Автор: Лени Рафаилова

Ама едно душно е днес в тоя подпухнал град, та чак зениците ми пресъхват. Гледам да се скрия в офиса на хладничко, ама ей на, колегата, дето все нещо му духа, се е върнал от отпуска и климатичето ни хъка, ни мъка. Разголвам крака малко над коляното, пия две студени води, щото аз все пак съм жена на възраст и ония, възпетите не в едно женско списание горещи вълни, почнаха честичко да ме люлеят. Аз от дете съм страшно инатлива, та взех, че у най-големия пек излязох да се разходя из Мусагеница. То тука няма много за виждане, та си използвах умно билетчето и се метнах на метрото в посока център. Сетих се даже, че и малко работа имам да върша около Софийския. Ама то хубаво е в метрото през ранния следобед. Че и климатик работещ даже има, та поемам малко въздух. Помотах се безцелно по ул. "Шипка", поогледах се, поприпомних си все едни хубави неща, та и очите ми от тия спомени се понаводниха. Отвикнала съм сама да се мотая по улиците и викам хайде да си ходя към офиса. Ама пред мен гледам магазин. Универсален ли му се вика сега, не знам. Абе от тия, дето в тях може да си намериш памперси за бебето, храна за кучето, парфюм за свекървата и чорапи за цялото семейство. Чакай, викам си, па да поразгледам на хлад. Даже да взема едно евтинко парфюмче да си взема, че детето почна вече съвсем основателно да се дразни като гледа как ежедневно се понижава нивото в парфюмчето, дето тати й го бил купил. Решавам и се набутвам,. Ще си купя нещо за 15-20 лева, че човек съм още, верно че вечер много не ми личи, ама знам, че още се намира някой, дето да ме обича, щото мога да правя хубави кюфтета и палачинки след полунощ и то без да мърморя, щото аз докато ги върша тия работи, така да се каже си спя. В мен живеят приличен брой персонажи, което широката аудитория единодушно, и определено равнодушно, определя като състояние на шизофрения. Ама каквото и да приказват хората, ние всички си се спогаждаме перфектно. Крещим си, пищим си, я куфеем на Металика, я рецитираме стихове на Ботев и Ана Ахматова.

Тия всичките персонажи, дето съжителствам с тях, са откровено откачени, няма един нормален сред тях. Повечето са добрички, има само една, дето не разбирам, защо вечно дразни другите, заяжда се и си умира от кеф като ги гледа как се терзаят. Има една, дето е почти професионална готвачка. Тя все се кара с една друга, дето явно е завършила химическото и знае с какво се мори всяка мръсотия. Тия вечно са в пререкание. Кое било по-важното - супата от домашна кокошка или мистър Пропър. Сякаш на някого му пука!

Има една, по-така шумна персона, дето вечно е кисела, размята едни листа и драска по тях. Почти непрестанно ми нервничи, даже си позволява и да ми повишава тон, зъби се, па после вземе, че се нахили, та светне от усмивка цялата. После следва рев, после всичко пак от начало. Тая персона най-трудно я изтърпявам, ама май и най-добре я разбирам. Хич не е от приличните тя. И пие, и пуши, май по мъже много-много не ходи, не щото не им се радва, а защото много не обича да ходи. Все гледа някъде да се свре, да си припали цигарката и да си дращи по листовете. То, като се задращи е добре, ама като почне да ги къса тия листове, нервите ме хващат. Та вадя лед от хладилника и сипвам по питие. Чакам я да се укроти. Понякога това отнема доста време и аха да загубя търпение, тя ме стресне с някоя налудничава история, та прихнем да се хилим по никое време. Кога поглеждам, и цигарите свършили, и бутилката на дъното. После иди,че ходи на работа сутринта!

Ама тя е благородна все пак, съпричастна и си ходи с мен без много, много да се дърпа. Пием си кафето, смятаме и пишем, каквото там трябва да се смята и пише. Аз гледам по-така отговорно да ги правя тия работи, щото то нали за това писане и смятане заплата взимам някаква. Ама тая като се разсъни, и махмурлукът вземе та я поотпусне, си почва пак нейната. Задушно било, досадно, отегчително. Не можело така по цял ден на бюро, задника не съм си била вдигала. "Гледай, гледай какъв задник си отпрала от седене на стола!" - ми вика тая. - "А какво дупенце имаше язък, засрами се бе!" Правя се, че не чувам, ама се замислям, вярно бе, какъв задник съм отпрала! После пък ме хване за косата. Върти кичури и цъка с език: "Гледай, бе, гледай, бяло, па и стърчи навсякъде!" Махам с ръка да я изкъшкам като муха, щото много досадно ми става и се разсейвам от сметките за някакъв бюджет. Тя се кюфне на стола, изстене, дръпне ми химикалката и вземе да дращи нейните си работи по разни непотребни, разхвърляни листа. „Добре – казвам - какво искаш, за да ме оставиш намира?“ Персоната, вдига мътен още поглед, поглежда ме накриво и лекичко се подхилква. "Хубаво, бе, айде, къде ще ходим?" Какво ли питам! Наумила си е да се скитаме. "Дай, до университета поне да идем, че трябва да плащам една такса!"

Гася монитора, мятам чантата на рамо и си слагам очилата, щото знам ли, какъв поглед вадя след снощното ни бодърстване. Хващаме метрото и - о, чудо! Тя млъква и се зазяпва през прозореца. Какво зяпа, не знам, това е метро все пак, не влак през Искърското дефиле! Ама не се обаждам и почвам и аз да зяпам. Хладинка е. Явно, този дето кара (щото не знам шофьор ли е, ватман, машинист ли), се е смилил и е включил климатизацията да работи както си трябва за август. Слизаме. Минаваме през задното дворче на университета. Щъкат разни младежи, пият кафета, пафкат цигари, лафят си нещо. Тя ме побутва, смигва набързо няколко пъти, точно толкова, че да ми напомни, че и аз тук кафе съм пила, и аз цигари съм пафкала. После открито презрително се втренчва в мен, точно толкова укорително, че да ми припомни как зарязах това място и вместо сега да си хортувам с тия студенти като техен преподавател, аз седя на бюро, отегчено пресмятайки чужд бюджет за чуждо благоденствие. А и задникът ми е дебел. Айде да си вървим, че ще ревна.

Тя тръгва, доволна е, че очите ми сълзят. Вижда и под очилата, безмилостната гад! На "Шипка" 6 има лъскаво кафене, преди имаше галерия и едно опърпано заведение. В Докторската градинка младежи пият бира и се смеят. Отминавам ги с вид на кисела лелка. Щото съм с очила и те не могат да видят как очите ми искрят и как искам само за още един, едничък ден, проклетите стрелки на часовника да ме върнат на тия пейки, в онова време, в което имаше и слънце, и бира, и... всичко. Сега пак има слънце, ама бирата ми е горчива и от нея ме боли корем. Персоната ме хваща под ръка и ме поглежда снизходително, от тоя род погледи, дето ти казват, че си пълна глупачка, щото тая меланхолия никому не е нужна, а пък най вече на тебе. "Добре, бе, добре! Какво толкова! Айде, сякаш и ти не беше там и не се наливаше с бира!"

Тя изобщо не регистрира острата ми забележка, дръпва ме за косата и ме натиква в някакъв магазин в подлеза. Мирише на прах за пране, ароматизирани свещи и сладък жасмин. Аз се опитвам да й обясня, че в момента разполагам с твърде ограничени средства и хич не ща и да знам за новия парфюм на Кристина Агилера, нито пък за онзи на лейди Гарга. ГАГА, не гарга, поправя ме с нескрита насмешка тя. Хубаво де, не съм чак такъв профан. Знам я тая лейди и песните й знам, даже и ги харесвам. Иде ми да й се изплезя, но едно момиче стои до нас и изпитателно се е вторачило в мен. Онази ме дръпва пак за косата. Боже, как мразя това! Не и за косата, иде ми да й плесна два бързи шамара. Тя обаче хич не се трогва от нервното ми държание и ми сочи с налудничавия си поглед някакви бои за коса. Хваща една и ми я подава. Ехааа, лилава! Светлолилава, досущ прясно разцъфтял клематис. "Жестока е, нали?"- смигва ми персоната и тоя път аз съм съгласна с нея. Обаче. Винаги има обаче, та финално персоната излиза разгневена от магазина, а аз порядъчно смачкана с плик, в който се мъдрят Доместос, мокри кърпи и ароматизатор за тоалетна.

Ускорили сме крачка, къде щото тя е бясна, къде щото аз искам да избягам от аромата на Кристина Агилера. Не си говорим, а и нямам нищо за четене, та в метрото се облягаме на вратата и вторачваме поглед в нищото. И в тоя момент от нищото изскача една девойка. Говори по телефон, очевидно е млада, очевидно е хубава, очевидно е може би даже и влюбена в нещо. Очевидно е обаче, че е с лилава коса. Клематис. Усещам, че животът се вози точно в този вагон. И точно животът е тя. С лилавата си коса, красиви крака и рокля тип камбанка. Бяла с щампа с картини от Рим, в лилаво. От тоя живот ухае на жасмин, едър, разлян в цветовете и аромата си жасмин. "Следваща спирка..." Животът изскача през вратата и се втурва към светлото. "Внимание, вратите се затварят". Не ми пука. Нито за вратите, нито за следващата спирка. Персоната плаче и се смее едновременно. Аз също. Ей го, живота! Бяга с леки сандали към светлото, развява си лилавите коси и си ухае колкото си поиска, а по въздушните му стъпки звънти гласовита камбанка.

Работният ден приключва и вкъщи се събираме всички. Онази заядливата, онази почти професионалната готвачка, онази завършилата химическия, онази, досадната персона, дето ме дърпа за косата и ме кара да рева. Всички те и аз. Аз разказвам приказки.

Препоръчваме ви още:

Шапка в тролея

Не искам да забравя

Този кратък и много сладък живот...