Автор: Христина Машкова

Родител съм на 3 деца. Детски учител съм на малка, но прекрасна група от 15 деца. Имам щастието да работя с родители, с които гледаме в една посока, обсъждаме, коментираме, правим ЗАЕДНО най-доброто, на което сме способни, в името на децата. Или поне така предпочитам да се самоубеждавам.

Най-голямото ми дете е на 10 години. С неговото образование направихме тотална манджа с грозде, но винаги сме правили всички избори с мисълта, че е “най-добре” за него. Днес, с времето разбирам, че няма “най-добро”. Нито най-добро място, нито най-добро училище, нито най-добра градина.

Всичко е въпрос на избор, желание, ценности. На доверие. На това как родителите си представят ролята на детето в семейството. На това как възприемат себе си и семейството си в това общество.

Дали ще са новатори и ще правят “нови” училища/градини, дали ще плюят МОН, но ще са доволни, защото цял ден нямат ангажимент с децата си. Дали ще искат напълно да излязат от системата и ще живеят в своята балонизирана мини общност. Дали нещо съвсем друго.

Всичко това е ок, всичко това е личен избор и всеки има право да се спре на това, което смята за най-добро за детето (и за себе си). С вметката, по възможност да приема и да не съди изборите на другите, ако те не съвпадат със собствените.

Аз избрах, доколкото мога, да съм в помощ на децата, да работя с малки деца и техните родители. Да давам и да получавам безрезервна любов и безценни моменти, които не могат да бъдат описани и преразказани.

Да мислиш в края на всеки работен ден кое дете как се е почувствало, да анализираш постоянно своето поведение и какво да подобриш. Да се развиваш, за да може да дадеш още повече на децата (и на себе си), да си подготвен как да подадеш дадена информация на родителя, така че той да обърне внимание на детето си. На собственото си дете!

Но се оказва, че колкото си подготвен за даване на тази информация, толкова и не си. Колкото и деликатно да подхождаш, когато искаш да обърнеш вниманието на родителите в дадена посока, не можеш да предвидиш каква ще е реакцията отсреща.

Скъпи учителю

А реакциите са всякакви - пълно отричане, обвинения, а черешката на тортата беше, че бях заплашена с адвокат затова, че съм препоръчала консултация с логопед и психолог. С адвокат!

Слава Богу, имам здрави деца. Слава Богу, при нужда самата аз търся специализирана помощ. За тях и за мен си. И ще продължа да търся. И ще продължа да чувам, да се вслушвам и да се доверявам на учителите, на които съм поверила децата си. Или поне такова е намерението ми.

А ако им нямам доверие, няма да се грижат за децата ми. Просто е. Доверието е всичко.

И ми е мъчно. И ми е болно! За вечната война родители-учители. Защото знаете ли, докато ние спорим кой е “по-важен” и “по-отговорен” и “по-виновен”, някои деца продължават да страдат, да не им се обръща внимание, да са неглижирани. И най-любящият учител не може да компенсира дефицитите в семейна среда. А те стават все по-чести, все по-страшни и дават все по-сериозно отражение върху децата. Децата, които най-малко заслужават!

Затова, мили родители, грижете се за учителите на вашите деца, старайте се да ги чуете, уважавайте ги, споделяйте, говорете. Децата споделят много, казват много, учителите без да искат знаят толкова много за децата ви. И за вас. И това може би е добре, ако искате да ги чуете...

Мили учители, кураж! Вярвам, че даваме най-доброто от себе си и който трябва, ще види и оцени. Или дори да не оцени (в крайна сметка не го правим заради оценката), нашата “задача” са децата. Дано имат повече късмет и живеят в една по-спокойна среда вкъщи, на училище и на улицата! И дано ние имаме повече сили да влагаме енергията си в правилната посока.

Мили деца, обичаме ви! И ние учителите, и ние родителите. Колкото и да не го казваме или показваме понякога. Колкото и заети, уморени, напрегнати, нервни да изглеждаме.

Дано успеем да ви помогнем да се научите и сами да се обичате и да вярвате в себе си. Защото любовта е най-важна. И вярата. В детето и в себе си!

Препоръчваме ви още:

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна

Защото това трябва да се казва

Отговорът на една учителка