат, да чакат, да се надяват, да обичат.

Светът е обърнат с хастара нагоре, а жената зад прозореца се грижи за вестника си все едно той е живо същество. С онова същото благоговение, с което някога баба и дядо сгъваха и техния единствен вестник. И като че не ги е имало всички тези години и нищо никога и никъде не се е случвало, щом някой някъде чете вестник, а друг рецитира Яворов.

Обичам миналото си с всичките му ужасни моменти, страхове, неизвестни, грешки и моменти, в които животът е на едно решение разстояние.

Обичам днешния си ден с всичкия страх, неизвестни, грешки и моменти, в които животът е на едно решение разстояние.

Кога иначе ще прегръщам кучето си, докато работя; ще обядвам със съпруга си през всяка обедна почивка; ще взимам децата си толкова мигновено след училище и ще сме толкова много заедно. Кога иначе ще пия кафето си с жената с розови пантофи всяка сутрин.

Нищо, че тя не знае.

Поглеждам отново към нейния прозорец. Отворен е през него се спуска  тъничко въженце. Продавачът от малката бакалия е откачил мрежестата кошница в края му, прочел е бележката, подбрал е продуктите, подредил ги е грижливо, отброил е сумата от плика и е сложил обратно рестото. После внимателно е закрепил пълната кошница за края на въженцето, погледнал е нагоре, кимнал е, и тя вече е започнала да го издърпва към себе си. Сигурно нощем, в цветните си сънища си и розовата нощница, тя спуска косите си от високата кула, а той ѝ изнася серенади. Но днес е по-прозаично. Тя не бива да излиза в тези дни, а той е обещал да ѝ доставя всичко нужно два пъти дневно. Вечер – продуктите, които е привършила, а сутрин в кошницата е единствено той – вестникът.

Улицата вече е притихнала и само трапчинките ѝ потрепват от целувките на светлините. Прозорците заспиват един по един. Екраните също. Последното куче прибира стопанина си. На входа им се спира и отърква снежната си муцуна в коляното му.

Такова едно време е. Време за обичане.

Още от Ина:

Таванска стая

Автор: Мария Пеева

Г-жа Куман подаде носле през входната врата и мигом й се прииска бързо да влезе отново на топло. Зимата не беше нейният сезон. Ако не беше Коледа, най-вероятно щеше да потъне в депресия още през мрачния  ноември и да се съвземе чак с мартенското ухание на зюмбюли. Понякога тайно си мечтаеше да е мечка и да проспива всичките тези месеци на киша и студ.

- Хайде, Кате, по-топло няма да стане, не и днес. - окуражи я г-н Куман, който търпеливо изчакваше симпатичната розова топка, увита в шалове и шапки, която гордо зовеше своя съпруга, да събере смелост и да излезе навън.

Г-жа Куман въздъхна, вирна глава и смело пристъпи напред. Зимата беше обстоятелство, което не зависеше от нея, така че се налагаше да се примири и да извлече възможно най-доброто от ситуацията, такава бе нейната проста, но ефикасна житейска философия. А винаги имаше какво да се извлече. Ето, сега им предстоеше коледен пазар, а после приготвяне на специалната баклава на семейство Куман, както и на още десет  ястия, които щяха да украсят семейната трапеза за скъпите гости от чужбина - големият й син, снахата и два броя внуци, които семейство Куман очакваха с нетърпение. И дори пръските по пухкавото й ново яке нямаше да развалят доброто й настроение. В никакъв случай.

Четири часа по-късно една щастлива дама и не толкова щастливият й, но за сметка на това с поизпразнени джобове съпруг вървяха към препълнения паркинг, натоварени с пликове с покупки и подаръци. Изглежда те не бяха единствените, оставили пазаруването за последните дни преди Коледа, защото по улиците беше пълно със забързани хора, а място за паркиране бяха открили чак след като обиколиха няколко пъти малките улички около мола. Всичката тази суматоха доста беше изнервила г-н Куман и той вече нямаше търпение да хвърли покупките в багажника и да се прибере у дома, където го очакваха малкият му син, удобния диван и вечерния мач на Ливърпул, все неща далеч по-любими от обикалянето на магазините. Още малко и щеше да е у дома.

Но съдбата беше решила друго. Само на няколко метра от паркинга от входа на стара кооперация изскочи треперещо кученце и залая отчаяно. Не беше по-голямо от дребна котка, а кафявото му телце наподобяваше миниатюрно буре, кацнало върху четири криви клечки.

- Ти пък какво си? - възкликна Катерина и приклекна до клетото създание.

- Най-вероятно е куче, въпреки приликата с плъх. - се пошегува Константин, уви, не съвсем сполучливо, защото получи бърз укоризнен поглед от жена си. Миг по-късно вниманието й отново се беше насочило към създанието, което бе спряло да лае и душеше с известно подозрение ръкавицата й, бледорозова точно като пухеното яке и ботушите й. Ако можеше да различава цветове, сигурно би си помислило, че няма как една толкова розова жена да му причини зло. То обаче не можеше като всички останали по-представителни екземпляри от вида си и затова му се налагаше да разчита най-вече на обонянието си. Г-жа Куман ухаеше на канела, какао и маслени бисквитки, така че то бързо я прие като особа, на която може да се има доверие и завъртя опашка.

- Погледни го само. Не е ли сладко? - заяви г-жа Куман.

Последното, което можеше да се каже за него бе, че е сладко, но всичко в него, от мръсната настръхнала козина до прегракналия вой, излъчваше такава безнадеждност, че г-н Куман веднага разбра, че прибирането у дома се отлага за неопределено време.

- Много. - отговори той разумно, премълчавайки очевидното, и се огледа наоколо. - Най-вероятно стопанката му е някъде тук и си го търси. Нека тръгваме, а? Покупките ти вече започват да ми тежат. И все още има надежда да стигнем навреме за мача, прибави той мислено.

- Мислиш ли, че има стопанка? - зачуди се г-жа Куман, след което се изправи и започна да се оглежда и тя.

- Естествено. Така като го гледаш, дали би оцеляло на улицата в този студ дори и ден?

Тино беше прав. Кученцето най-вероятно беше изгубено и всеки миг зад ъгъла щеше да изскочи някоя грижливо гримирана девойка с маркови дрешки и празна малка чантичка, в която липсва точно това кученце. Катерина помисли малко, след което заяви решително:

- Така е. Кученцето е изгубено. Но също така, както сам каза, такова животинче няма шанс да оцелее и една нощ на улицата, затова нека го вземем сега, моля те.

Тино вече беше започнал да подозира, че разговорът ще завие натам. Тъй като изпитваше дълбока непоносимост към кучета, се опита да разубеди жена си, но иначе кротката и дребничка г-жа Куман присви устни, втвърди погледа и тона, след което започна видимо да се изпълва с гняв. Веднъж снаха й беше описала цветисто това рядко нейно състояние по следния начин: “сякаш пораства и става все по-голяма, и изпълва цялата стая като великан”, което сравнение беше доста точно.  Затова г-н Куман млъкна, кимна примирено и помъкна покупките и лошото си настроение към колата, а г-жа Куман отново придоби нормалното си настроение и маниери, гушна кучето и заситни след съпруга си, чуруликайки нечленоразделни и безсмислени нежности на малкото зверче.

Половин час по-късно бяха у дома, а грозноватото създание беше надлежно снимано и споделено във всички групи за изгубени кучета и котки. Катерина омеси набързо кайма за кюфтета, сложи картофи за пюре и изми една крехка зелена салата, като междувременно надничаше в телефона си с надеждата да прочете в някой коментар, че собственичката си е познала животинчето. А то, нахранено с настърган кашкавал по липса на по-подходяща храна, пи дълго и с наслада вода от една купичка за крем карамел с нащърбено ръбче и се сви в ъгъла на кухнята, до парното, без да отделя поглед от стопанката на дома. Изглежда, че мъжете - г-н Куман и синът им Алекс, го изпълваха с ужас, докато г-жа Куман му харесваше. Което затвърди убеждението на Тино, че собственичката е някоя от онези глезени малки дамички, които си падат по глезени малки кученца. Той сподели наблюдението си с Катерина, като изтъкна също, че кучето е доста старо, да не говорим, че е кривокрако и беззъбо и има голям шанс да не е  изгубено, а да е изоставено, както някои деца изхвърлят старата си плюшена играчка, след като овехтее и си купуват нова. В този момент се появи и коментарът, който провали мача на г-н Куман и тотално съсипа вечерта преди Коледа.

Това грозно куче много прилича на псето на съседа ми, написа потребителка със звучния псевдоним СладкаКотарана. Той  е много неприятен, креслив дядка и сигурно го е изхвърлил. Ще пратя адреса на лични.

- Тино! - възкликна г-жа Куман, след като си прочете  съобщението. - Намерихме собственика!

- Сигурна ли си?

- Да, това е същата улица, на която открихме кученцето. Погледни! - отговори разсеяно Катерина, докато същевременно пишеше със скоростта на опитна секретарка:

Можете ли да ни свържете със съседа ви? Точно на вашата  улица намерихме кученцето днес. 

Добре, ще му звънна ей сега. - неочаквано сговорчиво се съгласи Сладката Котарана. Г-жа Куман въздъхна облекчено и отиде да погледне кюфтетата. Картофите за пюрето бяха почти готови, а кученцето вече спеше блажено. Малко по-късно дойде ново съобщение.

Звънях му няколко пъти и тропах на вратата, не отваря, сигурно вече спи, той си ляга с кокошките дядката, и само ни прави забележки, че вечер вдигаме шум. Сори, утре ще му звънна пак, не че заслужава.

-  Тино - решително заяви Катерина. - Тази работа не ми харесва. Отиваме на място. Как  така ще остави кученцето на улицата и ще легне да спи без да го потърси? Има нещо нередно в тази история.

- Кате, моля ти се, мачът ми почна! Това е Ливърпул, за бога.

- Добре, отивам сама. - Катерина сбърчи нос, врътна се и излезе в коридора, където започна процеса по опаковането си с вълнена жилетка, пухенка, дебели ботуши с подплата, шапка, шалове и ръкавици. Тино се изкуши да я остави да се оправя сама, но после си представи заледените, безлюдни софийски улици, и как една малка фигурка върви в мрака, и пази боже, се подхлъзва и пада, а той не е до нея да я спаси. Силата на г-жа Куман до голяма степен се криеше в нейната беззащитност и тя не се свенеше да я  използва като оръжие. Тино се изправи  с въздишка и каза на Алекс:

- Майка ти като я хванат лудите, нищо не може да я спре.

Алекс само се подсмихна, защото добре познаваше и майка си, и баща си, и от самото начало му беше ясно какво ще стане. Тино взе ключовете за колата и бързичко настигна жена си, за което получи от нея благодарен поглед и мокра целувка, придружена с изръмжаване от кученцето, което надничаше от ръцете й, увито в голям вълнен шал.

Този път пътуването им отне само петнайсет минути, улиците вече бяха празни, а магазините затворени. Входът на кооперацията се оказа заключен, а прозорците нагоре тъмнееха. Г-жа Куман връчи недоволния ръмжащ вързоп на Тино въпреки протестите му и извади от чантата си телефона, за да напише съобщение до Сладката Котарана.

- Здравейте отново, ние сме пред входната врата  на кооперацията ви, дали можете да ни отворите. 

След минута се чу тихо прозвъняване, сигналът, че  вратата се отключва, и г-жа Куман бързо я отвори. По стълбите слизаше жена, която бе всичко друго, но не и Сладка Котарана. Всъщност по-скоро напомняше на Сърдита Мецана. Гневът й за щастие не беше насочен към семейство Куман, поне не съвсем.

- Тоя дъртак само проблеми създава. - изфуча жената. - Заповядайте, звънете вие, щом настоявате. На вас може и да отвори. На втория етаж вляво. Кучето му веднъж щеше да ухапе котката ми, а тя го одра и после аз излязох виновна, че даже заплашваше да ме съди, че съм си пускала котката навън. А сега е изхвърлил псето. То беше на дъщеря му и сигурно му е писнало да го гледа. Не ме занимавайте повече с него.

След тези думи недоволната дама им обърна гръб и се изнесе нагоре по стълбите към третия етаж, оставяйки след себе си уханието на кисело зеле и още по-кисел нрав. Г-н Куман потръпна. Такива жени му напомняха да осъзнае късмета си.

Вратата на втория етаж вляво беше с красив кант, дървена и вероятно някога е била скъпа, но сега просто беше вехта. Украсяваше я малка табелка с красиви ръкописни букви “Семейство Петруханови”, под която се виждаха два отделни некролога - на по-стара жена с достолепен вид и грижливо сресани коси и на младо момиче с големи, изразителни, тъжни очи. Г-жа Куман изведнъж почувства огромната тъга, която се излъчваше от тази врата - тъгата на опразнения дом, в който някога е живяло семейство, а настоящият осиротял собственик е толкова нещастен,че дори няма сили да смени табелката. Кученцето изскимтя, изглежда позна дома си и се размърда в шала, нетърпеливо да се прибере. Катерина го пусна внимателно на земята и чак тогава позвъни. Първо за кратко, веднъж, а след малко отново, по-настоятелно. След като звъняха и тропаха поне петнайсет минути, семейство Куман се увериха, че никой няма да им отвори.

- Може би е отишъл някъде? - каза Константин колебливо. Нещо му подсказваше, че този самотен възрастен човек надали има къде да отиде в предпразничната вечер.

- Дали би оставил кучето си на улицата? - попита Катерина. - Съседката каза, че било на дъщеря му, която е починала.  Не ми се вярва просто да го изхвърли, след като толкова време се е грижил за него. Особено след като е последното, което му е останало от нея. Как мислиш?

- Не, не би го изхвърлил, права си. 

Г-н Куман предпазливо натисна дръжката. Беше заключено. Г-жа Куман се пресегна и още веднъж позвъни. Кученцето беше спряло да скимти и стоеше на изтривалката с напрегнато изражение и наострени уши. Двамата се спогледаха. Една и съща мисъл им мина през главата. Катерина извади отново телефона си и набра 112. Отсреща вдигнаха след няколко сигнала. Г-жа Куман се представи и започна да обяснява ситуацията.

- Госпожо, ние няма с какво да помогнем в случая. - обясни търпеливо, макар и отегчено дежурната служителка. - Лицето не е изчезнало, най-вероятно спи. Няма как да дойдем и да разбием вратата. Трябва някой близък да подаде сигнал и  да минат 24 часа.

- Но той не би оставил кученцето си на улицата! - възмути се г-жа Куман.

- Боже - засмя се горчиво жената. - Хората понякога и децата си оставят, какво ли знаете вие… Както и да е. Приберете се у дома и ако до 24 часа не го откриете, обадете се отново.

С това разговорът приключи, а  разочарованата г-жа Куман погледна очаквателно съпруга си. Нямаше нужда да му обяснява какво очаква от него. Той въздъхна.

- Наистина ще ме вкараш в беля някой ден! Ако сега разбием вратата и той спи с тапи  на ушите, какво ще стане с нас, знаеш ли? Ще му изкараме акъла и ще отидем накрая в ареста.

- Не, ще му обясним и той ще разбере, че сме го направили, за да се уверим, че е жив и здрав, Константине! И разбира се, ще платим ремонта на вратата. Представи си, че е получил инфаркт и лежи вътре неподвижно  и няма кой да му  помогне!

- Много филми си гледала. - измърмори г-н Куман, но не можеше да отрече подобна възможност, затова й даде знак да вземе кученцето в ръце и да му предостави терен за действие.

Катерина се отдръпна, а г-н Куман се засили и ритна вратата с прословутия си силен шут, който на времето за малко да го запрати в шеметна футболна кариера, ако не беше се случил един малък инцидент, за който ще ви разкажем друг път. Макар и вехта, вратата  беше здрава и поддаде чак на третия опит. Г-жа Куман тайно си помисли, че може би ще трябва  да проучи  в интернет как се отваря вратас шперц, както беше гледала, че правят във филмите, не че някога отново би й се наложило, но знае ли човек.

Въпреки целия шум от тряскането по вратата и лаят на притесненото кученце никой от съседите не се показа, може би защото телевизорът на Котараната  от третия етаж гърмеше толкова силно, че диалогът между героите в турския сериал беше ясно различим. Когато най-после влязоха, Фатма точно обясняваше на Ирхан колко много го обича, въпреки че се омъжва за доведения му брат от първия брак на баща му. Тяхната драма малко интересуваше семейство Куман, които току-що бяха нахлули с взлом в дома на непознатия старец с далеч по-тежка съдба. 

Който се оказа съвсем празен откъм живи същества, но за сметка на това пълен с вещи, снимки, стари вестници, празни опаковки и всякакви хартийки и боклучета, подредени в странен ред и цел, понятни само за липсващия собственик на дома. Но нито в спалнята, която очевидно обитаваше човекът, нито във втората спалня, която някога беше служила за детска стая на порасналата дъщеря, нито в кухнята, отделена самостоятелно, както е в по-старите къщи, нито в хола имаше и следа от него. И все пак до скоро някой беше се  хранил, защото на котлона седеше емайлирана малка тенджера. Г-жа Куман я отхлупи любопитно, загледа я за кратко и се обърна пребледняла към съпруга си.

- Погледни!

Той надникна в съда, в който няколко зърна съвсем суров боб плуваха лениво в студената вода.

- Какво означава това? - попита той. Не можеше да разбере внезапната тревога на Катерина, която се защура из чуждото жилище и започна да отваря хладилници и шкафове, като кимаше и пуфтеше, сякаш подозренията й се потвърждават. Кученцето я наблюдаваше от възглавничката в ъгъла на дневната, на която изприпка и се намести удобно още с влизането. Най-после Катерина спря и се обърна към Константин.

- Той има деменция, Тино! Дядото има деменция!

- Моля? Защо? Как разбра? - изуми се мъжът й. Заключенията на жена му често следваха своя собствена странна логика, но въпреки това се оказваха вярни.

- Виж! Суровият боб е на котлона, защото не се е сетил да включи печката. В хладилника намерих чехли, а хлябът е прибрал в гардероба. И е излязъл! Хукнал е навън без дори да си облече палтото, което виси на закачалката в коридора! Портфейлът му е в джоба! Просто е хукнал навън, в студа, без палто и  най-вероятно се е изгубил!

Докато Тино обмисляше предположението й, доста обосновано впрочем, Катерина отново набра 112 и обясни развитието на ситуацията, като мъдро пропусна факта, че са разбили вратата. Отсреща отново й обясниха, че няма какво да се направи, докато не минат 24 часа.

- Старецът се е изгубил! - почти изкрещя тя. - Говорим за  възрастен човек с деменция, без палто посред зима! Този разговор се записва, нали? Обещавам ви, че ако утре го открият вкочанен, ще се погрижа всички медии  да разберат как сте ми отказали  съдействие и сте допуснали един почтен възрастен човек да измръзне като куче  на  улицата!

След кратко мълчание служителката, изтощена от упоритостта на будната гражданка, я помоли да изчака, за да обсъди ситуацията с колегите си. Малко по-късно патрулна кола пътуваше към адреса, а докато ги изчака, г-жа Куман набързо прерови гардероба пред изумения поглед на мъжа си и измъкна голяма красива дървена кутия с дърворезба.

- Какво правиш, за бога? Не пипай чуждите вещи. - опита се да я спре той. Катерина махна с ръка и отвори кутията.

- Документи и снимки… - каза тя. - Разгледай старите документи, търси бележник с телефони на роднини. Хората с деменция обикновено търсят дома от детството си. Може да ни даде някакъв ориентир къде да го търсим. Аз поемам снимките.

Когато полицията дойде, семейство Куман вече имаше набелязани две дестинации. Едното ченге изглеждаше безразлично, но другото - млад, симпатичен, малко бузест полицай, се трогна от историята на болния старец, изгубил близките си, и прояви искрен ентусиазъм да го намерят. След като се убедиха, че няма начин да отпратят г-жа Куман, която се представи като “жената, която се грижи за кучето му” (в интерес на истината това изобщо не беше лъжа, поне в последните часове), те позволиха  на семейството да се включи в издирването.  Разделиха се по двойки. Полицаите тръгнаха да претърсят близкия парк, който очевидно някога беше представлявал любимо кътче за отдих на семейство Петруханови, защото в кутията със снимки беше пълно с кадри на щастливо момиченце, което се катери по пързалки и виси по игрушки. А семейство Куман се качи на колата си и отпраши към улица “Зидарска”, където според един овехтял нотариален акт, някога се е намирал родния дом на възрастния човек. Не намериха  стареца нито в парка, нито на улицата му, където старите сгради от снимките бяха  отстъпили място на нови кооперации, но междувременно диспечерката  беше уведомила и другите патрули, а г-жа Куман без много бавене сподели снимкаи на дядото във фейсбук и ангажира безбройните си приятелки, които ги споделяха отново и отново, докато стигнат до половин София. Около час по-късно човечецът беше намерен жив и здрав, макар и измръзнал на една пейка на гарата - неспособен да си спомни нито името, нито адреса си, нито какво прави навън в мрака и студа. Катерина се оказа права за деменцията му. Полицията го отведе в болница, където хора, по-квалифицирани и разбиращи от семейство Куман, щяха да се погрижат  за него. На въпроса какво да правят с кученцето всички вдигнаха рамене. Не беше тяхна грижа. Можеше да го оставят в приют на следващия ден, а дотогава да спи в апартамента на болния си господар, заключи младичкия полицай и си тръгна.

Катерина погледна Тино умолително с всичкия чар, на който бе способна и запърха с мигли-пеперуди.

- Моля те, Тино! Нека го приберем само тази вечер! Как ще го оставим тук само след всичко, което се случи!

Тино вече бе достатъчно изморен и се остави доброволно да падне в капана. Беше изпуснал мача на любимия отбор, но поне бяха победили. Какво толкова, нека преспи у тях старото куче.

- Само една вечер, нали?

- Само една! - г-жа Куман закима толкова енергично, че сякаш щеше главата й щеше всеки момент да се откачи.

Следващия ден започна с колкото неприятна, толкова и миризлива изненада от кучешко естество, която изнерви г-н Куман. Изнерви го и факта, че се наложи да разхожда досадното животно в студа, за да няма повторение на изненадата. Г-жа Куман нямаше възможност да го отмени, защото се затвори от ранни зори да свещенодейства в кухнята за Бъдни вечер и бленуваните гости, които се очакваха в ранния следобед. Но най-неприятната вест дойде от приюта, който категорично отказа да приеме малкото и старо куче, което не може да се сложи в клетка с друго, поради простата причина, че ще бъде изядено.

Катерина се притесни и се опита да намекне нещо от сорта, че винаги са искали куче и колко хубаво би било да имат компания за разходка, но този път Константин категорично отказа. Дори добър  човек като него имаше своите граници и кучето беше извън тях. Катерина въздъхна и пусна нова обява във фейсбук - този път, че малко чихуахуа с тежко болен стопанин си търси нов дом. Тъжната  история имаше доста реакции и споделяния и рано или късно щеше да се намери желаещ, а дотогава клетото кученце можеше да остане при тях, великодушно позволи Константин. После дойде редът на подреждането на трапезата, после пристигнаха гостите и децата се втурнаха да се радват на  кученцето. И докато се суетяха и подскачаха около него, Катерина вдигна поглед и срещна очите на Тино и не му каза нито дума, но молбата беше там, както и надеждата тази тъжна история на несретното кученце, изгубило вече двама свои човеци, да завърши добре.

Вече приключваха с безобразно вкусните сармички, когато Катерина получи съобщението.

Здравейте, видях обявата за кученцето, което си търси стопанин. Наскоро почина нашия скъп Родерик и бих искала да си взема ново кученце, но само ако е породисто, женско, некастрирано и на не повече от пет години. Има ли родословно дърво?

Катерина прочете текста на Тино и тъжно се засмя. Най-вероятно след празниците кученцето все пак щеше да се озове в приюта, каза тя.

Лицата на деца и внуци се натъжиха. През целия си семеен живот Тино беше отказвал да гледат животно след като котаракът на Катерина почина. Никой не се и опита да го убеждава. Вечерта приключи с леко тягостно настроение, което дори баклавата не успя да разсее.

На сутринта Тино стана  по-рано от другите и с известни усилия успя да нахлузи каишката на кученцето, което все още му  ръмжеше недоверчиво. След кратката разходка, която предоврати нови “изненади” двамата се прибраха бавничко.

Господи, мислеше си г-н Куман - винаги са ми се стрували нелепи мъжете, които разхождат малки, дамски кученца, а сега какво? Поне да беше истинско куче.

В този момент се размина със съседа, който водеше добермана си към парка. Той погледна високомерно и дори с насмешка подобието на куче на г-н Куман. Но в този момент малкото псе скочи храбро и залая по стройния породист екземпляр без никакво съмнение в собствените си сили. Все едно искаше да каже: само ме пусни и ще се  разправя с този дангалак. За миг г-н Куман изпита възхищение от смелостта на малкото зверче и се подсмихна.

- Как се казва? - попита съседът с известно уважение.

- Ал - отвърна Константин. Изобщо не знаеше откъде му дойде. - Ал Кохонес.

- Хубаво име. - кимна съседът. - И му отива. Може да е малък, но виж какъв юнак е.

Константин се прибра, малко преди семейството му да се събуди. Катерина вече приготвяше коледната закуска, а подаръците бяха подредени под елхата. Усмихна му се и го целуна, но сякаш нарочно не поглеждаше кучето, може би, за да не й стане мъчно.

Г-н Куман не каза нищо, но отиде до килера и порови там известно време. Имаше важна работа.

Когато децата се събудиха и се втурнаха да отварят подаръците с щастливи възклицания, г-жа Куман и г-н Куман се подредиха на вратата да ги гледат. Беше им любим момент, който попиваха с очи и сърце, за да им държи влага цяла година - как малки и големи се радват на изненадите си и шумно се възторгват, споделяйки своето и чуждото щастие.  А там, сред подаръците, в малък кашон от червено вино, върху старата възглавница на котарака, дремеше старото кученце с несръчно вързана червена панделка, която благосклонно беше решило да не смъкне.

- Какво е това? - попита Катерина. Все още не можеше да повярва, че Тино е склонил кученцето да остане.

-  Как какво? - вдигна той рамене. - Това е Ал Кохонес, новият член на семейството.

Катерина изпищя, хвърли му се на врата, децата се разсмяха, а после бързо го забравиха и започнаха да разискват името на зверчето, къде ще спи, кога ще го водят на ветеринар, каква храна трябва да му се купи и тем подобни битовизми, свързани с всеки нов живот. Г-н Куман мълчеше и ги наблюдаваше.

Луда жена, мислеше си той, докато цялото семейство се суетеше и подскачаше около клетото, изстрадало животинче, почти обезумяло от толкова внимание. В какъв филм ме вкара пак! Защо ли я обичам толкова? И отговорът дойде от само себе си. Нима не са малките лудости това, което ни привързва толкова към най-скъпите ни? Не парите и успехите им, не красивото лице или стройното тяло, нито младостта или ума, а точно тези дребни, но животоопределящи странности, които ги правят колкото уязвими, толкова и силни, колкото несъвършени, толкова и прекрасни в очите ни.

Малко по-късно една процесия се отправи към болницата. Начело вървеше г-жа Куман, носеща вълнен шал, от който се подаваше остра муцунка. След нея деца и внуци мъкнеха кутии с баклава, сармички, щрудели, тиквеници и други лакомства, достатъчни за цяло болнично отделение. Най-отзад беше Константин, на когото беше поверена голяма торба с топли дрехи, пижами, чорапи, чисто нови чехли и плетено одеяло за стария пациент. Както обикновено плановете му за спокойна Коледа бяха провалени и семейство Куман отново трябваше да спасява някого. Но в крайна сметка това е истинският дух на Коледа, нали? Защото г-н Куман знаеше, че непознатият  старец днес щеше да получи много повече от няколко кутии с лакомства и дрехи. Щеше да получи това, което най-много бе му липсвало през зимата на живота му. Дарът на семейството.

Семейство Катерина и Константин Куман са главните герои в криминалната поредица "Случаите на семейство Куман". Първата книжка "Инцидент в Мадрид" вече е издадена от Софтпрес. Този разказ е подарък за читателите ми. Видео с кратко представяне може да видите тук. Всъщност по-добре не го гледайте, защото Калоян Явашев твърди в него, че съм опасна особа.

Весели празници и нека всички сме здрави, обичани и заобиколени от скъпи хора.

Автор: Неда Атанасова

Големите герои на пандемията са ясни – медицинският персонал, включително санитари, сестри, акушери, фармацевти, лаборанти и всички в сянка, които поддържат нормалността, като ни обслужват и се грижат за доставките на всичко онова, с което сме свикнали.

Но да обърнем внимание по подобие на немската реклама на едни ежедневни, минигерои на дребнобитово ниво, а именно хората с очила, които стриктно носят маски в студеното време.

Как изглеждат първите две минути в магазина ли? Влизаш, виждаш неясна фигура зад щанда и водиш диалози от рода на:

- Добър ден, това свински дроб ли е?

- Това е българо-немски разговорник.

Купуваш опипом ориз – или кускус? – времето ще покаже! А после у дома обясняваш защо в тоалетната има само домакинско руло (ЗАЩОТО ТАКА!). Обратно в магазина, с родната си майка се разминавате като две клети къртици в нощта, тъй като късогледството ви е генетично. На касата мъглата се разсейва, точно след като поздравиш със „Здрасти, Кате” – изненада, днес за първи път от осем години касиер е един мъж-канара, който даже в днешните времена на джендър разнообразие не оставя никакво съмнение, че не отговаря на името Катя.

С горчивина се сещаш за оная в оптиката, която ти продаде двойно по-скъпи стъкла, ръчно обработени с (от?) хигс-бозони. Срещу запотяване! И накрая си кажеш за утеха – добре, че не съм гейша, да трябва да омайвам мъже само с очи. Хубаво да надзърна над очилата, ама с моя късмет и диоптър кой знае кого ще взема да пленя с поглед...

На опита на най-близката ти приятелка от детинство да те поздрави, се отдалечаваш демонстративно, мърморейки си „И сам да е у автобуса, па че се бута, бре”. Остава загадка как изобщо те е познала с маска и непрозрачни очила, както и дали ще ти говори занапред.

Вярваш в доброто у човека, когато си прибираш рестото и половината време нямаш представа колко ти връщат – ако евентуално имаш смътна идея ти каква банкнота си дал, е добре. И с тънка ирония използваш изрази като „Радвам се да те видя”.

За всички вас, с и без очила, които правите малкото (или многото!), което зависи от вас, спазвате правилата и въпреки предизвикателствата не си носите маската като лигавник, и даже не си я смъквате дискретно под носа, чест и почитания!

Може да харесате също:

20 ползи от липсата на обоняние и вкус

Автор: Мария Пеева

Светът се променя. Топят се ледници, морета и океани се затоплят и вдигат нивото си, а науката от години призовава хората към промяна. Не е чак толкова лесно. Хората от моето поколение и поколенията преди нас по-бавно реагираме. Ние, отрасналите по времето на Студената война и ядрената заплаха сякаш най-трудно осъзнаваме, че сега пред нас възниква нов и по-голям проблем. Всъщност добре че бяха децата ни да ни го посочат, а после и да повторят, да потретят и да настояват, докато не им обърнем внимание.

Единият ми син веднъж ми каза:

-  Мамо, вие мислите ли изобщо какъв свят ще ни оставите?

Признавам си, подейства ми като шамар. Но не обвинението, а примерът, добрият, постоянен пример на собствените ми синове малко по малко ме поведоха към промяна. Наскоро прочетох в сайта за климата на НАСА, че 1300 независими учени от цял свят, членове на панел на ООН, заключават, че над 95% е възможността точно човешката дейност през последните 50 години да е довела до затоплянето на планетата. Човешката дейност, а не естествени природни процеси. Промишлеността, от която зависи нашата цивилизация, е повишила  почти двойно нивата на въгледроден диоксид през последните 150 години. Над 95 % е вероятността въглеродният диоксид, метанът и другите газове, които водят до парниковия ефект и повишават земните температури, да са дело на човешката дейност.

Отговорността е наша. Това на пръв поглед е ужасно, но от друга страна означава, че ако приемем тази отговорност, ние можем да направим нужното, за да се променим. Хората все повече осъзнават това. Преди време си направих малък експеримент да проверя какви опаковки изхвърлям най-вече, какви отпадъци генерира моето семейство. Сред купчините боклук се оказа, че най-много са пластмасовите бутилки. У нас се пият огромни количества минерална и изворна вода и кошът ми за пластмасови изделия се оказа пълен най-вече с празни шишета. И то не защото нямаме шишета за многократна употреба. Просто са по-тежки от пластмасовите бутилки, а и ги губим и забравяме толкова често, че в един момент ми излиза твърде скъпо. Но добрата новина е, че големият бизнес все повече и повече инвестира в екологични проекти и търси щадящи природата решения. Бутилките на Девин могат да се рециклират на 100%, а един надпис върху етикета ни напомня с мило послание да върнем жеста на природата, като събираме разделно след консумация. Дори няма нужда да мием бутилката. За разлика от повечето опаковки на храни, напитки и козметика, бутилките от вода не се нуждаят от предварително измиване, преди да бъдат изхвърлени в контейнера за пластмаса. Това прави разделното събиране още по-леснo.

Нищо не ни струва да го направим.

Излиза, че да се грижим за природата, е по-лесно отколкото изглеждаше на пръв поглед. И винаги се започва с малки стъпки.

Ето какво правим ние у дома:

1. Събираме разделно пластмаса, хартия и метал. В началото ми се струваше трудно, но свикне ли веднъж човек, изобщо не обръща внимание. И не, не е вярно, че всичко отива на едно място, проверила съм. Рециклира се наистина, така че усилието си струва.
2. Старите дрехи и обувки даряваме вместо да изхвърлим. Писала съм подробно какво можем да направим с тях в тази статия.
3. Намалихме потреблението на вода по съвсем прост начин - спираме водата, когато не я използваме, докато си мием зъбите или взимаме душ. Това също е въпрос на навик.
4. Изгасяме осветлението, когато не е нужно.
5. Предпочитаме електроуреди с екологични програми.
6. Избираме рециклируеми и еко продукти, винаги когато има такава възможност.
7. Подпомагаме различни екологични проекти, интересуваме се от новостите в областта.
8. Стараем се да сме близо до природата и да я изучаваме при всяка възможност.
9. Отглеждаме растения и садим дръвчета и храсти.
10. Когато е възможно, се придвижваме пеш или с велосипед, вместо с кола. Големият ми син ходи с колело на училище почти целогодишно.

С времето списъкът расте и малките ни стъпки стават все по-големи. И докато светът се променя, се променяме и ние.

Надявам се, към добро.

Тази статия е част от кампанията на "Девин" за разделно събиране и популяризиране на философията за нулеви отпадъци.

Над 85 000 лв. набра най-голямото благотворително събитие на фондация „За Нашите Деца“ – Вечер на добродетелите, реализирано за първи път изцяло онлайн. То се излъчи на живо от специално изградена сцена в Sofia Event Center чрез платформата за виртуални събития MP-STUDIO.EVENTS. Над 100 гости се обединиха около каузата за пълноценното развитие в ранна детска възраст - от 0 до 7 г. За да подкрепи над 1000 деца и техните семейства през 2021, Фондацията има за цел да набере 150 000 лв, като повече от половината от тях бяха дарени по време на събитието. Останалите организаторите се надяват да наберат до края на годината от индивидуални и корпоративни дарители, съпричастни на каузата.

Водещи на събитието бяха обичаните български артисти – Елена Петрова и Калин Врачански. Още в самото начало, те отправиха апел към присъстващите: „Очите на бъдещето гледат в нас с надежда. Нека ѝ помогнем да достигне до тях!“. Теодосий Теодосиев се появи пред  виртуалната публика, за да нарече децата „безкрайно ценни семенца“, в чието развитие трябва да инвестираме, а актьорите от музикалния театър – Илона Иванова и Денко Проданов заплениха гостите с емблематични  дуети, в духа на Вечерта. Със специално разработени за случая хореография и проджекшън мапинг се включи и един от най-известните танцьори у нас – Реми Тоин, който изрази своята благодарност за топлината и грижата, дарена от Фондацията, осигурила му щастливо детство в приемно семейство. 

Г-жа Иванка Шалапатова, изпълнителен директор на фондация „За Нашите Деца“, представи смелата визия на Фондацията за изграждането на Комплекси за ранно детско развитие в София и Пловдив през 2021 г. Тя показа резултатите от добре свършената работа на организацията само за първите 10 месеца на тази година, а именно - 2500 променени детски съдби и стремежа този брой да расте експоненциално през следващите 5 години. „Подкрепата ни окрилява, че можем да срещнем бъдещето и да го подарим на всяко едно дете“. Всичко това се случва и благодарение на членството в The Human Safety Net, основана на вярата, „човек помага на човека“, сподели oще г-жа Шалапатова. 

По време на събитието, всеки от присъстващите имаше възможност да отправи своето послание към Фондацията, което да бъде затворено в капсула на времето и отворено отново 5 години по-късно. Проведе се и традиционното благотворително наддаване за уникални предмети и вълнуващи преживявания – за първи път във виртуална среда. За поредна година, то беше модерирано от Игор Марковски. Сред по-интересните експонати бяха Културно преживяване в посолството на Китайската народна република в България, 7-дневно пътешествие с ветроходна яхта около островите Споради, китара с автографи на група „Фондацията“, както и стол, подписан от всички членове на екипа, участвал в организацията на събитието. 

Генерален спонсор на Вечерта бе Дънди Прешъс Металс, а генерални партньори – Special Events Group, Sofia Event Center, MP-STUDIO и MP-STUDIO.EVENTS. Сред останалите спонсори на Вечерта бяха ЕОС Матрикс, Интерлогистикс Холдинг Лимитед София, лаборатории Синево, Компас инвест, както и партньорите от The Smarts, J Point, Arlet Stars и Метро Кеш енд Кери. Тяхната подкрепа обезпечи всички организационни разходи и осигури възможността 100% от набраните средства преди и по време на събитието да бъдат насочени към каузата в подкрепа на ранното детско развитие.

Вперили „Очите в бъдещето“, екипите на фондация „За нашите деца“ вярват, че с подкрепата на всички нас, през следващата година могат да осигурят щастливо детство на дори повече! Дарете и вие сега – на https://www.detebg.org/bg/dari-sega/, защото утре може да е късно.

Вижте също:

Позицията на 36 организации

Автор: Мая Дългъчева

Когато започнах да работя с малки деца, което ми се случи за пръв път тук, ми беше много трудно. По много причини, една от които е необходимостта от непрестанно концентрирано внимание към думите и постъпките им. Тук не се набляга толкова на представленията пред родители – празниците са често вътрешни и целта им е по-скоро детето да бъде "нахранено" с впечатления, отколкото "да се изяви". Ежедневен център на педагозите е възпитанието. В началото ми се струваше прекалено това вторачване и реагиране на всяка дума, жест и действие, но с времето установих, че да, важно е, даже е най-важното. Няма бляскава оценка в гимназията, която да може да компенсира пропуснатото през първите седем.