Автор: Пролет Николаевич

Кой казва, че няма щастие? Леле, животът ми хич не е толкоз черен, ама хич. Претърпях брутални загуби и тежки моменти, но кучето си е куче – продължава да маха с опашка от щастие на изгрева.

Езикът ми е хаплив, циничен, понякога краен. Ама как ти олеква на душата от една звучна псувня. Да, изразите ми са доста странни за някои, но те са умалителни, носят толкова много любов и топлина в себе си. За мен не е обидно да нарека малкия – звяр или бебе, вампирче, гадинка, зверче и т.н. То е като пиленце, мушенце, любов моя, обич моя, слънчице, златенце, душичке, фъстъче и всевъзможните вариации…

На мен ми изглеждат тъпи, а моите пък изглеждат убийствени. Всеки за себе си.

Да изразяваш мислите си по един или друг начин е като стриптийза. Разголваш се и се надяваш да не ти видят целулита и увисналите гърди. Какво да се прави, не сме съвършени. Но пък и всеки е съвършен за себе си.

Кой казва, че мразя децата си? Tакива деца като моите могат ли да се мразят? Дето им викат – еднорози. Спят като пънове от първия месец, ядат като зверове и се хилят на дъжда от щастие. Добрички, разбрани, лесни. Грешно ме разбрахте за майчинството, колеги. Не мразя децата си, мразя всичко останало, защото е функция на безкрайността.

Да бях само мама, да гледам хлапетата и да им се радвам – песен. Ама то, жената е и домакиня, и чистачка, и готвачка, и санитарка, и гладачка, и педагог, и психолог, и съпруга, и бизнесмен, и майстор, и счетоводител, и след всичко туй накрая трябва да бъде и фурията в леглото от едно време. Да бях шесторъкия Шива, добре! Ама съм цъфналата Пролет с двете ръце. Някак си психиката ми поднася на моменти.

Както казва мъжът ми: „Ти не си родена да си жена, бе любов.“ Ми не съм, откога го повтарям. Тия всички отговорности ми се струпаха така изведнъж и по толкова много, че дадох на късо. Като казвам, че мозъкът ми е чисто мъжки и се справя добре само с една праволинейна задача, не пея като говоря. Така си е. Има жени, за които всички гореописани задължения са нищо работа, щракат с пръсти и готово. Че и на децата продължават да им говорят миличко и тихичко, и с умалителни.

Аз не съм от тия мацки. Тази безкрайност на задълженията ме тормози ежедневно и бавно и сигурно се превръщам в сприхава лелка. Виждайки и осъзнавайки това, няма как да не се депресирам. Вие не бихте ли? 

Ама чак да мразя децата си и майчинството. Малко крайно, хора, не мислите ли? Ако не ги исках, нямаше да ги правим. Но че ме дразнят на моменти и че ми идва да се гътна от време на време – ами човек съм, не съм компютъра в офиса. Не може на мен да ми се ака и да не мога да вляза в тоалетната, защото малкото си е изпуснало солетата и врещи на умряло. Всеки има правото на лично пространство, почивка и собствени мисли. А това при повечето майки, мисля, липсва. И не заради друго, а защото ние го позволяваме.

Умирам от кеф, като ми кажат някои приятелки – „ децата са смисълът на живота ми“…А кой ти беше смисълът преди тях, бе мацка? Че те не са твоя собственост. Тия деца са човешки същества, индивиди със собствен живот и ти си там до определена възраст, за да ги обгрижваш и възпитаваш. Те нито са твои, както е твоя чантата ти, нито ще останат до теб за цял живот. Като са смисълът на живота ти и се претопяваш в тях, какво ще правиш, когато пораснат и си хванат пътя?

Много странно ме гледат приятелките всеки път като им задам тези въпроси. И млъкват или започват да пелтечат. Все пак кой е причината да се появят тия деца на бял свят? Любовта естествено. Любовта между двама души, които са намерили онзи заряд в отношенията си, който ги е подтикнал да продължат расата. И именно този заряд трябва да се пази. Защото децата имат своя съдба и ние не трябва да я спираме, заради някакво болезнено чувство на привързаност, което изпитваме.

Много се нагледах на семейства, разкъсани и разрушени, заради тази задушаваща любов на мама към бебе. Таткото почва да се чувства излишен и скоро не намира смисъл да остане. Баланс му е майката – ясна мисъл за нещата такива, каквито са. И може би точно тоя мъжки мозък, който имам, ви кара да си мислите, че мразя всичко свързано с децата и манчинството. Не бе, хора…

Ако мога да мразя някого, то мразя понякога себе си. Защото не съм толкова перфектна, колкото ми се иска и не съм толкова майка, колкото трябва да бъда. Аз съм просто една птичка, която Пролет не прави.

От същия автор можете да прочетете и И твойта майка също, Не се лъжи, животът е майтапчия! и Моля те бе, Боже!

Автор: Янка Петкова

За да успее една кауза, ви трябват: една Надя Иванова, четири фотографа – Виолета Стоименова, Дени Кирилова, Калина Серафимова и Ренита Костадинова; група красиви майки-бунтарки с техните кърмачета и…татковци. Какво още? Няколко интересни градски локации, група японски туристи, които щракат по-усърдно от фотографите и май това е всичко. На пръв поглед. Всъщност зад успеха на проекта „На светло“, чиято цел е да се популяризира кърменето на обществени места, стоят съмишленици, отдадени на каузата си.

За Надя Иванова, която освен майка и е консултант по кърмене, мога да пиша с часове и все ще съм пропуснала нещо. С нея се запознахме край маса пълна с пелени за многократна употреба. Само няколко дни по-късно, тази жена имаше нова идея – да се постави кърменето в центъра на обектива, и на София. Изключително находчива идея. Всеки видял снимките ще се съгласи. И понеже Надя лесно печели привърженици на нас не ни беше никак трудно да приемем да популяризираме проекта „На светло“. Още повече, че рядко сме попадали на толкова вдъхновяващи фотосесии.
Надя има удивителната способност да остава "в сянка", но ние се сдобихме с един "папарашки" кадър, с любезното съдействие на Калина Серафимова.

Деница Медарска и десетмесечната Мелина, фотограф Калина Серафимова
Деница е докторант в Катедра „Реторика” с научни интереси в областта на политическата реторика.

„Няма закон, който забранява кърменето на обществени места, но и няма такъв, който го защитава.“

Дени Медарска е идеалният защитник на проекта. В края на краищата реториката е нейната сила. Толкова е аргументирана и ерудирана, че чак впоследствие забелязваш колко е красива.

Кърмещата майка трябва да има свободата да е майка навсякъде и да упражнява естественото си право да кърми детенцето си, където и когато то има нужда и пожелае. Това е необходима за едно общество свобода, защото би показала по-висока зрялост в разбиранията, измивайки закостенелите порядки, ограничения и консерватизъм. Следствието ще бъде спокойни майки-кърмачки и доволни и щастливи дечица. Няма закон, който забранява кърменето на обществени места, но и няма такъв, който го защитава. Необходимо е да се сeзират нужните институции в подкрепа на това естествено право на всяка майка. Няма нищо срамно в това да нахраниш детето си, където и да си, и да го стоплиш в прегръдките си, когато има нужда от това. Освен това, кърменето е един изключително красив акт и трябва да бъде уважаван и дори да се подхожда с възхищение към него.
Личната й история с кърменето започва трудно. Ражда със секцио, кърмата бавно „слиза“, първите дни храни дъщеря си само с капчици коластра: „Около мен имаше майки, които смятаха да не кърмят, защото в изкуственото мляко имало повече витамини. При нас кърменето е универсалното „лекарство”. С него „лекувахме” коликите, с него облекчаваме никнещите зъбки, с него я успокоявам, с него я приспивам. За Мелина това далеч не е само за задоволяване на глада, а много повече – връзката с мама, с топлата любяща гръд, която дава най-нежната любов. Затова никога не й отказвам тази любов, където и да се намираме.“


Биляна Симчева и четиримесечната Дария, фотограф Виолета Стоименова
Биляна е юрист.

„Промяната трябва да дойде от нас. Нека не си поставяме ограничения.“

Това е Феята на кърмачките. Толкова ефирна, че прилича по-скоро на картина, отколкото на жена от плът и кръв.
 
Каква е нейната мотивация да участва в проекта:
Желанието ми да бъда вдъхновение за кърмещите жени да излязат “на светло”, без да се крият с дечицата си в изолирани стаи или тоалетни, сякаш правят нещо срамно. Не бива да забравяме, че кърменето, макар и интимен акт между майка и дете, е всъщност хранене. А това, да нахраниш гладното си дете навън, когато то пожелае, е най-естественото нещо, което всяка от нас може да направи. Промяната трябва да дойде от нас самите - кърменето е нещо красиво и напълно нормално. Нека не си поставяме сами ограничения.

Сияна Янарова и Емилия, на 1 година и месец, фотограф Дени Кирилова
Сияна е фотограф и ретушист.

„Кърменето е естествено продължение на бременността“

Един поглед е достатъчен, за да установим кармичната връзка между двете дами от снимката.

Смятам, че кърменето е естествено продължение на бременността, но за жалост в днешно време, много майки не получават подходящата подкрепа и съвети, и то се проваля. В същото време има натиск от обществото против кърменето на публични места, то се е превърнало в табу. С участието си в този проект се надявам да успея да допринеса за промяната, от която спешно имаме нужда.

Пред мен никога не е стоял въпросът дали ще кърмя или не. Първите 1-2 седмици имахме леки проблеми със засукването и разранени зърна, но с помощта на консултант бързо махнах протекторите, които ползвах. Сега кърменето е нещо естествено и приятно и за двете ни. Ще се кърмим до естествено отбиване.

Руслана Стойнева, майка на три кърмени деца. Големите са на 19 и 14 години, а участничката във фотосесията е на седем месеца. Фотограф Калина Серафимова

„Емоцията от това, че сме се събрали в името на този проект, ме завладя напълно“

Роси Стойнева може да напише Книга за кърменето и никой няма да й оспори авторските права. В резултат на нейния „скромен“ опит на кърмачка, децата й растат здрави и без лекарства. Първото кърми една година, второто 6 месеца. А девойката, която не изпуска гърдата, вероятно също ще навърти сериозен стаж в сукането.

Никога не съм мислила да се снимам, докато кърмя, макар и да не се притеснявам, когато си храня бебето навън. Другото ми притеснение беше възрастта ми (Вие виждате ли възрастна жена на снимката?). Радвам се, че когато пристигнах на уговореното място, всички тези мисли се изпариха, емоцията от това, че сме се събрали в името на този проект, ме завладя напълно.

Теодора Стоянова и шестмесечната Калина, фотограф Виолета Стоименова

„Кърменето не е срамно!“

Теодора вече има прекрасен спомен – осъществената й мечта да запечата този красив момент – кърменето. Съгласете се, че си струва.

Беше забавно, запознахме се с други майки, открихме общи интереси в областта на бебеносенето и многократните пелени, беше и малко изморително, но моето момиче геройски издържа. Имаше група азиатски туристи, които ни снимаха, докато чакаме ред за индивидуалните фотосесии, просто бяхме шумна групичка майки с бебета.
Кърменето не е срамно и не трябва да се крием, за да го правим, уплашени от хорските предразсъдъци.

Яница Карамаркова  и десетмесечният Явор, фотограф Калина Серафимова

Вече знаем какво е кеф – да сучеш кръстосал крак върху крак, докато майка ти те кърми, подпряна на колоните на ЦУМ.

„Търся толерантността у хората“

Доста хора се обръщаха, за да видят какво се случва, имаше и такива, които цъкаха с език. Оказа се, че мъжете са по-толерантни от жените. Жени на възраст около 55-60 години гледаха лошо и мърмореха, имаше обаче баби на около 70, които се усмихваха. Имаше хора, които смятаха, че сме на сватба, и се снимаме, и питаха: „Къде е булката?“
Участвах, заради това, че нещо толкова естествено като кърменето е приемано за грешно, мръсно, срамно, че трябва да се прави единствено и само вкъщи, че не се спазвала етикеция (думи на свекърва ми). Търся и толерантност у хората, щом те могат да правят всичко навсякъде, защо да не може моето дете да бъде накърмено навсякъде. Защо голите цици са красиви, а работещите гърди не?

Симона Гецковска и Димитър, на 23 месеца. Симона е бременна в осмия месец (отново с момче). Фотограф Виолета Стоименова
Симона е финансист.

„Кърменето на обществени места е нормално, както е нормално гърдите да рекламират авточасти.“

За Симона участието във фотосесията е специален момент. Защото както казва: „ако детето се отбие, докато снимките бъдат публикувани, вероятно след това ще носят много носталгично чувство.“

Бях много щастлива, че мога да вдъхна малко кураж на някоя майка, която чува само как вреди и на двете си деца, ако кърми докато е бременна. Историята ми с кърменето е като всяка успешна история - трудно начало и "заживели щастливо" след това. В момента съм бременна в осми месец и кърмя вече почти двегодишния си син. Надявам се на тандемно кърмене и четири влюбено гледащи ме очички.
Ако успеем да покажем кърменето "на светло", с тази и още подобни кампании, в крайна сметка, хората ще претръпнат и ще го приемат за нещо нормално. Както са приели, че е нормално гърдите да рекламират авточасти.

Мартина Горанова и четиримесечната Михаела, фотограф Виолета Стоименова

Мартина е пич. Разбираш го и като я гледаш, и като четеш споделеното от нея.

„Ако помогнем поне на една жена да преодолее срама, значи сме успели.“

Кърменето ми започна трудно, но не защото нямах мляко, а защото имах прекалено много. Гърдите ми бяха постоянно препълнени, малката не можеше да изяде всичко, давеше се, защото направо ѝ се изливаше в гърлото и нямаше поза, която да не съм опитала, за да ѝ помогна. Когато я хранех, легнала настрани, млякото ѝ изтичаше през носа. Щом започна да спи повече от 3-4 часа нощем, се цедях по малко, за да не ѝ „избухвам“ в устата. Малко = около 100 мл от гърда, за по-малко от минута, с ръчна помпа. То нямаше много нужда да помпам.
Реших да се включа, защото си мисля, че има много майки, които се притесняват да нахранят децата си с най-полезното.. от срам. А няма нищо срамно. Интимен акт било.. нали всички ядем по заведенията и на улицата пред другите хора.
Ако помогнем поне на една мама да преодолее страха и хорското некомпетентно мнение с този проект, значи сме успели.

Вероника Флорова и осеммесечната Анастасия, фотограф Ренита Костадинова

„Кърменето на обществени места е нормално, колкото да си купиш баничка и да я изядеш навън“

Вероника има много поучителна среща в родилния дом. Тя предопределя избора й да кърми.

Първите дни, след като родих, макар че смятах, че съм достатъчно информирана, имах известни трудности. От страх, че бебето не успява да суче, му давах с шише адаптирано мляко. За късмет, случайно се заговорих с дамата, която приготвяше адаптираното мляко за бебета в родилния дом. Благодарна съм на тази жена с цялото си сърце, нейните думи ми подействаха изключително отрезвяващо. Това, което каза, беше много простичко – че не може да повярва как почти всички майки вземат шишета, а са млади, интелигентни и без здравословни проблеми. Попита ме дали искам да кърмя и ако е така, да забравя за шишето. Не зная как се казва, но пак ще повторя, че съм й страшно благодарна.
Обществото трябва започне да възприема кърменето на публични места като нещо нормално, както за всички е нормално да си купиш баничка и да я изядеш навън.

Руска Накова  и седеммесечният Николай, фотограф Дени Кирилова
Руска е юрисконсулт.

„Кърменето не е срамно или пошло.“

На тази майка й потръгва с кърменето, защото синът й упорито отказва шише.

Идеята на проекта страшно ми допадна, защото на мен самата ми трябваше време, за да добия смелост да кърмя на открито. В началото ми беше много неудобно да кърмя навън, благодарение на приятелка, започнах да се покривам с шал и да търся уединени пейки. Сега нямам никакви притеснения, щом синът ми е гладен, има право да се нахрани.
Надявам се, благодарение на проекта, повече жени да добият този кураж, защото кърменето не е срамно или пошло, а ние не сме някакви извратенячки, които се показват или парадират с това.

Кристина Павлова и Кристиян на година и 10 месеца, фотограф Ренита Костадинова
Кристина е еколог, практикува привързано родителство, интересите й са свързани с природосъобразното отглеждане на детето и емпиричното общуване.

„Аз кърмя навсякъде!“

Когато дойде нашия ред за снимки, синът ми реши, че ще суче само 1-2 минути и ще спре, за да продължи с игрите. Забавно беше и с общата снимка, на която трябваше всички майки да кърмим с лявата гърда, а на моето момче му се сучеше само от дясната. 
Аз кърмя навсякъде! Дори последното ми доста атрактивно кърмене беше на касата, в един от магазините на голям столичен мол, докато чаках да дойде моя ред. Нуждите на детето са си най-важни и това трябва да бъде прието за нормално. С тази фотосесия искаме да покажем на всички, не само на майките, а на цялото ни общество, че да кърмиш детето си на обществено място не е срамно, грозно или гнусно, а нещо съвсем естествено, дори и красиво!

Елица Маринова и десетмесечния Боримир, фотограф Виолета Стоименова

„Кърменето е любов!“

Освен, че беше забавно, беше и някак бунтарско. Кърмих на средата на голям софийски булевард, готино. Чувствах се силна.

Имам скромен кърмачески стаж - 10 месеца. Първо детенце ми е. Малко трудно начало, но с упоритост и желание, всичко се нареди. Кърменето ни спасява от някои луди моменти: на безсъние, опънати нерви, колики, растеж на зъбки. Бързо е, лесно е и ни сближава. Кърменето е любов. Всички знаем, че има хора, които не са настроени положително. Искам това да се промени, искам хората да приемат кърменето за нещо нормално и естествено. Не искам майките като мен да се притесняват да нахранят детето си. Затова участвам.


Михаела Божанкова и деветмесечният Светозар, фотограф Дени Кирилова
Михаела е собственик на списание „Препоръчано“.

„Някои мислеха, че протестираме за нещо.“

Раждах със секцио, защото имам вроден проблем с краката и нямаше как. Близо 24 часа бяхме разделени с бебчо и го бяха хранили с шише, което не ми даваше мира. От момента, в който ми го дадоха, до изписването от болницата, всяка свободна минутка го слагах на гърда, понякога висеше в продължение на два часа. Сблъсках се с много проблеми, но аз следвам майчиния си инстинкт и той не ме е подвел досега. Кърмим се на поискване вече 9 месеца и заедно вървим напред. Ние сме страхотен екип!

Никой няма право да „скрива“ майката-кърмачка. Рано или късно ще променим нагласата, рано или късно ще се върнем към природата си, без да се сочим с пръст. И това е прекрасно!

Калина Серафимова, майка на Симеон, на 4 години и 9 месеца, и Елица на 1 година. Фотограф Антония Чепишева - Тонита
Калина е един от фотографите на проекта.

„Беше истинско предизвикателство!“

Мисля, че подобна сесия не е правена в България, докато сред световните фотографи има не един пример за подобно разчупване на стереотипа. Затова и приех идеята много присърце.
Беше доста стресиращо, защото в рамките на час и половина, преди да се стъмни, трябваше да снимам 12 двойки „мама и бебе“.
Още през миналата година стартирах подобен проект с друга колежка-кърмачка и си правим взаимно тематични сесии през различните сезони.

Синът ми е кърмен до 2 години и 7 месеца. Както обичам да казвам, той можеше да спре и по-рано, но аз - не. Имахме много трудно начало, почти месец той отказваше да засуче, но аз бях твърдо решена, че ще го кърмя. Дъщеря ми засука веднага, след като я поставих на гърдите си, което беше най-голямото ми облекчение. Стига да не ме саботира, и да се откаже сама, и нея планирам да кърмя поне 2 години.
Поглеждайки назад, това са най-хубавите ни моменти с децата - сами и гушнати!

Снимка на Ренита Костадинова

Ренита Костадинова е майка на седеммесечния Алекс
Ренита е един от фотографите на проекта, занимава се и с маркетинг. 

„Идеята повече майки да имат увереност да кърмят дечицата си ми носи хубави емоции.“

Снимачният ден беше слънчев, а по време на фотосесиите, освен че из въздуха витаеше обич, беше и много забавно, и пълно с усмивки и положителна енергия. Реших да експериментирам, отидох при едни младежи и ги попитах дали биха се включили в проекта ни. Всички се справиха чудесно и на снимките изглежда сякаш се познават отдавна и приемат кърменето за най-естественото нещо на света, каквото всъщност е.
С моя дребосък преминахме през най-различни премеждия, но въпреки всичко се справяме успешно. Именно проблемите с кърменето ни срещнаха с Надя, която е и мой консултант по кърмене.
Когато си млада кърмеща майка, всичко свързано с бебчета те вдъхновява. Идеята повече жени да имат увереност да кърмят дечицата си ми носи хубави емоции.

Водеща снимка: Дени Кирилова

Още вдъхновяващи истории за майчинството можете да прочетете в Бебе се прави с любов, а не по задължение, Майките не са втора категория и Майките също сънуват.

Ангел и Клетника

Автор: Джан Ерджан Сали, 15г., Шумен - победител в групата до 18 години

- Моля за милост! – казваше през две минути един стар човечец. Беше обут с разкъсани обувки, подкърпен многократно панталон и посивяла и размачкана риза. Нямаше нищо друго. Седеше на голата земя и протягаше ръце, за да моли за пари.

- Хей, банда, вижте го този! – извика на другарите си едно момче на около седемнадесетгодишна възраст.

Групичката се приближи до мъжа и го погледна подигравателно.

- Защо не се захванеш да работиш нещо, вместо да просиш на улицата? – попита един от тях.

- Защото вече съм стар и нищо не мога да работя. Никой не ме ще за работа. – отговори кротко стареца. – Вие сте облечени богато. Вероятно имате и някой друг лев. Аз си нямам нищо. Моля ви, помогнете.

- Да, бе, да! Защо да ти даваме? Да бе станал човек на времето, старче! Но хайде, от нас да мине… – каза единият и протегна ръка, присви пръсти, сякаш ще даде нещо, но когато старецът понечи да поеме „монетата“, младежът взе от шепата на мъжа и малките стотинки, които имаше.

Просякът погледна пред себе си и заплака тихо. Държаха се лошо с него доста често, но все пак не можеше да свикне. Всеки път нещо го притискаше в гърдите и го душеше.

След групичката се показа едно момче откъм насрещната улица. То беше по-младо. Вероятно на петнадесет. Добре облечено като предишните, но по-различно…

- Добър вечер, господине! – каза момчето. – Ето заповядайте.

Сложи монета от един лев в шепата на стареца.

- Благодаря ти, момко!

- Не му давай пари, бе! После ще отиде да си купи цигари и алкохол с тези пари… - подвикна групичката на момчето, но той не ги чу.

Старецът пак заплака. Като го видя, на момчето му се сви сърцето. Отиде до един магазин и купи храна за себе си и за мъжа. Седна до него и му подаде храната. Просякът заплака по-силно, но все така тихо.

- Всички ми се смеят… сякаш аз не съм човек, а някакъв отпадък от обществото. Това е първият път, когато някой се държи така мило с мен. – каза той и хвана ръката на младежа, за да го целуне, но младежът си дръпна ръката. - В този град живеят около 2000 души. Ежедневието им е просто – от работа към вкъщи и обратно. Могат да си позволят да работят. А всъщност се оплакват от това. Доста често не оценяват онова, което притежават. Глупци. Има и такива, като мен, които не могат да работят, а тлеят по прашните сенки на дърветата за няколко стотинки. Всеки ден, без почивка. Няма пари за лекар, няма пари дори за хляб. А аз съм болен, момчето ми. Но ти синко, учи. Учи, та да станеш човек, а не да тлееш по улиците зиме и лете.

- Ще уча… - каза момчето като стана от мястото си и тръгна бавно, размишлявайки върху онова, което каза мъжът.

- Между другото аз съм Клетника – каза усмихнато стареца. – Поне така ме наричат минувачите.

- Приятно ми е. Аз съм Ангел. – отвърна момчето.

- Ангел, наистина! – прошепна мъжа на себе си.

- Толкова мъка за няколко стотинки. Един Господ знае какво е през зимата… Дано повече хора да му дават пари. - прошепна на себе си момчето.

И отмина. Всеки път, когато минаваше покрай него му даваше по лев. А Клетника се усмихваше. Толкова щастие, породено от едно левче, мислеше си Ангел всеки път, когато виждаше усмивката му. Но може би не беше само левчето…

Моят разказ за доброто

Автор: Милена Русева,15 г, Пловдив

Ние живеем в 21 век. Векът на свръхтехнологиите, комуникациите. Векът, в който всичко се развива с неописуема бързина. В забързаното си ежедневие, ние понякога ,,забравяме“ да бъдем добри, да казваме на близките си колко ги обичаме, ,,забравяме“ уважението и вежливостта. Неща толкова малки и незначителни, но достатъчни да променят светогледа на човек. Нека се замислим какво би ни струвало, ако помогнем на човек в беда. Нищо, нали? Но от това може да зависи целия живот на индивида.

Тази случка стана на скоро, докато се разхождах с приятели. Имаше един мъж, който стоеше в дъжда. Хората бързаха и никой не го забелязваше. А може би са го видели, но устремени към целта си, не му обръщаха внимание. Човекът беше сляп и се надяваше на хорската милостиня. Мъж, седящ на мократа земя, без чадър, храна и може би дом, в който да се приюти. Неговата надежда е била в дребните монети, които хората, от време на време, пускат. След известно време, покрай него премина една жена. Тя видя неговия зов за помощ: ,,Сляп съм. Моля, помогнете“. Жената, трогната от нещастието, взе картона ,обърна го и написа :,,Днес е красив ден, но аз не мога да го видя“.

На пръв поглед, жената не е направила нещо огромно, не е загубила време и ресурси, но всъщност тя промени целия живот на пострадалия. От този момент почти всички минувачи започнаха да му помагат. Няколко дни по-късно, добрата жена отново отиде при човека. Когато той я позна, веднага я попита какво е написала, а тя просто каза :,,Същото, но с различни думи“. Мъжът й беше безкрайно благодарен и много се развълнува. Това ни показва, че добротата е език, който глухите могат да чуят, а слепите да видят.

Ето един пример, който ни учи, че преди да бъдем всичко останало, ние сме хора и като такива сме длъжни да си помагаме един на друг. Трябва да имаме уважение към всички, без значение пол, възраст, националност или социално положение, защото животът се променя с всяка секунда. В момента може да бъдем добре, щастливи, в изгодна позиция, но никога не знаем какво предстои и ако всички се обединим, то тогава и най-лошото няма да е толкова пагубно.

Ние трябва да се стремим към усъвършенстване, към доброта, защото все пак всички сме смъртни, един живот живеем, който е твърде кратък, за да позволяваме на лошото настроение да ни завладява. Не трябва да забравяме, че светът е пълен с добри хора и ако не срещнем такива, то ние да сме едни от тях.

Огледай се

Автор: Пламена Димитрова, 16 г., София

Гледах втренчено розата в ръката си. Прокарвах пръсти през бодлите и.  Купих я за момичето, с което имам среща.  Помирисах кървавочервеното цвете и си мислех, колко е красива дамата ми. Седях прегърбен на пейката и спокойно чаках появата и. Секундите се превръщаха в минути, а минутите в часове. Нервно клатех крака си и през минута поглеждах часовника. Тя не се появяваше. Оглеждах се за нея, когато нещо привлече вниманието ми. Това бе мъж над петдесетте с набола брада и шапка, криеща очите му. По тялото му се спускаше дълъг и голям за размерите му черен шлифер на петна. Човекът беше очевидно беден, а може би дори и бездомен. Стоеше до кофите за боклук. Държеше в ръце напечатани листи и се опитваше да ги подреди. Бавно се наведе и взе корица на книга. Сложи я над листите. Това беше жестоко разкъсана книга. Бездомника внимателно и грижливо я подреди. Оттук смътно виждах корицата. Мисля, че беше нещо на Шекспир. Мъжът извади хапка хляб от кофата, който бързо излапа. Не можех да откъсна поглед от него. Начинът, по който държеше книгата - сякаш беше безценна. Начинът, по който я събра. Изведнъж човекът тръгна нанякъде. Пресече бавно улицата и влезе в голяма книжарница. Не знам защо, но го последвах. Притичах през улицата и влязох след мъжа. Затворих вратата след себе си и отидох да разгледам книжарницата, като хвърлях по едно око на бедния човек. Той замислено прокарваше ръка по книгите и ги гледаше с възхищение. Видях го да взима една доста дебела книга и да сяда на едно малко столче, оставено за клиенти. Човекът седна и се зачете. Сега можех спокойно да го погледна. Държеше с треперещи ръце книгата, прекалено близо до очите си бих казал. Беше седнал толкова свит, че се чудех как не е паднал от стола. Спокойно четеше няколко минути докато не се появи красиво момиче, работещо в книжарницата.

- Ще купувате ли нещо? - рязко го изкара от книгата.

- Ами....Аз...не - притеснено каза човека.

- Тогава ще Ви помоля да напуснете - бързо изхвърли думите от устата си.

- Само исках да почета малко. Не може ли? - тихо и притеснено попита.

- Съжалявам, но не - натърти всяка дума, а аз свих ядосан юмруци.

Бедният мъж стана и остави внимателно книгата на мястото и. Мина покрай мен и излезе от книжарницата. Момичето се обърна, а аз останах в потрес. Това беше красивото момиче, което чаках. Това бе момичето, за което купих роза. Това бе момичето, което чаках часове. Тя изгони човека. Тя беше жестока под красивата си външност. Като една роза с бодли. Погледнах розата в ръката си. Голяма част от дръжката и беше изцапана от кръвта ми. Толкова силно съм стискал юмруци, че бях забил бодлите в себе си. Вдигнах поглед към рафта с книги и взех книгата, която четеше мъжа. Обърнах да видя цената и, а след това извадих останалите ми пари. Щяха да ми стигнат. Запътих се бързо към касата. Подадох книгата. Момичето, което ми върза тенекия, не ме поглеждаше.

- Добър ден. Ще искате ли торбичка? - възпитано попита.

- Не - рязко казах, а тя изненадано погледна към мен.

- Ъъъ, аз сега тъкмо тръгвах към теб. Съжалявам, че закъснях. Изчакай само да се преоблека - притеснено заговори.

- Минаха четири часа. Няма значение. Видях какво направи с бедният човечец - казах през зъби.

- Аз... Трябваше да го изгоня. Тази роза за мен ли е? Много си мил - изведнъж смени темата.

- Вече не - оставих парите на касата, взех книгата и хвърлих розата в кофата на  книжарницата.

- Чакай - чух на излизане, но вече беше късно.

На отсрещният тротоар видят мъжа, седнал на земята, облегнал се на кофите. В ръцете си държеше онази разкъсана книга, която събра. Пресякох и отидох до него. Той ме погледна от ниско. Накара ме да се почувствам сякаш съм нещо повече от него. Затова бързо клекнах до него и му подадох книгата.

- За Вас е господине, видях, че я гледате - усмихнах му се.

- Господи! - хвана се за главата. - Как да ти се отблагодаря, синко? - не можеше да повярва.

- Никак, за Вас е - подадох му ръка, а той трудно се изправи.

- Благодаря ти, синко - трепереше гласът му.

Седнахме на една пейка и се разговорихме.

- Как изпаднахте така, изглеждате образован и умен човек, а и видях, че имате отношение към книгите? - полюбопитствах

- Някога бях учител по литература. Имах семейство и дом - насълзиха му се очите. - Години по-късно жена ми почина от рак, а синът ми замина в чужбина. Искаше да избяга от всичко, което му напомня за нея и го разбирам - преглътна тежко. - Аз се пропих и изиграх всичките си пари в казино - засрамено изрече.

- А сина Ви, не знае ли в какво положение сте тук? - притеснено попитах.

- Знае, но ме мрази, заради случилото се с майка му - продължаваше да ми разказва тежкият си път.

- Не е прав - стиснах ръката му.

Сега седя в подреденият си хол и чакам госта си. Масата е готова. Предвидливо съм сложил топли сандвичи и горещ чай. В хола е и огромната ми библиотека. Откакто се запознах с учителя - господин Димитров. Всяка събота се срещаме. Той идва в нас. Сядаме на маса. Обядваме и обсъждаме книги и аз му давам всеки път няколко мои книги по негов избор, които да чете през седмицата. Цяла седмица чакам срещата си с него. Толкова е мъдър и уча толкова неща от него. Тъжно е, колко хора имат семейство и дом без да се замислят какво имат. Иронично е, че повечето богати хора са глезени, но глуповати, а има толкова умни хора по улицата - без покрив над главата си.

Звънецът ме изкарва от мислите ми. Запътвам се към врата и отварям. Виждам усмихнато му лице на прага ми. Облечен е в мое старо палто, което му е по мярка. Това ме прави безкрайно щастлив.

- Здравейте, господин Димитров - усмихвам се топло.

- Здравей, синко - прегръщаме силно.

Сядаме на масата и започваме да обсъждаме тазседмичните книги. Похапваме и пием чая си.

- Знаеш ли? Ти си синът, които нямам - казва сигурно. - Благодаря ти, че те има.

- Моля Ви, сега Вие сте семейство за мен! - изричам самата истина и изпивам последната глътка чай.

В името на доброто

Автор: Лора-Мария Дамянова Дамянова, 15г.

Всяка година ходя на Созопол при моя вуйчо Иван в неговото заведение и с всяка изминала година се запознавам с нови и нови хора. Почти се запознах и с лицето на смъртта...в името на доброто.

През един слънчев летен ден отивах за пореден път към ресторанта, разположен на плажа. Прогнозата за времето вещаеше денят да е прекрасен за плажуване, затова се бях подготвила да съм на плажа цял ден. Побеляла от дебелия слой слънцезащитен крем, реших да надзърна какъв цвят е флагът преди да вляза в ресторанта. За щастие, над спасителната кабинка гордо се вееше зелен флаг. Това значеше нова възможност да намеря слънчевите си очила, които изгубих няколко дни по-рано! Бях голям инат за тези слънчеви очила и продължавах да ги търся, нищо че всички около мен ме убеждаваха, че е невъзможно да ги намеря. Знаех, че те ме чакат някъде там.

Влязох в ресторанта и там ме посрещна вуйчо, който също като мен се беше подготвил за малко плаж. Взехме си хавлиите и се насочихме към един плажен бар, срещу който водата беше най-чиста. Той беше собственост на негов приятел, Петър. С него се запознах предишната година и историята му ме вдъхновява и днес. В деня, в който го видях за първи път, той дойде в ресторанта. Той и вуйчо ми вече се бяха запознали. Огромно впечатление ми направи един златен медальон, който беше увиснал на врата му. Петър забеляза, че съм втренчена в бижуто му, и затова ми го показа. В златното кръгче се криеше снимка на една усмихната жена и едно очарователно малко момиченце. Той ми каза, че това са жена му Таня и дъщеря му Мария. Тъй като и моето име е Мария, се заинтересувах дали дъщеря му е кръстена на някого. Оказа се, че тя е кръстена на Дева Мария, също като мен. Петър се усмихна широко, дояде супата си и се насочи към плажа. След като той си тръгна, реших да попитам вуйчо за него. Оказа се, че той е дошъл чак от Хасково, за да отвори този бар. В родния си град той е бил барман, но след много години е решил, че семейството му заслужава повече от една мизерна двустайна панелка и затова взел всичките си спестявания и се отправил към Созопол. Тук той дал всичките си пари за бара и започнал да работи цял ден и цяла нощ. В началото вуйчо му е давал безплатна храна, защото не е искал да оставя Петър да гладува. А той е правил всичко това в името на своето семейство.

Влязохме в бара и там срещнахме нашия приятел Петър. Той много се зарадва да ни види и, докато се осъзнаем, вече държахме по един сладолед и лимонада. Отправихме се заедно с Петър към плажа, където той ни беше запазил едно прекрасно място, далеч от навалицата. С вуйчо опънахме хавлиите и легнахме, за да се попечем на слънцето. След известно време ми стана много топло, затова влязох в морето, екипирана с плувни очила в пореден опит да намеря слънчевите очила.

След дълго, но неуспешно търсене по дъното, излязох от водата и се насочих към двамата плажуващи. Те не влизаха в морето, защото не можеха да плуват. Петър изпитваше ужас от водата и влизаше само да глезена. Дистанцирането от морето беше и причината да са толкова изгорели. Колко щях да им се смея после!

За съжаление, нямах възможността да вляза отново във водата, защото задуха силен вятър и над плажа се надвесиха черни облаци. Смениха зеления флаг с червен и се наложи с вуйчо да се върнем в ресторанта. Сбогувахме се с Петър, който беше червен като домат и имаше бяло кръгче върху гърдите заради медальона. Никога не го сваляше. Преди да тръгнем, той ни съобщи с усмивка, че на следващия ден ще си ходи в Хасково, за да види жена си и дъщеря си. Зарадвах се и му заръчах да им прати много поздрави. Малко след това спасителите събраха шезлонгите и си тръгнаха, защото беше време плажът да затвори.

Седях на терасата на ресторанта и гледах морето. По едно време видях нещо да се движи във водата пред бара на Петър. Имахме бинокъл и с него погледнах странното явление. Оказа се дете. Давещо се дете. Докато вуйчо ми звънеше на бърза помощ, видях във водата и друг човек - Петър. Беше пренебрегнал неспособността си да плува в името на един невинен детски живот. С ужас гледах какво ще се случи. Молех се и Петър, и детето да оцелеят. Но уви. Петър подаде ръката си на давещото се дете, но то се беше оказало в силен водовъртеж и го завлече в дълбините на морето. Секунди след това видях силуетите на спасителни лодки и чух сирените на идващи линейки.

Извадиха Петър и детето от водата и веднага ги откараха в болницата. С вуйчо вече бяхме на мястото на ужасната трагедия, което преди свързвах с най-невероятните си спомени. Питахме един от спасителите дали те са добре, но той ни отговори, че на този етап няма как да се знае точно тяхното състояние. Погледнах към морето и на брега видях нещо да блещука. Приближих се и с учудване видях изгубените си слънчеви очила. Течението от спасителните лодки ги беше издърпало до брега. За слънчевите очила се беше закачило нещо златно- медальонът на Петър. Отворих кръгчето и с насълзени очи погледнах усмихнатите лица на Таня и Мария.

С медальона в ръце последвах вуйчо до болницата. Искахме да разберем какво е състоянието на Петър и детето, но лекарите ни повтаряха да се успокоим и да почакаме. И така седяхме на една пейка пред отделението. През това време родителите на детето се появиха, а ние се обадихме на съпругата на Петър, за да й съобщим за случилото се. Тя и Мария тръгнаха насам. След близо час, докторът излезе през бялата врата... Беше усмихнат! Петър и детето бяха живи и в много добро състояние. Спешният екип дошъл навреме преди да се случи най-лошото. Всички си отдъхнахме, а аз отново отворих медальона...този път с усмивка!

Отново се обадихме на Таня, а от телефона се носеха радостни възгласи. Скоро след това тя и Мария се появиха, като изглеждаха едновременно щастливи и притеснени. След като говориха с лекаря, той ни позволи да видим Петър. Той грейна, когато видя семейството си, и радостно ни поздрави, сякаш нищо не се е случвало. Аз се приближих до леглото и извадих от чантичката си медальона. Очите на Петър се насълзиха, както и моите, но той ме потупа по рамото и ми благодари…

 След като изписаха Петър от болницата, семейството на детето покани всички ни на парти по случай добрият развой на иначе ужасните събития. Те имаха вила на скалите с огромен басейн. Прекарахме си страхотно! Аз носех намерените си слънчеви очила, които за мое учудване не бяха надраскани от пясъка. Може би всички сме имали късмет на този ден…

В момента спасеното дете е състезател по плуване - случката го амбицирала да започне да ходи на плуване и сега жъне успехи. Петър остави бара на плажа и отвори бар в тропически стил в Хасково. Това се хареса на хората там и сега Петър дори и не си помисля да се върне на морето, далеч от семейството си. Той, Таня и Мария живеят в уютна къща, покрита с цветя и плодове от надвесилите се дървета. А аз и вуйчо с усмивка си спомняме случилото се и сме благодарни на Бог, че не ни сблъска със смъртта…

И сигурно много хора си задават въпроса дали си заслужава да застрашиш живота си в името на доброто...Петър ми доказа, че си заслужава!

В памет на Пламен Тодоров, починал след опит за спасяване на давещо се дете пред бар “Под прикритие”, Созопол. Един подвиг, който трябваше да има щастлив край…!

Без начало и без край

Автор: Мадлен

Изтрих много изречения и през главата ми минаха много различни думи, но реших да започна така.

Добро. Дума, асоциирана с удовлетворяващи и вдъхновяващи случки. Случки, които оставят трайна следа в паметта на човек и трудно се забравят. Случки, за които често разказваш. Случки, които се стремиш да срещаш по-често и се обграждаш с хора, които биха могли да ги повторят. Случки, които ти се стараеш да повториш и на свой ред да вдъхновиш някого, така както и ти си бил вдъхновен от нечия постъпка.

За доброто може да се напише колкото много, толкова и малко. Трудно е да определиш нещо като добро, тъй като зад всяко дело, може да стои скрит замисъл. Трудно е да прецениш хората от първия път, но пък и усещаш, щом някой е искрен и има добри намерения. Не познавам много хора и дори...трудно може да се каже, че познавам света. Но пък познавах човек. Истински човек, който не се страхуваше да постъпи правилно. Не се страхуваше да докаже, че доброто не побеждава само по филмите и приказките...

Добро. Малките неща изграждат големите хора. Малките неща, които се крият дори под едно пренебрежително: “Ще те оставя да победиш” от детството или “Нека ти да си правият”, защото дори зад това се крие човечност и скрита вяра, че следващия път ще мотивираш противника си и ще го накараш да се бори в първия случай, а във втория отстъпваш малко от собственото си достойнство, за да не създадеш излишен спор и дадеш на противника си крачка напред.

Малките неща от детските години като: “Ще закъснеем заедно”, “Виж моето решение”, “Следвай стъпките ми”, “Аз бях, а не той”, “Влизаме заедно или никой не влиза” и от зрелите години: “Аз ще платя сметката”, “Нека те почерпя”, “Мога ли да помогна с нещо?”, “Имаш ли нужда от нещо?”, “Как мога да ти бъда полезен?”...

Там където има малки хора, има и големи. Така и освен малките добродушни дела има и големи дела, извършвани от хора с много опит. Хора, които са се разделяли с част от себе си, за да направят нещо малко за някого другиго. Такъв човек познавах и аз. Дори е трудно да се каже познавах, тъй като животите ни се развиваха по различни времена на този свят и много малко време ни бе отредено, за да прекараме заедно, и да имаме възможността да изживеем този наш “общ период заедно”, както трябва. Но я познавах и прекарах достатъчно дълго време с тази жена, за да мога да твърдя толкова уверено за нея всичко, което ще кажа.

Една жена. Дори да я нарека “една” не е достатъчно. Тя не бе една, тя бе Жената. Една истинска жена, не като измислените жени, гримиращи се, гласящи се, купуващи си от скъпи, по-скъпи дрехи. Без ценностна система. Само и единствено цели за постигане на заветната фигура и лицето на някоя киноактриса. Тази жена обаче олицетворяваше всичко женско и притежаваше всички качества, които една истинска и уважаваща себе си жена би искала да носи в себе си.

Да изброявам нейните качества е трудно, защото те са много, а и колкото и книги да съм прочела през краткия си живот, ще ми бъде трудно да извадя точните думи, които биха я описали с пълна точност. Дори повечето хора, които я познаваха биха ме спрели тук и биха казали, че няма точни думи за нея, защото тя бе истински човек, като ангел, пратен на земята, за да раздаде всичко от себе си и накрая да се отиде спокоен, че е извършил всички задачи на Земята.

В разказа си за доброто много хора биха говорили за филми и приказки. За чудесата и добрите дела, които са извършвали определени герои. Може би някои биха твърдели съвсем друго – че доброто не съществува в реалния свят, а само във фантазиите на хората. Но тук грешат. И наистина много се лъжат. Защото аз имах честта да познавам един човек. Човек, който с всички сили разбиваше клишето, че доброто на този свят не съществува, или ако съществува – то се среща в минимални количества.

Какво е нужно, за да покажа и разпространя добротата, която аз опознах, покрай тази жена? Жената, която никога няма да забравя и към която ще се придържам като идол, чийто пример да следвам през живота си.

Помня прекалено малко, за да разказвам от личния си опит, но помня достатъчно, както и лични, така и чужди истории, разказвани от развълнувани хора, които винаги се разчувстват, когато се спомене нейното име. И единственото, което ще спомена за нея е името и, а именно – Мадлен, д-р Мадлен С.. Име, леещо се от устата, излъчващо приятното усещане за уют, топлина и близост. Близост, която не би открил в никой друг. Тя бе близка с всички или поне се стараеше, доколкото останалите и позволяваха. Защото където има Големи хора има и малки хора.

Нека започна така. Да приемем, че съм била едно осъзнато дете около седемгодишната си възраст. От седем до четиринайсет годишнината си, помня как във всеки един момент тя бе до мен. И телом, и духом, тъй като не живеехме заедно. Подкрепяше ме постоянно, споделяхме си. Споделях и неща, които не споделям и с родителите си досега, тъй като тя имаше специално излъчване, тя вдъхваше на човек доверие и който и се доверяваше не оставаше излъган. Тя бе човекът, който скрепяваше семейството ни, тя бе пазителят на “бащиното огнище”.

Единствена по рода си. На 24-ти срещу 25-ти август, 2002 година, в късните часове на нощта и рано сутринта, жена, бременна в деветия месец получава сигнал, че ражда. Всичките и близки са около нея и някои от тях не искат да притесняват доктора в този късен час, а и не стига, че е лято и той може да си почива. Но те не осъзнавали, че ситуацията била на живот или смърт. За тяхна радост Мадлен била там, била сред близките. Отворила уста и казала, че ще се обадят на доктора веднага и ще отидат в болницата веднага. Така и станало. Часове по-късно, благодарение на нея два живота били спасени – моят и на майка ми. След раждането обаче останалите близки си отиват, тъй като “голямото раждане” вече било свършено и оттук нататък грижата е на майка ми. Но Мадлен и тук не спряла. Всеки ден била до майка ми и до мен и се опитвала да ни помага с каквото силите и позволяват, тъй като и възрастта и трябва да се има в предвид. Водила ме по всякакви лекари, за да се установи накрая, че съм напълно здрава. Тук е моментът да спомена и мъжа на Мадлен – А., който отивал на много далечни разстояния, за да ми осигури мляко, нужно на всяко новородено бебе, тъй като моето не било толкова лесно осигурявано, колкото на останалите новородени...

И така...да прескочим няколко години и да стигнем до седемгодишната ми възраст. Първи клас. И тя присъства на моя първи учебен ден. Още от първия миг, тя знаеше дори беше убедена, че аз ще съм отлична ученичка, че ще съм “първенецът на класа”, както казваше – и така и стана. Не я разочаровах никога. Дори в първите години тя ми проверяваше домашните, даваше ми допълнителни задачи, грижеше се да не оставам назад и никога не останах. Седем години продължих да уча в същото училище и след седми клас отбелязах най-високата оценка на Националното Външно Оценяване по български език в цялата история на училището. Ако го бе видяла, щеше да плаче от радост, така както аз плача, докато пиша нашата история.

И така след като първи клас мина, аз и Мадлен за първи път излязохме от София и отидохме някъде другаде заедно, съвсем сами, без никой друг, който да ни пречи да се забавляваме по нашия си начин. Едни от най-хубавите ми моменти с нея. Така продължавахме да отиваме на същото място, всяко лято след училище, цели седем години. Докато бях с нея през това време се убеждавах какъв истински човек е тя. Удивлявах се от начина и на говорене и разбиране за нещата. Сприятеляваше се толкова бързо с хората около нея и винаги намираше тема за разговор. Въпреки, че държеше на собственото си мнение, бе склонна да изслуша чуждото и да се съгласи с него, ако то бе по-правилно. Хората я обичаха и им беше изключително приятно да общуват с нея, а на мен още по-приятно да слушам историите, които им разказваше. Тази жена имаше памет на компютър и знаеше толкова много истории от личния си опит, които споделяше с околните. И така времето отминаваше и с всяка следваща година осъзнавах колко специална е тя.

Втори клас, трети клас, четвърти клас, пети клас, шести клас... Годините минаваха и няма и един момент, в който да кажа, че не е била до мен. Винаги беше там. Винаги ми помагаше, винаги ме успокояваше, когато някой ми се караше. Винаги “дърпаше ушите” на родителите ми, ако ме ядосаха. Тя бе единствената, която винаги “бе”, “е” и “ще бъде” на моя страна. Човекът, на когото винаги се опирах, ако имах някакъв проблем или някакво притеснение. Никога не ми повиши тон, никога не ми се скара. Стараеше се да ме накара да разбера кое е правилно без да създава излишно напрежение. Тя бе истински ангел във всяко отношение. Записа ме на хиляди уроци и на много места, които посещавах, едно, от които бе пиано, за което и до днес съм и благодарна, защото това бяха първите ми стъпки и основата към едно от най-любимите ми занимания и до днес – музиката. И както в някои други човешки съдби, нейните не бяха “болни амбиции”, а съвсем оправдани. Бях записана само на места, на които ходех с желание и където продължавах да бележа успехи.

Дойде обаче и седми клас, 2016 година. Накрая на учебната година ме очакваше Националното Външно Оценяване. Цяла година не спрях да уча, всеки ден учех и си спомнях как тя ми разказваше, че е изяждала учебниците и с кориците. Това ме вдъхновяваше още повече за успех. Това са Големите хора. Хората, които те вдъхновяват да направиш нещо за себе си и за околните. Доктор Мадлен С. е била зъболекар, много преди да се родя, и си остана добър лекар, който всички пациенти помнят с добро и често я спираха по улицата и я питаха дали наистина е тя, като и показваха пломбите останали от далечното време, когато ги е направила точно тя. Личното и състояние обаче също беше тежко, бяха и направени много тежки операции, точно в годината на моето раждане и съжалявам, че не можах да я опозная преди да и направят тези операции, защото тогава тя е била в разцвета си. Точно ден след смъртта на нейната сестра близначка – А., 2017 година, което се падаше денят след Нова година – тя знаеше. Никой нищо не искаше да и казва, защото щеше да се разстрои изключително много, но тя знаеше. Няма да забравя как поиска да и се обади и да я чуе, но щом ние я спряхме с някакви оправдания тя попита: “А. умряла ли е? Не е жива, нали? Не ме лъжете”. И тя прие истината тежко. След като я разбра обаче здравословното и състояние доста се влоши. Помня как всяка вечер се молех за нея, молех се на следващия ден да се чувства по-добре. Не исках да ме изоставя толкова скоро, но беше неизбежно. Денят, в който ни остави, изпълнила мисията си на този свят и се върна при Господ, като един от ангелите му, настъпи. Месецът бе април, точно пет месеца преди рождения ми ден. Месеци преди това се бях явила на втори кръг от олимпиадата по химия, където не ми достигна малко, за да се класирам на трети кръг. Тя се гордееше. А няколко дни преди този ден отидох на едно състезание по химия, за което после и разказах. Така и не успя да разбере отличния ми резултат, от който получих диплома от Природо-математическата гимназия и възможността да уча там, без да държа изпит. Но въпреки това знам, че е видяла и се е гордяла с този мой успех. Но аз не бях щастлива... В онзи нещастен ден, помня как постоянно учех и към пет часа следобед си помислих да и се обадя, но после се улисах в задачите и не успях. Същата вечер, когато гледах телевизия, баща ми влезе в стаята. Момент, който ще помня цял живот. Той влезе и забелязах зачервените му очи, от които все още капеха сълзи. Тогава разбрах. В онази милисекунда, в която го видях разбрах какво е станало и го чух как в следващия момент ми го съобщи. Аз ревнах и цяла вечер не можах да мигна. Плаках толкова много и толкова силно, че на другата сутрин гърлото ме болеше, а торбичките под очите ми бяха страшна картинка. И въпреки това на следващия ден сама поисках да ида на училище, за да не изпусна нещо важно, така както и тя би пожелала да направя. Помня как цял ден прикривах очите си и никой нищо не забеляза, а и аз самата не исках да демонстрирам нещо подобно пред останалите или да парадирам с трагедията си, както правиха повечето от съучениците ми, за да си просят съчувствие. Не исках никой да знае нищо и никой не разбра. Миналата година на рождения ми ден през август, който обикновено не празнувах в София с нея си казах, че този път ще остана в София и ще го отпразнувам, заедно с нея и останалото ми семейство. Толкова се радвам, че го направих. Това бе последния ми рожден ден, на който тя присъства.

Последва погребението, за което бях напълно готова, но в последния момент баща ми ме спря и ми каза, че Мадлен не би искала да я виждам така. Не би искала споменът ми за нея да е от ковчега и. Затова и не отидох, но присъствах на четирийсетте дни, след смъртта и. Това за мен бе изключително вълнуващ ден. Срещнах толкова много хора, искрено благодарни на Мадлен. Разказваха ми какво общо имат с нея. Някои бяха нейни работодатели, твърдящи, че тя е била една от най-добрите и честни хора в отдела, други нейни колежки, искрено благодарни, тъй като е помагала и на тях, други пък бяха просто приятели или познати, на които бе сторила много добри дела, бе им помогнала с нейните връзки и изключителната и общителност, която винаги и е прокарвала път напред. Имаше и хора, които не и бяха никакви, но тя отново им бе помага изключително много и всички бяха горди и щастливи от факта, че са я познавали. На някои от тях тя бе подала ръка през трудните времена на онова време, и им бе помогнала да си намерят работа. На други беше услужвала с пари, на трети им бе полагала да си осигурят жилище, а дори някои е приютявала в своето собствено. Някои от хората се приближаваха до мен и ме поглеждаха с развълнуван поглед и ми казваха, че виждат нея в мен. Нещо, на което не можех да отговоря по друг начин, освен със сълзи.

След някои хора остава следа. Така както понякога след дъжда изгрява дъга. Смъртта е като дъжда. Понякога след нея изгрява дъга, в която виждаш различните цветове и нюанси на напусналия те човек и тогава виждаш ясно ярката личност, която е била до теб толкова време...

В крайна сметка какво е добър човек? За мен определението на добър човек е Мадлен. Винаги когато някой и говореше лоши неща, за наш близък, и го критикуваше, тя клатеше отрицателно глава и казваше: “Не говори така, не си прав. Аз пак си го/я обичам”. Това ме удивляваше при нея. Въпреки че някои хора я мразеха за това нейно спокойствие и добродушност, тя им отвръщаше с любов. Бих искала да притежавам това качество, защото е нужно да си много Голям човек, за да пренебрегнеш обидите и да продължиш да обичаш човека, който ги избълва по твой адрес. Нужно е много търпение, нужно е да имаш голяма душа, да не си тънкообиден, да си знаеш мястото, да не предизвикваш излишно напрежение, да не предизвикваш интриги, да бъдеш честен и искрен, да се вслушваш в чуждото мнение, а не само в своето собствено. Да говориш от сърце и да обичаш. Да не се обиждаш, когато някой се обръща с пренебрежение към теб, защото си убеден, че човекът ще осъзнае грешката си и ще се извини. Да не повишаваш тон и никога да не се оплакваш от положението си. На такива качества бях свидетелка, докато бях с нея. Тя никога не повиши тон и никога не се оплакваше, че нещо я боли, или, че не се чувства добре, както повечето на нейна възраст правят сега и се опитват да си измислят нови болести, за да децата им им обърнат внимание. Тя нямаше нужда от това. Бе устроила живота си, така че всичките и близки да я обичат и да се грижат за нея, без тя да го поиска. А на хората, които я мразеха, тя отвръщаше с усмивка и така те още повече се дразнеха как може да реагира така. Дразнеше ги това, че те никога няма да бъдат като нея, няма да са на такова високо ниво. Но не мога да ги съдя, тъй като те чисто и просто и завиждаха за благородното и поведение от началото до края, което тя притежаваше до последния си миг. Часове преди смъртта си на въпроса: “Как си?” бе отговорила шепнешком: “Екстра”. Така и отговаряше всеки път, когато някой я попиташе. При нея никога нямаше: “Боли ме главата”, “Лошо ми е” и т.н. Никога не чух подобни думи от нея и нямаше и да чуя, защото тя бе един достоен човек, изживял живота си пълноценно и направил хиляди добри дела на околните около себе си, които я помнят с добро и до днес.

Тя за мен бе истинският, живият пример за един истински и добър човек. И аз, обратно на останалите, които искат да притежават качествата на героите от филмите и приказките, искам поне малко характерът ми да се доближава до нейния и да притежавам поне някои качества от нейните. За мен Мадлен е моят герой, чийто пример искам да последвам, да стана истински човек, като нея и да притежавам нейните добродетели, така както нося името ѝ. Защото да притежавам част от нейните качества е началото на пътя, който ще ме превърне в добър човек...

Посвещавам този разказ на моята любима и единствена по рода си доктор Мадлен Саркисян. Обичам те безкрайно, бабо!

Мравчо

Автор: Елица Ганева, 14 г., София - победител в групата до 14 години

Всяка стара приказка започва с „Имало едно време...”, но моята прави изключение! И това е така, защото всъщност тя все така си е млада! В нея се разказва за едно малко момче, което, както в приказката така и сега, все още си е момче, така че може да го срещнете някой път съвсем случайно... Надявам се, че вече ви стана интересно и ще продължите да четете нататък.

И така…

В един от новите квартали на София живеело, и все още живее, момченцето Мирко. Той бил първокласник, но и на рождена дата и на ръст бил най-малкия от всичките си съученици. Освен това, той най-бавно се справял с упражненията и задачите в клас. Бил старателен, но бавен като мравка. Затова, повечето от децата все му се присмивали и един ден му измислили прякора „Мравчо”!

Когато същата вечер Мирко се прибрал вкъщи след училище, се оплакал на майка си:

- Мамо, децата днес пак ме обиждаха! Нарекоха ме Мравчо!

- Но Мравчо изобщо не е обидна дума! Знаеш ли колко важна роля в природата имат мравките?

- Не, каква роля? Те са малки и толкова бавно пълзят! Всеки може да ги настъпи просто ей така!...

- Не, не си прав! Ще ти разкажа повече за мравките и сам ще се убедиш!

Тези толкова малки животинки, всъщност са способни да носят най-много товар сравнено със собственото им тегло. И освен това, могат да го правят неуморно от сутрин до вечер! В това отношение ние, хората изобщо не можем да се мерим с тях! ... И знаеш ли за какво използват мравките това свое качество? Те събират и прибират най-грижовно всяко зрънце и всяка трохичка паднали или просто изхвърлени от нас – човеците! Не ти ли прилича това на грижа за природата? ... Ние можем много да се поучим от работата на мравките и да правим добро като тях!

- Наистина! И аз мисля, че се сетих какво да направя утре в училището! Благодаря ти, мамо! Ти ми даде страхотна идея, но засега ще я запазя в тайна!

Майката повдигнала вежди учудено, но след като усетила радостта на сина си, нищо не казала, а решила да го остави сам да се подготви за утрешния ден.

Същата вечер момчето си легнало рано. Искало добре да се наспи и на сутринта да е бодро и изпълнено със сили за целия ден. Защото през този ден учениците щели да отбележат Денят на грижата за природата. Щяло да има почистване на целия район около училището и накрая най-дейните щели да получат награди.

И така, на следващия ден Мирко бил най-старателния доброволец в почистването на градинките и улиците. Той събирал и най-малките боклучета и откъдето минел, след себе си оставял напълно почистен терен! Също като някоя работна мравчица, той не спирал дори за почивка!

И тъй, в края на съревнованието по почистване, дошло времето да се прецени кой колко и какъв боклук е успял да събере. Забелязвате ли важната особеност – не само колко боклук, но и какъв! Всеки ученик носел своя чувал и си мислел, че той се е справил най-добре, но когато дошъл реда на Мирко и той изсипал чувала си пред журито, всички онемели. Толкова много и толкова дребни неща имало, сякаш не едно а много деца са ги събирали от голяма площ за почистване! Така журито единодушно определило Мирко за най-трудолюбивото момче от цялото училище! Директорът излязъл пред всички и наградил Мирко с благодарствена грамота, в която пишело:

„На най-грижовния и най-трудолюбив ученик – защитник на природата!”

А когато щастлив повече от всеки Мирко показал на всички грамотата – на челно място най-отгоре геройски се усмихвал един малък нарисуван мравчо!

От този ден нататък вече никой не обиждал Мирко! Децата разбрали, че от мравките трябва да се поучим как да бъдем по-добри към природата, също както сторил малкият Мирко! И днес все повече деца следват неговия пример. Аз също! Надявам се и вие да поемете по неговите следи! Само така тази приказка няма да остарее никога, а ще бъде вечно жива и красива заради доброто, което носи!

Непородистото куче

Автор: Мануела Георгиева Петрова, 11 г

Сега ще ви разкажа една история за доброта... и куче.

Имало някога един мъж, който решил да си вземе куче. И така, той обмислил хубаво идеята си и когато бил сигурен, че го иска, отишъл до кварталния магазин. Когато влязъл, веднага забелязал две сини очи, които го гледали от дъното на магазина. Той се приближил и разпознал кученце от породата коталия. Кучетата от тази порода са малки и много пухкави. Тези кученца са известни с умните си сини или зелени очи.

Щом го видял, веднага го харесал. Отишъл при продавачката, за да ѝ каже, че иска да купи кучето. Тя го предупредила, че това животинче е без родословие и когато порасне, може да промени външния си вид. Но тези думи не направили на човека никакво впечатление.

Мъжът бил много щастлив за новия си другар. Щом се прибрали, той го нахранил и го извел на разходка. Кучето явно харесало новия си стопанин. Играли си цели два часа, след което уморени се върнали вкъщи.

Но след няколко месеца всичко се променило. Малката коталия растяла наистина много бързо. Толкова бързо, че мъжът бил много учуден, защото тази порода кучета са малки, а неговото само на няколко месеца е достигнало норми за възрастно куче. Той отдавна бил забравил предупреждението на продавачката в зоомагазина. Въпреки всичко, той обичал кучето си... което непрекъснато ставало по-голямо и по-голямо.

Един ден мъжът поканил един от най-близките си приятели на вечеря. С него не се били виждали много отдавна. Той дори не знаел за домашния любимец.

Когато видял кучето, приятелят останал без думи. Коталията вече изобщо не приличала на коталия, а по-скоро на мелез. Човекът дори не разбрал, че това животинче би трябвало да бъде от тази порода. Той попитал домакина си (който всъщност бил богат мъж) защо вместо да си вземе някое породисто куче, е предпочел мелез. Мъжът дълбоко се засегнал от тези думи и му казал, че това всъщност е коталия. На това приятелят му дори не повярвал.

Такива случки започнали да стават все по-често. А малкото кученце вече наистина нямало нищо общо с коталия. То станало огромно, а сините му очи, които имало като бебе, вече били кафяви.

Стопанинът му не можел да понася подигравките. Вече дори сам не харесвал кучето. Той обмислял най-лошото – да го изхвърли на улицата. Чашата обаче преляла, когато един ден, докато разхождал животното си в парка, някакво дете го попитало от кой приют е взето.

По-късно същия ден кученцето се озовало на улицата. Стопанинът му го закарал далеч от дома си, оставил го и си тръгнал. Напразно то виело, лаело и се опитвало да се върне обратно – било още малко, вече не помнело пътя. Нямало надежда за връщане, то го разбирало.  Спускала се нощта. Кученцето тъжно си намерило място за сън и заспало.

Кутрето се събудило късно през нощта. Било ранна зима и въпреки дългата му козина, на него му било студено. То обиколило района, за да намери одеяло или нещо, с което да се стопли. Близо до кофите за боклук намерило някакво яке и се сгушило в него. Когато най-сетне заспало, сънувало, че пак има стопанин.. но не същият, бил някой друг. Някой, който наистина го обича. Това бил един от най-хубавите сънища в живота на кученцето.

На следващия ден много хора се спирали до кучето, за да го галят и да му се радват. То било наистина щастливо, но никой не се задържал за дълго при него. Само едно дете останало повече. Кучето харесало него най-много от всички. Сякаш били създадени един за друг - стопанин и домашен любимец. Но кученцето знаело, че това са само мечти, които няма да се сбъднат.

В същото време детето, което толкова харесало малкото животинче, правело опити да убеди майка си да го приберат вкъщи. Момиченцето наистина го било харесало и се привързало към него. Също така не искало кучето да се чувства зле. Според детето такова хубаво същество не заслужавало да живее на улицата. В крайна сметка получило позволение. Момиченцето винаги помагало на майка си в къщната работа и било много послушно, за това майката вярвала, че то ще може добре да се грижи за кучето си.

Това бил навярно най-хубавият миг в живота на детето. То винаги си било мечтало да има куче. И ето, че днес тази мечта най-после се сбъднала. Малко по-късно то отишло с майка си до мястото, където видяло кучето. То си лежало пак там, на улицата. Майката също много го харесала. Момичето се приближило към него и го погалило. След това му сложило нашийника, който донесло със себе си. А кучето разбрало, че се случва нещо много хубаво. Заподскачало от радост. Знаело, че е открило новия си стопанин, и че точно това е човекът от съня му.

Така нежеланото куче станало новия член на семейството.

По-добре не питайте за реакцията на бащата, когато се прибрал и видял, че в къщата има куче...

...но всъщност много се зарадвал!

Защо момиченцето е добро?

Защото веднага, щом вижда кучето, му става тъжно за него. Не иска то да се чувства зле. Привързва се към него. Прибира го и заживява с него.

Добрата магьосница

Автор: Яна Симеонова Рафаилова, 11 г., гр. София

Имало едно време една магьосница. Тя имала различни по цвят очи. Лявото ѝ око било оранжево, а дясното зелено. Косите ѝ били дълги и огненочервени. Живеела на края на града в малка синя къща. В градината пред къщичката ѝ растели ароматни цветя и билки. Сутрин, щом станела, тя сварявала чай, а ароматът му се носел по въздуха чак до градския площад. Хората в този град не обичали магьосницата и се страхували от нея. Смятали, че тя е зла и би омагьосала всеки, който я приближи. Затова избягвали да ходят в края на града, а ако се наложело, заобикаляли отдалеч. Магьосницата знаела, че хората не я обичат и това я натъжавало. Тя не била от онези зли и коварни вещици, които искали да причиняват зло на хората. Имала голяма сила, но не я използвала. Не познавала нито майка си, нито баща си. Като бебе била изоставена в един кош пред портата на църквата. Свещеникът я намерил и я приютил в дома си. Обичал я и я отгледал сам и с доброто си сърце. Когато била само на 12 години той починал и момичето останало само на света. Понеже имала различни очи, хората не я приемали и я обявили за вещица. Така минавали година след година. Момичето пораснало и станало красива жена. Един ден над градчето надвиснал голям, тъмен облак и започнало да вали. Първо ситен дъждец, а после станало студено и дъждът преминал в сняг. Валяло седмици наред, градчето почти изчезнало под снега. Хората не можели да работят и почнали да гладуват. Решили, че момичето е виновно за тази беда. Една група мъже се престрашили и нахлули в къщата ѝ. Оковали я и я хвърлили в тъмна килия. Момичето не се противило, само станало по-тъжно. Но снегът не спрял, даже станало още по-студено и снеговито. Хората в града станали нещастни и не вярвали, че някога зимата ще си отиде. Един от надзирателите в затвора забелязал, че в тъмната килия на магьосницата били поникнали пролетни цветя - шарени лалета, нарциси и ароматен зюмбюл. Повикал директора на затвора и отворили килията. Момичето седяло кротко на едно столче и тихо пеело нежна песен. Директорът бил умен човек и разбрал, че хората са направили голяма грешка. Нито едно цвете не расте от зло. Ясно било, че са затворили в килията една добра магьосница. На своя глава, директорът и надзирателят решили и пуснали момичето да си върви. Още щом излязла навън сред дълбокия сняг, задухал топъл вятър и слънцето подало глава иззад тъмните облаци. Тя запяла отново и слънцето грейнало още по-силно, а вятърът станал още по-топъл. Хората се показали навън и разбрали, че са сторили нещо грешно. Помолили момичето за прошка и склонили глави. То ги помолило само да пеят с нея, за да си тръгне зимата. Целият град запял и снегът почнал бързо да се топи. След няколко дни нямало помен от него. Дошла пролетта. Градинката на магьосницата се напълнила с уханни цветя, децата играели там, радостни и без страх, а добрата магьосница ги гощавала с вкусни сладки и ароматен чай. Мирисът от него стигал чак до градския площад и карал възрастните да се усмихват и да благодарят.

Добро

Автор: Синем Хюсмен, 12 г., Шумен

Добро - какво е значението на тази дума и защо е толкова важна?

Всеки човек е правил добро поне веднъж в живота си. Да помогнеш на някой в нужда, да ти помогнат на теб. Да чувстваш, че има хора до теб. Да усещаш топлината. Всичко това е доброто.

Няма приказка с тъжен край. Винаги побеждава доброто. Ако нямаше добро животът на Земята щеше да е немислим. Всеки щеше да страда, да се чувства зле, но доброто ни помага да не преживяваме това. Дори и най-лошият човек има капчица добро в сърцето си.

Всеки трябва да прави поне по едно добро на ден, защото то ще му се върне в пъти повече и ще бъде благодарен.

Още от много малки първото нещо, на което ни учат е да правим добро, да сме добри към хората. Просто, защото това е най-важният урок, който трябва да научим през нашия живот. Да сме добри, да правим добро и най -вече да научим и другите хора на него е най-важната ни задача.

Вярвам, че целият свят може да сме добри. Това ще е най-прекрасното чувство, което ще изпитаме. Но първо трябва да увеличаваме броя на добрите дела, които правим с всеки изминал ден. Ще видим как животът ни ще бъде по-приятен, по-слънчев и по-добър.

Ако сме единни можем да го постигнем. Без вражда, без лошо и без неприятни изживявания.

Добрият човек е способен да намери красивото и доброто в най-малките неща, на които другите хора дори и няма да обърнат внимание.

Важно е да сме добри в днешно време, защото това е единствения начин да сме щастливи.

Доброто

Автор: Божидар, 11 г.

Доброто е нещо невидимо нещо, което те държи, когато паднеш. Нещо, което ти помага за да помагаш и ти.  Доброто не е усещане, не е чувство, а човек. Невидим човек, който няма тяло и органи, но има душа и тя те води към огрения от слънцето път.

Доброто се намира навсякъде - не го търси. Ако докажеш, че си готов за  него, то само ще те намери.

Според мен доброто се крие и в малките жестове – дори когато нарочно сгрешиш, за да спечели твоя приятел...

Думи

Обич
Богатство

Разбирателство

Отбор

Доброто

Автор: Полина Стойнова Лазарова, 14 г., Габрово

Много пъти дълбоко в съзнанието ми са възниквали въпросите: Какво е добро? Как се прави добро? Добротата е ключът към всяко човешко същество и животът не е толкова черен, дори и в най-мрачните ни и черни мигове. Една усмивка може да отвори пролуката в свъсеното и намръщено над нас небе и през нея да ни озари светлината, да ни погалят лъчите на слънцето, за да намерим пътя,  който сме изгубили, и търсим…

Често в нашия живот се срещаме със злобата, завистта, предателството, лицемерието. Когато направиш нещо за някого, не трябва да чакаш благодарност за стореното. Добре е да хвърлиш зад себе си добрината, за да я намериш пред себе си Когато направим добро, не трябва да го казваме, а когато на нас ни направят- да се отблагодарим.

Всеки ден забелязваме огромното желание на голяма част от хората на съвременния свят да направят целия човешки живот по-добър, но се убеждаваме, че те си остават все така лоши, каквито са. Често тези, които не казват добра дума, осъждат всички и са вечно недоволни и мърморещи, са именно онези, от които всички околни се оплакват. Да, те са добри, но само за себе си! Доброто за тях съществува само когато е за тяхна лична полза. За тях несвойствено е да съчувстват или благородно да откликнат към чуждото нещастие или нужда, давайки нещо от себе си или правейки добрина другиму.

Добро е, когато сам с цената на много усилия успееш да постигнеш набелязаните цели. Да, но не на всяка цена! Добро ли е, ако оставиш диря от злини по пътя си към целта, когато средствата с които ще си послужиш са користни и нечистоплътни за околните? Няма такова добро, което да прави другите нещастни, накърнени, унизени, разочаровани или излъгани!

Добро е волята да продължиш към набелязаната цел, раздавайки от себе си в най-трудния момент! А зло, когато спреш и се откажеш или тъй много се страхуваш, та страх сковава добрината ти. Някой мъдър човек е казал, че в злите години се познават добрите хора. Онзи, който превъзмогне собствените си несгоди чрез добри и благородни постъпки за благото на страдащите, предразполага и увлича след себе си последователи. Приятно е да срещнеш погледа на човек, на когото току-що си помогнал. Чувстваш се лек, нов и пречистен. Готов си да дадеш от себе си още и още…Да, може би това е доброто! Да си готов да даваш без да се страхуваш, че за тебе няма да има, без да ти се свиди в нито един момент и след това да не съжаляваш за онова, което си направил за другите…

Моят разказ за доброто

Автор: Анастасия, 12 г.

Тази история започва преди много години в малко градче. Животът там съвсем не бил лош. Е, говорейки за богаташите не, но за бедните хора съвсем не било така. От ранни зори до късни вечери те работели на нивата без капка почивка. Те прекарвали цял ден в работа, но за разлика от богатите хора, които не ви пожелавам да срещнете никога, бедните хора са много мили ,любезни и добри. Те винаги ще ти помогнат. Е… ,за богатите обаче не може да се каже същото. Тези надути, високомерни и лоши хора не биха ти дали и трошичка хляб.

В града имало само едно училище. Там ходели всички деца от града. Всяко от тях се надявало да научи нещо ново и полезно, което да разкаже на родителите си. Но историята е за едно момиче, различно от останалите. Името ѝ било Лариса. Момичето живеело на края на града в една от сиромашките къщи. Много често то се отбивало до близката библиотека, за да си вземе книга, която да чете през почивните дни. Момичето нямало приятели, всичките го мислели за странно, но това, че то е различно не означава, че е странно. Напротив, магията на доброто се крие точно в различните. Тези, които помагат без да очакват нищо в замяна, тези, за които доброто дело е един слънчев лъч в мрачния ден на хората.

На връщане от училище Лариса винаги отивала до голямото дъбово дърво, което било израснало точно срещу гората, в която ѝ било забранено да ходи. Там тя винаги разделяла сандвича си със едно бездомно рижаво коте. Момичето винаги вадело от чантата си книга и чело докато лъчите на слънцето едва се виждали на хоризонта…

Лариса винаги гледала с голямо любопитство към гората, в която я бяха предупредили да не стъпва. Чудела се какво се крие зад неприветливите, оголени клони на изсъхналите дървета…

На сутринта, когато утринните лъчи галели лицето на Лариса и лилавите облаци започвали да дават път на слънчевите лъчи момичето отворило сините си очи и забързало за училище. След като поздравило семейството си ,Лариса се отправила към библиотеката.

-Здравейте, господинe - поздрави дружелюбно Лариса.

- Пак ли книга ,Лариса? - отвърна ѝ библиотекарят.

- Имате ли нови ? - попита момичето.

- За жалост, не. - отговори  служителят на библиотеката - Та ти изчете всички книги в библиотеката. Но ето ти тази книга - каза библиотекарят и подаде на момичето една дебела и красива книга с надпис ,,Книга за доброто“.

- Но как да я отворя? - попита учудено Лариса, виждайки ключалката на книгата.

Но когато вдигна поглед момичето не видя чудатия библиотекар. Лариса виждаше единствено големият часовник, който като че ли я подсещаше, че уроците ѝ скоро започват. Момичето се затича към училище, но по пътя Лариса реши да помогне на една възрастна жена, която носеше голям кашон. След като ѝ помогна, за свое нещастие Лариса срещна една нейна съученичка - Джулия. Тя беше жестока, надута и лоша.

- Ха, вижте кой бил тук - изсмя се Джулия.- Какво правиш? Вече стигна до там да помагаш на съседките ?!

- Джулия, ти не разбираш доброто. – възкликна Лариса.

- Да! Не го разбирам, защото не печеля нищо от него - каза Джулия - Ако ще помагам и ще съм като теб…не бих го сторила …никога!

Със сълзи на очи Лариса се затичала към гората. Седнала на земята и започнала да плаче, но в този момент от сълзите ѝ поникнали незабравки. Когато момичето вдигнало поглед то видяло малка блещукаща светлинка, която се отдалечавала малко по малко. Лариса без да губи време решила да я последва. Светлинката я завела до една малка, схлупена къщичка и изчезнала в мрака. Момичето водено от своето любопитство почукало на вратата, която едва не паднала, когато се отворила На прага стояла старица, която поканила Лариса да влезе в скромния ѝ дом.

- Какво правиш тук, хубаво момиче? - попитала бабичката с тънкия си, пресипнал глас.

- Ами… доведе ме една светлинка - каза Лариса, изтривайки сълзите от очите си.

- Защо си в гората?! - прошепнала старицата.

- Защото една съученичка ме обиди… и аз избягах…- отговори момичето.

- Моля те, донеси ми чаша вода? - помоли чудата обитателка на гората.

- С голямо удоволствие! - отвърна Лариса и с усмивка на лице подаде на старицата чаша вода.

- Затова ли те обидиха, Лариса?! Защото правиш добро на всички?! - попита старицата.

- Откъде знаете името ми? - зачуди се момичето.

В този миг светлини и искри преобразиха старицата в красива фея, а схлупената къщурка във великолепен дворец.

- Знам го! – отговори феята – защото аз съм Доброто и те познавам много добре. Добротата ти ме превърна във фея. Твоето добро сърце накара сълзите ти да се превърнат в незабравки, защото доброто никога не се забравя! А книгата, която ти даде библиотекарят вече е отворена. Ключа, който отвори ключалката беше добротата, която те изпълва.

Когато Лариса отвори книгата се озова отново у дома си, а в книгата пишеше ,,Напиши своята история за доброто“ .

Всъщност тази история е оттам, от тази книга пълна с добрите дела на Лариса…И не бива да забравяме, че доброто е винаги около нас. И доброто винаги побеждава, независимо от всичко!!!

Доброто в нашите сърца

Мария Христова, 12 г.

Слънцето грее, птичките чуруликат, вятърът носи мириса на току-що окосената трева. Аз затварям очи и си мисля кое може да бъде по-хубаво от това. Наблюдавам съсредоточено градинката. Забелязвам малките зелени стръкчета, стърчащи над пръстта. Те сякаш се надигат, любопитни какво се случва на бял свят. Върху тях вече са се появили пъпки, които след време ще се превърнат в прелестни цветя. Ще радват хората с красотата и изяществото си, но след време цветните им листа ще оклюмат и увехнат. Тогава сигурно ще се запитате какъв е смисъла на тяхното съществуване? Потребни ли са всъщност?

Замислям се отново. И успявам да отговоря на въпроса си. Смятам, че цветята играят голяма роля в нашия живот. Те радват окото, красят света и носят прекрасното си ухание из него. Но за това са нужни процедури, като посяване, обгрижване и нежност.

И ето че накрая достигнах до най-важното в тези размишления, което търсех от самото начало – добротата! Тя също е едно удивително, но и капризно цвете, за което трябва да се полагат много грижи. Първо посаждаме семенцето в сърцата си. Но това далеч не е достатъчно, за да поникне чудното цвете. Трябва да го поливаме редовно и много обилно. След това постоянно го даряваме с любов, защото без нея няма да има резултат. И така, най-сетне сърцето ни се отваря и от него излиза едно пъстро цвете, обляно във всички цветове на дъгата. Повярвайте ми, толкова красиво растение, като това, никъде другаде не ще откриете! Ала то е много по-различно от обичайните. Тези, отглеждани в двора, все някога увяхват, колкото и да ги поддържаме, но ако се грижим за доброто в сърцата си, то никога не умира. Неуморно разнася уханието си и заразява света с него.

 В добротата има многобройни нюанси, кой от кой по-невероятни. Някои хора се покриват с нея само, за да направят приятно впечатление. Но цветето, наречено добро, е невъзможно да се маскира по никакъв начин.  То просто е това, което е.

Сигурно се питате в какво се изразява добродушието. Ето и отговора: в честността, например, или в това искрено да желаеш сполука на другия, да помогнеш на някой, който се нуждае повече, отколкото ти, дори да се наложи да се лишиш от нещо, да си щедър спрямо другите. Също така добрият е и много наивен. Лесно може да бъде излъган и се притеснява за чувствата на околните. Как е постъпил, обидил ли ги е? Благородният човек често има и правилна преценка за себе си. Това не означава да не е самоуверен, а напротив–той знае в какво се справя, и в какво–не.

Много е жалко, че неведнъж добрите същества не са били приемани в обществото. Понякога те сякаш пречат. Но всичко това зависи единствено от нас. Ако се постараем можем да бъдем добри. Уверявам ви, че не е трудно.

Нека се хванем за ръце и подкрепим доброто! Нека се грижим повече за цветята в сърцата си! Да ги поливаме и обичаме, защото те са достойни за любов. Така ще заживеем в един по-прекрасен свят!

Моят разказ за доброто

Автор: Тереза Иванова 13г., Добрич

Много пъти в моето детско съзнание са възниквали въпросите: Какво е добро?, Как се прави?, Откъде идва?, Кой го е измислил? Дали го мога и дали всички се интересуват от това?

Мама казва, че доброто е дар….Не се вижда, защото идва от сърцето и всяко живо същество го притежава. Това е грижата за заобикалящия ни свят, помощта и подкрепата към нуждаещ се, способността да прощаваме, разбирането и топлината към околните. Не съм много голяма и не знам доста неща от живота. Но със сигурност знам за доброто, и по-точно го усещам. Това е, когато посадих дръвче в двора на нашата къща. След време ще порасне, ще ни даде хубава сянка и кислород, за да дишаме. Доброто не се губи и винаги някъде във времето се връща под някаква форма. Доброто е и в топлата усмивка на мама, която изгрява на лицето й след тежкия работен ден, разбирайки, че съм й помогнала с къщната работа. А нейната грижа и доброта е безгранична…. Не познавам по-мил, всеотдаен и безкористен човек от нея. Обича всичко и всички. Дори и муха не убива. Буквално! Отваря прозорците, започва да търчи из къщи и заливайки се от смях ги гони. Казва : „Всеки живот е ценен, всяко същество е на земята с някаква цел и не бива да причиняваме зло никому“. Питам я: „Мамо, а защо някои хора са лоши?“ , а тя пак с усмивка – „Не са лоши…просто са се изгубили по пътя си и когато ти реагираш с добро, може да им припомниш.“

Вярвам й, защото тя е моята светлина и моят учител за живота. Виждам доброто около мен и вътре в мен, благодарение на нея. Тя също го е наследила от нейната майка, а тя пък от нейната…Дали е ген? Или пък зараза…Няма значение. Надявам се да е и двете, за да може доброто у хората да се разпространи по- бързо. Само тогава животът ни няма да бъде просто съществуване, а същинската ни мисия на тази земя. Приятелското рамо, милият жест, топлата дума, парчето хляб за гладния и безброй многото добри дела могат да променят всички ни, за да живеем в мир и хармония.

Ето, че отговорих на въпросите си…

Доброто е собственото ни хуманно отношение към околните.

Идва от сърцето… Прави се лесно и сме го създали самите ние, защото ни е грижа…

Аз го мога!!! А вие?!

Сън за доброто

Автор: Никол Михова, 14 г., Плевен

Събудих се, обляна в пот – отново кошмар. Завъртях се в леглото си – будилникът сочеше пет и половина сутринта, нямаше смисъл да заспивам отново. Станах и отидох да измия лицето си в банята. От огледалото ме гледаше все същото петнайсетгодишно, слабо момиче със зелени очи и коса в цвят кехлибар. Името ми е Касиопея (май не споменах, че баща ми е учител по история със странна мания по гръцката митология), но всички ми викат просто Кас и това, което трябва да знаете е, че сънувам – постоянно.

Входната врата изскърца зад мен и аз тръгнах по познатия маршрут към парка. Забелязах, че зелената ми тениска е наобратно, но на кого щеше да му направи впечатление в шест сутринта. Докато тичах, си мислех за снощния сън - напоследък кошмарите ставаха все по-чести – почти всяка нощ – и това ме измъчваше. Бях свикнала със сенките под очите, но напоследък нито ми се ядеше, нито ми се говореше – нищо – мислех само за сънищата си.

Паркът беше безлюден тази сутрин и аз, останала без въздух, седнах на една пейка да си почина. Докато се взирах в дърветата, чух някой да казва иззад гърба ми: „Може ли да седна при теб?”. Обърнах се и видях малко момиченце на не повече от 5 години, облечено цялото в бяло и ухилено до уши. Така вместо да кажа, че в парка има още десетки други свободни пейки, както първоначално бях решила, просто кимнах. Момиченцето седна до мен все така усмихнато и попита: „Защо имаш тъмно под очите си? Да не си се ударила някъде? Боли ли?”.  Очаквах този въпрос, но тя не го зададе с тревога, а видимо развеселена, дори с лека насмешка. Аз и обясних, че просто понякога не си доспивам, а когато това се случва, човек има торбички под очите. Тогава тя искрено се засмя, сякаш бе чула най-добрата шега на света, а повярвайте ми аз не съм от тези с голямо чувство за хумор. Изсумтях и на момиченцето се отдаде възможност да зададе поредния си въпрос: „ И не знаеш ли как да спреш да сънуваш кошмари?” – този път прозвуча учудено – сякаш това беше възможно най-простото нещо на света. Не се сдържах и саркастично казах: „Как?”. Тя изобщо не разбра използвания сарказъм, което май се очакваше от петгодишно дете, и отговори, но този път наистина сериозно, направо твърдо: „С магията на доброто, разбира се!”. Този път нещо в мен кипна – как може едно петгодишно дете, което не знае абсолютно нищо за заобикалящия го свят, да ме учи как се лекуват кошмарите, които ме преследваха откакто се помня. Изсмях се, питайки къде да намеря тази прочута магия. То само отвърна: „Няма нужда да я търсиш – тя е в самата теб.”. Момиченцето май наистина си вярваше – наивните представи на едно дребосъче за света, с който още не се е сблъскало – онзи жесток свят, който ние, зрелите хора, истински познаваме и за който си спомняме с такава горчилка в устата. Детето сякаш прочете мислите ми и им отвърна: „Но светът не е само жесток и лош. Ти просто си се съсредоточила само върху тази представа за него. Ето виж – това ще ти напомня, че той има и друга – добра страна.”. При тези си думи тя извади от бялото джобче на панталоните си една верижка, на която висеше малък капан за сънища. На пръв поглед колието изглеждаше обикновено, но ако човек се вгледаше по-внимателно щеше да си помисли, че то излъчва някаква светлина – може би това беше просто зрителна измама. Момиченцето взе дланта ми и постави в нея  верижката с капана за сънища. Тогава изрече: „Ето, това ще бъде доказателство, че доброто съществува. Но то няма да ти се разкрие просто така – трябва да го заслужиш и да разбереш как се използва неговата магия, Кас.”. Погледнах към верижката – не бях виждала нещо по-красиво, но преди да успея да попитам момиченцето откъде знае името ми или как се използва това вълшебство, то беше изчезнало.

Разбира се, че не сложих верижката, но не я и изхвърлих. Просто я прибрах в един от шкафовете в бюрото си. Не бях толкова наивна, че да повярвам на едно мистериозно дете, твърдящо, че съществува магия на доброто. При това дори не бях сигурна дали всичко това се бе случило в действителност или беше пак някоя от игрите на шантавия ми мозък. Така кошмарите продължиха, оставяйки след себе си още безсънни нощи, страх и объркване в мислите ми. Вече се появяваха в ума ми всяка нощ – все по-реални и по-зловещи. Сънувах от много малка, но никога не се бе случвало толкова често, нито пък бе причинявало такива големи последствия – последните седмици почти не спях, не можех да се съсредоточа върху нищо, бях объркана – бях изплашена. Така една сутрин (или по-скоро посред нощ), събудена от поредната игра на съзнанието си, обляна цялата в студена пот и на косъм от това да се разплача, бръкнах в едно от чекмеджетата на бюрото си,  за да потърся някакви приспивателни. Вместо лекарства обаче се натъкнах на верижката, дадена ми от момичето в белите дрехи. Е, нямаше какво да губя – нищо нямаше да стане, ако просто си я сложа, нали!? В момента, в който тя се отпусна върху шията ми, изпитах някакво странно облекчение и се унесох отново в сън.

За да бъда честна, кошмарите не спряха – напротив продължаваха с пълна сила, но въпреки това не свалих колието, а дори не мога да си обясня защо. Но веднъж, когато се прибирах от училище се случи нещо странно. Вървях замислено, загледана във връзките на обувките си, когато някакъв лек полъх на вятъра ме накара да се огледам. Тогава видях възрастна жена, облечена в чистобял костюм, която се канеше да пресече улицата. Изведнъж сякаш отникъде се появи кола, движеща се бързо точно към мястото, което възрастната дама се канеше да премине. Затичах се натам, впрягайки всичките си сили, и успях да стигна жената навреме, за да я спра. Колата профуча на сантиметри от нас. Тежка въздишка се изтръгна от гърдите ми и аз се обърнах към човека, когото бях спасила: „Добре ли сте? Всичко наред ли е?” – попитах още под влиянието на адреналина в кръвта си. Но вместо да срещна ужасеното изражение на възрастна дама, която току що едва се бе разминала със смъртта, видях лице, огряно от огромна усмивка, която странно защо ми се стори изключително позната. Жената се обърна към мен, като ми благодари – гласът и беше звънък, изпълнен с надежда, като глас на дете. Аз само се усмихнах нервно. Тогава тя ме попита колко е часа, а аз можех да се закълна, че миг преди да отместя поглед към часовника си съзрях верижка, досущ като моята, която висеше на врата и. Когато обаче понечих да кажа часа на възрастната жена, нея вече я нямаше. Несъзнателно докоснах колието с капана за сънища върху врата си, то сякаш гореше. Изведнъж се сетих на чия усмивка оприличих тази на дамата, която току що се изпари. Мисля, че и вие вече знаете… Следващата нощ спах спокойно…

Е, това беше историята как открих голямото вълшебство. Аз отдавна загубих верижката, която ми бе дадена от детето в бяло.  Това, което не загубих е доброто, криещо се във всеки един от нас. А и защо да го губя,  като току що се научих как да използвам магията му – онази магия, която кара хиляди пеперуди да се гонят в стомаха ти всеки път щом я приложиш. Магията, която осветява всички, до които се докосне. От огледалото все още ме гледа онова зеленооко момиче с коса в цвят кехлибар, но то вече няма сенки под очите. Сега то вижда и светлата страна на света и сякаш се запознава с живота отново и отново с всеки нов ден, с всяко добро, което съзре. От време на време още сънува, но не кошмари, а звезди. А ти  - какви са твоите сънища…?

Добрата гигантска фея 

Автор: Мира



Това е една история за добрата гигантска фея на име Гигантина Великанова, която живее в Мечтоленд със своите помощници – коткозайчета, свинчокучета и още много магични същества. Те си говорят на свой собствен великолепински език. Феята и нейните животинчета живеят в магични къщурки, наподобяващи сърчица, цветя и ягодки. Гигантина не е обикновена гигантска фея, а има специална дарба – прави мечтите на децата реални. Тя радва много деца, в много градове и държави. Веднъж едно малко момиченце си пожелало малко котенце за домашен любимец, а на сутринта като се събудило видяло малко котенце, което седяло върху лилава кърпичка в една кошничка. Работата на великанските феи не е толкова лесна, колкото изглежда, защото съществува Змиокошмари. Когато една гигантска фея пропусне някое дете и не изпълни мечтата му, идва Змиокошмар, който я превръща в страх. Гигантина не беше срещала никога досега Змиокошмар.

Имало едно много странно момиченце Ани, което никога не сънувало и не мечтаело за нищо. През една нощ Гигантина отишла в стаята на момиченцето, но Ани се преструвала, че спи и видяла феята. Следващата нощ Ани сложила в леглото си една голяма кукла и я завила с одеяло, а тя се скрила зад завесите. Гигантина се доближа до креватчето, за да провери дали все пак детето не сънува нещо, а като не усетила никакви мечти и сънища, си тръгнала. Ани я последвала, като се хванала здраво за края на дългата й рокля. Така малката Ани се озовала в Мечтоленд. С голяма почуда детето разглеждало този чуден град на магични същества, а когато Гигантина я видяла, седнали като две приятелки и й разказала за своите задачи като фея, помощниците си и техния враг – Змиокошмара. Ани обещала, че ще сънува и мечтае за хубави неща и склонила да се върне вкъщи. На следващата вечер, когато отишли в дома на Ани, в празната стая ги чакал Змиокошмар, който ги заловил в една клетка. Дълго се чудели как да излязат от капана и тогава Ани се сетила, че ако затвори очи и сънува как помощниците на Феята ги освобождават, с помощта на магията това може да се случи. Така и станало, като малките помощници отворили клетката и помогнали на Ани и Гигантина да излязат. С помощта на магичната сила на пожеланието, премахнали кошмара на коткозайче и той повече никога не се появявал при спящи деца.

Моят разказ за доброто

Автор: Рени

(измислен от мен разказ)

Това се случи наскоро. Беше тъжно, но вече свърши. Ще започна отначало. Случи се преди 1 месец в град Варна. Една моя приятелка се разхождаше в парка и изведнъж настъпи 1 розово портмоне. Вдигна го от земята и го отвори. В него откри 10 000 лева, снимка на момиченце с майка си, номера на жената и местонахождението им. Това семейство живее в Лондон. Било е в България само за лятната ваканция. Приятелката ми се обади на посочения номер, но той не отговори. Затова отиде в общината и попита за това семейство. То живее на улица "Люксембург 23" в Лондон. Приятелката ми (Лили) си купи самолетен билет за Лондон и след 2 дни стигна. Тя обиколи половиния град и накрая откри улицата. На нея имаше 3 къщи. От едната излезе семейството, което беше на снимката. Лили даде портмонето на майката и си тръгна. Когато се върна тя ми разказа за случката. Аз и ръкоплясках и казах, че хора като нея не се срещат навсякъде. На другия ден майката на Лили ми се обади и каза, че тя е изчезнала, но е оставила бележка на която пише:

"Исках да се сбогувам с вас, но не можах затова ще го направя сега. Вече няма да ме видите, защото съм болна от рак и вчера беше последния ми ден живот. Радвам се, че ви познавах, защото сте страхотни хора. Когато намерих портмонето с 10 000 лева се зарадвах, защото ми трябваха точно толкова пари, за да се излекувам, но като видях снимката на семейството си казах, че това не е редно, защото за мен беше важно да направя това добро дело преди да си отида. Не ви казах, за да не ви притеснявам и за да прекарам последните си мигове с вас щастливо. Искам да знаете, че никога няма да ви забравя и завинаги ще бъдете в сърцето ми.

С обич и тъга :Лили "

Доброто

Автор: Дара Димова

 
Първо да си поговорим „какво е доброто?” и „какво означава да извършиш нещо добро?”

Добро е нещо, което разтапя и трогва сърцата на хората - като сладолед в много горещ летен ден. Да извършиш нещо добро е, когато помогнеш или допринесеш с нещо на някого.

Когато гушнеш майка си или й кажеш нещо мило, просто ето така - колкото и да не ви се вярва сърцето й се разтапя.

Има и друг вид добро или добрина. Например, когато нарочно пропуснеш любимото си шоу или филм, за да може татко ти да гледа футбол. Колкото и да изглежда твърд, той е горд, че си се научил да споделяш и тази постъпка разтапя сърцето му.

Доброто е специфична постъпка, която много хора насила изпълняват. На много други хора им е трудно да изпълнят нещо добро, но поне се опитват. За трети това е просто една нормална постъпка като всички други.

За четвърти е нещо специално, което да сближи хората. За мен доброто е постъпка, която трябва да се извършва със сърце и редовно, защото тя трогва сърцата на хората и ги кара да скачат сякаш са на онези големи батути в парковете на града.

Понякога постъпките са малки, като да подадеш на някой нещо. А понякога са големи, като да спасиш някого, но и двете са значими.

Важното е, че си направил нещо добро.

Моят разказ за доброто
Автор: Мария Хорозова – 10 г. София - победител в групата до 10 години

Доброто е това, от което всеки има нужда. Добрите думи ни докосват сърцето, добрите постъпки ни трогват, а добрите мисли ни правят по-добри хора. Доброто винаги ни предизвиква и ние да се представим добре, и да направим нещо хубаво за някого.

Представям си доброто като красива многоцветна дъга. Тя се появява внезапно. Радва ни с цветовете си. Блести и ни прави деня по-хубав и весел. Дъгата е като доброто. Голяма или малка, тя ни дарява щастие, топлина и надежда. Пъстра е, като добрите хора. Те са много различни, големи или, малки, възрастни или млади, мъже или жени, черни или бели, но с благородни постъпки. Хубаво е, че има добри хора по земята, които да помогнат в труден момент и дори да сбъднат мечти.

Познавам един добър човек. Това е моят дядо. Мама много пъти ми е разказвала за някои негови добрини. Веднъж, когато работел в едно училище, успял да спаси децата от падаща мазилка. Друг път помогнал на съсед да поправи трактора си и да прибере житото от полето. Когато един щъркел си счупил крака и не могъл да отлети с ятото си, моят дядо го прибрал и го гледал цяла зима до пролетта. Щъркелът оздравял и отлетял. Така отлита и доброто на дядо, при тези, които се нуждаят от него в труден момент. Още безброй много добрини е направил дядо. Винаги е готов да окаже помощ на всеки,  който се нуждае. Той ме учи и аз да съм добра и състрадателна. Учи ме да съм честна, да обичам животните и хората. Да помагам, да върша добри неща и да имам хубави, добри и красиви мисли.  Казва ми, че всеки има нужда от помощ понякога и ако мога, трябва да помогна, защото може и аз да се нуждая от помощ някой ден. 

Има много добри хора, като моя дядо. Винаги, когато видя дъга се усмихвам, защото знам, че където и да съм по света доброто е с мен и около мен и винаги има надежда, светлина и доброта. Вярвам, че доброто е навсякъде около нас, защото така ме учи дядо.

Герой
Автор: Димитър Костов, 8 г., Сливен

Когато бях на осем години с моето семейство, отидохме на море в село Крапец. Пътят беше дълъг, но усилията на татко да ни докара до тук се възнаградиха с топло кафе и кифлички, веднага щом пристигнахме.

На обяд, когато слънцето печеше най-силно, отидохме на плажа. В началото не видях никакви хора, но като се огледах по-добре  видях, че всички са струпани на брега с фотоапарати и телефони. Когато успях да си пробия път през тълпата с ужас видях, как едно малко делфинче изхвърлено от морето се бори за живота си.

Беше ранено. Обърнах се и се развиках: „ Как може да снимате това !? ” Измъченото делфинче, се мяташе по пясъка, а няколко чайки кълвяха, гладката  като коприна негова кожа. Бързо прогоних чайките  и се наведох да разгледам раните, за да разбера как мога да му помогна. Докато правех това една вълна придойде и отнесе животното обратно в морето.

Уплаших се! То нямаше да оцелее с тези рани. Скочих  във водата, но не успях да видя нищо от надигналия се пясък. В този момент се появи татко, който беше добър плувец и двамата с общи усилия издърпахме делфинчето обратно на брега.

Мама се обади в делфинариума, за да им разкаже какво се е случило и да помоли за помощ. Оттам отговориха, че тръгват веднага. Покрихме животинчето с мокро одеяло, докато дойдат служителите от делфинариума. Не мина много време и ето, че  те пристигнаха. Отнесоха делфинчето с носилка. Щеше да ми е много мъчно за него.  Един от служителите забеляза тъгата ми и ми предложи да ги придружа до басейна. Грейнах от радост. Скочих отзад на камиона, за да поливам животното с вода, докато пътуваме. Когато стигнахме бях спокоен, че съм го оставил в сигурни ръце и с татко тръгнахме обратно за Крапец.

Прекарахме добре почивката, мислите ми постоянно бяха заети с това дали делфинчето е добре. Когато престоят ни свърши и тръгнахме  обратно за Сливен, гледах през прозореца на колата, и си мислех, какво ли ще се случи с него.

Пристигнахме и аз бях зает да си разопаковам багажа, когато чух от всекидневната: „Митко пред телевизора бързо!“ Помислих, че се е случило нещо лошо, но точно обратното. Там вместо трагичен случай предаваха, че ще пускат моето делфинче в морето, отново на  свобода.

Казаха, че са му дали име  - Герой. Приготвихме се бързо и тръгнахме.

Пътят беше дълъг, но пристигнахме навреме. Когато ритуалът започна всички затаихме дъх и когато Герой вече беше в морето и всички ръкопляскаха аз извиках, и скочих при него. Играхме дълго, а когато той отплува и хората ми ръкопляскаха се почувствах горд, че съм помогнал на живо същество.

Доброта
Автор: Гюргена Димитрова, 7 г., с .Казичене

Веднъж в моя клас се случи така, че едно момиче не получи подарък за Коледа и го сподели с целия клас. На другия ден, нейна /и моя съученичка/ и донесе специално опакован подарък и каза, че това е нейният подарък за Коледа. Според мен, съученичката прояви състрадание към момичето, което не беше получило нищо за Коледа, а състраданието е вид доброта и е важна за разбирателството между хората.

Прошката също е вид добро дело. Важно е да простиш, за да бъдеш щастлив.

Един ден, когато бяхме на репетиция за тържество, бяхме оставили раниците си в стаята, за да ги пазят двама съученици. Те направиха нещо много лошо. Разбъркаха чантите ни и ровиха в тях, обаче лошото им дело се забеляза. Двамата "пазачи" бяха накарани да се извинят на другите деца, които им дадоха прошка. Това ги накара да се замислят и да се почувстват по-добре. Това също е вид доброта.

Състраданието и прошката са два вида добро дело. Те правят света по-добър.  Прошката прави света и хората в него по-добри!

История за доброто: Бързащото костенурче

Автор: Данаил Михов, 8 г., Бургас

В един слънчев пролетен ден срещнах един истински Франклин – вярно, беше много малък, но затова пък си беше истинско бебе костенурче.    

Аз и семейството ми се прибирахме от древното светилище Бегликташ към Бургас. Ние бяхме в колата, а пред нея беше – то. Добре, че татко караше бавно и успя да спре. Слязохме бързо. И разбрахме, че е искало да премине от пясъчните дюни до отсрещното блато. Костенурчето се беше излюпило сред пясъците, но знаеше, че трябва да прекара останалите години от живота си в блатото. Взехме го, защото идваха и други автомобили и го отнесохме до водата. Направихме си няколко снимки с мъника и после аз и татко го пуснахме в блатото. Бях много щастлив. когато го видях да се шмугва между водните лилии. Разбрах колко беше важно за моя малък Франклин да стигне от другата страна на пътя, когато миналата година намерих подобно костенурче в пясъка на бургаския плаж, но то беше изсушено и мумифицирано.

Всеки има нужда от помощ понякога и от някой, който да му я даде. Когато помагаме творим добро, дори спасяваме живот. И най-важното е, че това прави света по-добро място за живеене!

Ето го и моят малък приятел:

Моят разказ за доброто
Автор: Ясен, 9 г.

Добротата е качество, което не се възпитава в човека. Тя идва отвътре и не може да бъде забравена. Истински добрите хора никога не обиждат или нараняват другите. Те се отнасят с уважение към заобикалящите ги личности. Добрите хора помагат в беда дори на непознатите, ако те имат нужда. Човекът, който е добър няма лоши мисли към някои хора. Отнася се еднакво добре с всички.

Добротата е най –хубавото качество у човека, затова щеше да е прекрасно, ако всеки я притежава.

Моят разказ за доброто

Автор: Стоян Стоянов, 10 г.

Доброто е качество на хората, което те не използват особено. Затова в училище ни учат на доброта и много други качества. Навън хората не са възпитани и добри един към друг, което им пречи да живеят добре. Добротата е средство за добър живот. Хубаво е да правиш добрини без да искаш нещо в замяна.

Например:

Една приятелка спаси едно пиленце от беда. То седеше безпомощно в един храст. Кучетата го бяха надушили и искаха да го извадят и осакатят. Докато приятелката ми не го спаси. Тя го взе в дома си и го отгледа заедно с папагалите си. Като порасна го пусна на свобода.

Или пък:

Веднъж помогнах на едно детенце да стане, защото се беше спънало в топката, с която играеше. Но това не е много голяма добрина за мен.

Добро също е да успокоиш някой, на когото му е тъжно или да заобиколиш мравката, за да не я настъпиш. Дребни неща, но .... важни.

Хубаво е да помагаш на другите! Мама казва, че винаги добрината се връща – може да не е когато очаквам или когато искам, но все някога и някъде ще се върне.

Моят разказ за доброто
Автор: Стефани

Всички хора трябва да са добри. Доброто е прекрасно човешко качество. Който го притежава ще бъде добър, харесван и избиран от всички. Аз познавам добри деца, но и лоши. Бих избрала добрите за приятели. Ако видим някой лош, трябва да го променим с добро. Дори за доброто има поговорка, която гласи, че то отваря железни врата. За да получаваш всичко, трябва да показваш на хората добро. Би било прекрасно всички българи да са добри.

Спасителят Джорджи 
Автори: Ема и Вяра


На едно дърво се качила една котка. Тя не могла да слезе. Много се уплашила. Един човек си минавал и видял котенцето. Той се обадил на 112 и повикал пожарна да свалят котето. Пожарната пристигнала. Пожарникарите качили стълбата и спасили котето. Котето било много благодарно и решило да му върне услугата. И искало да се запознае с него. Когато пожарникарите си говорели с Джорджи котето разбрало името. Пожарникарят казал: 

- Благодаря, че ме извика, за да сваля котето!
Джорджи отговорил:
- И аз ти благодаря!
Джорди се срещнал с негова приятелка и се влюбил в нея. Той и написал картичка и я поканил на среща. Тя приела. Те се харесали. И станали семейство.
Край.

Мила
Автор: Калина, 3 клас

В класа има много деца, но една от най-добрите ми приятелки е Мила. Ние с познаваме от градината. Още като я видях разбрах, че ще ми е приятелка. Тя има зелено-сиви очи, които са игриви и са като небето и тревата. Мила има кафяво-жълта коса, която е мека като възглавница и прилича на мед. Лицето и е беличко, а усмивката и е слънчева като слънце. И е ниска на ръст. Тя има модерни и чисти дрехи.
Мила е добродушна и мила към приятелите си. Също е много ученолюбива и красива. Според мен, човек ще е тъжен без приятели, защото това е най-ценното нещо на света.

Моят разказ за доброто
Автор: Катрин Радославова, 9 г, 3 клас

Ах, доброто! Това е най-прекрасното качество. Да си добър е важно. Моите представи за доброто са това, че например трябва да съм толерантна с всички деца и възрастни. Трябва да помагам на старците да пресичат. Важно е да подавам ръка и на непознати. Не трябва да се подигравам на друг, че не се справя в дадена дейност, защото всеки има талант, но няма човек, на който всичко да му се отдава. Веднъж едно момче ми каза, че не иска да е добро, защото според него добрите все губеха. Обясних му, че добрите хора живеят (не се разбира) честно и че е по-добре да спечелиш честно. Даже и да загубят добрите хора се радват, защото са играли по правилата. Това е моята представа за най-ценното богатство – доброто.

Мили деца, за пореден път ни изненадахте и възхитихте! Получихме, и с огромно удоволствие прочетохме, всичките 30 разказа и есета за конкурса „Моят разказ за доброто“!

Какво научихме от тях? Че доброто е в усмивката, в слънцето, в дъгата, в малките жестове, в благородството и толерантността, в човещината. Вие сте добри и талантливи учители, с въображение и дарба на разказвачи.

Трима от вас ще получат награда, предоставена от книжарница Ориндж – ваучер на стойност 100 лв. За всички останали има поощрителна награда.

Ето кои са победителите излъчени от Мама Нинджа и Ориндж:

до 10 години

„Моят разказ за доброто“  - Мария Хорозова, 10 г., София

Прекрасна история за нейния дядо, човекът който обича да прави добрини, написана завладяващо и красиво: „Има много добри хора, като моя дядо. Винаги, когато видя дъга, се усмихвам, защото знам, че където и да съм по света доброто е с мен и около мен и винаги има надежда, светлина и доброта. Вярвам, че доброто е навсякъде около нас, защото така ме учи дядо.“

до 14 години

„Мравчо“ - Елица Ганева, 14 г., София

„Всяка стара приказка започва с „Имало едно време...”, но моята прави изключение! И това е така, защото всъщност тя все така си е млада! В нея се разказва за едно малко момче, което, както в приказката така и сега, все още си е момче, така че може да го срещнете някой път съвсем случайно... Надявам се, че вече ви стана интересно и ще продължите да четете нататък.“
На нас със сигурност ни стана интересно и не се разочаровахме до края на историята. Тя е разказ за способността да приемаш различните, за благородството, което може да направи животът на едно необикновено момче слънчев.

до 18 години

„Ангел и Клетникът“ – Джан Ерджан Сали, 15 г., Шумен

„Моля за милост! – казваше през две минути един стар човечец. Беше обут с разкъсани обувки, подкърпен многократно панталон и посивяла и размачкана риза. Нямаше нищо друго. Седеше на голата земя и протягаше ръце, за да моли за пари.“
Така започват разказите си истинските майстори! Това е историята на Клетника, който си връща вярата в хората, защото е срещнал истински ангел.

Най-хубавите разкази и есета ще бъдат публикувани на сайтовете на Мама Нинджа и Ориндж. Някои от тях дори са илюстрирани със снимка или рисунка, други са истински комикс. Но всички са много талантливо написани!

Заповядайте на официалното връчване на наградите, утре (1 юни), от 18,30 часа, в кафе-книжарницата на Orange Center, на улица "Граф Игнатиев" 18.

Либералното възпитание е в основата на съвременното родителство. Дали обаче то е по-добрият вариант наистина?
Преди време широка популярност доби книгата „Как децата взеха властта“ (Нow Children Took Power). Автор е шведският психиатър, писател и лектор д-р Дейвид Еберхард. Многодетният баща на шест деца разсъждава над пораженията, които нанесе теорията за либералното родителство в Швеция.

В стремежа да бъдат идеални, родителите твърде често предоставят на децата си голяма свобода. Дейвид Еберхард ги призовава незабавно да възстановят авторитета си и да престанат да отглеждат поколение от инфантилни хора, които не желаят да се съобразяват с никой друг, освен със себе си. Как да направят това, той разказва в книгата, превърнала се в бестселър.

Малкият домашен диктатор
Светът е пълен с хора, които нямат нищо против да печелят за сметка на децата ни. Ние, родителите, често сме в ролята на безропотни, благодарни жертви, които са готови на всичко за благото на собственото си потомство. Най-разумното обяснение за подобно поведение е, че просто искаме да се харесаме на децата си. Защо тогава се чувстваме все по-неуверени, въпреки сериозните инвестиции, които правим в тях?

В един шведски вестник беше публикувана статия, в която ставаше дума за това, че днес децата контролират семейните финанси, нещо повече – те определят начина на живот на семейството. Сега хлапетата решават какво ще е менюто за деня, какво ще се гледа по телевизията (ако семейството разполага само с един телевизор, а и дори да не е само един). Имам познати, които съвсем не на шега отбелязват детските програми, които семейството ще гледа през седмицата. 

Какво да кажем за финансите?
Не мисля, че ще ви изненадам, ако ви съобщя, че всички наши придобивки са съобразени с интересите и потребностите на децата. Разбира се, не може да ви е все едно с какво е облечено детето ви. Ако Емили (която е на 4 години и половина) ходи на детска градина в официална рокля, то и Амина (на три и половина) трябва да е с не по-малко разкошен тоалет. Ако Лиз се появи в училище с маркови ботуши, ще се утвърди категорично в тийн средите. Родителите често се съобразяват с това. Кой иска детето му да се чувства като бяла врана?

По логиката на грижовните майки, ако детето отиде на училище в ужасни габардинени панталони (през 70-те бяха задължителни) ще страда от психологическа травма през целия си останал живот. Съгласен съм, че ако в детството и юношеството детето е обект на присмех или на агресия от страна на връстниците си, това ще има негативни последствия. Но струва ли си родителите да са толкова отстъпчиви, когато става дума за дрехи? И как стоят нещата с другите форми на себеизразяване, освен чрез стилните и модни вещи?

Не е учудващо, че все повече родители подкрепят идеята за връщане на училищните униформи. В много страни, като Япония например, всички ученици са облечени еднакво и никой не прави трагедия от това. Униформата не е ограничение или пречка да утвърдиш статуса си сред връстниците. У нас често сме свидетели на апокалиптични домашни сцени, когато трябва да се реши с какво детето да отиде утре на детска градина или училище. Освен това, днес все по-често децата сами определят и къде ще почиват по време на ваканциите си.

Следващата точка в програмата е: Какво ще ядем днес?

Ако във вашето семейство детето „дава тон“, този въпрос естествено е адресиран преди всичко към него.
- Може би спагети, вчера имахме месно руло? – несмело предлагат родителите.
- Не. Месно руло и спагети (спагетите и пицата са нещата, които децата са готови да ядат винаги).
Майката и бащата се споглеждат, защото рулото не влиза в плановете им.
- А защо да не приготвим риба? – казва бодро таткото.
-Да! - колкото и да е странно, детето се съгласява.

И така. Решено е, че на обяд ще има риба. Но не всичко е толкова просто. Детето уточнява, че не иска риба, а рибени пръчици, „като в оня супер“. А ако ги няма в супера? Майката ще приготви пръчици от това, с което разполага. Хлапето твърдо отказва да яде „обикновено“ рибно филе. За съжаление децата често намират храната на възрастните за отвратителна, а ние не можем да ги заставим да ядат това, което не им харесва. Затова много семейства съобразяват общото меню с претенциите на малкия диктатор. Да принуждаваш дете да яде нещо против волята си, в днешно време е сравнимо почти с жестокост. Всъщност и аз не разбирам, защо трябва да караме децата да се „давят“ с нещо, което не обичат. Какво ще се случи ако пропуснат една вечеря например? Едва ли ще умрат от глад. Да искаме детето да изяде всичко, което му е сложено в чинията, наистина е жестокост в чист вид. В нашето семейство не е прието да принуждаваме децата да се тъпчат с храна насила, както и да им даваме друго, ако сервираното ястие не им хареса. Не искаш да ядеш това, което е сготвено? Ставай от масата! Разбира се, отказът от хранене не се компенсира с гледане на телевизия.

Най-лошият вариант е когато възрастните членове на семейството нямат единно мнение по въпроса как трябва да се реагира на отказа на детето от храна. Бащата казва: „Щом не иска, да не яде!“, а майката: „Добре, ще ти дам нещо друго!“. Най-доброто решение е да не се удовлетворяват капризите на детето (бащата е прав). Нали все пак ни съветват да се вслушваме и в мнението и желанията му. Не иска да яде? Ами да не яде тогава!

Когато в семейството се възцари детска диктатура, родителите започват да ходят на пръсти. Телевизорът работи от ранно утро до късна вечер. Докато са малки, децата се ограничават с анимация, но с порастването на екрана започват да се виждат гламурни хубавици и мъже, които се опитват да копират. Вие искате да чуете някакви новини? Как не! В това време на другия канал има танцово риалити. Детето настоява за шоуто и родителите му отстъпват. Много от нас танцуват по "свирката" на детето. Ако не го правим означава ли, че сме лоши родители?

Голяма част от днешните майки и бащи преоценяват своето влияние и се опитват да насочат децата си в „правия“ път, жертвайки истинските интереси на детето. Днес за всеки е очевиден фактът, че възпитанието на децата е много по-силно свързано със самореализацията, за разлика от преди. Родителите се опитват да осъществят собствените си амбиции, чрез своите деца.

Но все пак какво да правим с възпитанието? Да позволим на детето да се превърне в диктатор и тиранин е лоша идея. Но и не бива да губим връзката с децата си. Ако не изпълняваме достатъчно добре функциите си като родители, в бъдеще ще се сблъскаме с проблеми, за чието съществуване не сме и предполагали. Ние трябва да се грижим за поколението си, да го защитаваме от опасности и да го пазим от житейски неприятности. Трябва да се вслушваме в мнението му, но не и да се съгласяваме, когато възгледите му са погрешни.

Ние просто сме длъжни да дадем на децата си възможност веднъж да легнат гладни, ако са направили сцена на семейната вечеря.

Автор: Ина Зарева

Всеки родител, колкото и деца да има, както и където да ги отглежда, рано или късно изрича тайната, древна клетва, предавана само от родител на дете: „Ти ще имаш много по-прекрасно детство и много по-добър живот от мен!“

И, ако това заричане не винаги си личи в делника, то в празниците е неговото истинско развихряне.

Рождените дни са едни истински Prêt-à-Porter и Bocuse d’Or и то проведени в Дисниленд. Облеклата са като дизайнерски торти, а тортите са новите Фаберже. Наемат се зали, ресторанти, клубове. Плащат се аниматори, кукловоди, фокусници, диджеи, фотографи. Валят подаръци, конфети, пиняти, балони, фойерверки. Пръскат се пари, колкото за една прилична кола. С всяка следващата година, колата става все по-луксозна.

Но какво тук значи някаква си ламарина в сравнение с щастието на едно 3-годишно дете? Нищо, че изобщо не му се гледа куклен театър, не му се играе с играчките, а аниматорът като същински дресьор се опитва непрекъснато да го върне обратно на манежа, за да си изпълнят номера.

Има и родители, които смело вярват, че децата им ще са същински джулая тип и ще посрещат всяка нова година живот в парка, сред тревите, без никакви коли и луксозности. Но дори и те съвсем скоро се сблъскват с реалността в две насълзени очи:

-Искам на същото място, където и Петьо празнува! Има игри, боулинг и пицааа!

Семейството е покрусено, но помни клетвата, която е дало. Припомня си и някакви мижави рождени дни от детството – винаги вкъщи; едни скучни лели дават едни страшни кукли; една и съща торта, свещички; едни и същи братовчеди им чупят играчките и: „Айде, моето дете, да си играете оттатък, че ние тук да се видим на спокойствие.“

Поглеждат прекрасното си чедо, тези двамата с ощетено откъм партита детство, тръсват глави и звънят на родителите на Петьо да поразпитат кое как се организира в този клуб.

Модата на празнуването обхваща и всички останали поводи - имени дни, кръщенета, лични и чужди поводи. Но нищо не може да се сравни с Първи юни. Никой друг национален празник не може да се мери по масовост с този ден. Никое друго семейно или обществено събитие не може да го настигне по организация и планиране.

Къде да отидеш, така че детето ти да не бъде премазано от тълпите; да успее изобщо да се вреди до някоя игра; да успее да си купи рекламираната играчка, преди да грабнат последната пред него; да успее да си вземе балон и да не го изпусне на втората минута, а после дълго да му маха за сбогом; и най-вече да успее да не плаче истерично през цялото време за неуспехите в гореизброеното.

На този ден парковете приличат на Ден на отворените врати в зоологическата градина; моловете са като площадка за силови боеве; кината са като в „Индиана Джоунс” – пуканките под краката хрущят като скарабеи; а детските магазини са същински арени за бой с петли.

Колкото и отдалечени дестинации да изпробвате, колкото и нетрадиционни места да изберете и да презентирате пред детето като най-страхотната изненада в живота му, отново попадате в тълпа от родители с мътни погледи в челична хватка с разстроени до нажежено деца.

Но клетвата си е клетва. Единствената възможна утеха е, че рожденият ден е чак след няколко месеца – достатъчно време, за да се заличат белезите от празнуването днес.

А ето колко лесно е било през 40-те години на миналия век – обличат си децата униформите, пишат си исканията и излизат на манифестация:

Или пък кротко си стоят в гнездото:

Видяхте ли сега колко силно работи древната клетва? Къде ги днес децата в гнезда и с конкретни искания за кърменето и захранването си?

Каквото и да изберете от многото предложения за Първи юни, не забравяйте да бъдете с детето си, а не само до него.

Да му разкажете колко е важно, че го има на този свят. Точно него.

Да му покажете колко е важно за вас, че го има в живота ви. Точно него.

И накрая да изречете отново древната клетва. Точно за него.

Снимки: Lostbulgaria 

Препоръчваме ви още: Инвестирай в прегръдки, 7 проверени съвета към родителите и Изборите, които правим за децата си