Този прекрасен текст ми прати една майка. Много ми хареса, надявам се, че и на вас ще ви допадне. 

Беше есен. Преди точно 4 години. Разхождам си аз 5-месечното бебе и един възрастен човек ме заговаря: “Когато бях млад татко и се разхождах с дъщеря ми, една жена дойде при мен и ми каза - Вижте колко е студено, облечете го това дете, че ще настине. - И аз вадя всички дрехи, които имам в себе си, и го обличам. След малко друга жена идва - Ама как може така да си навличате детето, не е хубаво, съблечете го малко. - Аз се ядосах и се прибрахме. И най-потърпевшо беше детето. Така че, моето момиче, не слушай кой какво ти казва. Гледай си детето, както ти си знаеш”. Това беше единственият съвет за отглеждането на децата ми, който някога съм послушала. Откакто се помня, рядко съм се съобразявала с чуждо мнение. Но този непознат мъж ми даде увереност, че това не е чак толкова лошо и погрешно.

С раждането на първото ми дете започна моята борба с околните. Когато в къщата има малко дете, всички роднини се чувстват длъжни да дават съвети за какво ли не. Ако бебето се разплаче, свекървата веднага казва "гушни го", майка ми ме съветва "не го гушкай, ще го разглезиш", добронамерената лелка в парка ми казва "нахрани го, сигурно е гладно", а хората без деца ме гледат лошо и си шушукат "горкото дете". Но аз правя това, което ми подсказва сърцето. Когато знам, че е гладно, му давам да яде (въпреки че то е яло преди 30 минути и според всички ще стане дебело). Когато му се спи, го гушкам и приспивам (въпреки че според всички, то ще се научи да заспива само на ръце). Когато знам, че всичко му е наред и просто търси майка си, си играем (въпреки че според всички, то никога няма да се научи да си играе само).

И така, разбира се, си навличам всеобщия гняв. Роднините ми се сърдят. Бабите в парка се възмущават, защото как така някаква млада и неопитна майка ще прави каквото си иска с горкото дете, вместо да слуша тях, дето, ехее, колко деца са отгледали.

И всичко това продължава с пълна сила първите 3 години.

- Детето е на 1 годинка и още не иска да яде! Трябва да даваш пюрета, ако ще и насила да е! По 5 пъти на ден!

- Какво, не даваш пюрета, а обща храна? Ама много е малко детето, не може така. Е, как защо, просто не може.

- Детето е вече на 2 години, отбивай го, цял живот ли ще кърмиш!

- Ама виж, колко е студено, а ти колко леко си го облякла, ще се разболее.

- Как така за 3 години нито веднъж не е оставало да спи при баба си! То така никога няма да може да се отдели от теб! Задължително трябва да го оставяш, за да стане по-самостоятелно.

- Ама наистина ли спи във вашето легло! Не знам как ще го отделите някога в самостоятелно.

И примерите продължават в един безкраен списък. В повечето случаи, дори не съм се опитвала да обяснявам, че на детето му е добре така и то само е поискало еди-какво си. Този аргумент никога не важи пред всичкознаещите роднини и лелки. В крайна сметка, това е дете, и според тях то няма как знае какво е добро за него!

Но какъв е резултатът? В момента имам прекрасно дете на 4 години и половина, което прави почти всичко само, изключително контактно е и няма проблем да общува с непознати. Разбира се, отдавна вече не кърмя, но пък продължавам да го обличам леко (с точно толкова дрехи, колкото пожелае) и имам едно здраво дете, което никога не е боледувало, заради лекото си облекло. От година и половина спи не само в отделно легло, а и в отделна стая. В никакъв случай не твърдя, че всичко, което съм правила, е било най-доброто и не съм грешала. Но налице е най-важното - детето има прекрасни отношения с мен и с баща си, ние сме щастливи, а то - усмихнато и спокойно.

Всичко, което съм правила аз, може да е напълно погрешно за някой друг родител. Но това, което искам да кажа е - правете това, което ви казва сърцето. Може би хората, които вече са отгледали някое и друго дете, знаят какво е било добро за него, но никой не знае какво е добро за моето дете. Най-добрият пример за това е второто ми дете, с което правя почти всичко наобратно. Не защото съм си взела поука от въображаемите грешки с първото или защото съм решила, че е крайно време да се вслушам в нечии съвети. Просто защото второто ми дете е пълна противоположност на първото и съответно моето отношение е коренно различно.

Поради натиска от роднини и общество, за много родители отглеждането на деца се превръща в безкрайна и изтощителна борба. Борба, в която майките и бащите обръщат гръб на своите чувства и желанията на детето и се стараят да угодят на безкрайните изисквания и норми, които ги заспиват от всички страни. Родителството не трябва да е война, а радост и хармония. Единственият начин да се постигне това е родителите да са в мир със себе си и най-вече с детето си. Така че, мили мами и татковци, гледайте децата си, както вие смятате за правилно и един ден мрънкащите роднини ще се възхищават на резултатите, които сте постигнали, а вие ще си спестите един куп нерви.

Препоръчваме ви още:

Да се научим да ги слушаме
Се ла ви, както казват французите
Няма да бъда такава майка