Автор: Мая Цанева

Преди няколко години попаднах на филм за социален експеримент в една гимназия. Учителят постави учениците в ситуацията да са последните оцелели на Земята. Всеки трябваше със своите познания, опит, професия да защити правото си на живот при екстремните условия на Апокалипсис. И да оцелее, разбира се.

И така, аз се замислих - умея едно нещо - да пиша. За останалите си способности няма какво да говоря, защото не се открояват много сред другите. Дали аз, с моето умение да редя думи, ще оцелея след Апокалипсиса?

От една страна - шансовете ми не са големи. Физически не съм силна, но съм издръжлива и упорита. Недовиждам, не мога да зашия и едно копче и се губя в града, пък камо ли в гората. Тогава защо пълководецът на нашето племе да ме храни? Аз мога да пиша и да помня историята, но тя, историята, е интересна поколения след нас. Героите на деня имат нужда от храна и от здрави мъже и жени.

От друга страна - ако ни няма нас, тези с думите и паметта, кой ще помни героите на деня? Дори и да сме пристрастни, или да създаваме легенди, ние сме пазителите на миналото, традициите, улавяме духа на бъдещето. Езикът се променя, но ако няма кой да го употребява, той ще изчезне, нали…

Читателят живее хиляда животи

Разбира се, оцеляването е въпрос и на справяне с конкуренцията на още много хора, които говорят, пеят, пишат, споделят, псуват и т.н. Винаги има вероятност трубадурът на племето да осъмне, завързан на дърво под дъжда, защото пее фалшиво. Летописецът пък може да се окаже принуден да плете и разплита хвалебствия или да съчинява мъдри размисли на някой глупав цар, генерал или диктатор. Но пак той може да пише между редовете и да каже истината, макар и скрита в басни или в епиграми. А това изисква умение и немалко хитрост.

В крайна сметка прецених, че макар и не на 100%, мога да оцелея и след Апокалипсиса (ако не ме подгонят неграмотни и гладни зомбита). Разбира се, при условие, че съм сред тези, които владеят и уважават езика отлично, знаят как да ползват писмеността и я обновяват, създават текстове и литература, която всеки умен пълководец би запазил в арсенала си дори за масово унищожение. От нас, хората, които умеят да си служат с тези оръжия, зависи дали и какво ще остане след края на света – кокали и дрипи в пясъка, вещи, изпразнени от смисъл или още по-добре – знаци за цивилизация, която създава контекст на настоящето и основи за незримото бъдеще.

Затова - "За Бога, братя, пишете!“, както беше казал един политик от близкото минало. Думите ще ни предпазят от куршумите на силните на деня и ще ни хранят, когато няма и трошица хляб. Честит празник!

Препоръчваме ви още:

Когато пламнат книгите

За мишката и книжката

Песента на учителя