Или една история за безусловната майчина обич

Автор: Мария Пеева

Срещата с Валя за мен беше откровение. Повечето приемни майки са като всички нас - обикновени жени, в чиито сърца има място за още някое детенце. И като всички нас най-голямото им желание е да е здравичко. Валя е по-специална. Ще видите защо. Предавам разговора ни със съкращения. Всъщност беше много по-затрогващ, но разкриваше твърде много лична информация за детето и майката, и се наложи да го съкратя.

Валя се казвам, на 57 години, счетоводител. Майка съм на трима сина. Двамата са ми биологични и отдавна навършиха пълнолетие. А на 2-годишния Ники съм приемна майка. Каква е разликата ли? Никаква, освен по документи. Щом го гледаш като твое, щом го обичаш, значи си му майчица.

Колко е пораснал, ако знаеш… На година и 4 месеца като го взехме от вече бившия дом за деца „Св.София“, само лежеше в кошарката и си смучеше пръста. Нито говореше, нито ходеше, нито се усмихваше. Детска церебрална парализа. Сега е на 2 години и 4 месеца, и крачетата раздвижи, и ръчичката. Ако не знаеш, няма да разбереш, че е с диагноза. Вече хваща и с двете ръце, но и аз му избирам играчките да се държат с две ръце. Че само лявата протягаше, дясната стисната в юмруче. А колко беше сладък, като го учехме да ходи. Казах на батковците тогава – сега ти заставаш в другия край на стаята и държиш парче ябълка, а Ники толкова беше пощенлив… Само да види храна и земята ще изрови да стигне до нея. Та така… Проходи лека-полека. Всеки ден сме на терапия. Понякога и по два пъти. Зимата, в студа, батковците се редуваха да ни карат дотам, че не мога да качвам количката в трамвая сама. Много го обичат. Ами то може ли да не го обикне човек? Детенце. Майка му и тя го обича. На 23 години е, а акълът й на 8-годишна. Нещастно момиче. Родила бебето и го оставила в родилното, с инфекции разни, с ДЦП. Идва да го вижда от време на време. Всяко дете има нужда от майчица. И от обич има нужда, много да се обича, всеки миг. Много е умничък. Всичко разбира. Сега започваме терапия при логопед, да не изостава. Всичко съм проучила аз.

Защо избрах Ники ли? Ами, то не е точно да си избираш. След като изкарах курса и ме одобриха, попълних формуляр, в който написах, че искам момиче. Много ми се плетяха плитки, нали съм с двама сина. Падна ми се Ники, детенце с увреждане. Ами и аз куцам, с изкуствена става съм. И какво? Да не би да съм половин човек? Това беше едната причина. А другата е… Дълга история. Имаш ли време? То може би с това трябваше да започна, защото ако не беше се случило, Ники нямаше да е при мен сега.

Има-няма преди три години, връщам се от работа, ама люта зима. И гледам на спирката до нас едно момиченце, да беше на пет годинки. По тениска, трепери. В ръката държи едно пликче и нещо шава там, другата ръчичка една такава слаба, като изсъхнала. Какво правиш тук, детенце, да не се изгуби?, я питам. Мама ме изгони, ми казва то. И даже не плаче. Само ме гледа с едни такива големи очи. Устичката му посиняла. Свалих си палтото да я наметна, тя се изгуби вътре. Слабичко, почти прозрачно. Зад спирката сладкарница има, влязохме там да се стопли, купих й пастичка и чай. Ана се казваше. Показа ми какво има в пликчето – хамстера й Чочо. Казвам ти, дорева ми се. Сладкарката ме познава, дойде да види какво става. Нищо, казвам. Намерих си момиченце, ще си го осиновя. Не знам откъде ми хрумна, ама на мига го реших. А сладкарката ми вика: Ти да не си полудяла? Виж го, че е сакатичко. Поне си вземи някое „нормално“. Аз не съм много по скандалите, но се ядосах. „Нормално“, значи? А тези, „сакатичките“, на боклука ли да ги изхвърляме? Засрами се тя и се прибра зад щанда. Повече не съм стъпила в онази сладкарница.

А после… Обадих се на полицията, какво да правя. Ана я прибра една полицайка, разпитаха ме и толкова. Повече не я видях. Ходих, питах за нея, нямали право да ми кажат къде е, какво е. Не бил такъв редът. Още я сънувам. Казах на момчетата, те свиват рамене. Както решиш, мамо, ти си знаеш. И така… Седнах един ден на компютъра, разрових се тук-там. Четох за осиновяване, четох за приемни родители, четох за децата с увреди, всичко изчетох. И взех решението. Нищо случайно няма на този свят, да знаеш. Трябвало е така да се случи с Ана, за да се намерим с Ники. Аз съм силна още, не ме гледай, че накуцвам. А сега с Ники… Втора младост карам. Всички ме мислят за майка, не за баба.

Приела съм Ники за син, той ме е приел за майка. Затова и така се казва, приемна майка. Все е майчица.

П.С. Фондация „За нашите деца“ обучи Валя, подкрепя я и съдейства за всички процедури на малкия Ники. Той беше едно от 22-те хлапета с увреждания, останали последни в дома за медико-социални грижи, който фондацията успешно закри преди Коледа 2016 г., като успя да намери семейства и истински дом за всички. Сега старата сграда, попила толкова сълзи, ще бъде реновирана и превърната в комплекс за ранно детско развитие. Ако искате да сте приемен родител или осиновител, можете да се свържете с тях ето тук. Ако искате да подкрепите фондацията, можете да го направите тук.

Историята записа и редактира Мария Пеева. Имената са сменени.

Прочетете още:

Райчо, който не стана мой

Васко Белия 

Мамешката мафия