Някъде, някога, а може би и сега

Някъде, някога, а може би и сега

07 Мар, 2022
0 коментар

Автор: Светла Чимчимова

Искам да ви разкажа една история. Тя е история от моето семейство, но съм убедена, че и в други семейства има подобни истории. Ще ви я разкажа като приказка, защото такава я помня, такава я разказваше баба ми в ранното ми детство. Затова тя няма да изобилства от факти, географски понятия и конкретика. Отчасти защото някои не ги знам, била съм малко момиче и не са ме интересували, а тези, които съм научила съм ги разбрала вече като голяма. От майка ми, от уроците по история, от средата в която съм израснала. Защото в нашият край, бежанец не е мръсна дума и всеки трети има в рода си прародител дошъл в България по време на някоя от бежанските вълни от края на XIX и през първите десетилетия на миналия век. Тази история е от третата бежанска вълна и е за моя прабаба. Аз често я разказвам, но за пръв път пиша за нея.

В годините след Балканските войни, отнели безброй животи, след множеството прекроявания на европейската карта, чиито промени довели до драматични последици за обикновените хора, които днес имали дом, имущество, роден край, а утре само по една бохча с най-важното, дрехите на гърба си и децата си тръгнали към България с надеждата за спасение и нов живот. Тръгнала и моята прабаба. Била вдовица, с две момчета, едно големичко, към петнадесетина годишно, едно по-малко има-няма десет и едно момиченце към двегодишно, носила го на ръце. От къде точно тръгнали не знам, а няма вече и кого да питам, но знам, че по пътя керванът от бежанци, бил нападан няколко пъти, къде от разбойници плячкаджии, къде от омраза, къде по политически причини. И много люде загинали, а големият човешки поток се пръснал на по-малки групи, при отчаяния опит на хората да се спасят. Така прабаба ми загубила своите момчета. По-големият водел малкият, майка му носела момиченцето и при едно от нападенията някакси побягнали в различни посоки. Прабаба ми никога повече не видяла децата си. Едно било сигурно, че не са сред загиналите в това нападение. Но накъде поели, оживели ли, къде са се спасили, ако не са, къде са погребани и имало ли кой да ги погребе въобще, това не знаела. Надявала се разбира се да са се спасили, да са заедно, да са почнали нов живот, някой ден да дойде хабер от някъде. Не дошъл. Само надеждата била жива. Представете си сега, какво е за живееш, без за знаеш какво е станало с децата ти и никога да не получиш отговор. Ден след ден, година след година, до края на дългия си живот, да ги виждаш само в спомените си, които поддържаш живи и не позволяваш да избледнеят.

За прабаба ми и нейното момиченце и за други бежанци, пътят свършил в Карнобат. Там имаше махала, наречена Маджурската махала, маджури са казвали по онова време на бежанците и по-общо, макар, че етимологията на този израз си има точен произход. Останала там моята прабаба и се омъжила отново за вдовец с две момчета на годините на нейните, които тя си отгледала и обичала, като да са нейни. Прадядо ми бил много добър човек, а и заможен, та живота им бил уреден, охолен и спокоен, но тогава починало малкото момиченце, което било оцеляло при бягството. Дали само от болест, тогава деца умирали често, дали защото не се възстановило от тежкия преход, но прабаба ми загубила и последното родно свое дете. Както казах, прадядо ми бил много човечен, а и обичал своята втора съпруга и много искал тя да намери някаква утеха. Питал, разпитвал, проучвал, дали от някъде няма да намери вест за нейните изгубени момчета, но не сполучил. След смъртта на момиченцето ѝ казал ,, Виждам, че си тъжна, няма как да заменим загубените деца, а и аз съм вече на години и не знам дали ще можем да имаме свое, но може, ако искаш, да си осиновим момиченце, хем то да има хубав живот, хем ти да не плачеш нощем ". Прабаба ми прегърнала това предложение, прегърнала и мъжа си, с когото съдбата сякаш искала да ѝ поднесе своите извинения за тежките загуби, дето ѝ причинила и скоро в семейството им влязло едно малко, пъстрооко момиченце.

Това ми разказваше баба ми Елена, както и много други истори, докато се въртях край нея, в малката ни къща, в моите първи седем години. А аз питах ,, Ти ли си била това малко момиченце? Прабаба Зоя ли е жената дето е бягала с децата си?".

Но историята на живота на баба ми е за друг разказ, разказ за малко момиченце, което е родено по пътя на друго бягство, на друга жена, по време на същатата тая бежанска вълна. В този разказ детето оцелява, а майката - не.

Знам, че трябва да спра да пиша тук. Белетристично правилно ще е така, но не мога да спра. Не мога защото аз от вчера гледам хора да броят и плюнчат пръст и пресмятат едни 40 лв. Преди следващия път да го направят, много се надявам да си представят какво е да загубите всичко което имате, понякога даже и децата си, докато бягайте от война, оставяйки целият си живот там. И вземате малко от него в една чанта, а останалото в сърцето си.