Как по-добре да изпратим работната седмица, освен с пикник с деца, много слънце и смях?

Точно така избраха да прекарат петъка си служителите на L'Oréal Bulgaria. Козметичният гигант покани на пикник в парка „Гео Милев“ приемни деца и родители от Центърa по приемна грижа към фондация „За Нашите Деца“ и всички заедно изпратиха горещата работна седмица в игри и смях. Деца и възрастни се забавляваха с много настроение в три работилнички, организирани като част от събитието.

В работилничката за игри доброволците от L'Oréal и децата се запознаха с модерни образователни играчки. Те ще бъдат дарени на новия Комплекс за ранно детско развитие. Този тип играчки са много важни за детското интелектуално развитие. Те развиват различни способности у подрастващите - координация, логика, сетивност, съобразителност, реакция, познавателни умения.

В работилничката за гозби служители на компанията приготвиха вкусни и здравословни сандвичи, на които нито едно дете не може да устои.

Най-голям интерес сред малки и големи предизвика работилничката за рисунки. Със специални боички доброволците от L'Oréal превърнаха някои от децата в истински анимационни и приказни герои. Някои от тях дори се оставиха в творческите ръце на малчуганите – истинска забава за малките. Всички заедно изработиха уникални майсторски платна и рисунки, с които ще бъде декориран новият Комплекс. Доброволците на L'Oréal изненадаха семействата с разнообразни подаръци, сред които аксесоари за спортни игри и козметични продукти.

Пикникът е част от ежегодната доброволческа кампания на L'Oréal – Citizen Day, която се провежда за осма поредна година и показва ангажираността и солидарността на компанията към обществено значими каузи, които всяка година служителите подпомагат лично. С него фондация „За Нашите Деца“ и козметичният гигант стартираха ключово партньорство в подкрепа на приемната грижа. Събитието бе и в подкрепа на каузата на фондацията за разкриване на съвременен Комплекс за ранно детско развитие, който ще предоставя интегрирани социално-здравни и образователни услуги на деца и семейства. L'Oréal ще дари за новия комплекс големи цветни платна и десетки нови образователни играчки, които са особено важни за развитието на деца, преживели емоционален стрес.

В Комплекса ще работя център за обществена подкрепа, център по приемна грижа, дневен център за деца с увреждания от 0 до 7 години и рехабилитационен блок.

Клементина Манчева... Много преди да я познавам лично, попаднах на нейни картини и вече знаех, че тя е автор, който искам в дома си. Искам да я виждам всеки ден, защото ме трогва, кара ме и да се усмихна, и малко да се натъжа, докосва сърцето ми, изобщо въздейства ми по описуеми и неописуеми начини, както само истинското изкуство е способно. Представях си я по определен начин и когато се запознахме най-после, се оказа, че е точно такава, каквато си мислех - емоционална, изпълнена едновременно с мрак и светлина, с много щастие и мъничко тъга, и не на последно място красива. Красива и одухотворена като творбите си. Поканих я да ни разкаже нещо за себе си и за изкуството си, което се вдъхновява от живота и на свой ред вдъхва живот на празния лист.

Когато видях картините ти, преди да съм те срещнала, вече те обичах и имах чувството, че те познавам. Приятелки станахме по-късно, но още преди да те видя, вече знаех що за човек си от творбите ти. Случвало ли ти се е да ти го кажат и други хора?

Да, имам няколко чудесни приятелства, започнали по същия начин - разкодирайки ме по картините. А когато хората резонират на една и съща честота, дистанцията се скъсява бързо и лесно. Много красив начин за създаване на приятелства, нали?

Кога реши да се отдадеш на изкуството? Има ли конкретна случка, приятелство, какво те вдъхнови да избереш този не особено лек път?

Не съм го решавала в началото, рисувам от 4-ти клас в профилирана паралелка. Не съм имала особени колебания с какво да се занимавам, може би за кратко обмислях журналистика и медицина, но не продължи дълго. По-късно, когато децата бяха малки, имах период от 6 години, в които не бях пипала четка. Занимавах се с други неща, интериорен дизайн, 3D графика, в един момент осъзнах, че не мога да продължавам така. Имах един преломен период, в който си дадох реална сметка за истински важните за мен неща. Може би тогава е бил моментът на осъзнатото решение.
Иначе баща ми е бил архитект, явно кръвта вода не става.

Защо акварел? Какво те вдъхновява? Кой е твоят час за работа? Имаш ли нужда от усамотение, когато рисуваш?

Защото акварелът ме пресъздава като емоция. Акварелната техника е много нежна, много специална, учи на търпение и отдаденост, трябва да дадеш всичко от себе си, да си готов на изненади и до последно не си сигурен дали ще се получи или не. Нещо като с любовта. Която пък е основният източник на вдъхновение, във всичките й форми и по всички възможни начини. Работя през деня, на дневна светлина - според мен акварелът го изисква, старая се да няма хора около мен, но е трудно. Имам нужда като вляза в моя свят, да не ме вади нищо и никой насила. Но като човек със свободна професия, работещ от вкъщи и с деца, ти си наясно перфектно, че е почти непостижимо.
 

Трудно ли се разделяш с картините си? Коя от тях би запазила за себе си?

В началото беше адски трудно, плакала съм даже. С времето променяш отношението си, все пак идеята не е да си трупаш картините вкъщи. Освен това, да си художник е професия, налага се да продаваш, за да живееш и да продължаваш да рисуваш. Естествено, имам картини, които са много лични и с тях продължавам да се разделям сърцераздирателно. Или просто си остават за мен, тези, най-емоционалните.

Къде можем да видим Клементина? Какви изложби планираш?

Галерии "Абсент"  и "Галерията" - София,  а "Маркони" във Варна, "Стойчев" в Ямбол. Засега това са местата с постоянно мое присъствие. Правим доста често общи изложби в други галерии, старая се да  разгласявам своевременно и адекватно тези събития чрез социалните мрежи. В началото на пролетта следващата година ме очаква самостоятелна изложба в галерия "Абсент", надявам се да се получи красиво и смислено. И бих била много щастлива да успея да събера приятели и почитатели, за да споделим заедно този специален за мен момент.

Коя е Клементина? В какво вярва и какво я спасява?

Преди няколко дни имах рожден ден, сред всичките прекрасни и вдъхновяващи пожелания, които получих, беше и това: "Не падай духом!", от много близък човек. Това пожелание прекрасно олицетворява склонността ми да потъвам и да живея на дъното - от една страна, а от друга - колко ми е важно да има какво да ме издърпа нагоре, към светлината. Моята спасителна stairway to heaven е акварелът. Белият лист. Там мога да се скрия, да избягам, да обичам безрезервно, да тъгувам безбрежно,  да изживея отново всяка емоция и после да я пусна. И най-удивителното е, че тази емоция, която ме е водила и спасявала е безгрешно разпознаваема в картината. И е плашещо, и е хубаво.

Художниците и изобщо хората на изкуството са оголен нерв и няма как да бъде иначе. Ако не те докосват, ако не те разтърсват, ако не те убиват -  емоциите, погледите, небето, болката, усмивката, казаното, премълчаното - с какво и как ще достигнеш ти самият до сърцето на другите?

Аз вярвам, че всяко изкуство трябва да достига първо до сърцето на хората, да издърпа някоя струна в теб и да не знаеш точно защо. Да те отнася, да те връща някъде, при някого. Ако не го прави, значи е просто занаят и няма нищо общо с изкуството.

Много често ме питат какво ме вдъхновява и всеки път отговарям едно и също - липсата. Празното пространство. Някой си е тръгнал, нещо не стига до някого, въздухът трепти, сърцето ти спира, а Светът продължава своя монотонен ход, без да подозира.

Картините на Клементина Манчева можете да разгледате в галерията.

Снимките на Клементина са на Светослава Мадарова 

Интервюто взе Мария Пеева

Напоследък обсъждаме образованието в различни страни по света, писахме за учебните системи на Германия, Сингапур, Италия, Финландия, но установих, че нямаме никакъв материал за държавата, в която моделът на образование е доста близък до нашия. Помолих една дама, която е учила в Русия, да ни разкаже от първо лице за…

Особеностите на руското държавно основно образование

Интересно предизвикателство ми отправи Мама Нинджа, а именно: да се върна назад във времето, когато бях ученичка, и да разкажа за начините на преподаване в редово руско училище преди над 20 години.

И така, ще започна с обръщението към преподавателите. В Русия обръщението към учител не съдържа никакви титли. Нито барышня/товарищ, нито учительница. Просто име и бащино име на учителя – например Настася Петровна. Всъщност аз, свикнала с българския вариант „другарко Петрова”, в началото приемах като фамилиарност с преподавателите това обръщение и предпочитах да се обърна с „учительница”. Докато един ден класната ни преподавателка ми направи забележка: „Веселина, защо се обръщаш към мен с “учителко”, аз нали не се обръщам към теб с „ученичке” Добър довод… Действително, липсата на титла някак скъсява дистанцията, без да отнема от респекта към учителите.

Друго, което има възпитателен ефект, без да е пряко свързано с учебната дейност, е влизането в училище - не можеш да влезеш без униформа, но и без обувки за преобуване. За това следят дежурни ученици. С обувките за преобуване се ходи само в самата сграда на училището. Преобуването става веднага след входа. След това обувките, с които си дошъл и връхната дреха задължително отиват на закачалка в обща съблекалня, където също стоят дежурни ученици, за да няма изкушения за присвояване или спречквания без свидетели. Всеки ден след часовете, дежурна двойка ученици остава, за да се погрижи за класната стая. Задължително почистват чиновете, черната дъска и пода, а също и поливат цветята в стаята, ако има нужда. Не че няма чистачки. Те имат грижа за общите пространства - коридори, тоалетни, физкултурен салон, както и поддръжка на зелените площи на територията на училището.

Процесът на обучение

Учебната година започва на 1-ви септември и завършва в края на май. Учебните дни в седмицата са шест - учи се и в събота. Поставянето на оценка не изисква да знаеш урока „по вода”, т.е. да станеш и да „изпееш” предишния урок, както беше едно време в България. По всяко време на учебния час учителят може да ти зададе различни въпроси по вече взет до този ден материал, основно свързан с това, което ще се преподаде или вече е преподадено в същия час, за да се види нагледно връзката между материала. По този начин всеки учител може да изпита и 5 човека за час, поставяйки им оценка на база правилността и изчерпателността на дадените отговори. Не можеш и да не внимаваш по тази причина. Иначе може да си спечелиш оценка единица (не двойка, оценъчната система е петобална, а поправка на оценка единица става с 5 броя петици). Изпитване на един и същи ученик може да се случи във всеки един от учебните часове за деня. Тоест при шест предмета за деня - може да имаш 6 оценки. На следващия ден може да е същото.
Самите бележници също са доста интересни. Те са с големината на тетрадка. За всяка седмица има по 2 страници за 6-те учебни дни (по 3 дни разположени на страница), за всеки ден си има панелче с редове и колони, в които ученикът да попълни програмата учебни часове за деня. В панелчето има място, където да запишеш каква е домашната ти работа за следващия урок по предмета; има място за оценка, ако е имало такава за деня; има и място за подпис на учител и родител.
Училищните срокове са 4. Съответно годишната оценка е на база 4 оценки. Има ден-два ваканция между сроковете. Класните работи са веднъж на 2 срока. А когато получаваш оценка по руски език/литература за контролно, тя може да е всъщност официално 2 оценки, записани с разделител, т.е. 4/5, където първата е за правопис, а втората за изложението. Не осредняват, виждаш и двете си оценки. И двете оценки участват в оценката за срока.

Материална база на училището - много добра. Часовете по химия и физика, винаги където е възможно, минават с нагледен експеримент, който, под наблюдение на учителя, извършват всички ученици. Например: връзване на ел. вериги, с поставяне на съпротивителни елементи, ампер и волт метри и т.н. Записване на резултатите и изчисления покрай експеримента. По химия - наблюдения на реакции между химически елементи и съединения. Отново записване на резултати и преходи.

Понеже Мама Нинджа искаше да обърна внимание на програмите за закаляване, трябва да призная, че не съм сигурна нещо целенасочено да сме правили. Просто през зимата при температури до -30 градуса по Целзий физкултурата е ски-бягане, с норматив. Аз едва го покривах. Когато дневните температури паднат повече, се остава във физкултурния салон за игра на волейбол.

Допълнителни дейности към училището:

В края на годината, след разтопяването на снеговете, се организираше игра по ориентиране с компас в тайгата. В училището имаше зала със сцена за художествени дейности и самодейност на учениците, поощряваше се изработката на пана от картон, със забавно или любопитно съдържание, които се поставяха в коридорите. А в мазето имаше стрелбище - ходех на кръжок по стрелба с въздушна пушка.

Това е информация от преди 25 години, но основните неща вероятно не са се променили, или поне не с много, доколкото може да се съди от създадената с чист ученически ентусиазъм преди години уеб страница на училището.

Руското училище днес

Опитахме се проверим доколко са се променили нещата в руското училище от времето, за което разказва нашата читателка. Прави впечатление, че има много сходство в организацията на учебния процес с българското училище, което обяснява и аналогичните проблеми за учители, ученици и родители.
В наши дни шестдневната учебна седмица е рядко явление. В повечето училища заниманията се провеждат от понеделник до петък. Също като при нас има задължително избираеми и свободно избираеми предмети, макар и формулирани по различен начин. Занималнята е платена. Това става факт с приемането на образователната реформа през 2010 година. Тогава, с Федерален закон, по-голямата част от учебните заведения спират да получават задължителното държавно финансиране. Година по-късно училищата получават автономност – сами да определят броя учители на щат, да разпределят Фонд работна заплата и да въведат платени услуги за учениците (които най-често касаят факултативната подготовка). В резултат на направените промени в големите градове заплатите на педагозите бележат сериозен ръст. Средната месечна заплата на учител в Москва достига над 70 хиляди рубли месечно, което се равнява на близо 2080 български лева. Увеличението на заплатите е 79 %.
Организацията на учебния процес не се различава особено от предишни години. Униформите все още са задължителен елемент, часовете са по 45 минути, освен в начален курс. Учебната година може се дели освен на четири срока и на три триместъра. Обучението до 9 клас е задължително за всички. Матурите по руски език и математика за зрелостниците са задължителни. Има допълнителни, според профилирания предмет.
В някои от училищата класните ръководители не водят учебни часове. Занимават се единствено с класа, който им е поверен. Това е практика, която постепенно започва да отмира, с навлизане на пазарните принципи в училищата.
От 2015 година Министерството на образованието и науката взема решение всички учебници да имат електронна версия. Целта е постепенно да се премахнат книжните носители навсякъде.
Руските училища са пословични със строгата си дисциплина и сериозната извънучебна заетост на учениците. Неслучайно оглявавят класацията за ученици с най-много домашни задачи, в проведено изследване на европейска соцологическа агенция.
И в Русия дебатът за осъвременяването на образователната система е актуален. Неотдавна особено популярно в мрежата стана мнението на студентка по педагогика, която извежда основните, според нея, проблеми на руската образователна система: повече свобода за учителите; по-добра комуникация между учители, родители и ученици; внедряване на нови подходи на обучение и включване на часове за деца със СОП в програмата на педагогическите университети; възможност за по-ранно профилиране и избор на предпочитани от учениците предмети; премахване на униформите.

Препоръчваме още:

Не са ни толкова много учителите 
5-те най-красиви училища в света
7 принципа на образование в най-добрите училища по света

„Внимавай за какво мечтаеш, защото може да се сбъдне.“ Този израз неслучайно е толкова популярен. Какво губим и какво печелим, докато следваме мечтите си? На този въпрос е намерила отговор журналистката Кендра Сирдал, която изоставя кариера на Бродуей, за да се отдаде на писане. Казва, че една мечта може да измести друга, ако в нея се чувстваш осъществен.

От четиригодишна знаех каква искам да стана. Винаги съм мечтала да бъда актриса. Като дете пеех песни пред непознати. На осем години получих първата си роля. Изпълнявах куплет в спектакъла „Островът на съкровищата“. По време на участията си с възторг извиквах думичките си пред публиката.
На сцената се чувствах съвсем на място, близките ме наричаха „гръмогласна“. В групата всички се възхищаваха на гласа ми, приятелите ми ме обвиняваха, че преигравам. В театъра бях „смела“ и „енергична“, вкъщи им идвах в повече.
Да играя на сцена беше първото занимание, в което имах успех. И аз се влюбих в актьорския занаят. Докато другите деца тананикаха популярни песнички, аз учех наизуст текстове от мюзикъли и пестях пари за обувки за танци. Участвах във всички училищни постановки. На 17 години изнесох първия си самостоятелен концерт.
По време на следването в университета приказката продължи. Придобих две специалности – театър и музика. След четири години и половина имах в биографията си над 20 роли. Бях известна в университета, в региона, получих признание за таланта си. Всички пътища ме водеха към вълшебния океан на актьорското майсторство. Излизах на сцената гримирана за поредната роля и се усмихвах щастливо. Никой не знаеше какво се случваше вътре в мен. Обичах театъра, защото играта ме правеше щастлива. И досега настръхвам, когато гледам поредната постановка.

Да бъдеш щастлив и да бъдеш успешен не е едно и също. Не можех да се реализирам бидейки само актриса. Аз съм човек с аналитичен ум. Обичам да разрешавам проблеми.
Харесва ми да разбирам как е устроено всичко и как може да се подобри. С въодушевление пеех в мюзикъли, но имах усещането, че това не е достатъчно. Тогава още не можех формулирам какво не е наред. Сега разбирам – играта на сцена не ми позволяваше да реализирам способностите си напълно.

Осъзнаването дойде по-късно. Завърших университета и се преместих в друг град. Исках да следвам мечтата си. Всички вярваха, че сцената е моето призвание. Този период беше много романтичен. Живеех в малка квартира със съквартирантка. Пътувах с часове по кастинги, преглеждах сайтовете със свободни места за актьори.

Спомням си много добре деня, когато разбрах, че с това е свършено. Извикаха ме на второ прослушване за участие в шоу, за което идеално пасвах на ролята. Режисьорът беше във възторг, парите бяха добри. На хартия всичко изглеждаше великолепно. Би трябвало да съм безумно щастлива. Но не се чувствах така.

Често казват за творческите професии, че ако можете да се занимавате с нещо друго е по-добре да го направите. Ако не обичате изкуството с цялото си сърце, не го преследвайте на всяка цена. Аз така направих. Изхвърлих портфолиото си. Прибрах сценичните обувки и партитурите в кутия. Напуснах сцената. От детството си задавам въпроса каква искам да стана. За пръв път нямах отговор.

Когато мечтите започнат да контролират живота ти – е лошо.
Ако с всички сили се посветим на една работа, изпускаме множество други възможности. Мечтата не бива да пречи на пълноценния живот. Точно това се случи с мен. Аз надраснах театъра, но продължавах да играя. Струваше ми се, че така ми е писано. Спомнях си колко трудно събрах пари за портфолио, докато следвах. Мислех за това колко време съм загубила заради театъра и колко се гордееха с мен родителите ми. Чувствах се длъжна да продължавам, защото това се очакваше от мен. Не допусках, че мога да се занимавам с нещо друго. Можех да съм щастлива и реализирана…

На 25 години напуснах работата на мечтите си, написах първото си есе. Публикувах го в интернет и то стана популярно. Тогава прозрях – мечтите могат да се променят. Стремежите ни се развиват и ние растем, заедно с тях.

Когато гледам мюзикъли на Бродуей изпитвам носталгия по онова време. Малко ми е тъжно, че в живота ми вече няма песни и монолози. Но оставайки в театъра, аз не бих открила света, в който живея сега.

Работя в странен виртуален свят. Повечето ми колеги живеят в различни страни. Но това, което правя, ми позволява да се реализирам. Чувствам, че ми се получава добре. Използвам творческите си способности наред с аналитичните навици, които бях приспала години наред.
Отказвайки се от една мечта, успях да открия друга.

Да следваш мечтите си е сложно. По пътя има избори, обрати, понякога катастрофи. Но това не е по твоя вина. Това само означава, че добре познаваш себе си. Вслушваш се в това, което ти диктува интуицията и се доверяваш на себе си. Точно затова е нужно да мечтаеш.

Източник: Рsychologys

Препоръчваме ви:

Как работи поколението Y 
Кризата на 30-те 
Матурите свършиха! А оттук нататък?

Докато ние се тревожим за бъдещето, новото поколение трупа милиони. Ето няколко истории за тийнейджъри, които опровергават твърденията за икономическата несъстоятелност на непълнолетните и успяват да натрупат богатство, преди да завършат училище.

Кристиян Оуенс

Кога: заработва първия си милион на 16 години.
Как: създава консултантския интернет проект Branchr.

Покрай Марк Цукърбърг и неговата история, много тийнейджъри откриха мотивация да започнат собствен бизнес. Британският ученик Кристиян Оуенс сяда пред компютъра още в началния курс. Той е едва 7-годишен, когато започва да прави уебсайтове. На 14 представя първия си бизнес проект, базиран на пакетна продажба на Aple-приложения. Заедно с разработчиците на проекта печели 700 000 фунта стерлинги. На 16 години създава VoteBundle и усъвършенства принципите за продажба на приложения. Малко по-късно пуска Branchr – сайт за реклама, работещ на принципа „пари срещу клик“. Две години след това заработва първия си милион.

„Моята цел е да стана лидер в световната интернет индустрия и мобилната реклама. Не знам къде ще работя след 10 години, но съм сигурен, че няма да се откажа от Branchr, докато капиталът й не достигне 100 милиона фунта стерлинги.“ 

Фрейзър Дохърти

Кога: на 16 години подписва договор с веригата супермаркети Waitrose за доставка на конфитюр и скоро доходите му надхвърлят 1 милион долара.
Как: разработва технология за производство на конфитюр без добавена захар.

Една история за това колко умело можеш да използваш възможностите, които са буквално под носа ти. Четиринайсетгодишният тийнейджър от Единбург е увлечен от кулинарията. Слабост са му сладката, приготвени по бабините рецепти. След няколко дегустации в местната църква, той започва да получава поръчки, които с времето се превръщат в неспирен поток от желаещи да получат „бутиков“ конфитюр. Така се появява марката Super Jam. Ученикът Фрейзър трябва да избира между средното образование и бизнеса си и естествено решението му е в полза на второто. Не съжалява нито за миг, защото успява да сключи договор за доставки на веригата Waitrose. Впоследствие започва да получава поръчки и от други вериги. Паралелно с разширяването на Super Jam, Фрейзер става активен поддръжник на благотворителни проекти и по-специално на The SuperJam Tea Partie – организация, която събира на чай самотни възрастни хора.

„Когато ме поканиха на първото корпоративно съвещание облякох костюма на баща си, който беше с размер и половина по-голям.“

Ник Далозио

Кога: на 16 години печели 30 милиона долара.
Как: създава приложение за iPhone, обработващо новинарското съдържание за потребителите и го продава на Yahoo. След време Yahoo закрива придобития проект, в който е привлечен и самият Ник. 

Далозио учи в престижно частно училище и разполага с достатъчно свободно време за програмиране и разработка на видеоигри, без да пренебрегва образованието си. Така стига до идеята за универсална търсачка, която обработва стандартната новинарска информация и я предлага на ползвателя в синтезиран вид. Ник е едва 15-годишен, когато първото му приложение вече присъства в App Store под името Trimit. По-късно е привлечен от венчър инвеститори (осигуряващи рисков капитал срещу дял от компанията) от Хонг Конг. Стойността на сделката е 300 хиляди долара.

„В бъдеще ще има хиляди агенции, които ще се занимават с обработка на информация. Тази дейност ще се изпълнява от роботи.“

Камерън Джонсън

Кога: на 12 години заработва първите си 50 хиляди долара от продажба на играчки в eBay.
Как: на 9 години започва малък бизнес с изработването на покани, обработени с фотошоп; на 12 препродава играчки, закупени на едро в eBay; на 13 стартира My EZ Mail - сървър за разпращане на електронни писма; на 15 лансира проекта си Surfingprizes.com за продажба на онлайн реклама.

На деветгодишния Камерън му се отдава да изработва поздравителни картички и покани, оформени с фотошоп. Дори създава малка компания за производството им - Cheers and Tears. На 12 години започва да купува играчки на едро и да ги продава в eBay и за по-малко от година печели 50 хиляди долара. На 15 години Камерън успява да създаде „класическа пирамида“ с продажбата на реклама на принципа „пари срещу клик“, в която включва свои съученици и приятели. Първия си милион заработва далеч преди да завърши училище. Става активна публична личност – участва в шоуто на Опра Уинфри, издава книги преведени на няколко езика. Продажбата на последния му проект за шестцифрена сума и последвалите интервюта в медиите, освен слава и пари, му носят и място в Топ 10 на най-перспективните млади жители на щата Вирджиния и в рейтингите на успелите млади американци.

„Бях на 15 години, а всеки месец получавах чекове на стойност 300 или 400 хиляди долара.“

Райън Рос

Кога: открива призванието си на три години. На 9 заработва първия си милион.
Как: продава яйца от семейната мини птицеферма, а по-късно започва да се занимава с инвестиции в областта на недвижимите имоти.

Възходът на Райън започва с продажбите на яйца от кокошките отглеждани в задния двор на дома му. Разбира се, в това начинание той е насърчаван и подкрепян от родителите си. Пласира ги по 3 долара дузината (12 броя). Търговията с яйца се оказва доходен малък бизнес. Следващият етап от развитието на малкия бизнесмен е услугата „косене на трева“ срещу 20 долара. За осъществяването на тази дейност той привлича по-големите си приятели и съседи, на които дава 15 долара от обявената сума. След време Райън прави следващия си ход – поливане на тревни площи срещу 200 долара (100 от тях дава на наемните работници). Натрупаните средства малкият предприемач инвестира в недвижими имоти. Всички преговори по закупуването на сгради, хокейна зала, баскетболна площадка и впоследствие хокеен отбор, водят от негово име родителите му.

„Мама ме научи на едно правило, което аз наричам „80-10-10“. 80% от печалбата инвестирам в бизнеса си, 10 % отделям за благотворителност, останалите 10% харча за себе си.

Източник: mel.fm
Снимки: интернет

Препоръчваме ви:

8 умения, които ще помогнат на тийнейджъра да оцелее като възрастен 
За разликите между българските и канадските тийнейджъри 
Уроците, които научих

Органични детски дрехи за многократна употреба, създадени от дизайнер, които пристигат по пощата. След като детето порасне, просто ги изпращаш обратно, за да ги използва някой друг, а ти получаваш нови в подходящия размер. Звучи супер, нали? Защо ли обаче имам чувството, че идеята на Вига Свенсон, която над десет години е реалност в Дания, в България може би няма да се приеме толкова радушно?

За да разбера как са нещата с употребяваните дрехи за деца у нас, се срещнах с две български майки юнашки и ги попитах какво е мнението им за детските дрехи втора употреба.

Майка 1 (син на 10 г.) – купува и не позволява нищо, носено от друго дете, да се доближи до гардероба на сина ѝ.

Майка 2 (дъщеря на 1 г. и син на 3 г.) – изварява и приема всички видове използвани, но запазени дрехи, които ѝ подаряват приятели или сама купува от детски магазини втора употреба.

Опорни точки на разговора: Практичност, пари, удобство, рециклиране, ка́рма.

Майка 2:

С употребяваните или така наречените дрехи „втора употреба“ при децата ситуациите са две. Майките приемат дрехи от свои приятели и познати. Във втория случай купуват въпросните дрехи от магазини втора употреба, както вероятно го правят и за себе си, защото това обикновено е трайна практика в едно семейство. В първия случай – аз с радост приемам дрехи от мои приятели. Първо, защото децата много бързо „преминават“ през дрешките, така че някои от тях изобщо не са носени. С радост ги приемам и предавам, защото това са спестени пари, които могат да се използват за забавление, пътешествия, морета и всякакви други неща.

Майка 1:

Аз не купувам дрехи втора употреба, защото не ми се налага да го правя. Имам възможност да ида в магазина и да купя дрехи на детето си, не купувам от най-скъпите, но избор има. Има по-евтини варианти, които в никакъв случай не са некачествени – за сина си купувам памучни дрехи, като търся да са широки, да са удобни, практични, да издържат на носене, късане, пране и така нататък.

Майка 2:

По отношение на магазините втора употреба аз нямам никакви скрупули. От всичките ми познати зная, че там можеш да намериш страхотни и интересни неща. Писнало ми е да обикалям по магазините, да виждам все едни и същи дрехи – много често скучни, еднообразни. Всъщност самата аз съм склонна да пазарувам така. С децата обаче е малко по-различно, защото идва момент, в който няма от кого да вземеш дрехи. На годинка или две е лесно да получиш, защото не ги износват. След това обаче децата бързо късат и ги носят по-дълго, защото растат по-бавно. И така вземането става по-трудно.

Майка 1:

Не купувам дрехи втора употреба по много причини – първо, не виждам какъв е смисълът да обличам детето си с дрехи, които е носил някой друг, при положение, че мога да го зарадвам с нещо ново и негово. Вярвам в енергиите и ка́рмите и не смятам, че дреха, която е поела друга енергия, макар и на детенце и на друг дом, трябва да влиза в моя. Не одобрявам такива неща и бягам от такива енергии. На някого може да му звучи много суеверно, дори глупаво, но това е моята теза, аз я защитавам и се стремя да живея без употребявани от някого вещи.

Майка 2:

По витрините на нормалните магазини виждам едни неудобни дънчици, някакви ризки, сред които не намирам интересни дрехи. Много хора искат да превърнат децата си в „малки дами и господа“, затова ги обличат неудобно и непрактично. Аз си представям децата си с дълги, широки и удобни панталони, с меки блузки. Ако се окаже, че в магазините няма такива, анцузи или спортни комплектчета, може би отново бих се обърнала към магазините втора употреба. Нямам никакви колебания по отношение на хигиената, колкото до ка́рмата – има майки, които се притесняват, че като облекат детето си с чужди дрехи, едва ли не веднага си навличат ка́рмата на тоя човек.

Майка 1:

Удобни дрехи в магазините (не втора употреба) има и на ниски цени. Може да е практично да купуваш употребявани, някои хора казват, че се спестяват много пари, но аз смятам, че детските дрехи не са голям разход, защото децата нямат нужда от такова огромно количество дрехи, каквото човек си представя. Моят син, например, има 3 чифта дънки, 3 чифта долнища на анцузи, 4 летни панталонки и 7-9 тениски. Ако ги превърнете в пари, ще видите, че сумата, която съм дала, не е никак голяма и всеки би могъл да си я позволи. Освен това има невероятни разпродажби, те са добра възможност за майки като мен да си напазаруват със солидно намаление доста прилични дрехи.

Бездетен:

А когато синът ти надрасне дрехите, какво правиш с тях? Би ли ги дарила на някой друг?

Майка 1:

Има една верига магазини, която приема стари дрехи, в замяна дават ваучер за нови. По отношение на даряването моят опит е следният – около себе си нямам майки, които са склонни да даряват или приемат дрехи. Няма и на кого да ги даря, помните какво се случи с дарените дрехи във „Враждебна“ и как бяха изхвърлени – бежанците, които идват, нямат нужда от дрехи, те имат достатъчно пари, пък и се дават достатъчно дрехи от Червения кръст.  Гледайки репортажи за бедни семейства с много деца, определено се трогвам и бих им пратила един колет, но това няма да им реши проблема по никакъв начин. Затова трябва държавна политика или дългосрочен ангажимент на неправителствени организации. На такива кампании бих помогнала, защото на мен тези дрехи не ми трябват, по-добре е да не се рециклират, а някой друг да ги използва.

Бездетен (към Майка 2):

А ако някой ден твоите деца те попитат: „Мамо, ти защо ме обличаше с чужди дрехи?“

Майка 2:

Това е голямата психологическа разлика между хората. Изборът не е само на финансова основа. Ето, например, Майка 1 като дете никога не е обичала да носи чужди дрехи. За мен най-любимите ми дрехи са били метнати от някой приятел. Досега не съм мислила за енергията на тази дрехи, но благодарение на това, че са носени от друг човек, те за мен придобиват по-голяма стойност от дрехите в магазина. Ужасно трудно и неприятно ми е да ходя по магазините и да гледам някакви облекла, които нямат душа. Много ми е трудно от всичките купчини и дрехи, провесени по някакви закачалки, да си избера нещо. Много по-лесно ми е да отворя гардероба на някой приятел и да кажа: „Ей, това е много яко, дай да си разменим!“. По този психологически модел за мен е много по-лесно да вляза в магазин втора употреба.

Майка 1:

Според мен този обмен трябва да се прави с обувките за деца, защото те са много скъпи. Говоря за хубавите, а не тези, с които децата си изкривяват краката, те струват повече от тези за възрастни. Аз купувам такива обувки, кракът му пораства и те остават запазени. Изпадам в ужас, когато събера една торба обувки и ги оставя до контейнера. Много ме боли, че здрави обувки отиват на боклука, но пак казвам – аз не знам на кого да ги дам.

Майка 2:

В крайна сметка всичко е въпрос на наслагвани навици и нагласи още от детството – в моето семейство има един такъв оборот, който протича дори и между бабите ми – непрестанно се купуват дрехи без да се погледне,  после се дават на някого…

Майка 1:

Прехвърлянето на дрехи е личен избор – има хора, които го правят и такива, които не желаят. Има обаче и други начини от носените дрехи да се извлича полза, които за нашата държава са чужди. Освен тази верига, която ги взима за рециклиране, друго няма. На запад тези дрехи се преработват и от тях се правят нови платове.

Бездетен:

Не мога да не те попитам дали това убива ка́рмата.

Майка1:

Едва ли, но тогава ти не знаеш, че са  го носили.

Бездетен:

Значи всичко е въпрос на нагласа. А прави ли ти впечатление, когато някой носи дрехи втора употреба?

Майка 1:

Прави ми, но ми прави добро впечатление, колкото и странно да звучи.

Майка 2:

Мен пък единственото, което ме спира да влизам в магазини е това, че аз нищо не разбирам от дрехи – нито първа, нито втора употреба. Не мога да купувам, не знам елементарни марки, нито знам кои дрехи изглеждат добре, още по-малко върху мен. За мен дрехите са една досадна нужда, с която трябва да се появявам пред хората.

В ролите на майките са нашите колеги от програма „Христо Ботев“ –  Росица Александрова (Майка 1) и Любомира Константинова (Майка 2).

Автор: Александър Христов

Източник: binar.bg  

Препоръчваме ви:

Какво да правим с ненужните дрехи
Добре дошли в клуба на идеалните майки

Неотдавна бяха публикувани резултатите от одита на Фонд "Асистирана репродукция". За коментар по констатациите потърсихме д-р Даниела Савова, медицински директор на МЦ „Репродуктивно здраве” към САГБАЛ „Д-р Щерев”.

В доклада от одита на Фонда за асистирана репродукция бяха направени препоръки за подобряване на работата му. Една от тях е свързана с дългия срок на одобряване на двойките, подали документи за финансиране. Как това забавяне реално се отразява на шансовете им да станат родители?

Това зависи най-вече от възрастта на двойката, която се лекува и от факторите, които са причина за диагностицираното безплодие. Навременното стартиране на лечение при някои двойки е ключово за успеха на процедурата по асистирана репродукция. При двойките, в които жените са в напреднала репродуктивна възраст, прекаленото забавяне може да се окаже решително негативно върху възможностите за забременяване. Инвитро методиката, въпреки големия напредък на репродуктивната медицина, не е панацея, която дарява с мечтаното бебе всички, лекуващи се чрез нейното приложение жени и мъже. Успехът при нея зависи от много фактори, един от които е и ранното диагностициране и стартиране на лечение навреме. Голяма част от двойките, страдащи от репродуктивен проблем, забавят изключително много насочването си към специалист при репродуктивен проблем. Самата диагностика впоследствие отнема време и докато се стигне до момента на стартиране на процедура двойката вече е в напреднала репродуктивна възраст. Именно тук бързото одобряване от Фонда за асистирана репродукция може да се окаже решително.
При дългото чакане за одобрение един от важните моменти е психологическият. Желанието за дете при много жени и двойки е много силно и тези от тях, които не могат да заченат по естествен начин и се подлагат на лечение за забременяване чрез инвитро процедура, преминават през много трудни моменти. Често дългото очакване на стартирането на процедурата води до емоционални сътресения в семейството. Нерядко някои двойки нямат търпение да изчакат одобрението от Фонда и сами решават да финансират своята процедура.

Основателно ли е и твърдението, че се предоставя непълна документация от страна на клиниките, които работят с Фонда, и това затруднява контрола върху цялостния процес? Става ясно, че са били допуснати и лечебни заведения, които не отговарят на критериите.

Аз мога да говоря единствено от гледна точка на нашия опит. Ние сме изключително стриктни по отношение на документацията, която описва всяка процедура по асистирана репродукция при нас, не само тези по Фонда. Около 40% от провежданите инвитро опити в нашата клиника са финансирани с публични средства от Фонда за асистирана репродукция, останалите се финансират от самите пациенти. За всяка процедура ние подлежим на изключително стриктен контрол и сме задължени да докладваме пред няколко институции, а отделно спазваме и сериозните правила на Европейската асоциация по човешка репродукция и ембриология (ESHRE), чийто член сме.
По отношение на твърдението, че до дейност са допуснати лечебни заведения, които не отговарят на критериите, това е изключително тежко нарушение в ущърб на пациентите с репродуктивни проблеми, по което държавата трябва да вземе мерки.

Като слабост бе отчетено, че критериите за разглеждане на документите на кандидатите, които са с предимство, не са прецизирани. Какви са те в момента и какво би могло да се промени, за да имат по-добър шанс?

Един от основните критерии за приоритетно разглеждане е напредналата репродуктивна възраст. Това, което може да се направи, е по-бързо разглеждане на документите и получаване на одобрение на онези кандидатстващи двойки, при които жената наближава пределната възраст, позволена за финансирана от Фонда инвитро процедура.

Една от констатациите бе, че липсва пълна информация за това колко деца реално са родени след инвитро, защото някои от двойките желаят да запазят анонимност. Мислите ли, че този проблем може да бъде разрешен?

Отново от гледна точка на нашите практики тази констатация изключително ме изненадва. Всяка година ние докладваме точна статистика колко процедури сме извършили, колко клинични бременности са постигнати, какъв е броят на родените деца и колко от бременните двойки не сме успели да проследим до раждането на тяхното дете. Тази статистика се предоставя обобщена и анонимно за лекуваните двойки, като поименните данни също се изискват от Фонда, но се съхраняват и не се оповестяват публично. Трудността, която изпитваме е, че лекувайки жени и двойки от цялата страна, понякога след забременяване и връщането им по родните места изгубваме контакт с тях. Нашата практика е периодично да се свързваме с тези пациенти и да се информираме за статуса на тяхната бременност и дали тя е приключила с успешно раждане.

Желанието на двойките да запазят в тайна, че детето им е заченато чрез инвитро, е тяхно право, с което сме задължени да се съобразим. Това желание е продиктувано от факта, че в България все още има редица патриархални стереотипи и социални стигми по отношение на стерилитета. В последните години информираността и чувствителността на обществото към темите, свързани с репродуктивните проблеми, обаче се повишава значително и все повече хора говорят свободно по въпросите за безплодието и приложението на инвитро методиката. В нашата клиника например всяка година отбелязваме Благовещение – 25 март. Тогава репродуктивните ни специалисти празнуват с над 500 благодарни родители и деца, заченати чрез приложението на модерните асистирани репродуктивни технологии. Ежедневно чрез нашите информационни канали и профили в социалните мрежи комуникираме с част от хилядите щастливи двойки, на които сме помогнали да изминат пътя към мечтаното бебе, и те нямат никакви притеснения да изразят публично своята благодарност към екипа ни.

Имате ли препоръки към работата на Фонда, които са изведени от опита на болницата до момента? Как би могла да се оптимизира съвместната ви работа?

Създаването на държавен Фонд за асистирана репродукция бе една от позитивните крачки в разширяване на ролята на държавата за подпомагане на двойките с репродуктивни проблеми и битката с демографската криза в България. Приложението на инвитро методиката изисква сериозен опит, квалификация на клинични и биологични екипи, инвестиция в модерно оборудване и използване на ефективни медикаменти за хормонална стимулация. Всичко това прави инвитро оплождането сравнително скъпа процедура, която не може да се покрие финансово самостоятелно от всички нуждаещи се пациенти. Това се отнася за приложението на методиката не само в нашата болница, но и в национален мащаб. В последните седем години българската държава демонстрира целенасочена политика и ангажимент към двойките с репродуктивни проблеми чрез създаването на специализирания Фонд за асистирана репродукция и осигуряване на публичен ресурс за финансиране на инвитро процедури. През този период беше изработен и приложен в действие ясен и прозрачен модел на кандидатстване, одобрение, финансиране и лечение на нуждаещите се пациенти. Основният мотив на Медицински комплекс „Д-р Щерев“ да има сключен договор с Фонда е свързан с желанието да се гарантира достъпа на нашите пациенти до лечение на безплодие чрез приложение на инвитро процедура. Публичното финансиране чрез Фонда на пациентите, отговарящи на определените медицински и административни критерии, осигурява тази достъпност на съвременните асистирани репродуктивни технологии. 
Вярваме обаче, че всяка публична дейност трябва непрекъснато да се оптимизира и усъвършенства. Съвременната репродуктивна медицина бележи постоянно развитие особено в ембриологичната и биологичната част. В последните години бяха внедрени различни методики в IVF лабораториите, като IMSI, ембриоскопия, асистиран хетчинг с лазер, ко-култивиране на ембриони с ендометриални клетки, spindle view, локална лезия на ендометриума и т.н., които подобряват успеваемостта на инвитро процедурата. Пациентите, които се лекуват с процедури, финансирани от Фонда, които отговарят на медицинските критерии за извършване на една или няколко от посочените методики, не могат да се възползват от тяхното финансиране с публични средства. От тази гледна точка е необходимо да се подложи на дискусия дали тези методики трябва да бъдат финансирани от Фонда, с оглед на увеличаване на тяхната достъпност до лекуващите се пациенти и повишаване процента на постигнати бременности, респективно родени деца.
Допълнително може да се помисли за включване на задължителни изследвания на всяка двойка, на която предстои процедура по асистирана репродукция, финансирана от Фонда. Пример за едно такова изследване, което може да бъде покривано е цитогенетичният анализ (хромозомен ДНК анализ – Кариограма).
Не на последно място дискусия заслужава въпросът за финансиране на процедури с донорски яйцеклетки от Фонда. Все повече жени страдат от изчерпан яйчников резерв и е важно да се подложи на обсъждане въпросът дали тяхното лечение не бива да бъде включено в процедурите, финансирани от Фонда.

Падането на лимитите за финансиране на двойките с репродуктивни проблеми безспорно е добра новина, но как ще бъдат контролирани безкрайните опити, при липса на реални шансове за успех?

Тук трябва да изчакаме финалното решение на правителството, защото от редица професионални обсъждания става ясно, че няма да отпадне лимитът за брой процедури по Фонд, които може да извършва една двойка, а просто те ще бъдат увеличени от три на четири. Това е една разумна мярка, която от една страна ще увеличи шанса на лекуващите се двойки, а от друга няма да се допусне възможността пациенти с неуспешни опити да продължават своето лечение до безкрай, дори когато това вече е безсмислено от медицинска гледна точка. Ако броят на финансираните от държавата опити се повиши до четири и същевременно бъде одобрена идеята да се финансират двойки, нуждаещи се от донорска програма, това ще бъде стъпка в правилна посока.

Каква е равносметката на Медицински комплекс „Д-р Щерев“ за миналата година по извършени ин витро процедури и успешни бременности?

През 2016 г. нас са проведени общо 1200 процедури с 830 извършени ембриотрансфера, от които има постигнати 250 бременности. Успеваемостта ни е 43,4% (бременности на извършен ембриотрансфер) сред жените на възраст под 30 години; 38,9% във възрастовата група 31-34 години; 36,3% във групата 35-39 години и 26,4% при жените над 40 години. Тези резултати ни нареждат сред водещите репродуктивни клиники в Европа. Всяка година ние публикуваме отчета за нашата дейност на интернет страницата ни (това предстои за дейността за 2016). Докладваме резултатите си и пред Изпълнителната агенция по трансплантация и Фонда за асистирана репродукция.

Д-р Даниела Савова е специалист по акушерство и гинекология и асистирани репродуктивни техники. Член на Европейската и Българската асоциации по стерилитет и репродуктивно здраве. През 2011-2912 г. участва в работна група към 41-то Народно събрание за допълнение и изменение на законопроекти, свързани с легализирането на заместващото (сурогатно) майчинство.

Препоръчваме още:

Как се лекуват неродени бебета? 
Конспиративните теории за плацентата 
Гинекологът отговаря...

„Приели сме, че всички майки обичат децата си еднакво. Това не е така. В психологията дори има термин „диференцирано родителско поведение“, който обозначава нееднозначното отношение на родителите към децата им. Противно на логиката, от него страдат повече любимците.“, твърди Пег Стрийп, популярен автор на Psychologytoday.

Причините, поради които едно от децата се оказва любимец са много, но най-важната е, че то прилича повече на майка си. Представете си една тревожна, затворена жена, която има две деца – едното е тихо и послушно, другото – енергично, лесно възбудимо, постоянно нарушава поставените ограничения. Кое от тези деца ще й е по-лесно да възпитава?

Среща се и друг вариант – в различните периоди на развитие, родителите се отнасят по различен начин към децата си. Властната и авторитарна майка лесно възпитава детето, когато е малко, защото в по-късна възраст то започва да се противопоставя на решенията й. Затова най-малкото често става маминият любимец. Но и това в много случаи е временна позиция.

„На снимките ми от най-ранно детство мама ме държи като порцеланова кукла. Не гледа мен, а обектива, като че ли демонстрира най-ценната си вещ.“ За нея аз съм нещо като породисто кученце. На повечето кадри от този период съм с огромни панделки, с официална рокля и бели обувки. Много добре си спомням тези обувки „балеринки“. През цялото време внимавах да не ги изцапам или обеля. Те трябваше винаги да са в идеално състояние. По-късно започнах да проявявам самостоятелност и което е още по-лошо, да заприличвам на баща си. Мама беше непрекъснато недоволна. Ясно ми даде да разбера, че съм пораснала не точно такава, каквато е искала и очаквала тя. И аз загубих своето място под слънцето.“

Не всички майки попадат в този капан.

„Поглеждайки назад разбирам, че майки ми имаше повече грижи с голямата ми сестра. Тя непрекъснато се нуждаеше от помощ, а аз – не. Тогава още никой не знаеше, че има обсесивно-компулсивно разстройство. Тази диагноза й поставиха в зряла възраст. Във всичко останало мама се стараеше да се отнася по един и същ начин към двете ни. Макар че нямаше много време за мен, никога не усещах несправедливо отношение към себе си.“

Това обаче далеч не се случва във всички семейства, особено ако майката има склонност към контролиране или нарцисизъм. В такива семейства детето се възприема като нейно продължение и отношенията се изграждат по предсказуеми шаблони. Един от тях аз наричам „детето-трофей“.

Какъв е ефектът от това?

Едва ли ще ви изненадам, ако кажа, че децата са особено чувствителни към различното отношение на родителите. Важно е нещо друго – съперничеството между братята и сестрите, което иначе е нещо нормално, може да има ненормално въздействие, ако към този „коктейл“ се добави и родителското фаворизиране. Изследвания на психолозите Джудит Дан и Робърт Пломън показват, че децата се повлияват по-силно от отношението на родителите към братята и сестрите им, отколкото към тях самите. Според тях ако детето вижда, че майката проявява повече любов към другото дете, това може да обезцени дори любовта и грижата проявявани към него самото.“

Хората са програмирани да реагират по-силно на потенциални опасности и заплахи. Ние помним по-дълго негативните си преживявания, отколкото радостните и щастливите. Затова е по-лесно да си спомним колко щастлива е била майка ни прегръщайки братчето или сестричето ни и колко пренебрегнати сме се чувствали дори в моментите, когато се е усмихвала на нас. Затова обидите, иронията, оскърбленията от единия родител не могат да бъдат компенсирани от другия. Пристрастното отношение има много негативни ефекти върху детето – понижава се самооценката му, развива крайна самокритичност, появява се усещането за ненужност и нелюбимост и това поражда склонност към неадекватно поведение. Така детето се опитва да привлече вниманието към себе си. Всичко това повишава риска от поява на депресия. И, разбира се, страдат отношенията му с братята и сестрите.

За съжаление с порастването човек не винаги успява да преодолее този шаблон. Наблюденията показват, че в семейство, в което е имало фаворит, вероятността от поява на депресия се повишава не само у пренебрегваното, но и у любимото дете.

„Аз се чувствах в капан между двете „звезди“ в семейството: големият ми брат – спортистът и по-малката ми сестра – балерината. Нямаше значение, че съм пълна отличничка, че имам награди от конкурси и олимпиади. Очевидно за майка ми това не беше достатъчно „гламурно“. Тя беше много критична към външността ми. „Усмихвай се – постоянно повтаряше тя – за обикновените момичета е важно да са усмихнати.“ Това беше жестоко. И знаете ли? Моят идол беше Пепеляшка.“

Пристрастното отношение от страна на родителите има още по-негативни последствия, ако децата са от един пол.

Дете на пиедестал

Майките, които гледат на децата си като на свое продължение и доказателство за собствената си ценност, предпочитат детето, което им помага да изглеждат по-успешни, особено в очите на чуждите хора. Класическият пример – майка, която се опитва чрез детето си да реализира амбициите, които някога е имала, особено творческите. Такива примери има много - Джуди Гарланд, Брук Шийлдс и т.н., но „децата-трофеи“ не винаги са свързани с шоу-бизнеса. Подобни примери се срещат и в съвсем обикновени семейства. Понякога майката просто не си дава сметка, че се държи по различен начин с децата си. Но поставянето на пиедестал се прави съвсем открито и осъзнато, дори се превръща в ритуал. В такива семейства децата (независимо дали са трофей или другата крайност) отрано разбират, че майка им не се интересува от тях. За нея важни са само постиженията им и в каква светлина представят нея самата. Когато за одобрението и любовта се налага да водиш битки, това не само разгаря съперничеството между децата, но и повишава стандартите, по които оценяваш другите в семейството. В крайна сметка мислите и преживяванията на „победителите“ и „победените“ никого не вълнуват. Но на детето-трофей му е по-сложно да осъзнае това от този, който е нарочен за „черната овца“.

„Аз бях точно дете-трофей, докато не осъзнах, че мога сама да вземам решения. Мама ту ме обичаше, ту ми беше ядосана, но основно ми се възхищаваше, когато й беше изгодно – за имидж, за престиж, като че ли за да получава любовта и грижата, които са й липсвали като дете. Когато престана да получава от мен прегръдките, целувките и любовта, от които имаше нужда, аз пораснах, но тя не успя. Когато станах по-самостоятелна, неочаквано се превърнах в най-лошия човек на света. Имах избор – да правя и казвам това, което мисля или мълчаливо да се подчинявам. Избрах първото, не се притеснявах открито да я критикувам и останах вярна на себе си. В крайна сметка бях много по-щастлива, отколкото като детето-трофей.“

Семейната динамика

Представете си, че майката е Слънцето, а децата планетите, които се въртят около него, и се опитват да получат своята част топлина. Те непрекъснато правят нещо, за да се представят в по-добра светлина, стараят се да й угодят във всичко.

„Сигурно сте чували израза: „Ако мама е недоволна, всички са недоволни.“ На този принцип живееше семейството ни. Не си давах сметка, че това не е нормално, докато не пораснах. Вече не бях „семейната гордост“, макар че не бях и „черната овца“. Трофей беше моята сестра, а аз бях детето, на което никой не обръща внимание. Брат ми го смятаха за неудачник. Такива роли ни бяха определили и през по-голямата част от детството си ние им съответствахме. Брат ми избяга, завърши колеж. Eдинственият човек от семейството, с когото общува, съм аз. Сестра ми живее през две улици, но не си говорим. Аз и брат ми имаме добър живот, сплотени семейства и много се подкрепяме.“

Макар в много семейства позициите на детето-трофей да са относително стабилни, в някои „титлата“ сменя собственика си. Ето един случай с жена, чийто живот е имал подобна динамика, запазена и досега, макар че родителите й не са между живите.

„Позицията на дете-трофей в семейството ни непрекъснато се сменяше според това, кой от нас се държи така, както майка ни смята за правилно. Трупахме неприязън един към друг и напрежението избухна след години, когато тя беше зле и се нуждаеше от грижи, а след това почина. Конфликтът се повтори, когато си отиде баща ни. И досега семейните ни срещи не минават без скандали. Мама беше една от четири сестри, близки по възраст, и отрано се беше научила да се държи „правилно“. Моят брат е единственият й син. Към забележките и саркастичните му коментари по наш адрес се отнасяхме снизходително. В обкръжението на двете си сестри той беше момчето-трофей. Мисля, че разбираше, че е с „по-висш ранг“, макар да смяташе, че аз съм мамината любимка. Ние знаехме, че рано или късно ще бъдем детронирани и мястото ни ще бъде заето от някое друго дете. Затова винаги ни измъчваха съмнения правилно ли се държим.“

В такива семейства всеки е под напрежение и непрекъснато следи да не го пренебрегнат. Това е натоварващо. Понякога семейната динамика не се ограничава само до провъзгласяването на „трофея“. Родителите несъзнателно предизвикват понижаване на самооценката у другото дете.

„В нашето семейство сестра ми беше “самото съвършенство“ и когато нещо не се случваше както трябва, виновна винаги бях аз. Сестра ми активно участваше в обвиненията. За 40 години мама веднъж не й каза лоша дума. И защо да го прави, когато имаше мен?“

Изучавайки историите на читатели, ми направи впечатление, че много жени, които не са били фаворизирани като деца, сега са доволни, че не им се е случило. Не съм психолог или психотерапевт, но вече 15 години се срещам с жени, които не са били обичани от майките си и това не е случайно. Тези от тях, които не се опитват да принизят значимостта на преживяванията си (или да намалят болката от подобно отношение) се реализират много по-добре от братята и сестрите „трофеи“. Има много истории на фаворизирани дъщери, станали копие на своите майки – нарцистични, склонни към тотален контрол. Има и много разкази за синове-трофеи, които и досега, макар вече минали 40-те, живеят с родителите си. Някои твърдят, че този порочен сценарий е унаследен от предишното поколение и продължава да влияе на отношенията между близките. Чувала съм обаче и немалко истории на дъщери, които са успели да се противопоставят. Едни са прекъснали всякакви контакти със семейството си, други поддържат общуването си с близките. Трети решават да бъдат Слънцето и да даряват топлина на другите „планети“. Те работят упорито над себе си, за да преодолеят случилото се в детството им. Имат собствен дом и приятелски кръг. Това не значи, че нямат душевни рани. Всички обаче имат една основна черта: за тях е по-важно какво върши човек, а не за кого се мисли.

Аз наричам това прогрес!

Материала подготви Янка Петкова

Препоръчваме ви:

Не казвайте това на момичето 
Ценности 
Младите лъвове