Йоана Христова е 7-годишно момиченце, което страда от злокачествен тумор в мозъка. През последната година тя претърпява четири тежки операции, туморът се оказва изключително рядък и малко познат в света. Лекарите са категорични, че ако лечението бъде продължено с химиотерапия и присаждане на стволови клетки, детето има отлични шансове да бъде излекувано. За да продължи лечението обаче са необходими непосилни за семейството средства. Само химиотерапевтичните процедури струват 72 000 евро, а на 70 000 долара са оценено присаждането на стволови клетки, които трябва да подпомогнат възстановяването на детето. За набиране на необходимата сума на 18 и 19 февруари в мол София в столицата ще се проведе Благотворителен базар. Всички предмети са предоставени безвъзмездно от фирми и добри хора, които участват в групата "Благотворителен базар за Гери и други каузи" във Фейсбук. Към момента групата обединява над 13 000 души, които са ангажирани и със случая на Йоанка. Организирането на базара е дело на доброволци. Подобни инициативи ще има и във Варна, Благоевград и Велинград. Историята на Йоанка можете да проследите в специално създадената фейсбук страница „Да помогнем на Йоанка в тежката борба с рака“.

Родителите на Йоана Христова благодарят на хората, които им помагат и подкрепят в битката за живота на детето.

Дарителската сметка е:

BIC UNCRBGSF

BG57UNCR70001522551105

УниКредит Булбанк

Титуляр: Йоана Христова Христова

Сдружение за деца с онкохематологични заболявания. Страшничко звучи, нали? Отиваме на срещата в Дневния център, подготвени за тъжна и напрегната атмосфера. Посрещат ни четири широко усмихнати жени, на които по нищо не им личи, че са видели света на болката и ужаса не само на кино. Всичко блести от чистота и ред, в ярки, приятни, весели цветове. Залите са оборудвани за подходящи занимания за хлапета от различни възрастови групи - има уютна стая с конструктори и играчки за най-малките, електронна зала за по-големите и зала за изкуства за всички, които имат интерес. Обуваме калцуните и ги разглеждаме, изумени от всичко, което Сдружението е постигнало само с усилията на родители и приятели.

Накрая сядаме в кабинета на психоложките, а срещу нас майките, основали сдружението ни оглеждат с леко изпитателен поглед. Скоро разбираме защо.

- Медиите много ни обичат. - казва едната. - Обичат да пишат за нас всеки път, когато имаме проблем. "Непременно да ни разкажете нещо тъжно, драматично, скандално." До гуша ни е дошло от това. Ние не сме тъжни, драматични и скандални. Ние гледаме напред и побеждаваме. Нашите деца се борят с усмивка и не се предават. Ако очаквате от нас тъжни истории със злополучен край, няма да ги получите.

Отдъхваме си с облекчение. С тях говорим на един език. Езикът на надеждата.

Кои са тези майки?

Казвам се Петя Александрова. Преди да се промени животът ми, работех като мениджър животозастраховане и живеех нормален и спокоен живот със семейството си. Преди 13 години когато родих втората си дъщеря и разбрах, че има много рядко генетично заболяване, животът за мен и моето семейство се промени напълно. 13 години ходене по болници и тежки изпитания. Преди 6 години се срещнах с няколко майки, чиито деца също се лекуваха от коварното заболяване рак, и така водени от общата съдба и желание да бъдем полезни и да подкрепяме децата и техните семейства по време на лечението, ние създадохме сдружение „Деца с онкохематологични заболявания”

Маргарита Борисова: Сблъсках се с болестта рак, когато преди 10 години детето ми се разболя. Преминавайки през тежкия път на лечението, осъзнах колко много може да се направи за децата и семействата, които биват подложени на това изпитание. В болницата срещнах сродни души и не след дълго сдружението беше факт. От тогава до сега, вече 6-та година, ние и много други доброволци работим, за да помагаме.

Казвам се Теодора Арменкова, по професия съм начален учител. Целият ми професионален път мина в болничното училище в София и там още от първия си работен ден попаднах в Детската онкохематология. Майка съм на две здрави момчета. По време на майчинството ми през 2011 г. с големия ми син, бях поканена от майки на деца, с които съм работила, на първото честване на 15 февруари – Международен ден на децата с рак. Това беше и официалното представяне на създаденото от тях Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания“. През 2014 г. те ме поканиха да стана официално част от сдружението и от този момент ежедневно работим, за да осигурим на децата и техните семейства подкрепата, от която се нуждаят. Благодарна съм, че аз и децата ми сме част от това преживяване и то е част от нас.

Аз съм Симона Караиванова. Много често се сещам за сентенцията , че няма случайни срещи в живота ни и всяка една от тях е изпитание , наказание или Божия благословия. Така се случи и с мен преди десет години. Съдбата ми изпрати най-страшната новина за една майка . Така изпитанието ни събра, докато бяхме наказани да се борим ежедневно за живота на децата си. С течение на времето , когато най-голямата битка бе спечелена, спонтанно се зароди идеята за създаване на сдружението, като основната цел, която си поставихме при учредяването му е да работим за подобряване на условията на лечение и възстановяване на децата с рак в България. В началото се събирахме на кафе , а днес вече имаме дневен център , който работи успешно четвърта година и ежедневно реализираме много наши проекти. Помага ни огромния заряд , който носим в себе си , вярата , че можем да сме полезни и че помагаме на нашите сестри по съдба, които сега минават по трънливия път. Мотивира ни любовта към децата и усмивката на личицата им. Всъщност събрани от общата ни трагедия, ние отдавна сме отбор от сродни души, обединени от обща кауза и взаимна привързаност.

Дневният център е само един аспект от работата на Сдружението. Той приема деца, които се лекуват в момента, осигурява на тях и родителите им подкрепа и информация. Посреща и деца в ремисия, които имат нужда от психологическа помощ. Освен всичко това Сдружението ежегодно организира лагери и семинари за деца, преживели рака - или Сървайвъри, както всички ги наричат. Наскоро организира семинар на младите сървайвъри за професионално ориентиране, на която психолози и консултанти разговаряха с младежите за бъдещите им планове. Миналата година са сформирали отбор от наши деца за Международната спортна олимпиада за деца, преборили рака, която всяка година се провежда в Москва. Нашите 15 млади спортисти са спечелили 18 медала. Единственият момент, в който очите ми се напълниха със сълзи, беше когато Петя разказа как лекарката, доцент Валерия Калева, която никога дотогава не е виждала малките си пациенти извън болничната среда, ляга на тревата на стадиона, докато те си отдъхват между състезанията и се отпуска щастливо сред децата.

- Осъзнах, че тя за първи път вижда плодовете на много десетилетия труд. - каза Петя. - Чак сега тя видя децата си, за чиито живот се е борила. Пораснали, здрави, борбени, щастливи. Струвало си е.

Освен на лагери и семинари, хлапетата се събират редовно и да празнуват заедно рождените си дни. За някои от тях той е първият, откакто са в ремисия, за други - първият, откакто са напълно здрави (след 10 години ремисия, пациентът се смята за напълно излекуван). За единици може и да е последен. Но какъвто и път да им предстои, тортата винаги има един и същи надпис.

FUCK CANCER

Майките от сдружението не отправят трепетни призиви за помощ и не играят по сантименталната струна на драматизма, макар че имат благодатна почва за това. Тихо, кротко и упорито, в продължение на 6 години те съграждат нещо истинско и смислено, което помага реално на децата, които всяка година се разболяват от рак. Целта, която са си поставили като родители, преминали през този ад, е да защитават правата им, да подобрим социалната им адаптация по време на лечението и в последващия период, да осигурят помощ за децата и техните семейства за преодоляване на емоционалните последствия от болестта. И го правят – с помощта на приятели, други родители и съмишленици. Средства им трябват, но не дарявайте от съжаление. Дарявайте, защото е смислено, защото работи и помага. Защото има надежда.

Това е страницата на Сдружението, където ще намерите повече информация.

Ето и фейсбук страницата им.

Сметката за дарения е:

Сдружение за деца с ОХЗ

IBAN:BG13FINV91501014721936

BIC: FINVBGSF; ПИБ АД

Приключвам с разказа на Симона – сървайвър и студент последна година „фармация“, София

След лечението исках да се занимавам с медицина или фармация, и ме приеха фармация. Това определено беше по-добрият избор. Нещата се случиха както ги исках.

Сървайвърите тук, понеже са по-малки, не са все още насочени към определена професия. Но когато съм ходила в чужбина, с други сървайвъри, много от тях се насочват към медицината – било то като мед. сестри, лекари, рехабилитатори, психолози. Определено това, което са преживели, има някакво влияние и се насочват към медицински специалности. Но всеки от тях има доста големи амбиции, иска да направи нещо голямо в живота си след това. Това ме впечатлява най-много.

След като си преборил нещо такова, ти е ясно, че абсолютно всичко е постижимо.

Сега ми е държавният стаж, следват държавните изпити и завършвам. Искам след това да защитя докторантура и евентуално да се занимавам с клинични проучвания. Две години и половина работих в аптеки, не е моето нещо.

Събиранията на сървайвърите винаги са грандиозни. Забавляваме се, говорим си много, ако случайно се случи „забиване“ правим някаква игра, но има много разговори определено. През лятото, на лагера, празнувахме 10 години, откакто са в ремисия няколко деца. Това е нещо като втори рожден ден. От две-три години поддържам връзка с хората от сдружението, не знаех за дейността им. Преди три години ме изпратиха в Румъния на международна среща и след това се запознах с тях. Първо отидох извън България, за да разбера за какво става дума и след това разбрах, че и тук се случва нещо. В чужбина правят много неща за децата и най-вече за периода след лечението, защото това е много важно. Най-полезният за мен опит от чужбина е вниманието към сървайвърите, подпомагането на хора, които реално са били в тази ситуация и най-добре знаят от какво има нужда човекът, който в момента е на лечение, а не психолозите, лекарите и т.н. Човек, който знае къде си бил, е най-полезен. Наблягат на това да обучават сървайвъри да общуват с хората, с които са в момента на лечение. Ти си го преживял и знаеш, че не е лесно да общуваш с някой, който минава през същото. Има хора, които искат да помагат и залагат много на обученията.

В началото ми беше много трудно да говоря за това, защото си мислех, че хората си казват, че това може да е заразно и усещах съжалението. Но колкото повече общувам с хората, усещам възхищението им от това, че съм го преодоляла. В началото ме беше срам, не исках да споделям с никого и откакто отидох на международната среща съм горда, че съм се справила. Това е най-голямото ми качество.

Ходихме в отделението горе, да се срещаме с родителите и погледите им, когато им кажеш аз съм била там, където е вашето дете, и сега съм тук и съм добре. Само едни думи, които адски много повлияват на хората. Искрицата надежда, която виждам в очите им е най-силното чувство, което съм преживявала.

Напоследък се бях размислила за едно грозде, дето преди много години толкова ми хареса и толкова го исках, а ми беше толкова забранено.... И можех само да си казвам, че е кисело.

Много кисело.

Постепенно си забраних да минавам край него, да си мисля за него - дори не вдигах очи да го погледна.

През последвалите години често си го спомнях и си казвах, че е трябвало поне да се опитам да го опитам. И дори се чудех какво бих направила сега. Бих ли се протегнала да откъсна? Бих ли посмяла да опитам вкуса му?

Понякога затварях очи и се виждах как откъсвам едно зрънце и с нещо като целувка лекичко опитвам нектара му... Когато много се размечтавах, насила отварях очи и продължавах умело да заобикалям многото забранени изкушения.

Но Животът има изненади дори за най-опърничавите, дето не посягат към гроздето. След време им го поднася като вино!

Сега държа чаша безценно вино - ръцете ми се страхуват да не разлеят дори капчица, а очите ми не могат да се наситят на цвета му. Дори се страхувам да отпия.

Обаче ще спра да треперя и няма да избягам отново.

Ще го погледна в очите.

Ще го изпия.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Благодарение на инициативата „Розова Коледа“ шанс да се прегледат ще получат 33 дами. Кампанията има за цел да насърчи ранната профилактика срещу болестта при жените на възраст между 25 и 40 години. Благотворителната акция стартира на 1 декември миналата година, когато в централното фоайе на „Надежда“ бе украсена елха с розови панделки, в знак на съпричастие с жените борещи се с коварната болест. До елхата бяха поставени две урни, в които всеки желаещ можеше да подкрепи каузата с дарение. До 1 февруари тази година, в резултат на кампанията, бяха събрани 1615 лева, с които 33 жени, от подалите онлайн заявка, ще могат да бъдат прегледани. Избраните ще бъдат уведомени и поканени за преглед в болница „Надежда“.
„Розовата Коледа“ е напомняне, че в 97% от случаите навреме откритият рак на гърдата е лечим.
 

То когато целият ти живот е шантав, нормално е празниците да са още по.

Добре е да уточня още в самото начало за тези, които не ме познават, че съм много далеч от романтиката. Обичам си мъжа, децата, приятелите, роднините, животинките, изобщо много народ обичам, но не съм от онзи сладък тип нежни души, които очакват романтични жестове и въздишат по любовни романи. Така че, Ванка, ако случайно четеш този текст, моля те, моля те, моля те, не ме води на Малдивите, ами дай да си направим ремонт вкъщи, че кучетата всичко изядоха. Но това между другото. Исках да кажа само, че не държа чак толкова на Свети Валентин да бъда заведена в ресторант с нова червена рокля, ами общо-взето гледам да го отбелязваме вкъщи, на спокойствие, и доколкото е възможно – с празнична атмосфера, хубаво вино и вкусна храна. Обикновено така и правим, понякога минава и някое приятелско семейство и добре си изкарваме.

Миналия Свети Валентин обаче се оказа по-особен. На предишния ден взех родителите ми в София, за да ги водя на невролог. Имахме съмнения, че нещо не е наред, след като се оказа, че забравят повече от нормалното и все по-трудно се справят сами. Всеки, който е преживял нещо подобно, ще ме разбере, а за останалите – дано не им се случва. Много, много е тежко да осъзнаеш, че родителите ти вече не са тези личности, които познаваш. Хората, които обичаш, които са те отгледали… Малко по малко се губят, разпадат се като стари пожълтели снимки. Може да стоят срещу теб, живи и здрави, но ти знаеш, че ги няма. Процесът е бавен. Месеци наред не приемаш, че е възможно, не ти се вярва. Казваш си, че недочуват и затова изпускат нишката на разговора. Че недовиждат и затова се губят на улицата или ги лъжат с парите. Осъзнаването идва като гръм от ясно небе и боли още повече, защото едно гласче в теб ти е подсказвало, че нещо не е наред, но ти си го изтласквал назад и заглушавал. Докато ти закрещи и вече не можеш да се скриеш.

Помня онзи февруарски ден някак на фрагменти, сюрреалистично. Приготвям вечеря, овчарски пай, защото Теди и Яна предупредиха, че ще минат. Отделно приготвям и постни сармички за майка ми и баща ми - вегетарианците. Поръчвам торта във формата на сърце. Подреждам масата и докато чакам народа да се прибере, с майка ми и баща ми излизаме да поразходим Чара и да глътнем малко въздух.

- Много е хубаво. – ми казва мама. Мама е хубава възрастна дама, винаги добре облечена, с червило, с колие, с прическа и маникюр. Сама се гласи и на стари години пак хваща окото. Баща ми все още я обожава. И той е бил хубавец, на младини страшно приличаше на Микеле Плачидо и Стефан Данаилов. Сега определено изглежда по-добре от тях, поне в моите очи. Чудесна възрастна двойка са двамата. Обичам да се разхождам с тях.

- Да, маме, чудесно е. Ако ви харесва, можете да останете.

- Е, много е хубаво, но ще стоим, само докато и вие сте тук.

Поглеждам я косо, нещо ме стяга в гърлото.

- Ами, ние тук живеем, мамо.

- Така ли? Не знаех. – ми отговаря майка ми, която е идвала в София стотици пъти за последните двайсет години. – Много се радвам за вас, добре сте се устроили. Ще поостанем още малко тогава, но после ще се прибираме в Пловдив. Децата ще се притесняват за нас.

„Кои деца, мамо? Аз съм ви единствената дъщеря, други деца нямате!“ ми идва да изкрещя, но гласът ми го няма никакъв. Прибираме се мълчаливо, правя им чай, храня кучето.

После сядам на верандата с една бира, запалвам цигара и плача дълго сама, в тишината и студа.

Докато идват Теди и Яна и съвсем неочаквано ми съобщават, че са се сгодили и ще има сватба. Още е тайна, защото не са казали на майката на Яна и да не взема да го изпляскам във фейсбук. Плача отново, този път от радост. После Ванката се връща с огромен букет рози, а аз вече съм се наплакала и нарадвала, и дори не ги отразявам, нямам сили за повече вълнения. Но той ме обича достатъчно, за да ме разбере.

След няколко дни вече имаме диагноза и лечение. Обяснявам на момчетата надълго и широко от какво са болни баба и дядо. Косьо е притеснен, че и аз ще се разболея от същото някой ден. Чете в интернет и ме разпитва. Виждам, че мисълта го измъчва, но не мога да му помогна особено, просто трябва да я приеме, а за това се иска време. Самата аз все още се боря.

Един ден той ми казва.

- Знаеш ли, аз го измислих. Дори да станеш като баба някой ден и да ме забравиш, не е толкова страшно, мамо… Важното е, че аз ще те помня.

Отново плача, този път повече и от предишните. Косьо се чуди с какво ме е обидил, а аз рева и го гушкам, и го притискам с всичката си сила.

Иначе не съм романтична, но да плачеш от обич не е романтика, то си е част от живота. Толкова от мен. Честит ви празник и да се обичате.

Мария Пеева

Всяко поколение си има филмова любовна двойка. В далечните времена на миналия век 12-годишните пионерки (тогава нямаше тийнейджърки) бяхме обсебени от „Всичко е любов“.
Покъртителна история с нещастен край, задължителен за всеки сериозен български филм по онова време, а и сега.

Гледахме и мечтаехме да срещнем поне един Радослав, избягал от ТВУ (трудово-възпитателно училище). Представяхме си как този крайно опасен за обществото тип приближава и казва нахакано: „Слушай ма, рожбо…“. Малко грубо, но все пак той е хулиган отраснал в поправителни училища. Даже бяхме готови с ответната реплика: „Аз съм дете инатче и се водя само с добро!“, също като героинята на Янина Кашева.
Бяхме „винаги готови“ за…Иван Иванов. Невъзможно беше да не се влюбиш в него – във високите скули, в сините очи и в устата за целуване. Гласът му - една друга история… и „чао“ да ти каже, не ти остава сухо място.
Никой не обръщаше внимание на „противообществената“ биография на героя му. Въпреки че ТВУ-тата си бяха страшно място; въпреки че в ония години наистина беше скандално да избягаш от училище; въпреки че момче като неговия герой и тогава не носеше особена радост на родителите на добрите момичета.

Скачахме по дискотеките и си представяхме как съответния Радо ни доближава изотзад и прокарва пръст по гърба ни. А ние се обръщаме и го целуваме, но го държим за ушите, за да не ни избяга. Точно като в знаменитата сцена от филма. Изрязвахме снимката на любимия актьор (от вестник „Народна младеж“) и си я носехме в бележника, за да е винаги с нас. Ходехме на кино до посиняване, а когато прожекциите приключиха, заживяхме с очакването след година-две да го излъчат по телевизията. Това ни крепеше. И, разбира се, следяхме жадно какво се случва със синеокия актьор, не пропускахме филм с участието му.

Междувременно се озъртахме за някое лошо момче избягало от ТВУ-то, което ние с голямата си любов да превърнем в порядъчен човек. Е, не стигнахме до там да дебнем пред Детската педагогическа стая, но не бяхме и много далеч от подобна идея. Лошите момчета винаги са били магнит.

Напоследък наблюдавам отблизо една тийнейджърка, която сигурно ще сметне „Всичко е любов“ за безнадеждна боза. Представям си недоумението й, ако й кажа, че това е любовният филм на моя пубертет. Не съм рискувала да й го пусна досега, за да не ми развали детския спомен.

Горе-долу на същата възраст тя се загледа в „Здрач“. Сюжетът от векове е един и същ. Пак невъзможна любов и пак лошо момче. Само че сега то е студенокръвно и има силно изразени кучешки зъби. Но е красиво по един особено мъртъв начин и притежава притегателна сила, от която момичето не може да се отскубне, а и не иска. Гледах как тийнейджърката събира списания „Браво“ със снимките на любимите герои. Напомни ми на едно друго момиче. Ядосвах се, че часове наред не отмества поглед от монитора, напълно безразлична към случващото се наоколо. Същата безпаметна фенка като майка си. Накрая се присъединих към безкрайните „прожекции“. Когато става дума за любовни илюзии момичетата не порастват. Гледахме двете, една бивша и една настояща тийнейджърка, през какви изпитания преминават Бела и Едуард. Много напрегнат сюжет. Вампири, върколаци и хора пречат на любовта им, но все пак тя побеждава. В един момент те се оженват, после Бела забременява, даже умира, но Едуард я ухапва неколкократно и тя оживява по-мъртва и красива от всякога. Вдъхновяваща любовна история! Да се влюбиш във вампир е почти толкова възможно, колкото и да се влюбиш в избягал от ТВУ навремето. Но как ненаситно се хранят с романтиката женските ни сърца!

А иначе реалните ни любови са обикновени момчета. Нищо особено. Нито са избягали затворници, нито хапят смъртоносно.
Но за разлика от филмовите ни любимци са истински и обичат нас.

Автор Янка Петкова

Петя е на 12. Не е много висока, не е много красива, не е много „феймъс“, не е много от нищо. Момичетата от класа й се разделят на отделни групи. Тя не е приета в нито една от тях. Подиграват се за дрехите, за косата, за отличните оценки. Подиграват се, че няма фейсбук, скайп и вайбър, че телефонът й е модел от преди две години. Подиграват й се, че съществува. Колкото повече мълчи Петя, толкова повече се сипят подигравките.

Все така тихо Петя си прави профил в социална мрежа. Качва снимки, избира любимите си филми и певци. Открива приятели от училище, от квартала, дори от детската градина. Става й все по-забавно и уютно. Чувства се защитена и предпазена от екрана срещу себе си. До деня, в който най-отявлените й хейтърки не откриват профила й. Пишат на стената й обиди и ругатни. Коментират злобно снимките й. Най-добрата й доскоро приятелка е написала: „Ще се радвам да умреш!“. Майката на въпросното момиче е прочела това, но не е реагирала. Нито родителите на останалите. Никой. Тишина. Петя крещи в тази тишина, но никой не я чува. Или не иска да чуе. Собствените й родители разбират последни, едва когато една сутрин Петя категорично отказва да отиде на училище. Момичето е в нервен и емоционален срив.

Всяко трето българско дете е било жертва на онлайн тормоз, според данни от изследване на Националния център за безопасен интернет, цитирани от „Монитор“. Изследователите категорично са установили пряка връзка между онлайн тормоза и агресията в училище. 7279 са случаите на агресия в училище, свързани с физическо посегателство и психически тормоз през миналата учебна година. Близо 1500 от тях са случаите на тормоз и кибертормоз.

По света ситуацията е още по-жестока: десетки са самоубийствата на тийнейджъри след кибер тормоз. Само за две години BuzzFeed докладва за девет случая, в които деца между 12 и 17 години се самоубиват, след като са получили обиди в платформата Ask.fm.

Психологът Иван Игов коментира шокиращите данни:

„Аз искам да цитирам едно друго проучване от миналата година, според което само 15% от случаите на агресия в училище стават публично достояние. Така че представете си за какво говорим. Между 25%-27% от децата са подложени на тормоз. Много е важно да отбележим и че този тормоз не е просто еднократен акт, а означава, че поне два пъти в седмицата конкретното дете е обект на някаква форма на насилие. Не става дума само за физическо насилие, може да е и социална изолация. Тогава детето няма приятели и остава само. Като включим към това и онлайн тормоза, статистиката е страшна. В практиката си всъщност почти не съм срещал дете, което да не сподели, че е било обект на подигравки, обиди, заплахи. В същото време не повече от 20% от родителите и около 15% от учителите знаят какво се случва с децата. Най-страшен за децата е тормозът. Едно дете може да промени живота си, без да може да го сподели с някого. Само ¼ от децата споделят с родителите си, че ги тормозят в училище.

Родителите не са научени на родителство. Те си мислят, че ако детето им е в къщи и не излиза навън, всичко е наред. Само че като е пред таблета и компютъра, могат да му се случат толкова страшни неща, колкото и по улиците. Предупреждаваме ги навън да не говорят с непознати, но не и за опасностите, които крие интернет. Повечето родители нямат никаква представа какво се случва с децата им.“ (цялото интервю може да се прочете тук.)

Говорете повече с децата си, а не на тях! Слушайте ги, чувайте онова, което не ви казват, питайте, споделяйте деня си, за да ви отвърнат със същото. Те нямат нашата граница за реално и виртуално, защото се родиха с и в Интернет. Не са в състояние да разберат, че е точно толкова опасно да общуваш с непознат в мрежата, колкото да го поканиш вкъщи. По-лошото е, че дори някои родители не го осъзнават. Още по-лошото е, че детето ви може да е и жертва, и насилник. Не оставяйте децата си без надзор във виртуалния свят, така както не ги оставяте и в реалния.

Филми, които може да изгледате заедно, преди детето ви да си създаде профил в интернет: Trust, Cyberbully

Какви форми има кибертормозът може да прочетете отново заедно тук:

http://cyberbullying.safenet.bg

С “Българската линия за онлайн безопасност” може да се свържете на телефон: 124 123 или

След случилото се, родителите на Петя инициират среща в училището със съучениците й, родители им, класния ръководител, училищния психолог. Предприемат се редица бързи и адекватни действия и тормозът – реален и виртуален е прекратен.

Две години по-късно няма и помен от „сдуханата“ Петя. Тя вече е „феймъс“ в друга платформа – ask.fm. Там си в пълна анонимност; можеш да пишеш каквото и до когото решиш; да имаш каквато искаш самоличност; да „роулплейваш“ с непознати, което преведено на родителски език е чист виртуален секс.

Профилът на Петя във Фейсбук също вече е много атрактивен. Тя поства предизвикателни снимки и статуси. Лайковете са стотици, приятелите й – също. Родителите й попреглеждат стената й, доколкото фейсбук познанията им позволяват, и се радват, че детето им вече не е в социална изолация. Докато един ден не откриват папка с актови снимки на дъщеря си, които тя изпраща в скайп до непознати мъже.

Автор: Ина Зарева

Още за рисковете на интернет можете да прочетете в "Двойната Дарина и бардаците"

Животът има скоростна, нормална и бавна лента. Преди бях в скоростната – всичко се случваше толкова бързо, че дори не осъзнавах кое, кога и защо се е случило, и как се е превърнало в спомен. Радостите идваха и си отиваха бързо и аз лекомислено ги оставях на собствения им ритъм. Болките връхлитаха и пробождаха дълбоко, но от бързане нямах време да осъзная, че съм ранена – и то лошо. После внезапно, без предупреждение, вихърът ме захвърли в бавната лента. Промяната ми беше непонятна. Отне ми време, докато осъзная, че там нямам шанс да се затичам. Краката ми тежаха, едва повдигах клепачи и звуците ми изглеждаха деформирани. Мислех си, че съм попаднала в гъсто и отровно блато. Старите рани се отвориха и започнаха да болят - бавно и безкрайно – и аз успявах само да плача безмълвно. Сега знам, че съм можела да се излекувам, подчинявайки се на ритъма. Но аз само се опитвах да ритам – до пълно изтощение. Докато потънах. За дълго.

Вероятно точно това е трябвало да се случи.   Много дни по-късно (не знам колко) се пробудих и почувствах, че вече не ме боли толкова и не ми е така трудно да се движа. Можех спокойно да отворя очи. Дори се опитах да се усмихна и устните ми помръднаха. Много леко започнах да опознавам новите си възможности и истински им се радвах. Вече бях в нормалната лента и това ми хареса. Можех да разглеждам спомените си, да ги съживявам и да ги преживявам. А когато не се занимавах с това, просто живеех.

Днес усещам, че скоро пак ще бъда върната в скоростната лента.

Преди бих се зарадвала и бих потропвала нетърпеливо, но сега не искам.

Научих си уроците и нямам нужда от стария вихър.

Но разбрах, че от мен не зависи.

Затова се приготвих и чакам.  А докато чакам, просто живея.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова