Автор: Лени Рафаилова

Лудото Ленче се качи на покрива и застана до една стара, ръждясала антена. Дъждът, ситен като маргарит, топъл като лястовиче сърце. трепкаше тихо по босите й крака. Тя разпери ръце и полетя над града. Лекият вятър развя косите й и я потопи в светлината на пламналата зора.

- Мамоооо, Ленчетата не летят! Какви ги приказваш! Сипвай ми вече да ям, че закъснявам за тренировка.

Аз, въоръжена с дървената лъжица, смело подхождам към тавата с гореща мусака. "А дали лудото Ленче обича тая манджа?"- разсъждавам си наум и явно гледам твърде мъгляво и унесено, та детето идва само да си сипе. Допивам си студеното кафе и кибича на терасата като клюкарка на средна възраст. Долу е Лидъл-ът. Разни хора бутат колички, други се опитват да наблъскат торбите си в багажниците на колите. Пазарува се. Сериозно. Събота е. Някакъв дава назад и блъсва с джипа си една миниатюрна бабичка. Пакет захар се изплъзва от ръцете й и се разпилява по асфалта. Оня се подава от прозореца и почва да псува на майка. Явно хич не се и сеща, че нейната отдавна се е разбрала със Свети Петър и е преминала портите Господни. А за мъртвите така не се говори. Детето, и то като втора клюкарка, дебне какво се случва. Подава светлата си главица през прозореца. Сеир да гледа. Сгълчавам го яко и то нацупва уста и се връща в кухнята при чинията с мусака. Бабичката изглежда що-годе наред, поизтупва си вехтото палтенце, сто на сто наследство от родителското тяло, обект на нечистите желания на шофьора. Цялото е в ситни захарни трошици. Оня отпрашва с джипа си и както изглежда продължава да реди цветните си мисли за съвокупление.

- Простак! Тоя е страшен простак, мамо!- възмущава се девойката, преполовила обяда си, борейки се да отчупи коричката на филията. - Дали бабата е жива?

Аз гледам изумено и донякъде тъпо:

- Нали видя, че нищо й няма, малка клюкарке. Само захарта отиде "на кино", заради тоя нещастник.

Тинейджърката обаче упорства:

- Нищо ли не разбираш, може да е получила вътрешен кръвоизлив и след един час да умре, ей така, докато се прибира към вкъщи.

Хм, май твърде много филми я оставям да гледа. Ама явно и аз прекалявам с "От местопрестъплението", защото пак излизам на терасата и почвам да се взирам с лошото си зрение в тълпата долу, търсейки нашата „захарна“ бабичка. Няма я, не я виждам.

- Може, Лудото Ленче да я е взело!- съвсем не на шега промърморва Яна и размазва с вилицата останалите в чинията картофчета.

Аз вече гледам отчайващо тъпо и безумно:

- Че за какво му е на Лудото Ленче да отвлича захарната бабичка? - питам на свой ред аз и си мисля, че в шкафа, съвсем без шанс за реализация, се мъдрят два пакета захар.

- Не я е отвлякла, не говори глупости! Просто я е взела със себе си!

- Че защо ще я взима? За какво й е притрябвала "захарната" бабичка - недоумявам аз.

- За да купят захар, толкова ли е трудно да се сетиш, мамо! Нали познаваш Ленчето, тя върши луди работи!

- Но ти каза, че Ленчето не можела да лети!

- И да може, и да не може, това сега няма никакво значение. Може и да се е научила, знам ли!

- Хубаво, ама защо ще купуват захар? Не може ли да вземат нещо за готвене или поне яйца?

- Може, ама те ще вземат само захар, за да направи бабата курабийки за внучетата си, дето трябва утре да й отидат на гости. Яйца бабата е взела вчера от една съседка назаем, до пенсия. Тогава ще й върне двата лева. Ама захар нямало от кого да вземе и си дала последните парички в магазина. А оня простак я псуваше и никой нищо не направи, за да й помогне, даже и ние.

- Затова ли е дошло Ленчето?

- Аха! Започваш да схващаш, най-после! Ленчето ги вижда тия работи и се ядосва много. Опитва се да помага. Аз мисля, че тя даже не е луда, ама хората я мразят и така искат да я обидят. Присмиват й се и я подиграват. Не виждат колко е добра. Слепи са, като онзи с джипа. Ама Ленчето може да лети, а те - не. Закъснявам вече, мамо, ще тръгвам, Ти не се натъжавай за бабата. Вероятно вече е взела захарта и се е прибрала, след като е поприказавала с Ленчето за децата, за внуците и малката си пенсийка.

Аз съм занемяла и гледам съсредоточено как Яна пъргаво се мушва в спортния си клин, навлича някаква полунамачкана тениска и нахлузва старите си любими кецове. Целува ме и затръшва вратата след себе си. Изпращам я на терасата и махам за довиждане. Ние така си правим. След малко тя изчезва зад ъгъла. Поглеждам към паркинга долу. Навалицата е понамаляла. Слънцето троши лъчите си в остатъците от неизчистения лед. Една малка женица бодро прескача заледените петна по асфалта. Личи си, че бърза и сякаш има криле на рамената. Познавам това вехто палто. Това е нашата „захарна“ бабичка. Ленчето е кацнала наблизо. Бабата стиска в ръцете си пакет.

Навън притъмня. Има авария и сме без ток. Все още имам батерия на телефона. Набирам Лудото Ленче. Звъня. Навън заваля. Ситен сняг, на трохи... от захар.



Препоръчваме ви още:

Баба Чума
Код 1-2-2-1 
Децата от квартала 
Веселият готвач