Аз съм виждала вярата в падналата по очи, в средата на храма, жена;

Във вкопчената ръчичка на бебе;

В очите на болен;

В усмивката на мъртвец;

В сълзите на близките му;

В тихото присъствие на приятел;

В пуснатия внезапно от бащините ръце велосипед;

В прехапаните в усмивка устни на майката – изпращач;

В бавните удари на бастун по паважа;

В чаша коняк и дим от цигара;

В песен;

В кимване

Във вик

В тишина

Вярата е тиха. Тя е под горния слой твърди неща. Тя няма цвят, мирис, вкус. Тя не ръкомаха, не развява лозунги, не крещи, не бута, не настъпва, не притиска, не се налага, не се натрапва, не се сърди, не капризничи, не плаче, не изисква, не заплашва, не напуска, не претендира, не преяжда, не охолства, не обвинява, не наказва, не наранява, не изоставя, не разкъсва, не разделя, не натъжава, не опустошава, не противопоставя, не ожесточава, не високомерничи, не парадира.

Вярата е мека и пухкава отвътре, силна и челична отвън. Тя е оръжие и ласка, сила и лек, щурм и отстъпчивост, дръзновение и смирение, обич и усмивка.

Вярата има различни домове, но винаги е приютена. Различни дрехи, но винаги е облечена. Различни тоналности, но винаги е в съзвучие. Тя не скита безцелно, не обича тълпата и шума, не се кичи с амулети и суеверия.

Тя се скрива в шепата, докато стискаш палци на малката си пианистка, докато синът ти прави първите си крачки, докато си стиснал до бяло в молитва ръцете пред операционната, докато забиваш нокти в кожата на родилния стол, докато поставят пръстен на безименния ти пръст, докато омесваш първия си хляб, докато се ръкуваш с новия си шеф, докато докосваш студената кожа в ковчега, докато все още напипваш нередовния си пулс.

Вярата е пулсацията на душата ти, която продължава и след тази на сърцето ти.

Вярата е това, което прави от хората личности, от съществуването – цел, а от мечтата – реалност.

Пътищата до нея са много и различни, но никога гладки и прави. Те са тесни, стръмни, тъмни пътеки с раняващи храсти по тях. Върви се самотно и тихо. Болезнено и трудно. Бавно и внимателно.

Когато лицето е мокро вече от умора, а не от сълзи – тогава сте на половината път. Остава само да не спирате. Остава само да прегърнете вярата поне толкова силно, колкото и тя вас.

И тогава планината ще се поклони и ще се оттегли.

Ина Зарева