Автор: Ина Зарева

Четиригодишната Ирина щастливо оглеждаше новата си копринена рокля и огромните панделки на главата си, без да подозира колко силно ще бележи живота й днешният ден. Не знаеше защо са толкова възторжени всички, но реши и тя да бъде, за всеки случай. Колкото и да се опитваше, не можеше да разбере защо точно на деня на труда никой не работи, а всички се събират и празнуват заедно. Множеството от хора я притисна и понесе нанякъде. Чуваше песни, викове, ръкопляскания, но не можеше да види нищо, освен гора от рокли и костюми. Спряха. Някакъв човек започна да говори силно на микрофона. Гласът му се извиваше твърде смешно на някои изречения. Повтаряше едни и същи имена непрекъснато. Доскуча й. Клекна до една каменна саксия и започна да изучава стъблото на цветята в нея. Съвсем до ръката й падна фас от цигара. Все още димеше и огънчето му блещукаше. Сигурно и на други хора им е скучно, помисли си Ирена. Майка й така казваше - че пуши от скука. Ами тогава и тя може да опита. Хвана внимателно остатъка от цигарата, постави я в устата си и пое дълбоко въздух, както бе виждала да правят големите. Залютя й, очите й се насълзиха и се закашля много силно, но в този момент всички викнаха оглушително „Ураааааа“ и майка й не можа да чуе нищо от първомайското преживяване на дъщеря си.

Години по-късно, Ирина вече беше студентка и вместо на манифестации, ходеше на протести, но дълбоко в нея неразривната връзка труд-цигара повлияваше на всеки неин избор. Щом иска да пуши или да си доставя други дребни удоволствия, трябва сама да си изкарва парите за тях. Изпълнена с пламенен идеализъм, тя бе решена да се справя с живота си и да не разчита на никого. Но дори и най-силната амбиция на света нямаше как да не изпита сериозни затруднения във времена, белязани с купони за хляб, инфлация 300% и организирана престъпност като в „Кръстника“ 1-ва, 2-ра и 3-та серия наведнъж.

Ирина не само не можеше да спести нито лев, но дори и не знаеше дали парите за цигарите ще й стигнат от сутринта до вечерта. През деня ходеше в университета, пушеше много пестеливо и упорито си търсеше работа. Колежката й, която непрекъснато отсъстваше и взимаше лекции от нея, в знак на благодарност й съобщи, че търсят временно продавачка в един магазин. Да спомене кой я праща и да не се притеснява от нищо.

Ирина се притесняваше най-много от „връзкарството“ й всичките му проявления. Омръзнало й бе да слуша кой с кого е свързан, както сред познатите й, така и в новините, докато поясняваха чие протеже е бил поредният убит гангстер. Имаше чувството, че живее в зле написан криминален роман. Всичко около нея беше страшно тъжно и страшно опасно – хората мизерстваха, редяха се с часове за един хляб, магазините бяха празни, а през това време мутри вилнееха из града в скъпите си коли. Колкото по-противно й ставаше от всичко това, толкова повече вярваше с цялото си сърце, че както тогава на Първи май - много хора с много хубави мисли правят празник. И изпълнена с оптимизъм отиваше на поредния протест за по-добро бъдеще.

Въпреки възгледите си, Ирина започна работа още на другия ден. Магазинът беше голям, много чист и много зареден. Имаше цял щанд със сладкиши и точно там беше нейното работно място. Но работа нямаше. Хората си търсиха хляба, а не пастите. На Ирина й направи впечатление, че само в техния магазин хлябът никога не свършва, месото и колбасите са в изобилие, а нейният щанд се зарежда всеки ден, независимо, че хората изобщо не го поглеждаха, а купуваха все по-малко и все по-еднообразни продукти.

Сладкишите се бракуваха най-бързо, защото трайността им беше най-кратка. Ирина гледаше с такава жалост как изхвърлят вкуснотиите от детството й, които днес не можеше да си позволи. Управителката няколко дни наблюдаваше тъжното преглъщане на момичето, пък накрая й каза:

- Взимай си вечер каквото искаш от подготвеното за бракуване на сутринта. През нощта няма как да ги купи някой, нали така. Аз съм диабетик и не са ми потрябвали. А и шефът го няма сега, никой няма да разбере.

Ирина потрепери – „Та това е кражба!“ – каза си. „Взема ли нещо, без да го платя, значи съм го откраднала. Но да се изхвърля храна също е много лошо“ – разпъваше се от дилеми гладната студентка.

Цял ден мисли и се лута между убежденията си и изкусителното предложение. Помисли и за съквартирантките си, които разчитаха само на няколкото буркана храна седмично, изпратена от родителите им. Реши, че ако не за себе си, може да се погрижи за тях. Едната учеше медицина, а другата право. Нямаха никакво свободно време, какво остана да работят някъде.

Ирина се прибра вкъщи и сложи пред момичетата голяма чиния, пълна с еклери. Двете се ококориха:

- Рожден ден ли имаш?

- Не, премия от работата.

И така вечер след вечер изяждаха с примижали от удоволствие очи „премията“, а Ирина се чувстваше все по-малко виновна.

Няколкото месеца в магазина изтекоха бързо. Ирина се готвеше за тежка сесия, а след нея се надяваше да замине на бригада в чужбина. Не знаеше изобщо какво да очаква, но самата мисъл да е далече от тази „мутренска държава“, както вече всички я наричаха, беше съвсем достатъчна мотивация. Изпитваше все по-голямо отвращение към тези мрачни, тъмни хора, които убиваха, рекетираха и се обогатяваха непрекъснато. „Какво ли ги правят всички тези пари“ – се питаше. „Как ли се чувстват на пищните си оргии, докато нормалните хора едва си купуват хляб. С какви ли хора са обградени? Знаят ли изобщо какво е и един ден труд?“

Ей така си мислеше Ирина, докато прибираше последната порция сладкиши и си взимаше довиждане с Управителката.

- Ти точно днес ли напускаш? – удиви се жената.

- Нали си пуснах молба още преди месец – притесни се момичето.

- О, да. Документите ти са готови . Мислих, че ще останеш да видиш шефа. Той точно днес излиза.

- Къде излиза?

- Ти вестници не четеш ли? – Управителката извади изпод тезгяха вчерашния вестник, с умиление поглади страницата и я тикна пред лицето на Ирина.

„Първомайски подарък за най-големия подземен бос“ – гласеше заглавието. В текста се поясняваше, че въпреки обвиненията за рекет и убийство, гангстерът ще бъде пуснат от затвора, поради липса на доказателства. От снимката гледаше добре познатият от новините престъпник, с неизменните си тъмни очила и ехидна усмивка.

Ирина остави бавно сладкишите на рафта, а заедно с тях - цигарите и последния си залък идеализъм. Залютя й, очите й се насълзиха и се закашля много силно.