Автор: Янка Петкова

„От непрекъснато гледане на телевизия се затъпява.“, с тази констатация обикновено започва традиционната вечерна пледоария на съпруга, чиято половинка втренчено гледа екрана, а не него. Понеже ситуацията е банална, жената също има готов отговор: „Напротив, дори от един сериал можеш да си откраднеш идея, как да реагираш в определена ситуация.“ Съпругата е убедена, че видяното само може да обогати колекцията й от полезни практики, в случай на нужда. Един такъв случай възниква съвсем скоро.

Детето на тези двамата тренира карате. Първоначално еуфорията на момиченцето е голяма. Тренировките – супер, екипът – също. Минава време и детето се сдобива с бял, зелен, жълт, оранжев колан – последователността и цветовете са под въпрос, защото майката не следи особено внимателно това израстване в йерархията.

След първото (вътрешно) състезание – детето се връща със златен медал. Жената не успява да присъства, но бащата й разказва от „първа ръка“ как е протекло спортното събитие. Това й е достатъчно да се въодушеви, защото вижда, че момиченцето е щастливо. Изреждат се още няколко вътрешни турнира, колекцията медали се увеличава, всички се радват, а насаме таткото отбелязва, че медалите са за поощрение, но златото си е злато, както и да го погледнеш.

Задава се едно по-сериозно състезание – „по-сериозно“ значи, че ще вземат участие и деца от други клубове в града. Майката забелязва, че детето не е особено ентусиазирано и решава да се поинтересува защо. Момиченцето обяснява, че в неговата категория ще участва едно дете, което ходи по международни състезания и е много „силно“, коланът му е с някакъв по-тъмен цвят. Майката, която е изгледала достатъчно спортни драми, решава да надъха детето – не бива да се предава при първото по-сериозно предизвикателство, а и така ще провери собственото си ниво, винаги е по-ценно да излезеш срещу по-силен съперник, победата е по-сладка… и ред други клишета, останали в съзнанието й от филмовите ленти, с които изобилства ефира. Детето мълчи, не казва нищо в отговор, но си приготвя екипчето за състезанието.

В Деня на истината семейството потегля към залата в пълен състав. Майката за пръв път ще присъства на състезание и е леко превъзбудена. Влизат в студената зала, детето се оттегля в още по-студената съблекалня, а двамата родители заемат предни позиции, да наблюдават и снимат събитието отблизо. Започват срещите – дъщерята преодолява първия съперник. Вярно, че е слаб, но победата действа стимулиращо. Вторият противник се опъва, съдиите му дават лек превес и победата се изплъзва. Майката няма никаква представа какви са правилата, но протестира разгорещено. Тя е съпричастен родител, също като по филмите.

Идва срещата, за която детето е притеснено. На татамито излиза момиченце, което явно е мотивирано да смаже всеки противник. Отстрани, в непосредствена близост, е застанал баща му, каратист от кариерата, който дава последни наставления на дъщеря си. Изобщо сцената напомня на един от любимите филми на майката „Роки“ (без 2,3,4,5… ). Адреналинът й се качва и поглежда към собственото си дете. То е видимо притеснено, изгубило е още преди да е започнала срещата. Майката решава, че е уместно да го амбицира с няколко екзалтирани провиквания : „Давай, мамо! Давай, мамо!“. Успява да заглуши виковете на бащата професионалист, който на развален японски крещи указания на дъщеря си. Нещата обаче не вървят добре. В пиков момент Другото поваля момичето на мама. Жената е готова да скочи и да се саморазправи с „малката пикла“, но мъжът й здраво я държи за коляното и… вече не снима. Майката е бясна, ако каратистът можеше да чуе мислите й, щеше да я извика навън, да се разберат „по мъжки“. Срещата свършва, момиченцето „пада“, разстроено е, но не плаче и отива да се преоблече. В това време жената се изстрелва на татамито, за да потърси сметка на организаторите – защо пускат срещу детето й опитен състезател и какво прави ОНЗИ до тепиха, кой го е пуснал там. Обръгналите на майчини истерии треньори, отегчено й съобщават „новината“, че в състезания винаги единият губи. Това обаче за жената не е аргумент – защото губещият е нейното дете. Държи кратка, но съдържателна реч за протекциите в спорта и отива да си прибере детето.

Пътуват към къщи в тягостна тишина. Майката разстроена си мисли, че може би не трябваше да надъхва момиченцето. Да беше се вслушала в страховете му, без да прилага тактики от бледи спортни драми. Но как да прецениш кое е по-добре за детето ти – да се изправи пред по-силен противник и да загуби, но да не се отказва, или да си прецени реално шансовете и да си пощади егото? Жената няма категоричен отговор. Гледа мрачно сломеното си момиченце и си обещава следващия път да не се меси.
Следващ път няма, защото след това състезание детето напуска клуба.
Сега си тренира вкъщи за поддържане на форма, предимно йога, на силна музика. Майката продължава да гледа спортни драми, но вече има едно наум.


Препоръчваме ви още:

Защо да сравняваш децата невинаги е лошо 
Няма да бъда такава майка 
Детето-трофей

Автор: Янка Петкова

Убедена съм, че домашните любимци идват в семействата с мисия. Очевидно предназначението на нашия е да ни пази от социални контакти. Хрумна ми снощи, докато го разхождах. Тревожа се за него напоследък, гради лош имидж в новия квартал, лае като бесен по мъжките кучета, въпрос на време е да му разлепят снимката по дърветата в района и да ни ограничат достъпа. Колегите кучкари и без това ме гледат неприязнено, когато се разминаваме от… 200-300 метра. Един млад териер вече си скъса каишката, защото нашият звяр скочи срещу него като го зърна. Мопсът от горния етаж се дави от лай всеки път, когато минава покрай вратата ни, защото Чочо му даде да разбере, че битката за препикаване на територията ще е безпощадна. Излезе му прякор „Страшният“. Изобщо съществуваме в условия на изолация. Нещата не вървят добре.

А беше толкова добронамерен, весел (и вмирисан) бродяга, когато го взехме от един двор в „Левски Г“. Собственичката му качила снимка в сайт за обяви. Един поглед беше достатъчен да реша, че това ще е любимецът на неподготвеното ни семейство. Нямахме време да прочетем малко теория, защото нещата се развиха неочаквано бързо. Преди поредния контролен преглед при пулмоложката детето заяви, че иска кученце. Аз отвърнах, че ще трябва да питаме първо лекарката, без да ми мине през ум, че отговорът може да е друг, освен отрицателен. Тя обаче каза “може” и аз започнах да ровя из интернет, за да чета кои са хипоалергенните породи. Оказа се, че едни от най-благодатните в това отношение, толкова хипоалергенни, че едва ли не можеш да ги купиш от аптеката, са болонките и териерите. По една щастлива случайност нашият келеш е кръстоска от точно тези две породи. За майката поне сме сигурни, че е болонка, понеже я видяхме, за бащата само предполагаме, че е твърде темпераментен териер. Като отидохме да го вземем, стопанката ни даде някои кратки насоки за храненето – да варим кайма „народна“ и да му я даваме с хляб, от друго нямало нужда, бил с апетит. Качихме се в колата, той се разположи на коленете ми и без особена носталгия се раздели с майка си и сестра си. При ветеринаря стана ясно, че с кайма „народна“ няма да се получи и че обслужването му изисква повече усилия. Последва месец на тиха (и недотам) семейна война. Създаването на хигиенни навици се оказа сериозен проблем – бащата гнуслив, майката на работа от 9 до 5. Детето твърде малко, за да бъде полезно в ситуацията, но пък може да ти скъса нервите с констатации: “Мамо, Чочо пак се е изакал на килима” (понеже ние тогава още имахме килими). Можех да бъда забелязана с кофата и парцала по всяко време на денонощието.

Мина малко време, нашите най-добри приятели от ветеринарната лечебница казаха, че вече можем да го извеждаме на разходка. С тия хора си станахме близки много бързо, също като с педиатърката, защото често си говорехме по телефона.

Подготвихме се за първото излизане. Чочо - в пуловерче с шотландско каре и с нова каишка, се замята от едно дърво на друго в чудене кое да маркира по-напред, ние тичахме след него пределно изнервени. После съзря едно чау чау, също на месеци, и щастливо залая по него. Кученцето, на което нашият келеш се нанася 5-6 пъти, се оказа плашливо, обърна се и хукна в обратната посока. Сега като си мисля, може да е бягало и от силния шум. Възрастната му стопанка уточни тичайки, че тъкмо го извела да се учи да върви до нея без каишка. Шансовете й да го настигне не изглеждаха добри, но се надявам все пак да е успяла. Повече не я видяхме в тази градинка. И ние постепенно трябваше да се откажем от терена, защото дребният беше ухапан от голямо черно куче при една от разходките. Кратък епизод, който предизвика сериозни поведенчески проблеми впоследствие. Започнахме да мислим за кастрация, но накрая натежа мнението на другия мъж в семейството и решихме да не го правим, макар ветеринарната лекарка да ни предупреди, че може да стане онанист. Решихме – по-добре онанист, отколкото кастрат. Няма да го правим хорист. Сега го отчитам като груба грешка, защото ръмжи на всяко мъжко куче в района, без никаква причина, просто за да поддържа имидж. Проблемно става и всяка пролет, когато заради аромата на разгонени женски, ме влачи устремно от храст на храст. 

Разбира се, неговата ярка мъжественост продължава да ни създава проблеми. Разходките са изпитание - защото души и маркира всеки квадратен метър. В началото много се нервирах, но после опитни кучкари ми казаха да го оставям да души, защото така си „четял вестника”. Веднъж се беше налапал с „вестници” докато не го гледам, та няколко дни повръща. Развенча се и една друга легенда – за създаването на социални контакти - започва да лае и да скача при всеки опит на непознат мъж да ме попита колко е часът. Предявява право на собственост към мен дори пред главата на семейството, защото при всяка прегръдка се вклинява между двамата, за да напомни кой е единственият, на когото трябва да се обръща внимание. От друга страна е единственият, който ми се хвърля на врата още от вратата. Фактът, че мога да предизвикам дива радост, просто защото съм се прибрала, не престава да ме учудва и ласкае.

Страшният много успешно изпълнява основното си предназначение - той наистина е домашният любимец. И няма как да е иначе – с удоволствие понася мачкане и гушкане, което при тийнейджърката отдавна е забранено. Оформи се като епикуреец, който обича да спи на чаршафи и никога без възглавница; възразява, когато му писне от гранули и има нужда от гурме; влиза в стаята, ако е поканен. Изобщо изградили сме му здравословни навици. А той продължава да ни учи на безусловна привързаност.

Препоръчваме ви още:

Куче в чекмедже? Де да беше... 
Деца жестоки към животните. Кога имаме повод за тревога 
Кучешки рожден ден

Ина Зарева ми прати този текст днес, потресена от новата трагедия, която гърми в новините. В Горна Оряховица бе намерено удушено новородено. Трудно ми е да пиша такива думи, толкова са нелепи и страшни. Новородено, което е дишало, изплакало, потърсило майчина закрила. Удушено няколко минути по-късно. Захвърлено в багажника, за да го изхвърлят в удобен момент. Сигналът е подаден от местната болница, където са приели майката за лечение. Полицията е открила трупчето в колата на съпруга и вероятно баща на детето. Звучи като сюжет на филм на ужасите. Но е истина.

Как стигнахме дотам да убиваме децата си?
 

Майка на три деца. Съпруга. Приятелка. Жена. Учителка. Така изглежда профилът на поредната жена, родила тайно и сама, чието бебе е намерено удушено.

Било нежелано, казала.

Дали е имало натиск, страх, план... Дали е било внезапно и импулсивно, дали е имало осъзнаване и съжаление... Вече не е важно. Важното е, че някой не е успял дори да изплаче преди да го заглушат. Или че над 1200-та кандидат-осиновители днес също оплакват това дете, което можеше да бъде тяхно. И не само че нямаше да бъде нежелано, а напротив – щяха да му разказват колко е мечтано, колко е искано, колко е чакано. И колко много, и колко прекрасен живот им предстои.

Историята приключи преди да е започнала, но успя да засегне най-невинните в нея. Благодарение на бдителните медии, вече се знае всичко за семейството – имена, местоживеене, работа... Знаят се и трите братчета, които никога няма да разберат какъв е щял да бъде четвъртият, затова пък всички ще разберат за тях. Ще ги сочат с пръст, ще ги обиждат и вероятно ще ги прокудят много далеч оттук.

Или иначе казано – днес обществото ни осиротя с цели 4 деца. Бавно, но методично ни убива липсата на морал, закони, грижа, подкрепа, съпричастност. Излиза, че всички ние сме нежелани деца с претенции – искаме образование, искаме работа, позволяваме си да се разболяваме, да остаряваме... Прекалено е! Какво остава за някакви си личностни травми и преживявания?!

Вероятно тази майка е показала някакъв емоционален или психологически дискомфорт, който е бил по-забележим от бременността ѝ, ако е имало кой да го види.

Вероятно няма да е и последната жена, решила с цената на недопустимото да спести срама си, в това наше вечно съдещо и сочещо с пръст общество.

Вероятно сега всички ще започнат да си прехвърлят отговорността, като голяма снежна топка, която постепенно ще се стопи и ще изчезне, и скоро никой няма да си спомня за случая.

Но броят на нежеланите ще нараства все така главоломно.

Докато не стигне до теб, до мен, до нас.

Нежелани сме, защото сме си позволили лукса да сме родители.

Нежелани сме, защото сме дръзнали да не искаме деца.

Нежелани сме, защото искаме децата ни да учат в училище.

Нежелани сме, защото не искаме децата ни да учат в точно такова училище.

Нежелани сме, защото искаме да лекуват правилно нас и близките ни.

Нежелани сме, защото знаем какво искаме.

Нежелани сме, защото показваме нежеланото.

Сред синонимите на „нежелан” са: натрапен, наложен, принудителен, неуместен, неоправдан, незаслужен, непредизвикан. Те напълно обрисуват взаимоотношенията между държава и хора: „Благодаря! Чувствата са взаимни!”

Но преди да се втурнем да съдим и раздаваме правосъдие, преди да обявяваме този или онзи за убиец, да разобличаваме семейства и деца, да хулим цели съсловия и професии, нека набързо проверим дали и ние самите не сме подсъдни:

„Не убивай" (Изх.20:13). 

Против тая Божия заповед се провиняват много видове хора, не само ония, които физически убиват ближния си, но и ония, които го тормозят или морално убиват. Убийци са и онези, които от ненавист и злоба смъртно нараняват с някоя тежка дума душата на ближния си. Убийци са и онези, които клеветят ближния си и убиват доброто му име. Убийци са и онези, които измъчват по разни начини познатите и близките си.”

Ако някой може да се обяви за напълно невинен – поздравления и благодаря за надеждата!

Аз не мога.

Препоръчваме ви още:

Майките, които убиват

Когато майчинското чувство го няма

Да поиграем на майки 

Автор: Анна Бикова

- Мамо, купи ми папагал! Моля те! Жълт!

Нищо особено, утрото вече започна…

Никога не съм се съмнявала, че нещото след думата „купи“ трябва да е жълто. Защото жълтият цвят заема най-високо място в ценностната система на Саша и се оформя като фаворит, затова през последните три месеца купувах само жълти неща. Той поиска жълта тениска, жълти сандали, жълта количка, бонбони с жълти опаковки и жълто грозде.

(Гроздето, между другото, беше по-скоро леко жълто, защото продавачката можеше да мисли само в две категории – „черно“ и „зелено“.) Тя на висок глас обясняваше, че гроздето е зелено, докато го теглеше на кантара, а Саша ревеше с пълно гърло: „Искам жълто!“. В опит да изляза от положение, започнах да й намигам и да успокоявам Саша, че всеки момент тази мила жена ще избере за него най-жълтото грозде. Но тя категорично заяви, че няма жълто грозде, с което незабавно се лиши от компанията на майката със странни тикове в очите. Купихме грозде от съседния щанд, където едно младо, усмихнато момиче се съгласи, срещу 50 рубли, да обяви всичкото зелено грозде за жълто.

Откъде се появи сега този жълт папагал? Нищо не предвещаваше такава заплаха за спокойствието ми. Нито книгите, нито филмчетата, нито разговорите, нито обстановката в последно време не са били свързани по някакъв начин с папагали. Как му хрумна? Откъде се появи тази идея и какво послужи за импулс, за мен остава загадка.

- Моля те, купи ми папагал!

Умиляват ме домашните любимци, но предимно в чуждите домове. Папагалът не е присъствал и в най-дръзките ми мечти, изобщо не се вписва в плановете ми, а и в стаята няма място за жълта клетка с жълт папагал.

- Купи ми папагал! Моля теее! – атаката продължава цяла сутрин.

Когато момчето ми започне да удължава „моля тее“ и да ме гледа в очите, се плаша. Плаша се, защото знам, че ще се съглася. Прекъсвам зрителния контакт, за да спре хипнотичното действие на вълшебната думичка, и започвам да си говоря сама. Някакви банални въпроси:

- А кой ще го храни?
- Аз!
- А когато отидем при баба и папагалът остане сам? Кой ще го храни?
- Не знам.
- Ами помисли. Когато имаш отговор, ще се върнем на този въпрос.

Целувам го по двете бузки, предавам го на възпитателката, отдъхвам си и с излизането от детската градина забравям за папагала.

Спомням си за него след часове, в същата градина, когато синът ми се втурва към мен с вик: „Измислих го! Ще го вземем със себе си! Хайде да отидем в магазина за папагал.“

И отиваме в зоомагазина.

По пътя все още тая надежда, че в магазина ще има само зелени и сини папагали. Нищо подобно. Там два безотговорно жълти, къдроглави папагала активно пръскат храна около себе си. Подът е посипан със семена в радиус от един метър около клетката. Веднага ми просветва, че ще ни е нужна прахосмукачка робот.

- Моят е този! С бялата опашка! – възторжено крещи Саша.

Извиквам консултанта. Той пита учтиво:

- Какво бихте искали да знаете за птиците?
- Нищо не знам за папагалите, бихте ли ми обяснили накратко как се отглеждат. (Много ми се ще да чуя нещо, което ще бъде сериозна причина да не купим папагал.)

Сред потока информация откроявам фразата: „Плаши се от резки звуци.“ И обръщам внимание на продавача върху факта, че в дома на потенциалния папагалопотребител има две деца. Продавачът видимо много обича птиците и искрено се вълнува за тях. Изказва опасение, че от постоянния стрес папагалчето може да се разболее. После с лек уплах поглежда сина ми, който в този момент се втурва към нас с викове: „Открих жълта клетка за него!“ Очите на продавача се разширяват. Прави малка пауза и внимателно казва:

- Не е препоръчително да се отглеждат папагали, докато детето не навърши 6 години.

Моля го да повтори още веднъж казаното по-силно, с акцент върху думата „шест“. След това клякам до нивото на Саша и с интонация „миличък, направих всичко, което можах“, поглаждайки го по гърба, казвам:

- Чу ли? Можем да купим папагал, едва когато навършиш шест години. Иначе птичката ще се чувства зле и може да се разболее.
- Ами аз съм на 10 – парира ме той.

Аз наистина забравих, че Саша е на 10. Помня, че е на 4. Потвърждава го и актът му за раждане. Но от момента, в който батко му навърши 10 години, той упорито убеждава останалите, че също е на толкова. Понякога дори е на „шешнайсет“.

- Добре, на 10 си – съгласявам се аз – но трябва да си на 6. Разбираш ли?
- Разбирам!
- Тогава кажи на папагалчетата "довиждане" и да отидем да ти купим нещо вкусно.
- Сладолед!

„Десетте“ години на сина ми са прекрасна възраст. Все още лесно можеш да го убедиш и да отвлечеш вниманието му. Важно е да знае, че мама не игнорира потребностите му, че всичко, за което говори и което иска, е много важно.

Още от същия автор:

Един експеримент с грахови зърна 
Защо да сравняваш децата невинаги е лошо 
Аз съм мързелива майка

„Нито пролет, нито лято имат тази красота, що съм виждал на лицето, грейнало от есента.” - Джон Дън

Есента предлага богати възможности за развлечение на малгучаните и на цялото семейство. Вижте какво ще се случи в столицата през следващите дни.

За цялото семейство/за родители:

14.10.2017 - Безплатна програма по рисуване в СГХГ - Софийска градска художествена галерия

14.10.2017 - Работилница за деца "Птиците в Борисовата градина" - Борисова градина

14.10.2017 - Планетата на Дядовците - Здрава Каменова - STUDIO 5

0-3 години:

14-15.10.2017 - Курс за бъдещи родители - Слънчогледи - център за деца и родители

14.10.2017 - Есенни песни и джаз за деца. Осми сезон. - Tea House (Чай във фабриката)

15.10.2017 - Ден за най-малките (0-5 г.) - ПРОГРАМАТА

13,14,15.10.2017 - Концерт за бебоци - Софийска опера и балет - камерна зала

17.10.2017 - Физиологични състояния на новороденото - The Mall

18.10.2017 - Wokshop-Party Music Together - STUDIO 5

18.10.2017 - Следродилна депресия. Може ли да се случи на мен? - Първите седем

18.10.2017 - Усмихни се! - Столичен куклен театър - салон Гурко

3-7 години:

12-13.10.2017 - ОБИЧАМ ДА ЧЕТА - СИЯЙНИ - образователен център

14.10.2017 - Музика за деца с комуникативни нарушения - Лекси

14.10.2017 - Арт ателие есенен албум за снимки - Под дъгата

14.10.2017 - Мечо Пух - Софийска опера и балет - камерна зала

14.10.2017 - Приказка за попа и неговият слуга Глупан - Столичен куклен театър - салон Гурко

14.10.2017 - Есенни песни и джаз за деца. Осми сезон. - Tea House (Чай във фабриката)

15.10.2017 - Карлсон, който живее на покрива - Младежки театър "Николай Бинев"

15.10.2017 - Шоу с Фокуси - Fun Ring Park

18.10.2017 - Wokshop-Party Music Together - STUDIO 5

Детската програма на кината

7-12 години:

12-13.10.2017 - ОБИЧАМ ДА ЧЕТА - СИЯЙНИ - образователен център

14.10.2017  - Музика за деца с комуникативни нарушения - Лекси

14.10.2017  -  Дизайн Шампиони - мисия Архитект - Jolly English Language Center

14.10.2017  - Ден на отворените врати в "Учим Заедно" - Учим заедно - частна бутикова занималня

14.10.2017  - История на изкуството за деца + рисуване - Хундертвасер

14.10.2017  - Radio Family в Музейко - За дърветата и изкуството на хербария

15.10.2017 - Мери Попинз - Театър София

17-19.10.2017 - Tech4Kids -  София Тех Парк

18.10.2017 - Роботоландия - Компютърна академия It Step

18.10.2017  - „Сянката и нейните деца” - мултидисциплинарен майсторски клас - STUDIO 5

Детската програма на кината

Това е извадка от седмичната програма на София за деца. 

Препоръчваме ви още:

Научна лаборатория за деца отвори врати 
Едно семейство в цирка 
Книжка с препоръки за малки писатели

Наталия Ремиш е руски журналист. От три години живее в Холандия, където създава семейство с баща на две деца. Отскоро е и майка на момиченце. В своите публикации тя описва начина на живот в страната, която вече е нейна втора родина.

Под входната врата се процежда познатият мирис на марихуана. От три години живея в Холандия и още не мога да свикна с това. Жилището ни се намира в зона, където пушенето на трева е разрешено, но все пак не се случва често. Мъжът ми излиза на площадката, за да прогони тийнейджърите, които са се насъбрали навън. Обикновено пушат цигари с тютюн. Днес е някакво изключение.

Когато писах за образованието в Холандия и цитирах данни на Уницеф, че тук живеят най-щастливите деца, имаше много коментари. Някои от тях гласяха: „Ами как няма да са щастливи, като вечно са напушени.“ Признавам, че и аз имах подобни съмнения, когато се готвех за преместването си. Чудех се как ще възпитавам деца в страна, в която едва ли не на всеки ъгъл пушат марихуана и хашиш, ядат спейс кексчета (кейк с марихуана) и халюциногенни гъби? Всъщност това не са само мои предразсъдъци. Трудно е да бъде разбрана страна, в която свободата е доведена до абсолютна стойност. Тук са легализирани гей браковете, евтаназията, проституцията и употребата на леки наркотици. Холандското правителство споделя убеждението, че изборът на сексуален партньор, изборът да живееш или да умреш и изборът как да се грижиш за здравето си е личен. Затова, когато решите да употребявате наркотици, поемате лична отговорност.

Холандците обаче категорично са поставили черта между леките и тежките наркотици. Тежките включват кокаин, ЛСД, морфин, хероин и халюциногенни гъби, които са забранени през 2008-а година. За съхранение, производство и продажба на тези наркотици законът предвижда до 12 години затвор и глоба в размер на 45 000 евро. Интересното е, че към разрешените (леки) наркотици, освен марихуаната, хашиша и спейс кейка, се отнасят и силните сънотворни, и седативните препарати.

Разрешената за употреба еднократна доза лек наркотик в Холандия е до 5 грама. Не е законно обаче да съхраняваш, да продаваш (без лиценз) и рекламираш наркотика. Въздействието на тази наркотици тук се приравнява на въздействието на алкохола, а пушенето на обществени места е забранено, независимо дали става дума за трева или тютюн.

В някои холандски градове като Маастрихт например, забраниха продажбата на наркотици на чужденци. Решението беше взето след няколко сериозни инцидента с гости на страната. Амстердам не е от тези градове. Тук 90 % от клиентите на кофи шоповете са чужденци. Едва 16 % от младите холандци (до 28 години) са пробвали марихуана.

Когато пристигнах, веднага попаднах в центъра на семейните конфликти: доведените ми деца бяха в тийнейджърска възраст и разнообразието от възможности неустоимо ги привличаше. Това, с което се сблъскват холандските родители, не се отличава от проблемите, които имат майките и бащите с децата в тази възраст навсякъде другаде. И тук пубертетът е период за изпитване на границите. Но тези, които смятат, че в Холандия всички пушат марихуана (включително и тийнейджърите), се лъжат.

За да стане по-ясно кое е истина и кое мит аз сравних отношението към наркотиците у нас и в Холандия.

Какви са приликите?

1. Независимо от страната, в пубертета интересът към наркотиците е един и същ. Обикновено тийнейджърът се асоциира с компанията, в която е попаднал. И за да стане неин пълноценен член, трябва да прилича на останалите. Пушиш ли? Тогава си един от нас!

2. Децата започват да пробват забранените неща, а родителите се опитват активно да се противопоставят: търсят запалки, душат дрехите им, проверяват джобовете. Ако, разбира се, не ги притеснява нахлуването в личното пространство.

3. На лицата до 18 години са забранени пушенето, употребата на алкохол и всякакви наркотици. Не можеш свободно да пушиш трева, ако не си навършил тази възраст. Няма да ти продадат и кутия цигари, бутилка бира или марихуана.

4. Винаги се намират „големи“, които могат да влязат в кофи шопа и да купят забранените стоки вместо теб. Често това са по-големите братя и сестри, на които родителите са поверили наблюдението над по-малките.

5. Има случаи на използване на фалшиви лични карти, с които тийнейджърите могат да си купят забраненото, но са рядкост.

6. Има дилъри, които пласират дрога на деца. Обикновено това става с обаждане по телефона или с sms. Това е схема, която се прилага в много страни по света. Детето отива на определено място и получава дозата си от дилър.

7. Пушенето на трева се случва обикновено в домашна обстановка, на „тайни“ места, рядко могат бъдат забелязани на улицата.

Кое е различното?


1. В Холандия наистина има семейства, в които родителите, след вечеря, раздават по една цигара с марихуана на фамилията (ако децата са над 15-16-годишна възраст), но това са единици.

2. В Холандия да пушиш трева не е „яко“. Това е принципното различие на тази страна с останалите. Можеш да пробваш. Но да се „напушиш“ е развлечение на туристите. Тийнейджърите не обичат да са толкова „банални“. Чувала съм да казват: „Ако поискам, мога да пуша. Но не ми е интересно.“

3. Местните тийнейджъри не стигат по-далеч от марихуаната и хашиша. Не купуват дори разрешените спейс кейкове и гъби. Както всички останали хора и холандците използват почивните дни, за да се разходят из кофи шоповете или да разгледат улицата на червените фенери. Това са местни атракции.

4. И в Холандия, като в повечето страни в Европа, в някои семейства не е прието да се говори открито за наркотиците. Тогава децата се информират от приятелите си и често пробват.

5. Холандците не употребяват амфетамини, спийд и спайс наркотици. Изобщо синтетичната дрога не е популярна тук.

Ако се проследят данните за наркопрестъпленията в страната, ще стане ясно защо наркотиците са легализирани. Преди години страната призна, че има проблем, легализира продажбата на лека дрога и сега може да контролира процесите, свързани с нея. Много често, когато стане дума за тези закони, се прави аналогия със „сухия режим“ в Щатите. Там в периода 1919-1933-а година забраната на алкохола доведе до рязък ръст на престъпността и впоследствие забраните бяха отменени.

Всички знаем, че забраненият плод е най-сладък. Както казва мой холандски приятел, който нито веднъж не е палил цигара в живота си: „Ако кажеш на тригодишно дете да не взема от сладките в кутията, то веднага ще протегне ръка да вземе кутията. А ако отворената кутия стои на масата, ще да хапне едно-две парченца и ще отиде да играе с куклите си.“

Препоръчваме ви още:

Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?
Забранете безотговорните родители 
Планът Х 

Няма добър и лош алкохол, няма елитни напитки и напитки за пристрастени. Според астролозите има питиета, които импонират на характера ни и такива, които не са съвместими с него. Ето как звездите определят алкохолните ни предпочитания.

Овен
Водка за отскок
Водката е напитка за силни усещания, с нея отскокът е гарантиран. А авантюристично настроените Овни обичат да скачат презглава в приключенията. Това питие е подходящо за всяка ситуация и гарантира (с нужните градуси) доброто настроение.

Телец
На по бира с приятели

Телците, по принцип, не обичат да са център на вниманието и рядко ще ги видите да „разпускат“ на дансинга. Те предпочитат приятелските срещи на маса, обичат добрата храна, към която напитката е само подправка. За тях чашата бира е идеалният начин за тях да изпратят един натоварен ден в историята.

Близнаци
Текила до разсъмване

Близнаците обожават движението и танците. Те са царе на купоните. Обичат дансинга и умеят да създават еуфория у хората около себе си. На такъв темперамент най-добрият съюзник е текилата. Близнаците са в състояние да изведат всеки купон на качествено ново равнище. И обикновено не мислят за последствията. Тази мексиканска ракия от агаве просто е създадена за тях – няколко капки лайм, щипка сол между палеца и показалеца и шотове до разсъмване.

Рак
Джин, може би с тоник

Раците са известни със своя темперамент и с честите пристъпи на меланхолия. Джинът е по своему тайнствена напитка, както са тайнствени и ароматните му съставки. Много сме чували за него, много го предпочитат, но малко са хората, които ще го оценят по достойнство. Джинът добавя екстравагантност и загадъчност към личността на Рака. Освен това е приятен на вкус (особено с тоник), а в родината му Холандия твърдят, че е полезен и за тялото, и за душата (въпрос на количество все пак).

Лъв
Да е червено и скъпо
Лъвовете са лидери. За тях изборът на алкохол е въпрос на престиж. А и виното, ако е добре подбрано (а Лъвовете тези неща ги могат), може да „причини“ невероятно удоволствие. Лъвът е най-харизматичният знак на зодиака. Той предпочита елитните вина от сортовете мерло или пино. Ако може да са френски и задължително да са скъпи. Да подчертават не само вкуса на този, който ги избира, но и социалния му статус.

Дева
На чаша студено бяло вино

Бялото вино е знак, че човекът, който го избира, е настроен за уютна среща с приятели. Когато хората от близкия кръг на Девата се събират, обикновено й доверяват избора на алкохол. Кой по-добре от представителите на този знак може да избере това, което биха харесали всички? Бялото вино обикновено е избор на грижовните, състрадателни и нежни души.

Везни
„Един бърбън…“ - както се пее в песента

Дон Дрейпър, героят от сериала „Момчетата от Медисън Авеню“, сигурно е зодия Везни. С нищо друго не можем да си обясним страстта му към тази напитка. Уискито е питие за хората, които правят бизнес без излишни драми и истерии. Те не се потят над подробностите и използват чара си, за да се изкачат до върха на кариерната си стълбица. Везните са разумни, информирани, аналитични. Уискито им помага да се „съберат“.

Скорпион
Муншайн – това пък какво значи?

За тези, които се чудят, това е автентична американска домашна „ракия“, чието название идва не от цвета на лошо дестилирания продукт, а от факта, че тази напитка са я варили нощем, на лунна светлина (защото била забранена). Скорпионите са бунтари, рушители на общественото спокойствие. И понеже са мъдри, и винаги живеят по собствени правила, обикновеният, продаван в магазините алкохол не е за тях. Скорпионите обичат домашното питие, приготвено по собствена рецепта, която с годините непрекъснато се усъвършенства. Не повдигайте пред тях темата за акциза върху домашния алкохол.

Стрелец
Шампанско за всички!

Стрелците са хора с изискан вкус. Когато влязат в магазин за алкохол, обикновено първо посягат към рафта с шампанско. И в това няма нищо чудно – ако ще вредим на здравето си, нека да е с най-доброто. И по възможност да е бляскаво като самата напитка. Гръм от излетяла тапа, мехурчета в чашата – това е празникът, от който стрелците винаги имат нужда.

Козирог
Скоч, какво друго?
За Козирозите няма по-добра напитка от истинското шотландско (в краен случай ирландско) уиски. Те са експерти по видовете алкохол, ценят особено „възрастта“ на напитката. Козирогът не бърза. Той знае – за да получиш най-доброто, понякога трябва да почакаш. Скочът само подчертава тяхната завършеност, умението им да виждат в перспектива и тяхната упоритост.

Водолей
Само био вино от еко ферма
Водолеите са хипитата на зодиака. За тях престижът и социалният статус нямат особено значение. Трябва да е еко, в края на краищата са деца на природата и се стремят винаги да са близо до нея. За тях е интересно да видят къде и как се приготвя виното, да осъществят контакт с производителя му и да се насладят на напитката в компанията на съмишленици.

Риби
Абсент – изтънченото, забранено (някога) удоволствие

Рибите са мечтателите на зодиака. Това са творчески личности, чувствителни натури. Те имат перманентна нужда от вдъхновение и истински, неподправени емоции. Затова, сякаш специално за тях, е бил създаден Абсентът. Напитка, която разкрива душата и подсъзнанието като никоя друга. Неслучайно е била предпочитана от Рембо, Пол Верлен, Едгар Алън По, Ван Гог и Оскар Уайлд.

Препоръчваме ви още:

Лъвът - цар на пътя, Везните - подвижна опасност 
Зодиите на детската площадка, в клас и в любовта 
За винените сноби и как да се справяме с тях

Гледната точка на едно 11-годишно момче

Тимофей Дрогин участвал в конференция, посветена на тийнейджърите. Той подготвил специална презентация, в която разказал, защо децата нямат желание да учат и с времето започват да мразят училището. Момчето дори се постарало да онагледи твърденията със собствените си снимки.

Тук съм на една година.
Тук съм в детската градина.

А тук вече съм първи клас.

Виждате ли разликите?


10 причини да не обичаме училището

1. Страхът от учителите
С постъпването ви в училище започват да ви внушават страх. Един от основните страхове е страхът от учителя.

2. Страхът от оценките
След първия страх се развива страхът от оценките. А след това и страхът от наказанието на родителите ви или от директора на училището. В училище те преценяват не по това какво можеш наистина, а по това какви са оценките ти.

Вижте още Аз съм мързелива майка

3. Страхът от грешки
Още един страх е страхът да не сбъркаш. Училището не те учи на това, че да грешиш е възможно и нужно, защото само така ще научиш нещо.

4. Троловете
Още една причина – подигравките на съучениците ти. Често за това са виновни учителите, които ти се присмиват пред останалите, ако не си се справил добре с нещо. За тях оценките са по-важни от ученика. Аз посещавах детски творчески клуб. Научих се да плета с мъниста, да меся тесто, да правя гривни и на още много други неща. И когато ръководителката на клуба ни дойде в училище, за да предложи мастър-клас, и разказа за постиженията ми, класната ни възкликна: „Тимофей? Не може да бъде!“

5. Тъпите тестове
Тестовете, които ни дават в часовете, са невероятно тъпи, защото в тях няма вариант за твой собствен отговор. За да получи добра оценка, детето се опитва да отгатне един от предложените отговори, но може да има собствено мнение, което няма къде да отбележи. Не мисля, че ще дойде време, когато всички ще знаят всички столици по света, какво е написал Тарас Шевченко и колко е квадратен корен от 5. Аз мисля, че ако човек се интересува от нещо, той ще знае много повече от детето, което е учило 10 години в училище. И ако му потрябват знания от други области, лесно може да ги придобие.

Променят ли тестовете детското мислене?

6. Многото домашни
Прочетох, че няма никакви доказателства, че домашните влияят на успеха и образованието на децата. Веднъж, по английски, ми дадоха толкова много домашни, че след три часа писане станах и не можах да раздвижа врата си. Заведоха ме в спешен кабинет и цяла седмица ходих с ортопедична яка.

7. Не бъди уникален!
В училище не обичат различните. Това започва от учителя, внушава се на учениците и "присъдата" остава в тях за цял живот.

"Странен" или "уникален" зависи от нас

8. Училището не те учи да бъдеш щастлив
Четох, че когато Джон Ленън от The Beatles бил на 5 години, майка му казала, че най-важното в живота е да бъдеш щастлив. После той тръгнал на училище и когато го попитали - „Какъв искаш да станеш?“ – отговорил – „Щастлив!“. Тогава му казали – „Ти не разбираш въпроса.“. А той отвърнал – „Вие не разбирате живота.“.

9. Училището не те учи как да усвояваш информацията
Гледам например в YouTube едно видео, в което учител по физика леко и увлекателно разказва урока си. Четенето или гледането на такива ресурси, може да замени десетки скучни уроци.

10. Училището не ни подготвя за живота
Училището би трябвало да е подготовката ни за живота като възрастни. Но то не ни учи как да спестяваме и увеличаваме доходите си, нито как да ги придобиваме, въобще как да печелим. Мисля, че основен предмет трябва да бъде този, който ни учи как да се разбираме помежду си. Все пак умението да общуваме е най-важното.

6 съвета как да оцелеете в училище

1. За да оцелеете в училище, трябва да имате свой живот и извън него.

2. Не се страхувайте от грешките, извличайте от тях опит. Аз например харесвам Томас Едисон. Той сбъркал 999 пъти, преди да създаде електрическата лампа. Но всъщност Едисон не е грешил, просто е открил 999 варианта, които не работят.

3. За да се научите да общувате, бих ви посъветвал да участвате в конкурси, в събития, дори да четете стихове в час. Това е опит.
 

4. Експериментирайте, интересувайте се и се учете да печелите пари, колкото може по-отрано. Това развива вашата увереност. Аз например плета гривни. Сега ми помагат моите родители, но в бъдеще планирам да създам свой малък онлайн магазин.
 

5. Търсете „своето“ училище. Моят съвет към родителите – вслушайте се в детето си, ако ви казва, че новото училище не му харесва.

6. И най-важното, където и да учите, и каквото и да говорят за вас – вярвайте в себе си!

Източник: womo.ua

Препоръчваме ви още:

Съвременни училищни неврози
Защо тройкаджиите успяват