Автор: Мария Пеева

Много родители дискутираха двете статии, които публикувахме – Българчетата, които не говорят български и Българчетата, които говорят български. Една майка сподели с мен нещо, което ме накара да се замисля за друг аспект от възпитанието, който сме засягали в някои теми, но не сме се фокусирали върху него. Бих искала да насоча вниманието ви към този въпрос и честно казано, не знам как сме го пропуснали досега, след като очевидно е толкова съществен. Ето какво ми каза тя всъщност.

Постоянно говоря български на моите деца, дори когато ми кажат нещо на английски, аз им отговарям на български, но те ми се сърдят и се правят, че не разбират, макар че аз отлично знам, че ме разбират. Дълго време се чудех защо, докато един ден разбрах, че в новия си клас синът ми дори не иска да каже на съучениците си, че е от България и се срамува от това. Ядосах му се, защото моето желание е да се гордее със страната си и не виждам причина да се срамува от нея. Но от обяснението му разбрах, че той всъщност не се срамува, че е от България, а се притеснява, че е чужденец И НЯМА ДА ГО ПРИЕМАТ.

Замислих се за ученическите си години и колко беше важно това усещане – да се чувствам приета, да принадлежа някъде. Винаги съм била малко по-различно дете, твърде начетена и вглъбена, малко затворена, не бях ходила на детска градина, а всичките ми съученици вече се познаваха от кварталната градина, изобщо може да се каже, че в първи клас бях аутсайдер, нищо че бях хубаво, умно и неконфликтно дете. Може би дори заради това. Трябваха ми три-четири години, докато си намеря мястото и приятелите и докато се почувствам оценена и щастлива в училище – не от учителите, а от хлапетата. Ясно си спомням някои ключови моменти, които може би за родителите ми са изглеждали много несъществени, но за мен бяха истински кошмар или напротив – празник. Ще ви разкажа две случки, вероятно и вие можете да изровите подобни спомени от паметта си. В четвърти клас мама ми донесе от Германия червени мокасини, които може би са били скъпи и хубави, но всичките ми съученици носеха маратонки, а тя ме караше да ходя с мокасините. Мразех ги, имах чувството, че всички ме гледат в краката и мъничко намразих и майка си, че ме излага така и не иска да ме разбере. Втори пример – купиха ми дънки „шалвари“ в пети клас, каквито бяха върхът на модата по онова време, готините деца ги носеха, и самият факт, че и аз притежавам такива, ме правеше щастлива и ме караше да ходя с удоволствие на училище. Изобщо не исках да облека нещо друго и когато майка ми ги переше, треперех да не би да не изсъхнат до следващия ден.

След като в моето детство такива дребни и несъществени неща са определяли как ще се чувствам в училище и какво ще е самочувствието ми, нищо чудно, че някое дете би се срамувало, че е различно от останалите, че е чужденец, или от друга религия, или говори с акцент, че носи очила или брекети, че е по-пълно или по-слабо от другите. Защото за децата има една възраст, в която най-важното е да бъдат приети и да са като всички останали. Чак по-късно идва времето, когато вече искат да са различни, уникални и неповторими и тогава всяка особеност може да бъде повод за гордост. Но за да стигнат изобщо до момента, в който ще се гордеят, че са различни, първо трябва да минат през етапа на приемане. Ако не го преживеят, ако не се почувстват част от групата си, никога няма да съберат куража да се откроят от нея. Често такива деца в по-късна възраст се поддават на вредни влияния, само и единствено заради този peer pressure – социалния натиск, заради който те са готови да правят вредни и опасни неща, за да не се отличават от другите или да ги впечатлят. По тази причина някои деца пропушват, други спират да учат, трети бягат от час или се държат грозно с някое дете, което групата е нарочила за аутсайдер, въпреки че самите те нямат нищо против него. Това по-трудно се случва с деца, които вече чувстват принадлежност, те разполагат с достатъчно увереност да откажат нещо, което не им харесва, независимо че други от групата им го правят. Те са си извоювали правото да имат собствено мнение и да са уникални, а не просто странни.

Според мен една от важните задачи на родителя е да помогне на децата си най-напред да чувстват принадлежност и да бъдат приети в средата си. Има хлапета, които наистина са много различни от другите и това в един по-късен етап от живота им ще е най-ценното им качество. Но в ранната детска възраст може да се окаже проблем, защото ще се чувстват аутсайдери. Какво бихме могли да направим ние, родителите?

1. Първото е да покажем на детето, че е прието и обичано в дома си. Ако често изразяваме неодобрение към детето с реплики от сорта на "Не виждам какво сложно има в тази задача?", "Аз бях такъв добър футболист на времето, излагаш се", ако се дразним от някоя негова особеност "Ама каква си мъжкарана! Вземи да облечеш една рокля!", или му я натякваме "Никакъв шоколад, на теб веднага ти се лепи сладкото", ако брат му или сестра му го обиждат или дразнят заради характера или външността му, то със сигурност ще се чувства аутсайдер в дома си. Това се среща далеч по-често отколкото си мислим. Всъщност най-големите грешки на родителите най-често се правят с най-добри намерения.

2. Второто, което можем да направим, е да повишим самооценката на детето – и то именно заради различността му. Ако детето е умно и ученолюбиво, трябва да го научим да се гордее с това. Не да се притеснява, когато някой го нарече зубър, което неминуемо ще се случи един ден. Разказвайте му за постиженията на велики и успели хора, за живота им в училище, споделяйте своите собствени преживявания. Нека знае, че качествата, с които някой ден ще успее в живота, са тези, за които сега може и да му се присмиват. Ако го научите да се гордее с тях и да се приема и харесва, нападките скоро ще престанат. Същото важи и за външния вид на детето. Знаете историята на „хубавата жена“ Джулия Робъртс, която в училище е била твърде висока и слаба и съучениците й са я подигравали за това. Важно е да хвалим детето за постиженията му в това, в което е надарено и да нямаме твърде високи очаквания за неща, в които не се справя добре. Представете си например как едно момче, от което баща му очаква да е звездата на училищния отбор, ще се почувства, ако дори не се класира за него и разочарова татко си. Много е важно да преценяваме правилно способностите на детето си, да не проектираме върху него собствените си надежди и да не изразяваме разочарование, когато то има съвсем различни интереси и цели от нашите очаквания.

3. Много е важно също така да осигурим подходяща среда за детето, в която то да се изявява и да се чувства прието. Дали ще е някой клуб, кръжок, спорт, танцувална трупа – когато то попадне сред деца със сходни интереси и таланти, това ще повиши самочувствието му и ще го научи да се изявява. Да не забравяме, че то трябва да избере полето на изява. Ние можем да го наблюдаваме и подкрепяме, и ако се наложи да направим някаква промяна. Ако детето е поискало да се запише на лека атлетика, но след няколко загуби на състезания се откаже, дали ще постигнем добър ефект, ако го принудим да продължи да спортува, за да го научим "да не се предава"? Или ще го накараме да се чувства аутсайдер, който дърпа отбора назад? И с какво това ще помогне на самочувствието му и на усещането му за принадлежност?

4. Детето трябва да има право на избор за външния си вид и дрехите си. Твърдо съм убедена в това. Някои от най-тежките ни комплекси се заформят още в детска възраст и впоследствие могат да доведат до ужасни проблеми. Ако детето ви иска да ходи облечено само в черно, просто го оставете на мира и му купувайте само черни дрехи. Ако се пристрасти към една тениска и не иска да я сваля, перете я всяка вечер, или му вземете няколко еднакви. Ако дъщеря ви изведнъж започне да се гримира силно, оставете този период да отмине, без да й правите забележки. Разбира се, всеки родител има някаква граница на търпимост, но моето лично мнение е, че детето се нуждае от тази свобода да се изяви, защото нерядко конкретното облекло или визия са задължително условие, за да бъде прието в групата, която си е харесало. Възможно е вие да не одобрявате тази група, но това няма да спре един тийнейджър да направи всичко, за да бъде част от нея. Тук влиза и съответния жаргон и стил на групата, колкото и нелепи да ви изглеждат. А не е ли по-добре детето ви да ходи със скъсани тениски и развлечени дънки и да използва странни изрази, за да бъде част от дадена тайфа, или предпочитате да пропуши трева, само за да докаже, че е като останалите, нищо че не изглежда като тях? Първото не гарантира, че няма да пробват второто, но децата, които са възпитани с мисълта, че имат правото на избор и са достатъчно добре информирани да знаят кое е вредно за тях, се чувстват свободни и да изберат да НЕ го правят. Децата, които са научени на конформизъм, отстъпчивост, послушание правят повече глупости в желанието си да се харесат и да бъдат приети. Ако сте ги научили да се подчиняват сляпо и да нямат собствено мнение, по същия начин ще се отнесат и към новите лидери на тайфата, в която се озоват и ще са готови на всичко, за да им се харесат. Моят личен принцип за външния вид на децата ми е – Ако не вреди на здравето, е позволено. Досега работи добре.

5. Понякога все пак се налага да се намесим. Ако прецените, че то не се вписва в класа, че тормозът над него е твърде голям или влиянието става опасно, че няма начин да се справи без ваша помощ, не се колебайте и сменете средата. Представете си го така – вие не се чувствате щастлив и оценен на работното си място, но някой ви принуждава да останете там, само и само за да докажете, че можете да се справите и да оцелеете. И така години наред. Преди време едно от момчетата ми не се чувстваше добре в новия си клас, където го преместих заради математиката. Имаше групичка момчета под влиянието на едно хлапенце, същински малък интригант, които веднага го намразиха и изолираха, защото е нов ученик, а се справя по-добре от тях. От друга страна класът беше твърде малък, само с пет момчета и с повече момичета, така че той не успя да си намери приятели, с които да си пасне. Виждах как ходи с все по-голямо неудоволствие и губи мотивация. Просто това не беше неговото място. На следващата учебна година го преместих в училище с по-големи класове, където учи до седми клас и създаде чудесни приятелства. Сега е дете със самочувствие и успехи, и може да се впише във всяка среда, без да прави компромиси със себе си. Всеки заслужава втори шанс.

6. И накрая, но не и най-маловажно - показвайте на детето, че уважавате различията между хората, за да е уверено, че ще уважавате и него, ако е различно по някакъв начин. Ако детето от малко знае, че няма нищо лошо в това човек да е различен, то ще се приема и харесва каквото е. А до голяма степен отношението на групата се определя от това дали ти самият се харесваш. Дали си „странен“ или „уникален“ се определя само и единствено от самочувствието. И тъй като всеки от нас е уникален в някакво отношение, нека вдъхнем на децата си увереността да бъдат себе си, да се обичат, харесват и гордеят със своите различия и да уважават останалите заради техните.

Прочетете още:

Вербалната агресия 

Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник

Как да си отгледаме жертва

Автор: Мария Пеева

Рано или късно всички се сблъскваме със смъртта. И преди нашата собствена идва тази на близък човек.

Първият човек, когото изгубих в живота си беше баба Славка, моята весела, червенобузеста бабичка с очи като сини копченца и мекички дебели колене, на които толкова удобно се седеше, ама почти като в кресло. Обичах я много тази баба, макар че не ми беше родна, а се падаше леля на майка ми. Но тъй като си нямаше нейни деца, баба Славка ме беше „осиновила“, аз бях нейното внуче и всичките й приказки, прегръдките й с дъх на карамфил и анасон, дървената й кутия със съкровища (напръстници, помади, мъниста и сребърни медальончета), захарните й курабийки и карамелените бонбони, които се криеха в чантата й, изобщо тя и всичко нейно бяха само за мен. Тя ме изслушваше. Всичките ми детски радости и тегоби я вълнуваха, защото ги чуваше за първи път. Друго детенце не беше споделяло на ушето й със старомодна обичка-треперушка как лошият Митко от съседната улица му дърпа косата или колко е тъжно, че Мечо вече няма оченце. Другите баби, кръвните, делях с цяла сюрия братовчеди, но тази баба си беше лично моя. Почина от онази гадна болест, дето не искаме дори името да й казваме с тайната надежда и тя да забрави за нас. Накрая се беше стопила до неузнаваемост, мама се грижеше за нея в последните й дни, а аз бях отпратена при другата ми баба.

Разбрах, че нещо е станало, когато леля и чичо си зашушукаха нещо и ме поглеждаха. Другата ми баба се забърза нанякъде с изопнато лице, после разбрах, че е отишла да помогне на мама за това, което трябва да се направи, когато един човек си отиде. А баба ги разбираше тези работи, защото вече беше погребала мнозина – като почнеш от син, та стигнеш до родители, сестра и съпруг. И на леля се падна тежката задача да ми каже. На пет годинки съм била, не повече.

Не плаках. Децата имат някаква вродена мъдрост, с която приемат смъртта като нещо естествено. Може би наистина е такава. Може би не е толкова страшно да си отиде човек, когато времето му е дошло. Може би смъртта идва като приятел, когато болката е твърде голяма. И децата някак го разбират това, когато са още съвсем мънички и невинни. За нас, големите е трудно.

Днес си отиде една колежка, за която плаках. И тя от същата тази гадна болест. Прекрасен, слънчев човек, винаги усмихната, винаги готова да помогне. И все се канехме да се видим на кафе, а може би и на винце, да си побъбрим и за нещо извън работата. Е, не успяхме. Някой ден, в някой друг живот, или в някой друг свят ще наваксаме. Млада си отиде, но има ли изобщо подходяща възраст за умиране?

На същия този ден преди две години си отиде и близко дете, което обичах. Днес и за него си поплаках. И се замислих за това, което се случва, когато някой напусне този свят. Какво остава след него? Липса, празно място. За най-близките – бездна. Имаше човек, който се смее, плаче, обича и е обичан, прави всякакви неща, върви напред, създава или руши, оставя следи. Имаше го и вече го няма. И никога няма да се върне, не тук и сега. Как изобщо можем да живеем с тази мисъл – че някой ден ще оставим бездна след себе си?

Може би смъртта ни учи на нещо. Може би трябва да живеем всеки ден, все едно е последен. Не в онзи лошия, разпиления, безхаберния смисъл. А ей така – да не оставяме неизречени думи, недовършени дела, несподелени чувства. Ако днес е последният ни ден на тази земя, да оставим след себе си повече обич, отколкото гняв или безразличие. Да раздаваме повече отколкото взимаме и да не се жалим твърде много. Дали това ще ни топли там, където всички сме запътили? Не знам. Но ще топли тези, които оставяме.

Плета си мост от спомени с всички хора, които срещам по пътя си – тези, с които го извървявам и тези, с които се разминавам. Най-плътните нишки са на Иван и момчетата ми. Те са основата. После идват родителите ми – тези мои стари деца, които помня и като здрави, силни млади хора. После приятелите, роднините, колегите, съседите. Всички са там – живите и мъртвите. Вплела съм в него и баба Славка с нейната голяма и топла прегръдка и захарните курабийки. Вплела съм и усмивката на Тони, моята колежка. Филип с обелените колене, който обичаше шоколадовите ми мъфини... Вплитам нишки за всеки, който е докоснал сърцето ми с добро или лошо. Слагам всички усмивки и хубави мигове, всяка приятелска ръка и всяка плесница, всеки смях и сълза, всяка история – смешна, затрогваща, тъжна или страшна, всяка дума – тежка или мила. Вплитам моята същност в този мост, целият ми живот. Става пъстър, здрав и плътен. Ще устои. Ще помогне на мен да прескоча някои бездни. В други по-скоро ще се изгубя и дано ми бъдат спестени. Но по-важното е, че някой ден ще помогне на тези, които обичам, да прескочат и моята бездна.

Защото животът продължава и без нас.

Слава Богу.

***********

ПС. Благодаря на всички ви за коментарите, просълзихте ме. 

Копирам тук този прекрасен стих на Албена Дамянлиева:

Мост от спомени тихо плета
и в сърцето основи наливам.
със усмивки и малко тъга,
да се връщам, когато заспивам.

Да прекрачвам прашния праг
на отдавна забравени стаи,
да дочувам тихия смях,
да го браня от вечни забрави.

Скъпи хора по него вървят,
обичта им отново усещам
и макар да са в другия свят,
често-често при мен ги посрещам.

Мост от спомени - път във нощта,
тъмнината далеч разпилява.
Мост от спомени - смях и сълза,
болка, мъка, но и обич и вяра.

Жените, които не са могли да кърмят, нямат нужда от общественa присъда

Автор: Веселина Гарчева

В момента тече световната седмица на кърменето. В тази връзка се появи някакъв бомбастичен доклад на Световната здравна организация. Според него, ако поне половината от световните бебета се кърмят до 6 месеца, това ще спаси живота на 823 000 деца и 20 000 жени годишно! Да не говорим за милионите долари, които ще се спестят от лекуването на некърмените деца. Кърменето увеличава коефициента на интелигентност, понижава заболяемостта и риска от затлъстяване.

Какво разбрах от тази новина? Че моето некърмено дете е по-глупаво, по-податливо на заболявания и почти сигурно ще има наднормено тегло. Синът ми е почти на 5 години. До момента нито е боледувал повече от кърмените си връстници, нито е по-глупав, нито е затлъстял. Прочетох свидетелствата на десетки майки на некърмени деца, които твърдят същото. Някои включително казват, че първото им дете, което не е било кърмено, е значително по-здраво от второто, което е кърмено.

Пишейки това, се надявам да не ме разберете погрешно. Кърмата е най-добрата и най-подходящата храна за бебето. Съвсем не оспорвам този факт. Но понякога не става, не е възможно. Всяка майка, който е минала по този път, знае колко тежи вината, че не си успяла да дадеш на детето си най-доброто за него. Защо е нужно да се насажда допълнителна вина от обществото? Защо трябва на всяка цена да ни карат да се чувстваме лоши майки? Тази страстна борба да наложим на всяка цена кърменето и да тъпчем всяка жена, която не е кърмила, кому е нужна, на кого помага?

Ще ви кажа на кого не помага. На неопитни млади майки, които могат до такава степен да се стресират, че да се предадат. И цял живот да живеят с вина, допълнително подклаждана от кърмещото войнство. Цял живот да се чувстват лоши майки.

Ето защо реших да разкажа историята си, въпреки че за мен тя е доста болезнена. Разигра се в Испания. Това за тези, които обичат да обвиняват, че всичко на запад се величае. Ами не, не всичко е перфектно. И тук също има много несправедливости и недомислици. Една от тях е 4-месечното майчинство. Но що се отнася до кърменето, смятам, че тенденцията е световна. Затова мисля, че моята история можеше да случи, а вероятно се и случва, навсякъде по света.

Докато бях бременна, не се интересувах особено от темата за кърменето. Не ми дойде и на ум да чета или да се осведомявам. В съзнанието ми това беше естествен процес, който просто се случва. Бях убедена, че ще кърмя. Това, което не знаех беше, че кърменето ще се превърне в моя малък кошмар. Спомените ми от 3 дни опити за кърмене са по-болезнени от спомените от самото раждане.

Непосредствено преди да родя, посещавах курс за бременни. Акушерките се постараха да ни подготвят по най-добрия начин за раждането. Бяхме около 20 жени. Когато ни попитаха дали имаме намерение да кърмим, всички закимахме утвърдително. Обясняваха ни подробно как да поставяме главата на бебето, за да е в най-удачната поза, че е хубаво да кърмим при поискване, а не на определени часове. Всякакви интересни и нужни неща. Но не ни обясниха, че може да е много трудно, че може да боли, че може да ти текат сълзи, докато се опитваш да нахраниш детето си. Даже ни казаха да не си носим помпа в болницата, от самото сучене се стимулирало производството на кърма. Това е така, но в идеалния случай. Не и когато бебето не успява да засуче, така че да стимулира. Толкова държаха да кърмим, че се погрижиха да не ни оставят друг избор. От толкова повтаряне, че ако дадем на бебето шише, то ще свикне с биберона и няма никога повече да пожелае да суче, аз бях останала с впечатлението, че едно шише е краят на всякакво кърмене.

Веднага след като синът ми се роди, го сложиха на гърдите ми, за да суче. Той обаче се оказа от тези бебета, които или не знаят как, или им идва в повече усилието. Опитвахме да се храним буквално през половин час, но той така и не успяваше да засуче добре. Ако е изсуквал изобщо някаква коластра, то тя съвсем не беше достатъчна. Въпреки всичките обяснения, аз не знаех как да му помогна. Но и сестрите не успяваха. Не знам ние ли бяхме особен случай, те ли не си свършиха работата. Но е факт, че се изреди де що имаше сестра на смяна през трите дена, в които бяхме в болницата, и нито една не успя да го накара да суче. Стискаха ме, даваха ми силиконови зърна, местеха го от едната на дугата гърда. Всеки опит за кърмене беше като изтезание. Представете си, току-що родила, с малко вързопче на ръце, с което не знаех какво да правя. А то беше гладно и искаше да яде, по няколкостотин пъти на ден. И аз опитвах, не е като да не опитвах. При всеки опит плачех от болка. Но не това ме притесняваше най-много. Притесняваше ме, че детето ми залиняваше. Роди се 3200 грама и два дена по-късно беше загубил 200 грама от теглото си. Беше отпуснат, все едно нямаше сили. Беше блед, а плачът му стана един такъв тъничък, като мяукане.

Бях ошашкана, изплашена, не знаех какво да правя. Може би беше моя грешка, че не говорих повече със сестрите, не споделих опасенията си. На следващия ден ни изписваха. Аз виждах детето си така отпаднало и се ужасявах. Как щях да го храня вкъщи сама, без помощта на сестрите? Чувствах пълен провал. Тогава взех решението да поискам шише с мляко. В размътения ми мозък това значеше край с кърменето. Сестрите ме попитаха дали съм сигурна. Но не ми казаха, че могат да ми дадат шишето, пък после да си продължим с опитите. Или аз нямам такъв спомен. Накараха ме да подпиша, че нося отговорност за решението си. Донесоха ми шишето за бебето и две хапчета за спиране на кърмата.

Шишето беше с минимално количество мляко, за да видят как ще му понесе. Изгълта го на секундата. Малко по-късно донесоха още. И него изгълта. Започна да живва, да си връща розовия цвят. А аз се отпуснах, успокоих се. Но все не ме напускаше онова червейче на вината, че се стигна до там, че не се преборих докрай.

Прибрахме се вкъщи, синът ми си пиеше млякото и беше щастлив. А на мен ми се плачеше. Гърдите ме боляха. Предполагам, че кърмата ми беше тръгнала, но беше беше късно. Изпитвах огромна вина и хиляди угризения. Дори сега, когато пиша този текст, 5 години по-късно, не мога да се освободя от тях. Кърменето се оказа моят личен провал.

Но се опитвам да живея с решението си, може би с грешката си. Виждам, че детето ми не страда от факта, че не е кърмено. Като по-малък боледуваше, както и всички други деца около него. Имаше налепи, които бяха отстранени с операция и оттогава почти не боледува. Интелектуално си е съвсем наред, дори изпреварва в някои отношения съушениците си, поне според учителката му. Физически е в добра форма, тренира плуване и футбол.

Изобщо нямам нужда да ми се повтаря безброй пъти колко лошо съм сторила, като не съм кърмила. Нямам нужда да ми се натяква, да ми се вменява допълнителна вина. Ако наистина искате да помогнете на майките да кърмят, говорете с повече разбиране. И не демонизирайте на всяка цена некърменето. Защото голямото престараване може да има и обратния ефект.

Прочетете Помощ, ще раждам от същия автор.

Полезна информация за кърменето, можете да прочетете в тази статия за кърменето.

Препоръчваме ви още и тази галерия с прекрасни български майки.

Автор: Траяна Кайракова

5:00

Сряда сутрин – мрачева. Нарамвам бохчата с дрехи и се отправям към кухнята, зъзнейки и стремейки се да не събудя домочадието. Днес съм дежурна на автобуса, дето кара децата от селата. Безплатен, новичък автобус – всяка сутрин ги води в училище, стоварва ги пред входа и ги праща ум и разум да получат/ за последните две не съм убедена/. Все ме питат защо ходим с автобуса целогодишно, всеки месец. И сами ще се сетите. Туй да не е Америка или някоя друга държава, дето виждаш красиво жълто училищно бусче, усмихнати дечица усмихнато се качват, поздравяват шофьора и чинно сядат по местата си. Махат на родителските тела и бусчето само дето не изсвирва весела мелодийка за раздяла. Това съм го гледала само по филмите. Ние нашите деца си ги пазим, а освен тях вардим и шофьора. В началото пътуваха сами, ама след боища и караници, пречещи на цялото движение, взехме спешни мерки и ей ме на и мен на поредното дежурство.

Докато бяхме във ваканция що народ си изтърва графика, ама аз с тоя мой късмет, кога- що има поледица – все ще се падна дежурна на автобуса.

Кучи студ. Ще викам такси и ще ги прежалвам тия 5 лева. Такава поледица е, че и Албена Денкова, барабар с Максим Стависки няма да посмеят да излязат. Чанта, телефон, къде са ми ключовете? А, паднали са при тетрадките. Таксито ме чака. Слава Богу, в него поне е топло. Пет лева без 8 стотинки. Курдисвам се на спирката в 6 и 10. В 6 и 30 ще идва автобусът. Срещали ли сте учител, ама какъв да е учител, който да не е поне половин час преди указаното време на мястото, на което е извикан. Аз лично – не съм.

Краката ми кочан, само очите ми светят сред шалове и шапки. На всичкото отгоре валят едни парцали, нищо не се види. „Тихо се сипе първият сняг, галено щипе бузките пак...” На мене все едно двама мъже по сто кила са ми не щипали, а теглили бузите в различни посоки, щото са сини и им липсва всякаква чувствителност. Зъбите ми тъй тракат, че гледам как в съседния вход започват един след друг да светват лампи и се отварят прозорци. Направо усещам две от старите пломби как аха-аха ще паднат. Къде е този автобус, да му се не знае. Не ми се умира още, пък от бяла смърт най – малко. Проблесват фарове – иде! Иде, ама един снегорин. Потропвам на едно място, бе какво тропам, направо на ръченица ме избива, ама няма стопляне и автобус се не види. Разгеле! Качвам се. Поглеждам шофьора и ме обзема не тих, а ужасен ужас! На него му е по – студено и от на мен. Няма нищо, на връщане се стоплихме. По селските пътища снегорин явно не е минал. Бусът заплашително се носи от едната в другата лента. Родна реч, омайна сладка на потоци се излива от уплашения шофьор. Добре, че толкова рано няма други коли по улиците и пътищата.

В най – крайното село ходим само за едно дете. Висим и чакаме на мегданя, никой не се задава. Явно е я болно, я се е успало, с него и цялата фамилия. Айде обратно по ледената пързалка.

В следващото село са се накачулили камара деца, бият се със сняг, майки и бащи умилително ги гледат и пушат. Автобусът се изпълва с викове, киша, кални ботуши и едно „Добрутру, госпожа!”. От десет едно - все си е нещо.

- Оооооооо- ко стааа  батал? / неологизъм, значещ нещо от сорта на брат, брадчед, пич, гад и т.н./ Гепи!

- Оооо, здр, браточка, тъй ми съ спи, напраоооо, кво да ти кажа. Снощи как съ ошлянкахме зад кръчмата, добре, чи бащатъ ни мъ видя. Само да слезем, да ударим по едно кафе, чеее едва гледам.

- Стига бе. Първите два имаме при оная кобра по химия, кво кафе.

- Бе, тя ако знай аз с ква химия съм пълен от снощи, напрао мой да ми завърти шестака.

- Тъз квай неска с рейса?

- Май начална, де да я знам.

В следващото село чакат 3 коли и 5 деца. Закъснели сме заради чакането на едното дете и единият баща е готов на бой, само да си хвърли фаса.

- Ко става бе? Умряха лапетата от студ, ко са мотате? Ше ви се не знай мързела и чудото. Ай, тате, качай се най-отпред, кажи на оная малката да се маха, няма кво да гледа през прозореца!

И трите коли поемат към града, и трите ще минат покрай училището, ама автобусът да ги вземе. Ех, българино, шамар да е, ама на аванта да е!

Имам 5 часа, малко тетрадки за проверка, някой родител, ако дойде и от 18 часа съвет. След 14 часа главата ми вече застрашително клюма и си представям матраци „ТЕД” с няколко вида пух. Имейл от дирекцията. Учебниците, които сме оценявали за следващата учебна година, сега да им попълним картите за пригодност , че системата ще затвори. По коридорите се носят клюки, че такова нещо, че учебник е непригоден, сиреч не ти харесва, да няма, щото после се дават писмени обяснения що е непригоден според твоето скромно мнение. Един колега май вече го викали в министерството. Брех, да му се не знае. Аз всичките ли ги писах, че са пригодни? Ми ако ме извика министърката? Как ще стигна в тоя лед? Дано поне някоя баровска кола ми пратят, не че се натискам, ама ако пък се наложи, да е със стил.

18 часа

Съвет. Първа точка, втора, трета и т.н. Този се сбил, онзи свивал цигари в час, отчитаме дейности за тоя срок, документи за оня, приемаме разни нови неща. Единия ще го предупреждаваме за преместване, другия ще го местим/ разгеле!/, на третия никой не се явява – айде него пък няма как да го преместим без присъствието на родител.

Всеки е отворил я тефтер, я дебела тетрадка и записва. Има толкова задачи за вършене, че а не си записал, а си забравил и отиде се не видя.

А едно време какви съвети имаше! Чете си директорът отпред, ти си оправяш дневника – отсъствията, присъствията. Пък си нанесеш оценките за срока от бележника в дневника или обратно. Колежката по - отзад придремва блажено, до нея друга чете книжка. Колегата по физическо нервно притропва, спортист човек – как се седи на едно място два-три часа. Най –отзад колежката цял терлик на две куки изкарва J Починеш си така някак си, стане ти хубаво на душата и се прибереш да подготвяш уроци за другия ден.

Ама какви съвети имаше само! Пък сега.... Бе какво съм се размислила, изпуснах половината неща за вършене, да му се не знае!

Препоръчваме ви и този разказ на Траяна.

Автор: Мария Пеева

Подготвям „европейската обиколка“ с кола на семейство Пееви. Ще бъдем в непълен състав – двама родители и само три деца – на 14, 9 и 4. Големият ми син Теди и снаха ми Яна няма да идват с нас, не само защото Яна е бременна, но и защото Теди има много работа. Така са бъдещите татковци, няма начин. Кучетата и котката също няма да идват и слава богу. Вече си представях, че ще трябва да ги мъкнем упоени в багажника, но едно добро момче ни спаси. Разказах ви как търся Хотел за майки-бегълки.

Първоначалната идея беше просто да отидем до Мюнхен със самолет за футболното събитие, което момчетата очакват с нетърпение (аз никак, въпреки уверенията на Иван, че на футболен мач в Европа никой няма да ми плюе семки по главата), и да прескочим оттам до Леголенд. Не знам на кого му хрумна идеята вместо със самолет да го направим с кола и да разгледаме някои европейски градове по пътя. Обичам да пътувам с кола много повече отколкото със самолет. Отдавна си признах, че имам ужасна аерофобия и единствената мисъл, с която се утешавам, когато пътувам със самолет, е че ако катастрофираме, поне няма да умра от рак. Така че веднага скочих от радост, че ще пропусна ужасното летене. Но най-вече се зарадвах, защото обожавам да се разхождам из различни европейски градове, да разглеждам църкви, музеи, зоопаркове, галерии и всякакви атракции. Честно казано, достатъчно ми е дори да бродя по уличките часове наред и просто да попивам атмосфера, да опознавам местната кухня и да наблюдавам хората. Така че много се зарадвах. Но да организирам такова пътуване се оказа малко по-сложно, отколкото обичайната ни морска или планинска почивка или кратките ни самолетни екскурзии из европейски столици. За всички, които се решат на ваканция с деца и кола из Европа, ето няколко полезни съвета от личния ми опит.

1. Изберете си крайна дестинация, която да е кулминацията на пътуването – може да е някой известен град, атракция, фестивал или събитие, което ще представлява интерес за цялото семейство. В нашия случай са два града на близко разстояние, като и в двата ще останем по три дни – Мюнхен, където се провежда футболният турнир AudiCup и съседния Legoland, който се намира на час и половина от Мюнхен, в Гюнцбург. Ако крайната ви цел е конкретно събитие, първото, което трябва да направите, е да си резервирате билети за него, защото винаги има риск всичко вече да е разпродадено, особено ако става дума за футбол или концерт.  

 Ето някои интересни европейски атракции за деца.

2. Направете си маршрута предварително с помощта на някое удобно приложение, и го обмислете много внимателно. Аз използвах Google Maps. Не залагайте прекалено дълги преходи, за да не се преуморят децата, а и вие. Целта на пътешествието с кола все пак не е да слизате от колата само за ядене и спане, дори да не сте със съвсем малки деца. От друга страна пък ми се стори досадно да се пътува всеки ден по малко. Затова заложих на средно големи преходи и престой по два дни в град. Така ще можем и да си починем, и да разгледаме поне по две или три атракции в град. Запишете си някъде на коя дата в кои градове ще нощувате, и приблизително в колко часа се очаква да пристигнете там. Това е важно заради хотелските резервации.

3. Идва ред и на хотелските резервации. Това ми отне доста време, така че в никакъв случай не го оставяйте за последните дни. Използвах booking.com, защото максимално улеснява търсенето и има много реални отзиви. Подберете си внимателно критериите на търсене, за да спестите време. Когато пътуваме със самолет, винаги се старая хотелът да е някъде в центъра, за да е удобно да разглеждаме града. Никой не иска да губи часове в метрото, когато е в града само за два-три дни. Сега трябваше да търся и паркинг, защото сме с кола. В крайна сметка резервирах апартаменти, които се отдават от собственик, такива опции има много във всеки град, в центъра или близо до него, за да стигаме бързо до набелязаните атракции, вместо да обикаляме с колата из центъра и да търсим къде да паркираме. Проверих отзивите на всички. (Това наистина отнема време). Неприятно е само, че когато резервацията не е за цяла седмица, цената е по-висока, но пък така ще ни е удобно и всички ще сме заедно, а не разделени в отделни хотелски стаи. Освен това така е по-лесно за багажа, с което стигаме до следващата точка.

Някои полезни съвети за пътуването с кола с малки деца

можете да прочетете тук.

4. Багажът за автомобилно пътешествие се подготвя по различен начин. Когато отиваме някъде на почивка, момчетата имат отделни малки куфари или голям общ, а ние с баща им също сме с голям общ куфар, в който са всичките ни дрехи. Но когато планираме последователен престой в различни градове, е много неудобно да сваляме всеки път целия багаж с куфарите за всекиго поотделно. Най-доброто решение е да се предвидят отделни по-малки сакове или куфари за всеки отделен престой, като в един и същи куфар се подреди багаж за всички членове от семейството за съответния брой дни. Така всеки път ще се разтоварва само един куфар и евентуално някоя чанта с лаптоп, козметика, играчки и други дреболии.

Примерно – във Виена ще останем за две нощувки. Значи ще ни трябват по два чифта чорапи, бельо, къси панталони, тениски на мъжката част от семейството, а на мен –  удобни за разходка роклички, които да изглеждат достатъчно добре, за да седна с тях и в ресторант вечерта. Всичките обувки са в един общ сак, а отделно нося и резервни дебели дрехи за извънредни случаи. Така че за разлика от друг път, багажът вместо три големи куфара представлява голям брой малки сакчета и куфари – по един за всеки отделен град, в който ще се нощува, още един с резервни обувки и дебели дрехи, един с козметика и аксесоари, и раничките на момчетата с техните си неща. Задължително нося винаги и тънки якета за дъжд и вятър – те са задължителни за всеки екскурзиант, заемат малко място и може да ги пъхнеш в раницата или дамската си чанта. Те трябва да са винаги под ръка, а не заровени в някой куфар. Нося и някои лекарства, както обикновено. Дано изобщо не ми потрябват.  

 Това е моят списък с лекарства

за почивка с деца.  

5. Предварителна подготовка на децата. Един от съществените елементи на пътуването. С момчетата предварително сме разгледали набелязания маршрут, чели сме пътеписи и препоръки, и сме си избрали малко на брой, но интересни места за посещение, така че всички да са доволни. За два-три дни човек не може да види всичко, а и никак не обичам да тичаме като луди и да гоним твърде стегнат график. Направих предварителни резервации и за атракциите навсякъде където е възможно, като разбира се, проверих и почивните им дни, за да се съобразим с тях. Така си спестявам време впоследствие и децата няма да останат разочаровани, че не сме си изпълнили обещанието.

6. Забавления за колата. На такъв дълъг път няма как децата да спят през цялото време. Аз не обичам да чета в кола, заболява ме глава, затова и тях не ги поощрявам да го правят. Вместо това приготвяме разни занимавки, които те харесват, според възрастта им. Винаги нося напитки и някакви леки закуски. Освен това играем и много игри по пътя. Бях ви разказвала за тунелистките, нали? Освен това и си говорим, понякога и се караме, случва се дори да пеем (за ужас на Косьо). Но така или иначе, винаги е забавно да се пътува. Това ни е първото наистина дълго пътешествие и всички го очакваме с голямо нетърпение.

И естествено, ще ви занимавам подробно с всички смехории, които ни се случват. Надявам се да са за разказване. :)

Защото понякога ни се случват ето такива неща:

Мама му стара и гаси диода тръгват на море 

Как си починах на морето 

Мама нинджа стяга багажа 

А защо мразя футбол, може да прочетете тук.

Автор: Мария Пеева

След няколко дни заминаваме на пътешествие с кола из Европа. За първи път. Голямо приключение ще е, със сериозна подготовка, сложен маршрут, специално подбрани за хлапетата атракции и внимателно пресметнати километри, така че да не се преуморят. Естествено, животните няма да водим. Един приятел щеше да ги гледа, но нещо се обърка и сега ще ги оставяме на хотел. Преживяхме кратка драма как така непознати хора ще ни гледат любимите кучета и коте, но в крайна сметка ни препоръчаха много добро място – с голям двор, отделни стаи, грижливи стопани и ветеринар, и ние се решихме. За да не го оставям за последния момент, седмица предварително звъннах в хотела.

- Съжалявам, госпожо – отговори ми любезно човекът, още като чу датите. – Нямаме никакви места в този период.

Ами сега? Запретнах ръкави и попитах Гугъл за кучешки хотели в София. Излезе огромен списък, поне петнайсет хотела. Отдъхнах си. Направих задълбочено проучване на отзивите и си набелязах най-хубавия. Фамилията наредена около мен чете и обсъжда, а аз звъня по телефона.

- Здравейте. Дали имате свободни места от 28 юли до 7 август за две хъскита и едно коте?

- Не, всичко е заето.

Звъня на следващия хотел. Същият отговор. Една лампичка ми светва. Май хъскито не е популярна порода сред кучешките хотелиери. На следващия хотел с най-положителни отзиви пробвам нова тактика.

- Здравейте, дали имате свободни места за кучета?

- Какви са кучетата?

- Майка и син. И едно коте върви с тях, ама те са си глутница.

- А порода?

Няма как, налага се да отговоря.

- Хъски.

- Хмммм, кастрирани ли са?

- Майката е кастрирана, а синът е малък, няма годинка.

- Не приемаме некастрирани животни.

Следващият хотел няма толкова добри отзиви, но в мен почва да се надига паника. Представям си как в последния момент се налага да мъкнем и животните с нас, в багажника. Те ще вият по целия път, после ще ги вмъкваме някак тайно в хотелите (може би упоени в чувал?!?!?!), а те ще изяждат мебелите, докато ние разглеждаме Пратера, Леголенд или каквото там съм намислила. Накрая ще ни свършат всичките пари да плащаме щети и ще се наложи да работим като миячи на чинии в някоя закусвалня по пътя, за да съберем някое и друго евро за бензин и да се приберем в България. Отзивите спират да ме притесняват чак толкова. Момчетата около мен се хилят, Иван също, а аз звъня с мрачно предчувствие. Отново отказ. Звъня на четвърти, пети, шести хотел. Вече не питам за три животни. Питам има ли свободно място. На седмия най-после получавам утвърдителен отговор. Имат помещение.

- Каква порода е кучето?

- Ами те са две. Майка и син са, много добрички.

- А породата?

Тази дума вече е табу. Изхлъцвам и не смея да я произнеса.

- Някаква северна порода бяха, но в момента ми се губи.

Момчетата се заливат от смях.

- Хъски?

- Ами, май да.

- Кастрирани ли са?

- О, разбира се. Майката е кастрирана. Той още не е влязъл в пубертета.

- А социални ли са?

- Но, да! Те обожават хората! Никога не са хапали човек! Чара почти ми отгледа малкия син.

Иван ми суфлира:

- Кажи, че даже го е кърмила.

Започвам да се хиля неконтролируемо. Отсреща настава тишина. Човекът сигурно си мисли, че съм луда и може би е прав. Оказва се, че е в размисъл.

- Ще имаме още едно женско хъски в този период. Питам дали са социални към кучета.

Обзема ме надежда. Все пак някъде приемат хъски.

- О, чудесно! Ще станат първи приятели. Само ги вземете. Ако искате, утре ще ги доведем да се запознаете.

- И пинчер ще имаме.

- Те много обичат пинчери. Никога не са хапали пинчер… до кръв.

Фамилията вече се търкаля по земята.

- Кажи, че имаме котка. Кажи!

- Освен това имаме коте и него също не го хапят. – допълвам аз.

- Котката няма да можем. – вметва този добър човек.

- Ами, нищо! – веднага прежалвам Фройд. В крайна сметка, съседите могат да му слагат храна, какво толкова, ще издържи едно десетина дни без нас. – А за кучетата ще стане ли?

- Още се чудя, защото нали знаете, хъскитата са малко особени… Само да ви попитам, те бегълци ли са?

Все едно ме залива кофа със студена вода.

- В какъв смисъл бегълци? – печеля време. Разбира се, че са бегълци. Ужасни бегълци са.

- Ами, в буквалния. Има ли опасност да избягат?

Е, няма как да излъжа. В крайна сметка човекът трябва да знае с какво си има работа.

- Да. Бягат. Хитри са, измъкват се от нашийника, прескачат огради, отварят врати. Определено са бегълци.

- Съжалявам. Няма да стане в такъв случай. Преди време едно хъски ни избяга и после стана голям скандал. Да ви дам телефонът на един хотел, там са с висока ограда?

След което ми дава координати на първия хотел, на който звънях. Благодаря учтиво и затварям.

Следват още няколко разговора, безуспешни. В София хотел за кучета се резервира преди да си направиш плановете за ваканцията. Всъщност излиза, че първо трябва да намериш хотел за кучетата, а после да съобразиш собствената си почивка с техните дати.

Вече ми се реве, а на момчетата не им е толкова смешно, когато Теди се сеща, че един негов приятел е свободен и обича животни. В крайна сметка, да са живи и здрави приятелите. Момчето се съгласява да дойде да живее у нас десетина дни и да се грижи за две хъскита бегълци и котарак.

Отдъхвам и си обещавам да го споменавам в молитвите си всеки ден.

На същата вечер Коко се прибира след игра у приятел, усмихнат до уши и щастливо превъзбуден.

- Мамо, мамо, може ли да си вземем гущер? Брадата агама. (за първи път чувам такава порода) Ще се казва Тирекс! Ще яде скакалци и щурци! Живи! Ще ги държа в специално шишенце, само в моята стая. Не се притеснявай изобщо, никога няма да избягат и да заподскачат из къщи! Само че задължително ще е женски! Снасят по цели 30 яйца! Тирекс става ли за женско име, според теб? Ако не те кефи, ще го кръстя на теб! Мария!

За миг си представям как догодина ще трябва да звъня отново по хотелите и да търся места за две хъскита, котка и гущер Мария с 30 малки. От устата ми излиза истеричен писък.

- Нееееее! Не може! Никакви гущери!

Коко ми се цупи:

- Каква си лоша майка! Ти не обичаш животни!

Гущерът продължава да е тема за разговор вече трети ден.

Та всъщност исках да ви попитам дали знаете някой хотел за майки-бегълки? Без деца и домашни любимци, може би евентуално с татко под ръка? Не съм кастрирана, но пък ям всичко, не хапя и съм съвсем социална. Само кажете коя дата е свободна, изцяло ще се съобразя с вас.

**************************

А за ужасните ми бегълци съм разказала в Лов на хъскита .

Може би ще ви хареса още Хлебарки, будисти и бомби - от нея ще разберете защо се ужасих при идеята за скакалците и щурците.

Автор: Люси Рикспуун

Като повечето образователни системи в света, и американската си има добрите страни и недостатъците. Също така и опитът и впечатленията на всички са различни. Описаните по-долу са моите.

В много отношения американските деца започват връзката си с образователната система твърде рано. Отпускът по майчинство тук е между 6 и 10 седмици в зависимост от това колко комплицирано е било раждането. Държавни ясли няма. И държавни детски градини няма. Децата се отглеждат от родители, частни занимални, детегледачки, домашни детски градини, в които една жена обикновено добавя няколко деца към собствените си, или пък отваря малка детска градина в дома си. Първият официален досег до „училището“ е на 4 години – тогава децата посещават нещо като предучилищна, в половината от деня (9-12 часа). Идеята е да се приучат на график и постепенно да свикнат с училището. Тази година обикновено не е задължителна, но е желателна. В зависимост от различните региони обаче, може и да е задължителна. На 5 години децата отиват в предучилищна, която е част от официалните на брой класове. Това е важният първи учебен ден. В предучилищната се учат букви, думи, просто смятане и подобни. Тази година е смесица от игра и учене, учебният процес е активен и децата не седят на чинове по цял ден. Чиновете са единични, но обикновено събрани на групи по 3-4. Тук започваме с уточненията. В много отношения образователната система е децентрализирана, т.е. различава се между училища, дори отделни класове и учители. Учебниците, които всяко училище решава да използва, са различни. С напредването на годините, тези разлики стават все по-забележими. Има общи принципи на образование и широки изисквания за учебния материал, но те са сравнително разтегливи. Училищните райони започват учебната година на различни дати и излизат във ваканции с по седмица-две разлика.

Тежки раници тук няма. Учебниците се подсигуряват от училището. Списък с учебните пособия за цялата година се получава преди първия учебен ден и всички родители доставят торбите в класната стая. Така има провизии за цяла година и всички стават общи. Т.е. ако искате детето ви да използва определени маркери или нещо подобно, трябва да ги отделите. Раница се носи – в нея обикновено има една папка с няколко листа, храна за обяд, бутилка вода, и резервни дрехи. Понякога резервните дрехи дори стоят в училище. Гореспоменатите няколко листа хартия са домашното – откъснати са от подобие на българските учебни тетрадки. Децата имат домашни почти всеки ден, както и изискване да четат по 20 минути (в началото). В предучилищната и първи клас четенето може да се замести с родител, който чете на детето. Обедите са също интересни. В зависимост от училището, децата обядват в класните си стаи или в столова. Повечето си носят обяд от къщи, но „топъл обяд“ е на разположение. Той е предплатен от родителите в специална сметка и децата не работят с пари. „Топлият обяд“ не е особено здравословен, нито пък вкусен. Положението с храната не е еднакво из различните градове и дори квартали. В Америка има много бедни деца. Често училищата подсигуряват безплатни закуски или обеди – съвсем обикновени – сандвич със сирене, овесени ядки, подобни.

Като стана дума за финансови възможности, държавното образование има такса от рода на 100-200 долара годишно (може да варира), като към нея може да се добави такса за транспорт, ако такъв е нужен. Децата тук нямат избор на училище – трябва да ходят в „кварталното“ училище по местожителство. Преди години и в различни региони имаше възможност да се ходи в друго, но срещу заплащане, но това е сравнително рядък вариант. В основата на това правило стоят данъците. Понеже те издържат училищните райони, разликата в събраните данъци понякога е огромна. Т.е. не е честно родителите да плащат данъци в район А, пък детето да учи в район Б. Другата страна на нещата е, че бедните райони имат и бедни училища с по-нископлатени учители. По-богатите райони имат повече събрани данъци, могат да си позволят по-модерно оборудване, по-високоплатени учители. Разликите са огромни! Има гимназии, които раздават по един нов Макбук на всички ученици, и други, в които се учи със стари учебници, та какво остава за лаптоп. Повечето осигуряват таблет или Кроумбук на всеки ученик, за да си пишат домашните и да работят с тях в клас. Иронията е, че децата, които получават Макбук, обикновено вече имат собствен такъв, и този не им е нужен. Тези, на които е нужен, от по-бедните квартали или градове, нямат собствен и не получават училищен. Това е една от многото прояви на затворения кръг на бедността тук, от който е трудно да се измъкне човек.

Да продължим темата за децентрализацията... Списък от задължителни за четене книги няма – всяко училище и учител решава коя книга да се чете заедно с целия клас. За индивидуално четене всеки ученик избира книга заедно с учителя си, или пък учениците са разделени на „клубове“ или групи от по няколко ученика, в които се чете една и съща книга, отговаря се на въпроси и т.н. Подобно е положението с правопис и математика – децата са разделени по групи според познанията си, за да може всички да напредват паралелно.

Книгите, които се четат, са различни – някои са съвсем модерни – книгата „Wonder”, например, която е нова и в процес на филмиране, беше много популярна миналата година. Четивата трябва да бъдат различни – научно-популярни, романи, исторически, според изучавания материал в момента.

Средното образование е разделено обикновено в три вида училища – начално (от предучилищна до 5ти клас), средно (от 6ти до 8ми клас), и гимназия (от 9ти до 12 клас). Частни училища съществуват, но болшинството деца посещават държавно училище. Цените на частните училища са по-ниски в началните класове, но в гимназията цифрите са впечатляващи. Средните класове в едно частно училище наблизо струват около 15-20 хиляди долара годишно. Гимназиалните години са на подобни цени.

Има и друг вид частни училища – те са специализирани за деца с определени проблеми, и обикновено се наричат терапевтични, защото включват психотерапия, окупационна и речева терапия. Там попадат деца по две пътеки – едната е платена от родителите, а другата – от училищния район, в който живее семейството. По закон държавата е задължена да осигури адекватно средно образование на децата. Ключовата дума е адекватно. Ако детето има специални нужди, които кварталното училище не може да задоволи, се търси друг вариант. Понеже този училищен район не разполага с адекватна програма, е длъжен да плати образованието на детето в частно терапевтично училище. В това е включен и ежедневният транспорт. Този транспорт може да струва 100 долара на ден. В зависимост от броя на децата в тази посока, се използва автобус, микробус, или такси. Терапевтичните училища са екипирани с подходящи специалисти и оборудване за целта. Децата, които попадат в терапевтични училища, обикновено са тези на аутистичния спектър, деца с емоционални и поведенчески проблеми, или нисък коефициент на интелигентност.

Гимназиите в Америка са много интересни. Те са комплексна система, в която всеки ученик намира мястото си или се превръща в аутсайдер. Освен ако не са в много малък град, те са училища с по 1000-3000 деца. Имат по няколко физкултурни салона, външно игрище или стадион, огромна зала със сцена, впечатляващи кабинети по биология и химия, по музика и други изкуства. Наскоро видях нещо много интересно в една гимназия – Сократов кът – който представлява пейка в кръгова форма, предназначена за дискусии. Много от гимназиите имат плувни басейни и оборудване за други спортове, защото има училищни отбори по плуване, футбол, тенис, баскетбол и други. Често учениците с високи оценки имат привилегии, различни от останалите – достъп до определени зали с удобства за учене или пък отделно „кафене“. Залата, която съм виждала, беше с чудесни меки кресла дивани, а в „кафенето“ предлагаха чай, горещ шоколад и сладки.

Завършванията на всяка образователна степен са тържествени и вълнуващи. Наскоро присъствах на завършване на начално училище. Всички деца излязоха на сцената и в едно изречение обясниха как възнамеряват да променят света към по-добро. Беше невероятно! Децата бяха вложили мисъл в това, което щяха да кажат, още повече, че трябваше да го кажат пред 200-300 родители и близки.

Абитуриентска вечер в българския й вариант няма, но тук-там напоследък се наблюдават подобни тенденции. Иначе „абитуриентската вечер“ обикновено е във физкултурния салон на гимназията и тържество вкъщи с гости няма. Роклите се купуват от близкия мол и в повечето случаи не надвишават 200-300 долара, ако и толкова. Както уточних, изключения с дизайнерски бални рокли и обувки на Люботен и Бланик, се намират, но са рядкост.

Толкова засега! За висшето образование ще ви разкажа някой друг път. Само ще кажа, че системата на висшето образование е безумно скъпа. Дълговете за образование в страната представляват най-голямата част от финансовите задължения на населението. А професиите и позициите, които изискват бакалавърска степен, не плащат достатъчно, за да се погасят тези заеми. 

На снимката виждате American School for the Deaf - Американското училище за глухи деца - основано през 1817 г. в Хартфорд, Кънетикът. Това е най-старото училище за деца с проблеми със слуха в САЩ и е държавно. Създадено е по инициатива на богат местен хирург, чиято дъщеричка оглушава вследствие на заболяване. По онова време в Нова Англия има 84 глухи деца, за които няма осигурено адекватно образование, и 10 богати местни граждани се организират и построяват училището. Още на следващата година държавата поема издръжката му. Днес то осигурява отлично образование и умения за живота на деца с глухота и проблеми в слуха от цяла Америка. Разработва се програма за деца с аутизъм. Мисията на училището, както е описана в сайта му, е да развие интелекта и подобри качеството на живот на учениците, да ги направи образовани и самостоятелни хора, които не спират да учат цял живот.

Препоръчваме ви и други статии за образованието по света и в България:

7 принципа на образованието в най-добрите училища по света 

На училище в Германия 

Учители от бъдещето - Сингапур 

Всичко, което трябва да знаете за изпитите в седми клас 

Особености на руското образование

Автор: Надя Колева

Да бъдеш родител е отговорност, която в наши дни не всеки млад човек е готов да поеме.

Докато преди време е било нормално (и се е очаквало!) една жена да роди на възраст около 20-23 години, то днес тази възрастова граница на първото забременяване се е изтеглила към 25-30 години. Не рядко бъдещите родители предпочитат да осигурят, доколкото е възможно, нормални условия на живот на своето неродено дете, в което няма нищо лошо, разбира се! Но в стремежа си да създадем „идеалните“ условия, всъщност попадаме в капана на безкрайното отлагане! „Сега не е моментът“ е девизът на съвременното семейство, което е склонно да отлага колкото се може повече във времето появата на бебето! Тъжно…

Живеем в несигурен свят, отвсякъде дебнат заплахи и всичко може да наруши крехкото равновесие, което се опитваме да изградим около себе си… Светът, едва отдъхнал си от една несъстояла се 40-годишна студена война, сякаш всеки миг е на ръба да попадне в окопите на война от ново измерение, за която никой не е подготвен… От тази гледна точка е може би разбираемо защо младите хора все повече са склонни да отлагат създаването на потомство. Дори и рибите раждат малките си в спокойни води…

(За справка – официалната статистика сочи, че коефициентът на раждаемост в България към 2015-та година е 9.2‰, докато по време на Втората Световна война е бил 22‰, положението е почти трагично)

Но това, което ми прави впечатление, е нещо съвсем различно от рационалния страх от неизвестното. Много млади жени предпочитат първо да изградят кариерата си, преди да се „впуснат“ в приключението, наречено майчинство. И неусетно времето минава, без да осъзнаем, че майчинството, работата, социалната ангажираност – всички тези неща могат да вървят ръка за ръка, вплитайки се едно в друго, допълвайки се…

Когато все пак се появят двете магически чертички, целият ни свят се преобръща и всичко придобива нов смисъл. Тези 2 малки чертички са в състояние да променят мирогледа и на най-спокойната жена! „Ще ставам майка“!!! Няма думи, с които може да се опише чувството, което изпитва една бъдеща майка – то е странна смесица от неописуемо щастие, тревожност от това дали ще успее да бъда „най-добрата“ майка, и в същото време осъзнаването на огромната отговорност, която означават тези 2 чертички…

Минало е време и 2-те чертички се превръщат в малко плачещо човече, което разполага само със своя плач, за да общува с нас, родителите, които в първите месеци от раждането на детето стъпваме на пръсти около него и треперим при всяко кихане. Тези първи месеци след раждането мога да опиша като неясен период на безвремие – то, времето, сякаш е спряло, светът се върти по нов начин, или поне на нас така ни се струва… Появил се е нов човек, всичко е различно, разбира се! И ние сме се променили, неусетно и внезапно…

После годината отминава и малкото плачещо човече се превръща в пораснало копие на самото себе си и вече не е беззащитното бебе, което може само да маха с ръчички. Истинско предизвикателство се оказва отглеждането на детето след първата му годинка! Т.нар. toddler е в състояние да разглоби света на съставните му части и преди да се усетиш – да ги сглоби по нов и неочакван начин. Всеки, който е минал по този път, ще се сети за поне 100 неща, които малкият изследовател е способен да извърши в рамките на само минута! Добре, че сме дарени със способността да забравяме! :)

В някакъв момент времето започва да лети неудържимо бързо и вниманието ни се измества от елементарните неща, като хранене, приспиване и приучаване на детето към хигиенни навици към нещо много по-важно и много по-сериозно, а именно – възпитанието!

Наскоро излезе статия за толерантните родители в Швеция, които, оказва се, в стремежа си да възпитават децата си с възможно най-малко ограничения, всъщност попадат в мрежите на собственото си творение – невъзпитани деца, които не са социално отговорни, не поемат никакви задължения нито вкъщи, нито в обществото. Оказва се, че децата, на които всичко им е позволено, стават властни, коравосърдечни и безотговорни; нямат желание да учене, нито за работа, т.е. расте цяло едно поколение, което няма да бъде полезно по никакъв начин за обществото, в което живее. Страшно звучи, нали?

Тази реалност заплашва да достигне и нашите граници, за съжаление. В стремежа си да осигурят „всичко“ на бъдещите си наследници, много родители изпадат в крайности и това всъщност ме провокира да напиша този текст. Исках да „звънне“ едно звънче в съзнанието на много родители, защото и аз съм на мнение, че „много хубаво не е на хубаво“.

Докато наблюдавам моето собствено дете, което не е от „лесните“, откривам много неща, които ми се иска да коригирам, но засега не съм открила точната „рецепта“ за правилно възпитание.

Ние, родителите, сме склонни да проявяваме едно безкрайно себеотрицание, да правим буквално всичко в името на детето си, като в същото време пренебрегваме собствените си желания и стремежи. До някаква степен съм съгласна, че децата ни винаги трябва да бъдат на първо място, но всъщност е по-важно да възпитаме у тях чувство за справедливост, търпение, състрадание… Няма как да възпиташ тези неща у едно дете, ако го учиш, че винаги ще получава играчката, която иска, или пък че винаги ще става каквото то реши.

Разбира се, погрешно е да се изпада в другата крайност – родителите да пренебрегват нуждите на детето си и винаги да поставят на първо място собственото си спокойствие. За съжаление, и такива родители има в излишък и съответно децата им растат като диви цветя, които рядко разцъфват в пълния си блясък.

Както винаги, удачно се оказва нещо по средата, но тази „златна среда“ не е никак лесна за постигане! Има изписани десетки книги по темата и аз съвсем не претендирам за компетентност по въпроса, но има три неща, които със сигурност може всеки родител да направи за детето си, за да му даде възможност за пълноценно израстване като отговорен, щастлив и добър човек, а именно:

1. Скъпи родители, бъдете търпеливи към своите (и чуждите) деца! Знам, че що се отнася до търпението, теорията е хиляди пъти по-лесна от практиката, но то е много важно както за децата ни, така и за нас самите! Залисани в ежедневието си, сме склонни да губим търпение много бързо, но в крайна сметка някои неща децата имат нужда да научат сами! Това е единственият възможен начин, така че когато следващият път вашият малък откривател не иска да чуе какво му говорите, просто бъдете търпеливи! (Личен опит – колкото и да се опитвах да обясня на моето дете как се слиза от дивана, тя не ме слушаше, докато не падна няколко пъти, след което вече сама откри как.)

2. Отделете време, за да покажете с личен пример и да обясните на детето кое е добро и кое е лошо. Това е нещо, което трябва да правим всеки ден!

3. Разкрийте на детето си колко красив и разнообразен е Светът! Пътувайте! Колкото повече, толкова по-добре! Или както би казал Мечо Пух – колкото повече, толкова повече.

Колкото и да ви е трудно понякога, сами ще се уверите, че щастието е в малките неща! А наградата за нашите усилия определено си заслужава!

Препоръчваме ви от същия автор: Една история за гнева в ново измерение

Може би ще ви е интересно да прочетете: Всеки сам си преценява или Инвестирай в прегръдки