Млади, талантливи, чаровни. Те са: Вики, Йоана, Ади, Веси и Габи или група N-Xen. Групата се сформира наскоро, но вече са изключително популярни.

Три от момичетата са танцували в други кавър групи. Една от тях е Вики, която  решава да сформира нова група през март по време на карантината и публикува обява за нови членове. Оказва се, че има много желаещи и съвсем скоро N-Xen се превръща в "официална" кавър група.

Интересът ни към К-поп се зароди през последните няколко години, малко преди да стане мейнстрийм в България. Повечето от нас са зарибени по К-попа от близки приятели. К-попът е много разнообразен стил музика, в който се пее предимно на корейски с микс от английски и други езици. Освен пеене много песни имат и хореография, точно това го прави толкова различен и интересен за всички, разказват N-Xen.

Бързо набираме популярност и скоро имахме първата си изява на сцената на Mood for Food / Restart Life Fest. Първото ни професионално видео също е факт, с него кандидатстваме в световния конкурс Talk Talk Korea 2020. Мечтите ни са още по-големи и се надяваме с много тренировки и постоянство да постигнем международен успех, споделят момичетата.

Вдъхновяват се от много К-поп групи -  BTS, STRAY KIDS, TWICE... BTS обаче е групата, която според тях дава най-важното послание - да обичаш себе си. Неслучайно те са и посланици на UNICEF, а техните последователи в целия свят (A.R.M.Y.) успяват да се мобилизират и да помагат за различни каузи.

Как работим заедно? Първо харесваме песен, която има официална хореография (ако няма, измисляме такава) и, която да се хареса на всички членове на групата. За нас дали хореографията е на мъжка или женска група няма значение, важното е да е зарибяваща. Когато всички сме на едно мнение (което може да отнеме време, особено когато има колаб (партньорство) между две групи) започва работата ни по самия танц. По принцип има избор и на така наречените "линии" където се решава кой танцьор кой мембър от оригиналната песен ще танцува, разкриват тайните си N-Xen.

Много често идва момент, в който феновете на К-поп проявяват такава любов към музиката, че решават да научат езика и да изследват културата.

Пример е Вики, която през пролетта на 2019 решава да започне да учи корейски и вече е на 7 ниво с 6 сертификата. По-късно през 2019 тя заминава за Корея със семейството си и се прибира вдъхновена.

Ади още преди да има интерес към Корея се вдъхновява от магичния свят на Източна Азия и Япония. Интересен факт за нея е, че като малка е учила китайски.

Йоана, също като Вики, се интересува от езика и наскоро започва да го учи.

Веси и Габи са много заинтересовани от културата и уникалната, запомняща се кухня на Корея. 

Освен че обичат К-поп и всичко, свързано с него, прекрасните момичета от N-Xen имат различни хобита и интереси. Йоана се интересува от рисуване и архитектура, Вики от корейския език и музиката, Ади от езици и рисуване, Габи и Веси от танци.

Всички имаме много различни, но все пак сходни мечти. Ади мечтае да се срещне с идолите си, които са й помогнали много без дори да знаят и да създаде семейство, с което да споделя любовта си към изучаване на различни култури. Вики мечтае да бъде приета в корейски университет и да учи моден дизайн (както и да изкара TOPIC по корейски език). Габи мечтае да стане модел или актриса, Йоана да учи в Американския университет и да бъде архитект, а пък Веси се интересува от литература и точно затова мечтае да се занимава или с писане или нещо свързано в деца, споделят момичетата.

Остава да им пожелаем да сбъднат мечите си и винаги да обичат себе си! 

Може да харесате също:

Талантливата Дари започва да пее, преди да проговори

Емили, която рисува с ноти

Автор: Нора Ардашева

На 07.07 майка ми щеше да бъде рожденичка. Ден, който тя не позволяваше да пропуснем. И до днес не мога. Всички други дати забравям, но нейната - не! 

Незабравима дата на незабравима жена.

Тези дни, мисълта ми много често се връща назад и се върти около спомена за майка ми.

Не че през другото време образът и не се появява в най-неподходящия момент, но сега е почти постоянен.

Не знам какво означава това, не мисля в тази посока, а за факта, че каквото и да правим, не можем да избягаме от гена си.
След дългото ми отсъствие, бащата на внука ми, влезе в магазина и първата му реакция беше:

- Малеее, как приличаш на баба Варта!

Преди време, това би ме разстроило, но сега вече не отричам, защото знам, че е така. Приличам наистина. Имам си огледало, а и спомени.
Майка ми беше хубава жена. Малко пълна за сегашните стандарти наистина, но много поддържана и уважаваща себе си жена. Не знам защо всички момичета подскачат обидено, като ги сравняват с майките им. Рано или късно, колелото ( онова колело :)) прави пълен кръг и ти неминуемо и необяснимо как, се превръщаш в майка си. И като визия, и като характер. И правиш това, което си се заричал да не правиш, и казваш думите, които си мразел. И ръцете ти са като нейните, и начинът, по който влизаш в стаята дори е същия. В нашия случай - с касалъка барабар.
А най-непонятното е, как си сигурен, че си абсолютно прав и дори малко си гузен, че си се сърдел на родителите си за тези неща.

Точно тогава, оная кучка съдбата, изправя срещу теб най-милите ти същества и поставя в очите им оня поглед, който ти си отправял към многострадалния си родител. И слага в устата им онези думи, които...

Вчера братовчедката ми, която в много отношения прилича по характер на леля си (демек, на майка ми) и страшно се гордее с това, ми разказа, как решила да направи кълбо напред, докато си играела с внука си. Тутакси се сетих пак за Варта, която на леко подигравателните подмятания на внуците си, че е малко пълнинка и трябва да отслабне, се хвърлила бирден бире напред и им извъртяла един джунгулбаш. Още не мога да забравя възхитените погледи на децата, докато ми разказваха за случката. Тогава беше на 80 години. 

Е, аз не приличам изцяло на нея.

Например, нея никога не я видях с покарал корен на косата.
Никога не се поколеба, да прави само това, което иска тя в този живот.
Никога не я интересуваше какво мислят хората, дори и ако тези хора са най-близките й.
Никога не прие мисълта, че нещо или някой на този свят може да й се опре.
Никога не прости предателство!
И никога не предаде близък!
Беше страшно енергичен човек, толкова, че в моето обкръжение няма друг такъв(освен , може би споменатата вече братовчедка)
Не се страхуваше от никого! Можеше да се сбие с мъж и да го победи!
Обичаше риба. Много! По принцип храната я успокояваше.

Смяташе, че само нейното мнение заслужава да се чуе и налагаше това на всички около нея, бъркайки се безцеремонно в живота им.

А те и го позволяваха. Сигурно, защото ако си в беда и имаш нужда от подкрепата и , тя беше в състояние да поведе армия, да прескочи планини и да дойде при теб, мятайки победоносно знаме в ръце и възкачвайки те на трона-там, където ти е мястото, според нея.

Беше страхотна готвачка и чистница, но това не и беше толкова важно, колкото живият контакт с хората. Сигурно за това, баща ми я наричаше междуконтинентална журналистка. Тя и приятелките и се събираха почти до края на земния си път, пиеха мастика и пушеха по кутия цигари на всяко соаре. С неизменните черни копринени дрехи, белите коси и златни бижута. Понякога това беше обширен обяд, а понякога помен за някой починал. Като се има предвид възрастта им, второто беше по-често. Баща ми и за това си имаше определение - наричаше ги мортаджийки, които са погребали съпрузите си и чакали само него, ама той нямало да им се даде, само за да ги ядосва.

Е, даде им се!

Странно е, че се усмихвам при тези спомени. Сигурно, защото те приемаха смъртта по един много философски начин и често се шегуваха с нея. Да се шегуваш със смъртта и да се самоиронизираш постоянно е признак на интелигентност, знаете нали? И това няма нищо общо с образованието, защото тяхното поколение, деца на емигранти, имаха завършено само начално такова.

Майка ми често казваше, че ако родителите й са били по-богати и са я пратили на училище, щяла да стане професор, а баща ми се смееше и тихо додаваше:
- Слава Богу, че не са... 

Не знам в кой момент започнах да я приемам точно такава, каквато беше. Без да я анализирам и без да я съдя или боготворя. Сигурна съм само в това, че беше след смъртта и, а не докато беше между нас.

Винаги става така.

Присъствието и беше ярко, запомнящо се и въздействащо. Беше всичко друго, но не и безлично.

Сега знам, че съм била щастлива да имам точно нея в живота си.

Дано не е заради това, че вече толкова много приличам на нея.

Препоръчваме ви още прекрасни истории на Нора:

Как Нора очарова докторите

По пътя

Автор: Бени Хюбнер

Горчеше. Трябваше да отиде до бара, за да си сложи захар. Откакто отказа цигарите, Кирил се забеляза, че пие кафето си невъобразимо сладко. Ира имаше навика да отпива глътка, минавайки покрай него. Вече не го правеше

- Пфу, отвратително е – сбръчка възголемичкия си нос – нали знаеш, че захарта е бялата смърт?

Кирил дори не я чу. Ако я беше чул, най-вероятно щеше да се усмихне иронично вътрешно. Външно отдавна вече не се усмихваше.
Разбъркваше кафето бавно и методично, докато погледът му се рееше през прозореца. Строежът закриваше гледката му към Витоша. Тази гледка бе едно от предимствата да живееш на 14-ия етаж. Другото беше безплатният фитнес. Така наричаше редовното катерене пешком, защото по традиция от години асансьорът им през ден, през два се разваляше. Беше му свикнал. Беше свикнал и на мрънкането на Ира.

- Омръзна ми! Писна ми! Не мога повече! Без крака останах! Идиоти! – гласът ѝ ставаше пискливо-пресекулчест и докато говореше двойната ѝ брадичка леко се подрусваше.

Кирил не я гледаше в тези моменти, защото гледката на подрусващата се брадичка го отвращаваше.

- Кво мрънкаш, ма краво. Ще ти заслабне дебелият задник, ще ти заслабне. Бутовете ще ти изтънеят и сланините ще ти се стопят ако качиш някой и друг етаж – изричаше наум, след което му ставаше криво от самия него си, отиваше до Ира и съчувствено я целуваше по бузата. Тази им церемонийка, придобила през времето някаква ритуалност, докарваше на лицето на съпругата му нещо, приличащо на доволство. А в интерес на истината трябва да се отбележи, че Ира рядко беше доволна от нещо или от някого.

Не беше доволна и от новия блок, който започнаха да строят в градинката долу, на има-няма пет метра от техния.

- Ще ни скапят гледката, ще ни скапят – изписка тя, когато видя започването на изкопните работи – трябва да направим нещо, Кириле, трябва да ги спрем, Кириле! - Имаше вбесяващия навик да повтаря думи.

- Нали знаеш, сега се строи ниско, не бой се. Да му мислят тия до 5-ия – Кирил беше спокоен мъж, дори леко апатичен. Не обичаше конфликтите от никакво естество. Било то лични, семейни, професионални, социални. Винаги успяваше да намери за себе си претекст да не се ядоса.

Да, обаче сега, шест месеца по-късно, скелетът на новата сграда се издигаше почти досами края на прозореца му. И нямаше да спре до там. Оказа се, че новостроящото се не е жилищна сграда, както мислеха в началото, а бизнес - сграда, от така модерния напоследък многоетажен тип. Някои съседи дори казваха, че щяло да бъде първия небостъргач в София. Кирил не вярваше много-много чак небостъргач да вдигнат в бившата им градинка, ама знае ли човек. Във всеки случай вече кафето му щеше да е, освен без цигара и без Витоша.

- Кирилеееееееееееееееееееееее! – писъкът продра реещите му се мисли. Ръката му, механично въртяща лъжичката из чашата потрепна и капки кафе отхвръкнаха върху сивата му жилетка.

- Ки-ри-леее, Ки-ри-леееее – извивките на гласа на Ира предизвикаха мрачни асоциации и Кирил набързо се отправи по посока на виковете.

Намери я по средата на детската стая. В дясната си ръка държеше дънките на големия им син - Марио.
В лявата държеше нещо, което в първия момент мъжът не разпозна.

- Виж, Виж, Виииииж! – обвинително-истерично жена му набута нещото под носа на Кирил

- Презерватив – констативно, някак си на себе си произнесе бащата на притежателя на презерватива.

- Само това ли ще кажеш? Презерватив? Само тоова ли ще кажеш?!!! – продължи да изригва вулканът в халат- само това ли?- двойната брадичка обещаваше всеки момент да се затресе в истеричен рев.

Явно от него се очакваше да говори по същество. Не му се обсъждаха тези теми точно сега. Единственото желание, което имаше беше да се върне при чашата с вече сладко кафе и последните остатъци от изглед към планината. Какво да ѝ каже? Че Марио е на 17 и? Ира прекрасно знаеше този факт, все пак тя го беше родила…май. Че вече не е дете? Вероятно щеше да му отговори, че след като ходи на училище и не е пълнолетен, следователно е дете. Или може би трябваше да ѝ каже, че той, Кирил, купи първия пакет презервативи на сина си. Спомни си как преди две години го втресе в работата и реши да се прибере. Отключи и влезе. Не помнеше дали е влязъл тихо или не, във всеки случай и да е било тихо не е било преднамерено. Вратата беше заключена и Кирил, мислейки, че в апартамента няма никого, метна якето си на закачалката и директно се запъти към спалнята. Там, на родителската спалня, Марио "оправяше" двадесетгодишната си учителка по английски. Усърдно и шумно. При спомена Кирил се усмихна.

- Смешно ли ти е? Смешнооооооооо? – Ира вече се тресеше, приседнала на ръба на неоправеното легло.

Не, не му беше смешно. Гордо му стана като ги видя. Изниза се тихо, почти на пръсти и излезе.

Синът му беше голям, синът му не приличаше на него. Синът му взимаше от живота това, което искаше. Кирил се почувства доволен. Една от мечтите му беше момчетата му да не наследят неговата плахост и нерешителност. Тези си две черти на характера Кирил ненавиждаше дори повече от биреното си шкембенце. На другия ден купи пакет презервативи с дъх на ягода. Беше чувал от отраканите си колежки, че са много секси и с леко неудобство привика Марио в кухнята за разговор по мъжки. Естествено, разговор в точния смисъл на думата не се получи, но пък баща и син станаха някак си по-близки. Марио вече не се отнасяше към него с онова пренебрежение, което крещеше-старец изтъркан, кво разбиаш ти, ъ! Споделяха някакво взаимно одобрение, което Ира не би разбрала в никакъв случай. Реакцията ѝ в момента го потвърждаваше. Гумичката в пликче се беше превърнала в център на личната ѝ драма. Майката-хранителка не можеше да приеме логичната действителност, а истеризираше възмъжаването на сина си, като някакъв вид духовно падение. Кирил чудесно знаеше как се чувства тя в този момент. Тя, за която сексът, освен за продължаване на рода, друга функция нямаше. Секс за удоволствие - пфу! Ира НЕ употребяваше.

Като я гледаше така сломена и тресяща се у Кирил се надигна някаква позната злоба. Прииска му се да я унижи. Да ѝ каже, че е тъпа патица, която не само не разбира детето си , не разбира него самият, не разбира живота, не разбира от секс, а бе не разбира нищо. Искаше му се да ѝ кресне, че вместо да реве над контрацептивите на Марио, да вземе да научи къде се слагат, защото скоро и да иска, няма да има с кой да ги ползва. Искаше му се, но естествено замълча. Не се харесваше, когато такива мисли му минаваха през главата. Той не беше такъв. Не беше лошо момче, не беше лош мъж, не беше лош съпруг. Не беше...

Сълзите се стичаха по изкривеното от мъка и разочарование лице на жена му, а той стоеше, гледаше я и си мислеше за пропиляния си живот. Мислеше си, че трябваше да е като Марио – да награби съученичката си Милена, с която подготвяха заедно реферати по история и която изпълваше нощите му и слиповете му в гимназията. Трябваше да награби Ася, приятелката на сестра си, която по детски невинно му се умилкваше всеки път, когато оставаше да преспи у тях. Трябваше да награби Ивета, колежката, на която пишеше курсовите работи и която все го питаше с какво да му се отблагодари. Трябваше… а той все смънкваше –а, няма нищо! Трябваше!

- Трябва да говориш с него! Да му забраниш! Да му за-бра-ниш! Чу л -ли?!Чу ли?!Ки-ри-ле, ти слушаш ли ме изобщо? Става въпрос за ЖИВОТА на нашия син, Кириле, за бъдещето му!!!

Ок си беше животът на техния син и бъдещето си му беше ок. Какво става с моето минало обаче и с нашето бъдеще? – това беше въпросът, който в този момент назряваше у Кирил. Всъщност едва ли точно в този момент назряваше, по-скоро това беше моментът, в който гнилите му плодове капеха по пода на детската стая, маскирани в сълзите на жената , която….Която той сам си бе избрал.

- Ще поговоря с Марио, разбира се, успокой се, всичко ще е наред! – и я целуна ритуално по бузата, запътвайки се към кафето и Витоша. Кирил не обичаше конфликтите. Стъпваше внимателно, за да не размаже някой гнил плод на пода на детската. Презервативът, с дъх на ягоди, почиваше доволно в джоба му.

Щеше да го употреби. Скоро. Някой ден. Може би. Дано. Непременно.

Бени Хюбнер е автор на два страхотни романа - "Игра на маски" и "Преобразяване", но историите ѝ в сайта са просто случки от живия живот.

Още от Бени:

Съседката

Ако парите са проблемът

Сега, когато всички говорят за работа, безработица, трудности за малки и големи бизнеси, ние смятаме, че има една общност, която не трябва да оставяме да бъде последна на опашката. Хората с интелектуални затруднения са една от най – маргинализираните групи. Съгласно данните на Световната здравна организация интелектуални затруднения се срещат във всяка човешка общност като сравнително постоянен процент от населението. Този процент – общо за лицата с интелектуални увреждания, възприет както в европейските страни, така и в България, е 0,63 % от населението. Само в гр. София живеят над 8 000 човека с интелектуални затруднения. Повечето от тях могат да работят, стига да получат адекватната подкрепа за това.

Цветелина, Виолета, Калин, Виктор  - това са само част от 11-те младежи от Дневен център „Светове“ на Фондация „Светът на Мария“, които вече успешно работят в различни организации. За тях да са полезни, да се развиват и да се доказват като способни е особено важно. За да постигнат своята заетост, те получават подкрепа. На такава подкрепа имат право всички младежи с интелектуални затруднения в цялата страна. 

За да намерят отговор на въпроса „Какво пречи всички младежи с интелектуални затруднения да получават подкрепа за заетост?“, Фондация „Светът на Мария“ и Български център за нестопанско право организират семинар „Мога да работя! Хората с интелектуални затруднения на пазара на труда“, който ще се проведе на 9 юли 2020, в Зона 21 на ул. Христо Белчев 8, партер от 10.00 часа.

В семинара ще вземат участие експерти, представители на институции, на организации за и на хора с увреждания, работодатели, както и младежи с интелектуални затруднения и техни близки. 

Целта на семинара е да бъдат представени и обсъдени изследване на правната рамка за заетостта на хората с интелектуални затруднения и изследване на потребностите им от подкрепа. 

На семинара ще бъдат представени и дискутирани добри практики и модели и ще бъде обсъдено защо все още подкрепата за трудова заетост за хората с интелектуални затруднения е толкова рядка. В дискусия ще бъдат очертани проблемите и възможните решения за това как и в каква посока да бъде подобрена правната среда за реална подкрепа на трудовата реализация на хората с интелектуални затруднения. 

В последната част на семинара от 16:00 часа заедно с г-жа Деница Сачева ще бъдат обсъдени основните проблеми и ще бъде дискутирано как Министерство на труда и социалната политика вижда възможностите да се промени и доразвие подкрепата, предоставяна за трудова реализация на хората с интелектуални затруднения.                            

Дискусиите и въпросите, които ще бъдат поставени за обсъждане с министър Сачева, вече стартираха във Фейсбук страницата на Фондация „Светът на Мария“ – Maria’s World Foundation и всеки, който се вълнува от темата, участва в анкети за оценка на подкрепата, предоставяна от държавата, за уменията, които трябва да се развиват и за това какво искаме да се промени.

Програмата на семинара ще намерите тук.

Формулярът за регистрация е тук.

Предвид спазването на противоепидемологични мерки участници за присъствена форма не се записват. Можете да проследите форума дистанционно. Дистанционното участие ще бъде осигурено през онлайн – платформата Zoom. След регистрация тук ще ви бъде изпратен линк за събитието.

На семинара ще бъдат представени анализите, разработени от Фондация „Светът на Мария“ и Български център за нестопанско право:

∙       „Анализ на потребностите от подкрепа на хората с интелектуални затруднения за достъп и включване в пазара на труда“ – от тук може да се запознаете с резюмето на анализа на потребностите.

∙       „Подкрепа за трудовата реализация на хора с интелектуални затруднения – Анализ на актуалните регулации, възможности и предизвикателства на контекста в България“ – от тук може да се запознаете с резюмето на правния анализ.

Семинарът е част от проект „МОГА ДА РАБОТЯ! Подкрепа за трудова реализация за хората с интелектуални затруднения“. Проектът се изпълнява с финансовата подкрепа, предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия, по линия на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2014-2021 г., Фонд Активни граждани България (www.activecitizensfund.bg). Проектът се реализира от ноември 2019 до май 2021 г.

Целта на проекта е да се разработи и приложи модел на социална услуга за подкрепа за трудова заетост на хора с интелектуални затруднения. Предвидено е изготвяне на анализи и застъпничество за промяна на нормативната среда в страната, както и осигуряване на подкрепа за 30 младежи за придобиване на трудови умения. Повече за проекта можете да прочетете на страницата на Фондация „Светът на Мария“ тук.

Фондация „Светът на Мария" е учредена през 2012 г. от семейството на Мария – млада жена с интелектуално затруднение. Основната цел на организацията е да подобри качеството на живот на хората с интелектуални затруднения и техните семейства, както и да подпомага личностната им реализация чрез осигуряване на достъп до качествени услуги, развиващо обучение и подходяща трудова заетост.

Български център за нестопанско право (БЦНП) е създаден през 2001 г. , с цел развитие на гражданското общество, гражданското участие и доброто управление в България, като през годините се утвърждава като основен доверен партньор за граждански организации и инициативи. 

Вижте още:

Светът на Мария

За специалните и неспециалните деца

Споделено от Юлияна Антонова, автор на  "Моши моши, Япония" и "Уки уки, Япония", които са истинска сензация на българския книжен пазар. Публикуваме с минимални съкращения.

Първо следва да уточня, че за успех на мерките в дадена страна може категорично да отсъдим след около две-три години, когато ще имаме статистика, в която е отчетен крайният резултат от заразени-излекувани-починали от вируса. Дали е прескочен пикът, “втората вълна”, притесненията от мутация на вируса и комбинацията с един есенен грип, действащи медикаменти или евентуално ваксини - към момента са само въпросителни.

Ще изброя причините, според мен, за овладяване на пандемията в 127-милионна Япония, където само в столицата през деня се стичат и от околните градчета и села толкова много хора, че броят им стига 20 милиона! Много от градовете са по-многобройни и по-гъсто населени от редица европейски градове и столици. Във всички префектури (забележете, в три от тях имаше 0 показатели), огромен брой китайски туристи (над 10 милиона). При това извънредно положение (и то леко) бе въведено само в 7 префектури от общо 47 с работещи фирми, магазини (денонощните до един работеха) и тн.

Те са моите уроци. Учудвали са ме. И затова ги споделям. Не за да сравнявам, изтъквам и разказвам небивалици или да давам никому ненужни “захаросани истории и примери”, поради което ще прибавям снимков материал.

Урок 1: Дисциплина

Снимка от магазин за детски обувки. Няма тълпи. Продавачките са в униформи с бели блузки. Те биват сменявани всеки ден (на всяка смяна). С маски са. Въпреки светещия от чистота магазин, те дезинфекцират след всеки посетител. В затворено пространство С МАСКИ! Изключения няма или са редки!
Ако някой (продавачка или клиентка) е неразположена - с температура над 37.4, суха кашлица или който и да е от симптомите НЕ излиза от дома си. Никой не изисква, не настоява, не напомня!
При усложнение на състоянието се свързва с един от телефоните на 1000-та клиники или отива в близката, за да й се окаже помощ. Дали си на 30 години или на 80 - ще получи лекарски указания и надлежна медицинска помощ. Към момента все още има забрана за туристическите групи, но скоро ще отпадне и това.

Приела съм, че „пейката“ е символ на общение, съгласие и място на почивка в Бога. А в Япония боговете са осем милиона. В дни на отчаяние или дискомфорт най-вече, хората се сещат за един от тях. Виждам ги и в близкия храм до нас. Стълпотворение няма.

Японското правителство не спря хората по време на “извънредното положение”, което бе в изключително лека форма, хората да посядат на пейка на открито (но с маски). А пейките на автобусните спирки и из Токио се дезинфекцираха по няколко пъти, понякога и от живеещи в кооперацията пред спирката (пейката). И така това продължава и до ден.

Заплахи и остри думи – нямаше и продължава да няма. Всеки е отговорен за своя живот, защото ни е дар. В този смисъл по време на COVID -19 всеки е отговорен и за живота на онези около него – семейство, приятелски кръг, колеги и непознати, с които ежедневно се разминава или общува.

Отменено е “извънредното положение”, но хората продължават: да носят маски (въпреки, че температурата на някои места е 30 градуса + и не е най-леко да се диша през тях; да пазят необходимата дистанция, както и да наблягат още повече на личната и обществена хигиена.

През лятото (до началото на октомври) в островната страна е влажно, горещо и задушно. Много хора се питат (ме), как ще издържим с тези маски през устата. И вече от повече от месеци президентът на “Мизуно” (бански костюми)”, господин Янаи-президент на “Uniqlo”, компанията Сони, както и десетки по-малки фирми обявиха, че до края на този месец ще пуснат на пазара охлаждащи маски, с които да се диша леко и съобразени с летния климат. Интересното е, че още през първите дни на пролетта фирми обявиха, че са инвестирали в лабораторни изследвания за най-добра охлаждаща маска за лятото, тоест, предвиждали или не, че Ковид -19 няма да е “победен” окончателно и през летния или есенен сезон, те влагаха средства. И мерките продължат.

Урок 2: Единство

На повечето снимки в пресата премиерът Абе е с маска. Шейсет и шест годишният японски премиер бе поканен от Тръмп за Срещата на Г 7 през юни. Правителството взе решение още през май, че веднага след завръщането му от Срещата в САЩ, той ще бъде в 14 дневна карантина и никой не се зачуди, премиерът - най-малко. В последствие Срещата бе отменена за есента.

И като става въпрос за премиера на Япония, той също претърпя критики за късно предприети мерки, за недостатъчния брой на тествани и пр. Аз му благодаря обаче - не се наложи да искам тестване. Изпрати на всяко семейство по две маски от плат (които се перат). Безплатни. За тази акция получи насмешки и критики, но един ден ги получих и не му се присмях. Благодаря му също като чужденка в страната му, че ми изпрати едно мило писмо с няколко реда, в което ме извести, че ВСИЧКИ живущи и дългосрочно пребиваващи на територията на Япония, заедно с японците ще получим по 100 000 йени помощ (около 940 долара). И ги получих. Нямаше разделение на “нашите” и “на чужденците”.

Според данни на университета “Джонс Хопкинс”, смъртността от COVID-19 на 100 000 души е била 0,72 в Япония, докато в САЩ е била 32,76, във Франция 43,33 и в Обединеното кралство 59,88. Министърът на финансите Таро Асо заяви, че относително ниският процент на смъртност в Япония от новия коронавирус "отразява по-високото ниво на социален стил и начин” (social manners)" в страната. При японците не настъпи синдрома на “умората от предпазливост”, вследствие на изолация (тя беше в мека форма), че да престанат вече да дезинфекцират ръцете си толкова често или да станат по-снизходителни към ненужни пътувания, неносене на маските и пр. Дезинфекцирането продължава, даже е засилено – влизате в магазин за дрехи, например, на вратата служителка премерва температурата ви с уред, който приближава до вас, пръска дланите ви с дезинфекционна течност. Така е и в плувния басейн, клиниките, спортните центрове и пр. Където има затворени помещения (ресторанти), хотели и пр. до стола, където сте седнали има друг, “незает” с надпис върху него, че не се ползва, а е поставен заради дистанцирането. Можете да ме апострофирате, че някъде има навалици от хора. В началото написах – “Пазите себе си, следите се и пазите околните." Това казва всичко.

Правителството напълно премахна извънредно положение на 25 май, тъй като експертите прецениха, че разпространението на инфекции е под контрол. Въпреки това, японското правителство се подготвя за поредна вълна от инфекции. Токио излезе с предупреждение, че “на фона на признаци на възможно възраждане на вирусни инфекции”(тъй като новите случаи във вторник бележат най-високото ниво след вдигането на извънредната ситуация), мерките биха могли да се променят. Никой не възрази, не попита защо и как така.

В Япония никой не се занимава с “предсказвания” колко дълго ще продължи този вирус. Зависи от много неща, включително от работата на изследователите, за да научат повече за него, тяхното търсене за лечение с най-доброто лекарство и ваксина. Зависи и от усилията на обществото да забави разпространението, което беше и е приоритет на Япония. Много са фирмите в различни етапи на развитие и тестване на ваксини. Този процес обикновено отнема години. Изследователите са в благородна надпревара да го ускорят, но тук казват, че може да отнеме 12-18 месеца, за да намерят ваксина, която да работи и да е безопасна. И сега следва да поясня, че японците в най-голямата си част НЕ са против ваксините. Не се пише или говори, че един ден ще са задължителни. Място за тревоги няма, а за надежда.

За предпазване от втора или даже трета вълна от инфекции и пандемия и в полза за овладяването им, SoftBank Group Corp. (японски многонационален конгломерат и номер едно телефонен оператор) заяви завчера, че 0,43 процента, или 191, от събрани 44 066 кръвни проби от нейни служители, медицински работници и други в Япония, имат антитела за новия коронавирус. Проучването показва също, че някои имат антитела, въпреки че са тествали “отрицателни”- в теста за верижна реакция на полимераза, използван за диагностициране. Тестовете, които откриват признаци на минали инфекции на новия коронавирус са проведени (12 май -8 юни) на 5850 медиц. работници и 38 216 служители в 465 фирми, вкл. клиенти от групата на SoftBank. Давам този пример като една от компаниите, които подпомагат дейността на правителството в борбата му с Ковид-19.

За графитите в Хирошима - писма от Токио

В съботния ден пред един от магазините в космополитен Токио вниманието ми бе привлечено от свежо букетче цветя. Положено бе пред статуя на ОДЖЬОУ САМА - един от стотиците богове в Япония- защитник на пътешествениците, туристите, пожарникарите, бъдещите майки и деца.

Статуята стана повод за разговор с Тии (моят съпруг) за събарянето и разрушаването на паметници и символи - действия, набрали в различни точки на света скорост и в огромни размери по време на Ковид-19. На което Тии отговори с едно изречение: 

“Можем да рушим паметници, но докато не унищожим омразата в сърцата, нищо не ни ползва!” 

Урок 3: Превенция

Моят днешен урок в Токио се отнася отново за превенцията, хигиената и чистота в Токио по време на коронавируса. Напълно покрива и една мисъл, че всеки, който мисли и се застъпва за чуждите ползи и интереси, е подбуден за това от своите лични. Направи ми впечатление нещо, приех го за мой пореден урок и реших да споделя (въпреки че едва ли е само в тази страна).

Приближавам касата в късен предиобед, изваждам в крачка кредитната карта, за да платя закуските с кафетата. И погледът ми попада върху две кутийки с химикалки. Имат табелки на два езика:

Вляво – използвани вече, вдясно – дезинфекцирани. Разписвам с една чиста химикалка (дезинфекцирана) и я поставям в лявата кутийка. Момичето на касата ми се усмихва, кимва дружелюбно, благодари и за довиждане поглежда встрани към дезинфектатор за ръце (ако преценя, че искам да го ползвам).

И както моя японска приятелка коментира накратко с една тяхна поговорка: “Големите нещастия произхождат от малките причини”, се замислям над днешния ми урок: Ами да ги отстраняваме!

Прочетохте ли:

20 съвета от японските майки за храненето

Не е страх, отговорност е!

Преди няколко дни 6-годишното ми дете ме попита:

-  Още ли е лято?

-  Имаш предвид сезона ли - да, разбира се. 

 - Не - каза той бавно - Имам предвид лято, когато няма училище,  ходим да плуваме и правим други забавни неща. 

Лятото изглежда и се усеща по съвсем различен начин тази година. Училището или по-скоро дистанционното обучение завърши без обичайните празненства. Нямаше барбекюта, партита около басейна или плажни огньове. Няма и да има. Както всички вкъщи продължаваме да казваме, почти като боен вик: „заради тъпия коронавирус “.

И все пак е ваканция. Децата имат нужда да общуват едно с друго, да се социализират, да играят заедно, да ходят на лагери.

Но как да започнем да определяме какво е безопасно и здравословно, не само когато става въпрос за разпространението на COVID-19, но и по отношение на социалното и емоционалното развитие и психичното здраве на нашите деца? За съжаление, както често се случва при отглеждането на деца, няма общовалидно правило. Има обаче три основни ориентира, които могат да ни помогнат, докато навигираме в този сложен и труден период.

Най-важните фактори при планиране на ваканцията

Всички деца са различни и дори децата в едно и също семейство имат изключително различни темпераменти, личности и нужди. Как да планирате ваканцията? В тази сложна ситуация обаче решенията са още по-трудни.

 Една майка сподели: „Всички останали изпращат децата си на лагер това лято, ужасна майка ли съм, защото не искам да поемам този риск?“ Друга имаше точно обратния въпрос: „Всички приятели на сина ми изглежда се забавляват това лято на лагери. Глупаво ли е да обмислям да го пратя и него точно в този момент?“

Разбира се, нито една от тези майки не е ужасна и нито една не е глупава. Никой от нас не е такъв. Ние просто се опитваме да направим най-доброто, което можем, за нашите деца, при липса на ясен „правилен отговор“. Разбира се, имаме общите насоки за обществено здраве, но те не адресират нюансите на вашето семейство, на вашето дете.

Когато правите плановете за лятото, определете най-важните фактори, отнасящи се за вас и вашето семейство. Не копирайте решението на съседите или на майката в Instagram, а вземете решение за семейството, в което вие и само вие сте експертът.

• Къде живее вашето семейство? Случаите на COVID-19 увеличават ли се или намаляват?

• Какъв е статусът на членовете на вашето семейство? Има ли някой с особен риск или всички обичайно са доста здрави?

• Как се е справило вашето дете по време на карантина? Напълно се задоволява да се занимава с неговите хобита и да бъде онлайн или то е във все по-лошо настроение, станало е по-раздразнително и по-отегчено?

• Започнали ли сте отново да контактувате с баби и дядовци? Тези контакти могат ли да се променят, в зависимост от летните ви планове? 

Внимателното обмисляне на тези въпроси ще ви помогне да направите това, което е най-подходящо за вашето дете, семейство и обстоятелства.

Не подценявайте тревожността си

Вашата тревожност е основен фактор при взимането на решения. Това, от което детето ви има най-много нужда в момента, е спокоен родител, чиято нервна система  функционира нормално. Малките деца се синхронизират със своите родители, което означава, че те се хранят от вашата енергия и поведение, дори и да се опитате да прикриете истинските си чувства.

Ако смятате, че връщането на вашето дете обратно сред връстниците му, ще бъде най-добре за него (след като сте обмислили описаните по-горе фактори), но вие се превръщате в тревожна развалина, опитайте различни методи за релаксация или потърсете професионална подкрепа. Ако все още продължавате да сте силно разтревожени, преразгледайте решението, което вземате поне в този момент.

Разбира се, не може непрекъснато да ограничавате детето си , за да запазите психическото си здраве. В момента обаче, когато има толкова много несигурност, е добре да дадете приоритет на собствената си балансирана нервна система. Това не ви прави егоист, а по-скоро ви кара да признаете и приемете степента, в която детето ви в момента се нуждае от вас.

Не пренебрегвайте чувствата на децата

Докато балансирате в тази трудна ситуация, не забравяйте, че независимо от пътя, който сте избрали, вашето дете вероятно ще изпита някои трудности с приспособяването. Преходите отнемат време и може да видите поведение у детето си, които да ви изненадва. Щастливи сте, че ще можете отново да заведете 4-годишния си син на детската площадка, само за да видите, че той не иска да играе там. Вашата 7-годишна дъщеря обикновено брои дните до летния си лагер, но сега не иска да се отделя от вас.

Бъдете нащрек за преживяванията на децата си. Може би те имат нужда от повече време. Опитайте просто да поседите на пейката на детската площадка с 4-годишното си дете, преди да се насочите към пързалката или люлките. Или дайте на 7-годишното си момиченце преходен предмет – някое бижу или снимка, които да занесе в лагера, въпреки че тя вече е преминала този период.

Не изпадайте в паника. Децата ви са добре, те просто се приспособяват към тази нова реалност, която е различна от реалността от миналия месец и вероятно е различна от реалността, в която ще бъдем след месец. Но те могат да се справят с това. А чрез тях можете и вие.

Автор: Ребека Хершберг, клиничен психолог.

По материали от Psychology today.

Още по темата:

5 правила за живот по време на пандемия

Как да говорим с децата за коронавирус

Автор: Мария Пеева

С Алекс сме вече почти месец в малкото ни селце, Фреди и Фройд опознават местната флора, а останалите членове на голямата ни фамилия идват през уикендите в различен брой и формат. Прекарваме си добре двамата и много се разбираме, особено като няма други братя, с които да се конкурира за внимание. Алекс от както се е родил, е детето с най-твърд характер от моите момчета. Веднъж се оплаках на Люси Рикспуун, че е страшен инат и тогава тя ми каза: "Не забравяй, че другото название на инат е упорит. И това може да е много добро качество!" Запомних думите й и често си ги повтарям, когато съм на косъм да избухна (понякога не помагат). Но когато успея да се овладея и да не се развикам, когато съм твърда, без да съм гневна, нещата се получават много добре.

Ще ви разкажа една случка от вчера, от която съм много доволна. От него, но и от себе си. Ще видите защо.

Алекс има разни дребни домакински ангажименти тук, защото по къщата има доста работа и той ми помага общо-взето с удоволствие. Мие терасите с маркуч, полива цветя, подрежда чиниите от миялната, помага с пазаруването, включва се успешно в чистенето, храни животинките. Старае се детето. Бях му възложила и да хвърля боклука в първите дни, кофата не е съвсем близо, но не и далече, на завоя след нашата къща е. (Тук няма разделно събиране, затова отделяме само стъклото, което на края на лятото ще занесем в един чувал в съседния град). Но един ден имаше по-тежък чувал за хвърляне и видях, че го е оставил до кофата. Котките почти го бяха разкъсали, но успях някак да го хвърля в кофата. Оказа се, че понеже Алекс е малък, когато чувалът е по-тежък, не успява да отвори капака и да го хвърли вътре. Тогава спрях да го пращам, започнах аз да ходя. Тази седмица обаче едно негово приятелче, по-голямо и по-високо, беше на гости и ги пратих да хвърлят заедно боклука. По-големият да отвори кофата, а Алекс да хвърли вътре чувала. Прибраха се след две минути, попитах дали всичко е наред, потвърдиха и това беше.

Вчера изпратихме приятеля на Алекс, а ние се стегнахме да ходим на плаж, натоварени както обикновено с чанти, дюшеци и останалите вещи от първа необходимост. Преди да потеглим, се отправих към кофата зад ъгъла да хвърля един малък плик. И какво да видя? Големият чувал от предния ден моите хлапетии, вместо да го хвърлят в кофата, го оставили до нея. Котараците през нощта го разкъсали целия и всичко разпиляно около кофата, почти до средата на уличката. Идваше ми да се разкрещя!

- Алекс, ела тук!

Дотича младежът с гузна физиономия.

- Какво е това?

- Боклук.

- Не, Алекс - казах. - Това е НАШИЯТ боклук.

- Може би да. - погледнаха ме две невинни сини очи. - А може би не.

- Ама съвсем нашият е. - казах - Виж кутиите от котешка храна, прясното мляко, опаковките от сладоледите ви, пакетчето от кус-кус…

- Нашият е. - потвърди. - Сега ще ми се караш ли? Защото аз не съм виновен. Обясних на Давид, че трябва да хвърлим боклука в кофата, но той не поиска да я отвори и каза да го оставим навън. Трябва да се скараш на него, но той си отиде, така че всъщност няма какво да се направи.

Ето това имам предвид, като ви обяснявам, че хич не е лесно дете Алекс. Аргументи винаги има.

- Слушай сега. - рекох, защото и аз не съм лесна. - Ние с теб говорихме преди това за боклука и как трябва да е в кофата, за да не го разхвърлят котките. Тоест ти знаеше. Давид не знаеше. Ти си му казал, той не е вдигнал капака. Защо не дойде да извикаш мен, за да помогна? Защо ми каза, че всичко е наред?

Мълчи и гледа тъжно.

- Добре - продължих. - Имаме проблем. Харесва ли ти как изглежда сега улицата?

- Не - каза. - Но те няма ли да дойдат да почистят?

- Не и днес. Всъщност не знам кога. Дай да измислим ние решение за проблема.

Гледа, гледа кофата и парчетиите и каза:

- Ами, гадно е, и мирише, но не можем ли ние да почистим?

- Можем. - казах.

- А на плаж може ли да отидем после? Или трябва да съм наказан?

- Не, не трябва. - казах. - Освен ако сам не настояваш.

Отидохме да си купим ръкавици и на бърза ръка събрахме всичко. Е, имаше бляк, имаше бърчене на носове, имаше разплякани салфетки, вкиснати динени кори и грозни космати мухи. А и котките бяха доста разочаровани. Но се справихме, а накрая хвърлихме ръкавиците и хубаво се измихме.

И на плаж отидохме, много ясно.

Защо накарах детето да събира боклук?

1. За да научи, че пакостите имат преки последствия.
2. За да запомни, че когато знае, че нещо не е редно, не бива да слуша приятелите си.
3. За да се научи да пази да му е чисто и хубаво - не само у дома, но и навън.
4. За да не крие от мен, когато има проблем.
5. За да запомни, че всеки проблем има решение и да се фокусира в решението, а не в проблема.

И разни ей такива мъдри неща, които ми хрумнаха после. На момента действах чисто инстинктивно.

Това е една съвсем обикновена случка, но можеше да се развие и по друг начин. Да се развикам, да се накарам на Алекс, да го накажа да не ходи на плаж, той да се заинати и накрая да събирам боклук сама. Или да се ядосам още повече и да не го събера изобщо. Или да не обърна никакво внимание и да оставя друг да чисти нашите мизерии.

Доволна съм, че не избухнах, но се радвам и на реакцията на Алекс. И за пореден път се убеждавам, че с него най-добре работи обяснението и личния пример. Когато е сигурен, че нещо е правилно, няма нужда от викове и наказания, за да го направи.

Всъщност има един малък негатив от цялата работа. Сега Алекс обмисля да стане боклукчия. А отдавна се беше отказал от тази кариера, още когато подари зеления си боклукчийски камион на Бобче. Но както и да е. Всяка професия има своето очарование.

Вижте също:

Моето трудно дете

Автор: BlueHello

Не знам как можеш да накараш 15 хлапетии на по 12 години да вършат това, което ти се ще на теб. Вероятно с чуждите деца е по-инакво. Не се сещам…, всъщност сетих се... Веднъж успях да навия подобна бройка чавета да викат в един глас „Компоти“, за да насърчават другарчетата си от тъй озаглавения им отбор. Май само тогава ми се получи, но пък кой може да се похвали с подобна подробност – да викаш с още 10 хлапета – КОМПОТИ, КОМПОТИ, КОМПОТИ! – насред зелена ливада, час преди обяд, сред, птици, бръмбари и таралежи.

Ама тоя разказ не е за това, както винаги се отплесвам щом видя „лист и химикалка“, па макар и в модерен вариант. Тоя разказ е за друга една история, случила се на същата ливада, сред същите треви, птици, бръмбари и таралежи. История съвсем кратичка, в която аз съм зрител и крадец.

Тя събира децата в малка купчинка, както се насърчават помежду си съотборници преди важен мач и тихомълком ги надумва да се хванат един за друг, за да образуват кръг от ръце и тела. Те я слушат и стоят хванати за ръце, в сложна за определяне, според геометричните понятия, форма, но..., хайде ще я наречем кръг. 

- Сега, - казва тя - нека всеки ми каже на какво му прилича този кръг. Аз седя на моравата, отстрани на случванката и си чопля в дупките за връзката на кеца. Зрител и крадец.

- Кой ще опита първи? – пита.

В тихото някой се престрашава:

- На топка!

- Чудесно! - казва тя - На какво друго!?

- На портокал! - добавя някой.

- Неее, на земното кълбо! - се чува трети.

- На мен ми прилича на балон. - казва момиче от далечния, хммм, щях да кажа ъгъл, ама нали е кръг, трябва да е от далечната дъга.

- На планета!

Сетне настава кратко затишие, но тя го прекъсва и пита:

- Мария, на теб на какво ти прилича този кръг?

Мария мълчи, оглежда се, стиска силно ръцете хванали нейните, подскача леко, усмихва се и с най-чистосърдечния жар в очите на дете изстрелва:

- Прилича ми на приятелство!!!

После всички мълчим, дълго мълчим, за да можем в тишината да съхраним тази история в запълнените си папки и да я разкажем, когато сме забравили да слушаме, да усещаме и най-вече да виждаме приятелства в кривинделести геометрични форми.

Никога не е късно да имаш щастливо детство - бе казал някой, дано, дано е бил прав.

Приспивам възрастния в мен с една бира и пускам детето в себе си да рисува чадъри, самолети и луна по тапетите.

- Наздраве – казва единият!

- Да ти се намира лилав флумастер? - пита другият.

Може да харесате и:

Непризнатият художник

Цветовете на детството