Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Негови художествени текстове са публикувани в десетки международни издания за литература. Бил е носител на множество първи награди от конкурси за кратка проза, поезия и хайку. Името му влиза сред 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Творбите му са превеждани на 16 езика. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014), „Germanii” ( на немски, 2016). Вече излезе първата му книга с публицистика „Продължаваме напред” , за която Михаил Вешим каза:

Фейлетонът винаги е бил жанр, подценяван от литературните сноби и „разбирачи“. А истината е: писатели и поети днес има много, фейлетонистите се броят на пръсти. Със сатиричните текстове, събрани в тази книга, Влади Христов ни показва, че е достоен за званието – фейлетонист.

Из „Продължаваме напред” от Владислав Христов

Зодия "Експерт"

            Щом падне бомба в някой европейски град, експерти веднага изпълзяват по телевизиите да ни обяснят какво са имали предвид атентаторите. Англичаните гласуват за излизането си от ЕС, същите експерти се появяват да ни кажат какво точно ни чака, да не вземем да се объркаме. Това е малко като "какво е искал да каже авторът с творбата си". Професията "платен експерт", изпълняващ партийни поръчки, се оформи като абсолютно автономна с вече четвъртвековни традиции. Българските ВУЗ-ове трябва сериозно да се замислят и да въведат дисциплината в своите програми. Със сигурност ще има голям наплив за нея, защото падат добри парички.

            И без да е завършил подобно образование, експертът Драган Всезнайков имаше високо мнение за себе си. За разлика от другите експерти обаче той не искаше да взема пари под масата. Някак сърцето му се бунтуваше срещу сивата икономика. Затова той се регистрира като едноличен търговец, направи ценоразпис на услугите и зачака да влезе някой. Офисчето му беше едва 12 квадрата и се намираше на приземния етаж от стара кооперация от царско време. Прозорецът гледаше към главната улица и Всезнайков често обичаше да хвърля по едно око на екземплярите от нежния пол, преминаващи по нея.

            Един летен ден, докато чакаше първия си клиент, на вратата му се почука. Експертът я отвори с бавно експертно движение и насреща му грейна усмивката на жена на средна възраст. Късата й прическа и дебелите рогови очила, които носеше, напомниха на Всезнайков за неговата класна. Тя винаги му се караше за щяло и нещяло, затова експертът отривисто и с почти заповеден тон каза: "Влизайте!". Жената направи две крачки и понеже нямаше място, се настани на първия празен стол до нея. "Това е моят стол, госпожо, можете да седнете ей там…", заяви Всезнайков и й посочи малко разтегаемо рибарско столче в ъгъла на стаята. Късата прическа се настани на него леко намусена, а после го изгледа над роговите рамки с видимо недоумение. "Какво ще желаете, мадам?", опита се да разчупи леда маститият експерт. "Искам да ми направите пълен хороскоп, а така също и да ми гледате на карти Таро! Вече няколко месеца съм в дупка и съм сигурна, че не е Сатурнова", отговори му първата клиентка и втренчи в него изпитателния си поглед. "Ама какви хороскопи, госпожо, аз да не съм знахарка! Аз съм експерт! Чувате ли – екс-перт! Изпълнявам политически поръчки, не хвърлям боб и не гледам на карти, нещо сте се объркали!", разгневи се Всезнайков.

            После изведнъж споменът за класната му нахлу в главата, сети се как веднъж ѝ беше сложил дъвка, преди да седне на стола, и сърцето му се размекна. "Постойте минутка, мога да направя нещо за вас, все пак съм в обслужващия бранш, така да се каже. С хороскоп и Таро не мога да ви уредя, но правя чудесно кафенце, що пък да не ви гледам. Ще ви взема само 5 лева, колкото за кафето и захарта. И моля ви, ако излезе печалба от тотото – 20% за мен. Ето тук едно типово договорче, знаете как е – подписът е висша форма на доверие." Късата прическа, без да се колебае, подписа договора, извади 5 лева и ги остави чинно на бюрото на Весезнайков. Той ги грабна с едно движение и ги сложи в задния джоб на вълнения си панталон. През това време клиентката му си беше извадила тефтерче и химикал в очакване да запише какво точно ще й поднесе съдбата. Всезнайков отвори шкафчето, в което обикновено държеше хранителните продукти, но то беше абсолютно празно. "Госпожо, извинете, кафето е свършило, ще отскочите ли до магазина, да вземете едно пакетче, като се върнете, ще ви дам дължимото?" След като жената излезе от стаята, експертът я изчака да завие зад ъгъла, заключи набързо вратата на офиса, и хукна да бяга в обратната посока.

            Заради русалките

            Италия дълго стоеше забодена с флагче на картата на света в кухнята. Ето че това лято и на нея й дойде редът. Тук обаче няма да се спирам на прелестите на тази страна, защото ще ми коства томче с дебелината на "Война и мир". Ще разкажа една история, която ми се случи в Пиза точно в деня, в който се прибирахме в България. Оставаха ни няколко часа до самолетния полет и решихме да ги оползотворим с разходка из града.

            В Пиза програмата е ясна – снимаш се с наклонената кула, купуваш си магнити за хладилника с наклонената кула, ядеш сладолед с формата на наклонената кула. След като свършихме всичко това в изброения ред, изведнъж ме засърбя показалеца на дясната ръка. "На снимане ще е", казах си, и придвижвайки се бавно и славно към аеропорта, започнах да фотографирам по улиците. Обичайните заподозрени за Италия – гълъби, тесни улички с фенери от ковано желязо, италианки, качени на велосипеди и тук-таме някой мраморен шадраван за разкош. Сред всички тези красоти не разбрах как се озовахме на един като изваден от приказките площад. В единия му край имаше статуя на рицар, малко по-добре охранена версия на Дон Кихот. Грабнах апарата и започнах да снимам сградите, изрисувани с детайли на причудливи цветя, риби и какви ли не твари от морската митология. В това число влизаха и две русалки, които най-безсрамно се опитваха да правят любов.

            От фотоунеса ме извади отривисто потупване по дясното рамо. Беше непознат мъж на средна възраст, добре сложен физически. Без да се бави, той се представи на италиански: "Лоренцо еди-кой си, от еди-кои си полицейски части". Носеше розова тениска и къси гащи с ръб. Външният му вид никак не се връзваше с полицейските му звания, но след като ми показа служебната си карта, нямаше какво да кажа. Видял, че не съм италианец, Лоренцо продължи на английски: "Онзи черен сак ваш ли е?", попита ме той и посочи с пръст моя багаж. Пълният с мръсни дрехи и сувенири сак стоеше невъзмутимо по средата на площада. "Мой е…", отговорих притеснено, все едно криех, че в него пренасям нещо нередно. Цивилното ченге ме погледна изпод вежди: "От коя държава сте?". Тук малко се забавих с отговора, като че ли не знаех откъде идвам. "От България, от България съм", изстрелях вече много по-спокоен. "У вас не сте ли чували за атентатите?", ме пита учудено и най-добросърдечно Лоренцо. Бащинският му тон ме накара да се чувствам още по-глупав. "Чували сме, ама аз заради русалките…", опитах по ученически да се оправдая и насочих поглед към люспестите същества. Те от своя страна не бяха престанали да търсят начин за съвкупление. Видял колко съм отнесен от вихъра, Лоренцо ме съпроводи до сака. "Отворете го, моля!", заяви той с ледено спокоен глас. Дръпнах ципа и най-отгоре цъфнаха няколко магнитчета за хладилник с наклонената кула. Толкова се успокоих, че в сака ми няма бомба, та в пристъп на радост грабнах едно от магнитчетата и го подадох на Лоренцо. "За вас е!", изрецитирах с тържествен патос. Той се усмихна, благодари и го пъхна заедно с ръката си в джоба. "Еййй, това италианските полицаи са същите като българските – подаръци не връщат", помислих си аз, докато затварях ципа на сака.

Оранжево морето

            Имаше времена, в които разбирахме, че летният сезон е започнал по първия зачервил се домат в градината. Тази идилична представа за лятото отдавна е отживелица. Сега сезонът не може да започне без селфи във Фейсбук, на което се виждат стърчащи долни крайници, обилно посипани с пясък като доказателство, че сме на море, а не на детската площадка пред блока. За да е автентично селфито и да подразним колкото се може повече хора с него, е добре освен крайници да се вижда изпотена чаша с мастика или мента. По този начин вашият Фейсбук приятел, който и това лято няма късмет да иде на море, ще ви завиди искрено. Ще се издигнете в неговите очи, а образът ви на бохем, който се мести от плаж на плаж, ще остави траен белег на потиснатост в съзнанието му.

            Сезон '2016 обаче свали опесъчените крака от трона на най-популярното селфи. Тази година, ако не пуснеш снимка във Фейсбук, че си бил в Италия на "Плаващите кейове" – най-новото творение на Христо Явашев-Кристо, - все едно лятото не е започнало за теб. Освен това без подобно селфи показваш колко много си изостанал от съвременните тенденции в изкуството. И заваляха едни арт селфита – боси крака на оранжев фон, патици, свили гнездо на оранжев фон, влюбени двойки на оранжев фон, млад мъж, преоблечен като Исус на оранжев фон, изобщо, както се пееше в една песничка от близкото минало: "Оранжевое море, оранжевые мамы, оранжевым ребятам, оранжево поют!". Някои от сънародниците ни си заложиха апартаментите само за да направят заветното оранжево селфи. Други решиха да не харчат излишно пари и опънаха по една оранжева пътека в холовете си, излегнаха се на нея и ето ти селфи от езерото Изео.

            В крайна сметка целият този шум около безспорно гениалното творение на Кристо беше посетено от над 1,3 млн. души за 16 дни и донесе на братята италианци приход от близо 50 милиона евро. Къде ще разположи следващата си инсталация Кристо, все още никой не знае. Надеждата на родното туристическо министерство е той да хвърли око на остров Болшевик, познат още като Света Анастасия. Миналата година страната ни е отбелязала 60% спад и 150 милиона евро загуба от руски туристи. Ако Кристо опъне една оранжева пътечка от Бургас до Болшевик, как мислите, дали братушките няма да се излъжат да тръгнат по нея?

             1000 калории на ядене

            Диетите са страшно нещо. Последната им жертва се оказа Анджелина Джоли. Като я треснала кризата на средната възраст, холивудската звезда сменила стековете със спанак. Брат Пит от своя страна ѝ поставил ултиматум да качи незабавно някое килце или да си търси нов мъж. Анджелина обаче се оказала упорита и продължила да набива спанак, което закономерно довело до развод на звездната двойка. Не се заблуждавайте, че само известните хора са застрашени от диетите. От тази чума на новото хилядолетие страда и бедният българин.

            След многогодишни неуспешни опити да спаси брака си Стамат Порязов се отдал на алкохола. Жена му Митка работела като чистачка в Министерството на земеделието, но това съвсем не ѝ пречило да притежава завидна хитрост. Тя поискала развод и обвинила кроткия иначе Порязов в шумно пиянство. Тракането на чашите не ѝ позволявало да спи. Развила неврастения, а КПД-то ѝ при чистене намаляло наполовина. Благодарение на това цялото министерство потънало в боклуци, респективно добивът на пшеница и пивоварен ечемик в страната се сринал до абсолютния минимум. Щом чул тези неоспорими доказателства, съдът веднага порязал Стамат Порязов. Оставил го гол по боксониера и печка "Раховец" с два котлона. След този негативен развой гражданинът Порязов съвсем се пропил. Заприличал на лагерник от Освиенцим, откакто я нямало Митка да му прави любимите нервозни кюфтета. Джипито прегледало "болния" и категорично заключило: "Остра форма на анемия!".

            Юрнал се по диетолози гражданинът Порязов, че без килограми кой те брои на тоя свят за човек? Предписали му диета от червено цвекло. Започнал Порязов да се тъпче: сутрин, обед, вечер – цвекло. И резултатите дошли. Само че вместо да надебелява, той отслабвал. Не стига това, ами и започнал да пикае кръв. "Няма да ме бъде", казал си Порязов, и набързо завещал боксониерата си на Кирил Копитков – негов трети братовчед от село Поликраище. Той бил ветеринар и човек с опит, та взел, че попитал Порязов за здравето му. "Анемия имам, братчед, от най-острите форми. Освен всичко пикая и кръв... още няколко дена ми остават...", разяснил му ситуацията Стамат. Копитков на секундата се ухилил до уши: "А червено цвекло ядеш ли?". "Ям ами, на специална диета съм... сутрин, обед и вечер – цвекло...", заявил с чувство на изпълнен дълг Порязов. "Абе, Стамате, как няма да пикаеш кръв, това цвекло боядисва всичко наред", съобщил авторитетно ветеринарят. Олекнало му на "болния", ще се живее, казал си, но вече бил приписал имота. "Братчед, ше ме пуснеш ли на по-нисък наем в боксониерата, нали все пак сме рода?", примолил се Стамат Порязов."Няма проблем", отговорил му Копитков, "като за теб – на половин цена!".

………

„Публицистиката за мен е жанр, който винаги ме е привличал и в същото време респектирал. Но къде са днес текстовете на Ботев и Алеко, писане от сърце, от човека за човека. Изваждане на показ на абсурдите в които живеем с щипка хумор и насмешка. Този тип публицистика е на път съвсем да бъде изгубен за сметка на дописките, платените материали и сервилността на голяма част от нашего брата - българският журналист. В крайна сметка всеки сам избира пътя по който да поеме. Моят личен избор е да бъда откровен с читателя, според мен това е единственият начин един автор да бъде правилно разбран. Мисълта да споделя публицистичните си текстове в книга се зароди преди няколко години. Наблюденията и обратната ми връзка с читателите показаха, че мястото на този жанр е не само в масмедиите, но и в книгите. Там текстовете заживяват самостоятелен живот извън пределите на новинарския контекст, на бързината и злободневието. Идеята за заглавието на книгата дойде през ноември 2014 г., когато Кубрат Пулев загуби мача си от Владимир Кличко. Репликата му „Продължаваме напред” остана знакова не само в бокса. Тя се превърна в олицетворение на нещо, което голяма част от българите са изгубили – вярата в добрата промяна. Книгата ми е главно за тях. Да, добра промяна може да има, стига да направим нужните крачки към нея.” Владислав Христов