Автор: Йоана Боянова

Да си свекърва не е лесно, хич не е лесно, особено ако снахата съм аз. Горката жена е подложена на "терор" от моя страна при това от много години. 

Ще започна от далеч, от миналия век направо. Много исках да ѝ се харесам, а по Коледа нали уж стават чудеса и недораслият ми тогава 18-годишен мозък се зае с тежката задача да ѝ купи най-подходящия подарък. Тогава много молове нямаше, да не кажа хич, та хоп на кварталния пазар ден преди Коледа аз, нагърбена с тежката задача да ѝ купя най-невероятния подарък. Признавам си не помня какво взех, помня само, че влизах в много магазини, за да се стопля. В един от тях си купих черни дантелени прашки. Многооо секси, защото и синът ѝ е човек, нали така?!

Та без да искам съм пъхнала пликчето с готините ГаЩе в подаръка ѝ. Сутринта след Коледа беше безценна, настоящият ми мъж, тогава гадже, влиза в стаята и със най-сериозния си тон ми казва:

- Кажи честно, че подари прашки на майка ми?!

Представяте ли си как се отваря земята и аз клетата, 18-годишна мома, потъвам в нея. Няма да забравя как, като влизах в кухнята да се извиня, свекър ми ги разглеждаше, нито пък колко беше разочарован, когато му ги взех от ръцете. Още ми напомня как съм му взела готините гащи! Сега ми е много смешно, а тогава месец не ходих у тях, толкова ме беше срам. 

Ще си разкажа нещо и от днешни дни. Много обичам да майсторя разни неща, последната ми слабост са красоти от въжета. Свекър ми и свекърва ми се разхождат пак там, на пазара, друг пазар, в друг град даже. Тя вижда железария, вижда платнено въже. Нахълтва вътре и с най-сериозния си тон казва:

- Моля за 6 метра въже за снахата!

Представяте ли си изумения поглед на продавача? Свекърва ми после, като ми го разказва, много се смя: "Как само ме погледна този!" Обичам я тая жена, винаги знае какво да вземе и как да ме зарадва. Какво по-хубаво от едно платнено въже за крафт глупостите ми. 

Хич не падам по гръб и аз с подаръците, блуза три размера по-голяма от нейния, яке с цвят на бебешко ако, една година и косачка за трева ѝ взехме. Не само снахите могат да се оплакват, моята мила свекърва има много какво да каже по темата с подаръците от снахата. Обаче най-щастливият беше на шейсетия ѝ рожден ден, когато и подарих 61 лалета. 

На много теми сме на различно мнение, но имаме една обща и тя е, че си обичаме момчето повече от всичко на света, другото е без значение!

Прочетете още:

Добрата свекърва

Свекървище

Автор: Ина Зарева

Помня този студентски купон до най-малката подробност, въпреки опитите ми да се напия безпаметно и да изпуша всички цигари наведнъж. Няколко часа по-рано един лекар хладнокръвно и категорично отсече, че никога няма да имам деца. Докато гледах любимия си мъж през цигарения дим и се чудех как да му кажа, че го напускам, защото за какво съм такава „ялова“, до мен седна колега от университета. Започна разпалено да ми разказва как цялото му лято минало във Франция. Наели го за детегледач на семейство с 8 деца. 

- Бяха толкова щастливи и задружни! Всяка жена трябва да има много, много деца – гледаше ме в очите и повтаряше той.

- Не всяка жена има такава възможност – успях да овладея някак гласа си аз. 

- Не е вярно! Човек се справя с всичко! – още по-настървено спореше той – А и жената е реализирана само като майка. Каква друга работа има, че да не може да отгледа и десет?! 

- Защо френската майка е имала нужда от услугите ти, щом е съвсем по силите и възможностите ѝ да се справя сама с 8 деца? – го попитах, но не дочаках отговора му, защото се скрих в тоалетната и плаках, плаках, докато почти спрях да дишам. 

Спомням си за този купон, докато гледам как децата ми играят на плажа и си мисля за тежките присъди, които ни жигосват през целия ни живот. Както и да живееш, с каквото и да се занимаваш, винаги идва някой и започва да те замерва със собствената си присъда:

Няма да имаш деца!

Трябва да родиш веднага!

Защо имаш само едно дете?

Как може да нямаш поне 8 деца?!

Не си ли чувала за аборт, та имаш цели 4?

Как аборт?! Никакъв аборт!

Присъда след присъда. 

От чужди хора. От далечни хора. Хора, които нямат никаква представа за теб или живота ти. Хора, които идват с грубите си, кални ботуши, скачат в сърцето ти и забиват присъдите си. И още по-лошо: правят го под формата на грижа. 

Грижа е когато любимият ти мъж разбере за лекарската присъда и каже с усмивка: „Ако искаме деца, а не можем, ще си осиновим.“ Или години по-късно, при рискова бременност, която може да наложи аборт: „Ти си ми най-важна! Ще го преодолеем.“

Защото грижата съществува в две думи: избор и заедно. Останалото е лицемерие.

Оглеждам хората наоколо. Предимно жени и деца. Мъжете са малко и повечето са дядовците на тези деца, дошли с бабите им, да помагат. 

На плажа има рампа за инвалидни колички, заради близкия санаториум. Под няколко от чадърите има деца с увреждания. Само едно от тях е и с майка си, и баща си. Те го гушкат и целуват шумно, потапят го във водата и се смеят на възклицанията и гримасите му. После двамата заедно го подсушават и преобличат – с обработени движения и в пълен синхрон. Говорят му тихичко, докато то се вперва в цветните линии на плажната кърпа и тънките му, поизкривени пръстчета ги следват в захлас. Бащата става, едва когато детенцето заспива, и носи хладна напитка на майката. Говорят си, гледат морето и се усмихват. Искаше ми се да кажа, че си говорят на български, но за жалост - не.

На български говори майката, на която спасителите всеки ден помагат с инвалидната количката на дъщеря ѝ. 

На български говори и майката, която всяка вечер идва с увреденото си момче и сяда накрая, за да не пречи на никого.

И възрастната жена, с парализирания си и вече също възрастен син, говори на български. 

Бащите ги няма. Бащите са останали някъде в миналото, или пък са в хладните хотелски стаи, или са на работните си места, за да осигурят тази почивка на жените и децата си. 

Един-единствен мъж идва всеки ден сам с 2-годишната си дъщеричка. Сам, без майката. Стоят на сянка под чадъра, тичат по пясъка, играят във водата. И никой не се удавя – нито той, нито детето му. Представяте ли си?! И да, пак познахте – бащата не е българин.

Да благодарим на бащите

Жените у нас не могат да имат по 8 деца, защото не могат да ги отглеждат без бащите или не могат да си позволят френски студент за детегледач. И деца с увреждания не могат да имат, защото пречат на останалите. И да абортират не могат, но и да нямат деца също не могат. Защото така им казват. И не останалите жени, а мъжете. Същите тези мъже, които дори да са влезли в родилните зали, все още не могат да влязат напълно в бащинството. 

Защото в бащинството има правила и те включват: да не биеш детето си, да не биеш майката на детето си, да не караш пил или с 200, особено когато детето ти е на предната седалка и без колан, да не сочиш с пръст и да не заклеймяваш, да не считаш, че една мизерна издръжка и сладолед два пъти месечно изчерпва бащинският дълг. 

В България е мъжествено да не се спазват правилата, но затова пък е героично да се емигрира в държави, в които те се спазват строго. 

Мъжествено е да казваш на всеки какво трябва да направи с живота си, докато отчаяно се опитваш да подредиш своя.

Мъжествено е и да раздаваш присъди, скрит под ореол от загриженост.

И така все някой решава, че трябва да вземе решение за живота на другите и дори да го афишира публично.

Уважаеми български мъже, които с лекота издавате присъди и с гордост ги рекламирате:

Бихте ли си взели болничен следващия път, когато детето ви е болно?

Бихте ли си взели отпуск, когато то има проблеми в училище, вместо да докарвате баба му от 500 км?

Бихте ли научили децата си, че правилата са за спазване,а жени не се бият?

Бихте ли попитали жена си дали иска деца? И бихте ли останали, ако тя иска 8 или не иска нито едно?

Бихте ли извоювали такива условия в тази държава, та всички, които искат, да могат да имат по 8 деца?

Бихте ли спрели да питате на интервюта за работа бъдещите си служителки колко деца имат или планират?

Бихте ли спрели да издавате присъди?

Тогава ще ви повярваме, че правите всичко от грижа за нас и децата ни. Защото, нали си спомняте, грижата е „избор“ и „заедно“. 

Прочетете още:

Лош мъж, добър баща

Децата с трудна съдба

Автор: Иво Иванов

Да поговорим за телата си. Лятото е в разгара си: плажове, морета, реки, езера, басейни и навсякъде щъкат голи хора по бански - сега й е времето на тази телесна тема.

Моделът за женска и мъжка красота, който устойчиво се утвърди у нас в последните години и който бива следван от подрастващите поколения (а това за мен е притеснително), е че жените и мъжете трябва да изглеждат като в клиповете на чалга певците, казано най-общо. 

Какво означава това, казано по-конкретно?

- Жената задължително трябва да е слаба към кльощава, с напомпани цици, целогодишен тен от солариум, восъчно лице, устни "патешка човка", изкуствени вежди и мигли, вампирски нокти, тежък грим и екстеншъни. Естествената красота не е достатъчна. Женствеността трябва да бъде тунингована с помощта на изкуствени подобрители - силикон, хиалуронова киселина, ботокс, филър и незнамси още какви съвременни магии, които ще я направят неустоимо изкусителна. 

- Мъжът трябва да е много късо подстриган нацепен батка, да си личи отдалече, че е работил здраво и с всякакви помощни средства върху мускулатурата си, главно за бицепс и гърди (краката често биват пренебрегвани при тренировките и това води до комично изглеждащи фигури). Освен това трябва задължително да е гладко епилиран навсякъде. Повтарям, навсякъде. Гладката епилираност обаче трудно се поддържа постоянно, затова наболите косъмчета тип ‚опърлено пиле‘ са напълно приемливи. Дебелият ланец на врата придава финален щрих и усещане за завършеност на визията.

Татуировките са абсолютно задължителни и за двата пола, иначе си тотално извън тренда и си мега спрял.

Огромното мнозинство момчета и момичета у нас се стараят да изглеждат именно по този начин, за да бъдат ‚вървежни‘ и привлекателни за другия пол и това е тъжно. 

Ако един млад човек никога не е излизал в чужбина и не е виждал и друг генотип и други "модели" на мъжки и женски тела – такива на ненацепени високи и стройни мъже с коси на главата и с косми по тялото, и на по-закръглени, но естествено красиви жени, които не са облечени и обути като за кастинг в порнофилм, ще смята, че нашенският модел е единственият приемлив и че трябва на всяка цена да се старае да изглежда физически по тоя начин, иначе ще е аутсайдер и приятелите, съучениците и колегите ще му се присмиват.

Мили малки, големи и още по-големи момичета и момчета, сърфирайте активно из мрежата, пътувайте на воля по света (сега възможностите са неограничени, не е като едно време), гледайте, търсете и открийте най-доброто ЗА ВАС тяло и най-добрия ЗА ВАС стил на обличане. Онези, които ви пасват и в които се чувствате добре. 

Светът е много по-голям от селската чалготека, от Витошка и от плажовете на Слънчака. Осмелете се да бъдете различни, счупете стереотипите, разбунтувайте се, не си напомпвайте устните, не инвестирайте в цици, пуснете си коса! 

Бъдете уникални, бе!

Добре в кожата си 

През социализма всички изглеждахме общо-взето еднакво и негодувахме срещу това, в училище се бунтувахме срещу униформите и срещу униформеното мислене, пускахме дълги коси, за да защитим изконното си човешко право да бъдем различни и свободни, а сега каква стана тя – всички искат да изглеждат по един и същи начин, при това доброволно, без някой да им налага ограничения! Уж много държат да са уникални – тази толкова популярна и често употребявана днес дума, а всъщност са потискащо еднакви! Ако на плажа всички са с горе-долу едни и същи татуировки на едни и същи места, това прави нас, които сме без татуировки, уникални.

Само да не бъда разбран погрешно – да плуваш срещу течението и да бъдеш различен от общия фон съвсем не означава, че трябва да запуснеш тялото си, да не се движиш или тренираш, да не се храниш здравословно и да не се опитваш да изглеждаш по най-добрия възможен за теб начин. Въпросът е в мярката - да не издигаш фитнес тренировките, здравословното хранене и това да изглеждаш идеално в свръхцел, в култ, около който се върти целия ти останал живот. Това не е здраве и не е спорт. Ние сме хора, а не продукт на индустрия. Какво става, когато постигнеш мечтаната идеална форма – можеш ли да я задържиш за постоянно? Трудна работа, да не кажем невъзможна. Това да се чувстваш добре в собственото си тяло обаче може да се превърне в полезен и траен навик.

И най-съвършената телесна красота си остава все пак „повърхностна" и не стига по-далече от кожата и мускулите, докато простотията, тъпотията и плиткоумието проникват до кокал! Добре е да не го забравяме. 

Нека не бъдем прекалено взискателни към телата си и към това как изглеждаме на плажа. Вятърът, слънцето и морето се усещат по един и същи начин и при хората с под, и при хората с над 10 процента подкожни мазнини. 

Весело лято!

Прочетете още: 

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

Смелостта да си нормална

Автор: Йоана Боянова

И аз се правих на "умна" с лайфхакове, но те бързо бяха разбити на пух и прах. Вики е палаво момче, но аз не се плаша. Казвам си, че в интернет има всичко - от рецепта за домашен тест за бременност до това как да си направиш бомба, значи лесна работа - ще чета и ще намеря начин да се справя с лудориите му. Отварям и се почва с хилядите съвети!

1. Самостоятелност

Решено! Ще му дам цялата самостоятелност на света, аз киноа давам, та самостоятелност ли няма да дам беее!!! Ден едно: падна корнизът на щорите, съвсем самостоятелно го събори. Ден две: сам ще си мие ръцете, аз в хола да седя, такава сапунка ми спретна, че още има вода под кухненския шкаф. Ново решение: рано е, ще почакам още година, две, три...

2. Споделих за хака "Ти не можеш" обаче малката гадинка много бързо се ориентира и в резултат на това започна да ме работи с моите номера:

"Мамо, ти не можеш да идваш в хола." Разбира се, аз тичам натам презглава, за да получа следното предизвикателство: "Мамо, смени ми канала на телевизора."

3.Споделих, че за да си измие зъбите му купих електрическа четка за зъби, ползва я детето де, мие количките, банята, тоалетната, зъбите рядко. Разби на пух и прах тоя ми ти хак.

4. Готвене с дете

Любимо ми е. Иначе отнема 20 минути - с детето цяла вечност. Мислите ми са по-интересни, със стиснати зъби си повтарям "много е яко, никога не ми е било толкова яко", подчертавам яко. С моркови в ушите и лук в косата, с най-голяма си усмивка чистя пода и събирам продукти за още един казан с манджа. Яко, много яко...

5.Даване на избор

Супер идея, почвам. Мамче, искаш ли да излезнем? - Не! Да си останем в къщи? - Не! Да се гръмна? - Сама си отговарям!

Мамче, да излезнем с колелото или с мотора? Не!

- Супа или супа? - Давам избор. - Шоколад - знаех си.

6. Взимане на решения

В резултат на това ходи с ботуши и на 35 градуса навън - модно решение е взето. Има и много хубави попадения, но ако той трябваше да взима решения, щяхме да ядем сладолед за закуска, обяд и вечеря и да живеем на морето или в басейн.

7. Похвали

Тук съм най-добра.

"Браво, мамо, чудесно изсипа супичката. Бравоооо! Браво бе, мамо, много добре си извадил всички дрехи от гардероба, чудесен си."

Тук се припокривам с домашните задължения, работи детето със замах.

За майчинството с усмивка

8. Насърчаване на любознателността

От месец иска да му вземем куче, не съм готова още и отказвам. Та в резултат на това той се прави на куче. Ако видите двама луди да разхождат едно дете като кученце, ние сме. Въпросът е как да насърча тая любознателност. Освен каишка да купя, а?

9. Домашни задължения

Решено, включвам го. Та имам най-чистата къща, прахосмукачката бръмчи минимум час в един квадратен метър - един, ама най-чистият от всички квадратни метри на света. Пералнята е пускана пълна, празна, минимум два пъти на ден. Много ми е добро момчето, снахата ще е доволна, стига да оцелеят уредите.

Да се върнем на лайф хака "ти не можеш", щото едно е да кажеш "ти не можеш сам да се обуеш", а съвсем друго е да кажеш "недей да пикаеш в басейна'. Отговаря на мига, че може. Всичко може! Може и водата от басейна да изпие, поне може да опита, нали, въпреки че съм забранила.

С моите камъни по моята глава.

Прочетете още:

11 признака, че вече не сте аматьори

Закони на Мърфи за родителите

Автор: Лени Рафаилова

Семейство Пушкарови живее в столицата. Населява критичните шейсет и нещо квадрата бетонна площ. Симо Пушкаров е техник. Поправя разни работи,  дето светят, дето не щат да светят, дето... абе нещо не правят добре. Техник, ама без диплома. Работник. Със средно образование от Класическата гимназия.

Неда Пушкарова, това е жената на Симо техника, е луда. Всички знаят, че е мръднала. Иначе, аха да е млада, аха да преваля младостта, хубавка такава, пъстроока, с коси баш до задника и поглед на сърна. Никой я не знае от къде е, само знаят, че не е наред с главата. Върви и говори с кучетата, ония скитници бездомни, дето имат живот, колкото да речеш една ругатня, и толкоз. Пък тя им говори, гали ги като деца, храни ги и понякога плаче. Гледаш я - нищо й не е. Метър и седемдесет чудна жена, ама не ти се ще да я заприказваш. Щото с жена като нея какво да приказваш. Езикът ти се на панделка връзва, аха речеш да издумаш и дума. Тая жена не е като другите. Поздравява те любезно, усмихва се сърдечно, задържа асансьора, за да те изчака, ама погледнеш ли в ония нейни горски очи и в миг те присвива под лъжичката. Нещо далечно говори в тях, говори ти на теб и сякаш моли да го чуеш, да го приемеш. Познато ти е това далечно, знаеш, че си го чувал и преди, ама сега не щеш да го слушаш, защото бързаш за работа или да простираш прането, или да удариш една ракия, ей така, на инат.  Та навеждаш глава, смотоляваш дежурен поздрав и се надяваш асансьорът по-бързо да стигне до твоя етаж.

Симо Пушкаров обича жена си. Обича я много, вижда се. Гледа я лаленце, я розичка да й вземе, я бутилка хубаво вино да пийнат двамата вечер след работа, докато той ремонтира някоя машинария, а пък тя проверява контролни работи. Неда е  учителка, казват, даже много добра била и децата не бягали от часовете й, нито пък заспивали по чиновете. В края на учебната година или пък на 8-ми март, Симо Пушкаров ходи с колата да вземе Неда от училището, защото толкова много цветя са донесли за нея децата, че сама не може да ги отнесе всичките. Ако в такъв ден засечете пред блока семейство Пушкарови, ще решите, че от сватба си идват и баш те са младоженците. Колата е до горе натъпкана с всевъзможни цветя, букети, саксийки, цветно, та шарено до припадък. Още по-сериозно е положението на рождения ден на Неда. В тоя ден, в малкия апартамент на Пушкарови не остава ъгълче без цвят. Ароматът на цветята се мушва под прага им и хуква нагоре-надолу по етажите. Влиза при всички и всички вдишват по-леко и по-цветна им е нощта. Съседката Мария, младо момиче на двайсет и нещо, фризьорка, омъжена за Георги Попов, пилот в гражданската авиация, щастливо бременна в осмия месец, не спира да разправя, че точно на Нединия рожден ден й се случило зачеването. Тя вярва в разни такива откачени неща и само тя от целия вход не смята Неда за луда. Кара се със съседите, чуе ли, че някой говори за нея така. Нарича ги глупаци, хвърля им по някой и друг гневен поглед, махва пренебрежително с ръка и казва:

- Малоумници сте, ей! Нищо не разбирате, нищо! Ако само десет процента от хората на тоя свят бяха като Неда, ни войни, ни глад и мизерия щеше да има! Ама една е Неда, една. 

Мария обича процентите, мерките, точните съотношения и умее да приготвя отлични сладкиши. Вероятно, точно заради тоя свой усет към точните пропорции. Тя готви често, особено нощем, когато остава сама. Когато Георги лети някъде в облаците , а сърцето й примира от безпокойство и страх. Тогава тя пече кокосови сладки, малки кексчета с шоколад и плодове или хрупкави  бисквити с ванилия. Уханието от апартамента й на първия етаж се покатерва до последния със скорост по-висока от светлинната. Мушва се под завивките на съседите и гъделичка носовете им. А това тях ги дразни и често се намира някой съсед по пижама да тропа в три сутринта по вратата на Мария и да ругае. Тя отваря с усмивка и му подава я купичка бисквити, я шокладово кексче. Та, ще не ще, съседът преглъща яда си и си тръгва по живо по здраво, не пропускайки, разбира се, да спомене, че това е последното предупреждение и другият път... та така до другия път.  Мария обича да разговаря с Неда Пушкарова. Самата Неда се чувства приятно в компанията на младата жена. Често двамата със Симо я канят у тях на гости, особено, когато Георги отсъства и Мария остава сама. Разговарят, пият по чаша вино, Мария прави прически на Неда, докато Симо поправя разваления тостер или любимия миксер на младата сладкарката от първия етаж.

- Неде, обаждат ли се децата? Как я карат напоследък? Ех, да беше Боянчо тука, една фотосесия с тумбака да ми направи! Нежно око има това момче. Погледна ли някоя негова снимка и все ми е да ревна. Дано успее с тия американци да се нагоди, че те не са много от това тесто неговото омесени. Какви деца имате, ех! И Лилето в Милано. То с тоя глас нейния, света ще обиколи сто пъти.

Симо Пушкаров вдига очи от тостера, но ръцете му продължават работа. Неда въздъхва тихо, съвсем тихо, едвам чуто. Въздишката й накъсва въздуха на парченца нежност.

- Какво да ти кажа, Миме, добре са децата, не се оплакват. Справят се, работят, учат. Ние не можем да им помогнем с пари, та те сами трябва да си ги докарват. Пращаме им колкото можем, когато можем, ама то е много малко. Добре че са им стипендиите за училище, това много помага. Работят, наема да си платят, да се хранят, някоя дреха да си вземат, това е. Скромно, ама не се оплакват, даже онзи ден Боян писал на баща си съобщение, че щял пари да ни праща. Спечелил второ място с негова фотография, та и парична награда към нея имало. Ама ние не щем, имаме си каквото ни е нужно, че и ни остава. Разсърди се Боян, тежко му е, знае какво е тука, ама дете е, не разбира, че на нас и хляб и вино са ни те, нищо друго не ни е нужно. Гласовете им да чуваме, да им видим очите, па макар и през компютъра. Ама като ги видиш грейнали, грее ти и на теб на сърцето.

Симо Пушкаров оставя тостера до себе си и налива вино в  чашите до ръба, на Мария досипва студен ябълков сок. Потрива ръце в панталона си и се усмихва на Неда.

- Марийче, така е с децата - подема лекичко той- Не можеш да спреш да ги мислиш как са, какво са. Спиш, ама не спиш като хората. Затворил си очи и все тях виждаш и чуваш, и ти е хем тъжно, хем радост изпитваш. Понякога се взираш в спомени и ти иде да ревеш, та да ревеш с що глас имаш. Ей и аз мъж съм, ама и на мен ми е да ревна, че не са ей тука, да седнат вечер с нас, да им чуя гласовете, да ги усещам близо, щото като са близо, по-сигурен се усещам, че мога да ги защитя. Големи пораснаха, ама за мен, още са ония малки беззащитни дребни човечета. Па Неда, знайш я Неда, няма какво да ти разправям! – Симо отпива малка глътка и се усмихва на Мария, кротко, загрижено, по бащински - Чудесни са ти сладките, Миме, много талант и душа влагаш ти в тая работа. Голяма сладкарка от теб ще стане, само не се отказвай от мечтата си за нищо и заради никого.

Той става и отива да донесе още вино. Неда премества поглед. Докато Симо говореше, тя се взираше в пианото до прозореца. Там виждаше тънките нежни ръце на дъщеря си и как те умело докосват клавишите му. Чуваше музиката и виждаше своето момиче, разпилените по гърба й коси, усещаше как звука се плъзгаше по тях – бърз, дързък, смел, но същевременно кротък, нежен  и лек. Тъгуваше Неда за децата си. Голяма й беше тъгата, но още по-голяма бе обичта й и тя я раздаваше смело на всички, без да мисли кои са, без да знае какви са. Раздаваше я и на учениците си и те я приемаха, попиваха я, хранеха се от нея, растяха и порастваха с нея. После ставаха човеци, които можеха да дават обич.

- Миме, - тихичко проговаря Неда - знам, че всички ме мислят за луда. И ти знаеш, говорят, чувам ги, така ме наричат - лудата. Навярно, защото говоря с кучетата. Но, знаеш ли, какво говорят те, не ме интересува. Говори ми се на мен с ония клетници, те хем ме слушат, хем ме разбират. Казвам им всичко, те на мен също, дори и без думи. Стоя си до тях, те хапват храната, дето съм им донесла, и си мълчим, ама си говорим. Ти разбираш това, ама хората не. Приказват му на Симо да ме водил по лекари, да не ме оставял така. Той им се смее, ама виждам как тия приказки му ядат душата. Знае ме той и не ще да слуша тия приказки за мен. Аз не мога да спра да правя това, няма да спра, знам го, и Симо го знае, ама все ще му изскочи някой на него да му говори срещу мен, та да му мъчи душата. Кажи ми, ти си млада, кажи, как да спра да бъда такава, за да не го ядат хората, как?

Тя, дъщеря ми

- Никак! - отсича без колебания Мария - Махни ги, да приказват каквото си щат, Симо да не е малоумен, праща ги по дяволите, той добре го може това, ти не го мисли. Забрави ги тия мерзавци, дето само себе си мислят и само себе си знаят. Ти не си такава, няма никога да бъдеш като тях. – Мария е настръхнала, косата й се вълнува, устните й горят. Не обича тя тия махленски приказки, дребни и грозни. За нея Неда е океан, а другите са пясъчник, малък и плитък. 

Симо се връща и носи купа с едри зрели праскови. Те ухаят и от аромата им нощта става сладка и лепкава.

- Наприказвахте ли се, та да хапнем викам - смее се той и слага на масата прасковите.

- Чудно ни е! Ама трябва да тръгвам, че Жоро всеки момент ще пристигне и съм му спретнала сладка изненада. – Мария става пъргаво от фотьойла, пооправя рокличката си с големи златни слънчогледи и се усмихва като дете, което се готви да направи поразия.- Разбирате ме, нали?- смее се тя и смехът й гъделичка стените, почуква бързо по клавишите на пианото и се втурва презглава навън, за да се лепне за нечия друга уста, за нечия друга душа.

- Добре си дошла, Миме, винаги. Елате с Жоро и утре, ако нямате други планове. Ние сме тук, ще ви чакаме.- Неда се е изправила. Косите й са се освободили от шнолата и се вихрят на леки къдрици по раменете й. Очите й искрят като юлско море при изгрев. Говорят, но толкова тихо и толкова леко, че звукът не е вече звук, а музика от далечен свят.

- А, чудесно! Благодаря! Ще дойдем непременно! Жоро само това и чака! Знаете го, обича ви той, нищо, че е леко досаден и прекалява с приказките и бирата! Вие си го знаете! Тръгвам, ще ви звънна утре.- Мария е на вратата. Целува Неда, прегръща Симо, тръгва надолу по стълбите, слънчогледите на роклята й се движат и дишат, и звънят. Спира се внезапно и се обръща назад.

-  Ааауу, Неде, щях да забравя да ти кажа. Нали го знаеш онова дребничкото куче на оня идиот от блока до аптеката, оня, дето все го пуска само, дето ти поне сто пъти го спасява да не го сгази нещо. Мръвка й вика той, идиотът му с идиот. Що за име е това! Ама как и да е. Да ти кажа исках, че родила милата и оня я изхвърлил с бебетата в един кашон от ИКЕА, зад трафопоста. Бях одеве да ги видя, ама тя ги крие под себе си и кокори уплашено очи. Много слаба ми се видя, оставих храна, ама тя не я и помириса, кой я знае и на нея какво й е на душата. Майчица е. И тя. Ако искаш утре като свършиш с работата в училище, звънни ми, да идем да ги нагледаме бебоците. Хайде, лека вечер и благодаря за гостоприемството. Ще се видим утре, нали! 

Мария праща въздушна целувка и тръгва надолу по стълбите. Симо се е вторачил в Неда, познава той това нейно изражение и знае, че тя няма да чака до утре. Той я прегръща през кръста и двамата се връщат в малкия хол. Уханието от прасковите се е усилило и тоя сладък аромат полепва по устните като страстна целувка на непозната жена.

Неда е застанала до прозореца. По стъклото звъни закачливия смях на преминаващи младежи, трепетът от бързите им влюбени стъпки изпълва въздуха с желание за живот. 

- Ще сляза да ги нагледам - Неда е вдигнала големите си очи към мъжа си и в тях той за кой ли път открива тая нейна неспокойна обичлива душа.- За малко ще ида, ти не се сърди, нали?- Неда се усмихва, а усмивката й е по-сладка и от най-зрялата праскова. 

- Не се сърдя, знаеш - отвръща Симо, докато отпива от още студеното вино. - Ама ме е страх, късно е, всякакви ги има. Ще дойда с теб.

- Я се чуй, нищо няма, едва 10 часа е, голяма жена съм, не малко момиченце. Отивам за 5 минути и се качвам, че за завършването на децата трябва да подготвя изненадата. Стига си ме мислил. Тя чуква няколко тона на пианото – закачливи и пъргави- Моля те, може ли само да сложиш новата снимка на Боян, ето купих рамка, ама се разсеях нещо  с Мимето и забравих да ти кажа. Виж само колко добре му се е получило! Ех!

- Добре ще я сложа, но пак ти казвам да не ходиш сега или поне и аз да дойда с теб- Симо е сигурен, че това му упорстване ще раздразни Неда, но тя само го поглежда изпод вежди и махва с ръка. Колко е хубава с тази къса бяла рокля- мислеше си Симо- моето лудо момиче, което всички обича. Моята Неда.

-Сложи снимката, веднага се връщам! Може и децата да звъннат всеки момент. – Неда обува червените си сандали, връзва високо косата си и целува пъргаво Симо, точно както го правеше и когато бяха на по седемнайсет. – Ама и ти си един, обичам те, ама точно такъв!

Тя излиза. Симо отива да нагласи снимката на Боян. След минута звънва телефонът. Лили е. Говорят минута. Отвън някой крещи, после още някой, после гласовете стават много. Връзката прекъсва. Още минута и Симо Пушкаров е вече навън. Тича. Бос. Малките камъчета не бодат стъпалата му, бодат сърцето му. Зад трафопоста има хора. Една жена крещи по телефона си. Той разбутва тълпата. И Неда е там. Лежи на земята. Косите й са се смесили с тревата. До главата й има голям ръбест камък, обагрен в червено. Неда все още диша, но трудно. Симо крещи и от очите му падат сълзи като камъни. 

Щом излезе от входа, Неда притича през уличката и зави в тъмното зад трафопоста. Виждаше кучетата, чуваше как малките скимтят. Доближи ги. Мръвка я позна и се отдръпна, за да й покаже бебетата. Неда гушна едно беличко с черни точици на ушичките. То се свря до гърдите й и спря да скимти. Коленичила в тъмното, Неда не усети, че някой се приближава. После полетяха камъни. Един, втори, трети…Съседът бе решил да убие кучето си и малките му и да отърве квартала от скимтенето им, което нарушаваше бетонната тишина и вгорчаваше вкуса на ракията. След като видя дъното на бутилката, той слезе, насъбра в една кофа камъни, колкото можеше да носи, и зави зад трафопоста. Лампата там отдавна не светеше и мракът му позволяваше да се промъкне незабележимо. Ходеше тихо, а сърцето му се вълнуваше от предстоящото геройство. Размътеното му от ракията зрение пропусна да забележи жената с бялата рокля, клекнала тихо при бездомните нарушители на столичното квартално спокойствие. Почна бързо да вади камъните и да ги хвърля с все сила. Мъжка. Първият удари Мръвка, вторият - някое от бебетата. Третият... После се чу кратък писък. Човешки. Женски глас. Неда. 

Линейката беше безсмислена. Неда издъхна в ръцете на мъжа си. Ударът от камъка не бе смъртоносен, но падането върху нащърбения бетонен блок отне живота й. Последното, което прошепна на Симо бе „Вземи го“ и ръцете й се разтвориха. Бе успяла да спаси бебето с ушите на точки. И той го взе. Единственото оцеляло. За да го гледа сега то, с големите си обичащи очи. С очите на Неда. Една Неда. Неговата. И на целия свят.

Прочетете още:

Джак

Автор: Кристина Йовчева

Юлска съботна привечер. Жега. Напечени стени, балкони и междублокови пространства. Прозорците са отворени в опит да уловиш някой хладен повей откъм Витоша. В тишината момичешки приглушен глас: „Не ми говори така!“ Отговаря й неразбираемо боботене, което предизвиква нова реплика от момичето, вече преминаваща към фалцет: „Не ми говори така, бе!“ Следва нечовешки крясък на мутиращ глас, напълно истеричен крясък, който смразява  жилите ми и изскачам на балкона. Момче и момиче, 15-16-годишни, се гледат с неистова омраза, стиснали юмруци, край тях виждам още 3 чифта крака (изпод дърветата не виждам фигурите на седналите на пейката младежи). 

Замислям се как днес вече не съм сигурна дали краката са женски или мъжки – всички са епилирани и татуирани. И как не съм сигурна дали тези са някакви непознати или това е една от компаниите тийнейджъри, които се събират на тези пейки почти всеки ден и играят карти. Как пък веднъж не видях да играят карти без да е на пари. Един път не ги чух да се смеят – все се ругаят и крещят. Какви са тези озверели младежи!

„Млъкнииии! Млъкни, ти казваааам!“ – момчето е силно афектирано, не просто афектирано – то е в някаква истерия. Крещи като ненормален, цялото междублоково пространство ехти от ехото, това не е караница на висок глас, това е някакво особено състояние без контрол. „Ще те счупяяяя! Чуваааааш ли? Ще те счупя, парцааал!“

Колко време е необходимо на нормално разсъждаващ човек да се спаси при такава ситуация? Според мен би трябвало веднага да станеш и да бягаш далеч от това нещастно хлапе. Но момичето продължава да му говори нещо тихо, сякаш го успокоява, а неговите ругатни огласят всичко. Миг след това той я блъска гърбом, тя полита, а той я хваща за шията и започва да я стиска. Главата й се мята, той вика: „Ще те убия, кучка! Ще те убия, боклук! Чувааааш лиииии???“.

Как можеш да разбереш кога тийнейджърската закачка преминава в реална заплаха? Как можеш да усетиш къде е границата между празните закани и истинските лоши намерения? Кога започваш наистина да изпитваш съмнения, че тоя май не е съвсем с всичкия си?

Тук не издържах! Онези на пейката наблюдаваха кавгата (която според мен вече излизаше от контрол) и си отпийваха невъзмутимо от бирите. Креснах от балкона: „Ееей, мъжкарите там, няма ли да го спрете? Не виждате ли какво прави???“ Изумени погледи се вдигнаха към мен, а онзи пъпчив хулиган изкрещя и към мен: „И теб ще счупя, маааа!!!!“

Питам се кога стана така, че 16-годишните спряха да се смущават от забележка, направена от по-възрастен? Едно време, ако някой ми направеше забележка, най-малкото щях да се почувствам неудобно. Питам се още как стана така, че 16-годишните момчетии смятат, че е в реда на нещата  да стискат момичетата за гушите и да ги наричат с куп грозни имена? И още – кога момичетата приеха, че е нормално гаджето ти да се държи с теб по този начин? А тези на пейката? Наистина ли нямаше да се намесят? Ама че приятели!

Ядосах се, викнах отново, те заобиколиха блока, аз задавена от гняв и обида влязох вътре и разказах на мъжа ми и момчетата ми – на 12 и 14 г – какво се случва навън. Мъжът ми последва пред блока ругаещия младеж, който продължаваше истерията с нова сила: „Казвай, мааа! Казвай каквото те питам с шибания си език! Ще го отрежаааа….и теб ще нарежа! Ще те изкормяяяя!“. 

Как да разпознаем токсичните връзки и да се предпазим от тях

Гледах отгоре – терасите пълни с хора  - едни просто гледат сеир, докато пушат, други като мен кършат ръце, а един татко се показа и им извика да викат по-тихо, че не може да си приспи бебето. Съпругът ми с цялото си спокойствие и с цялото си възпитание пита смразяващо любезно младежа: „Вие ли крещите по терасите и заплашвате хората? Искам да съм сигурен, понеже смятам да се обадя на полицията.“ Какво последва ли? Опит за удар и вземане на телефона и нова канонада от ругатни. А после, когато съпругът ми все пак набра 112, изведнъж гласните струни на това ла*но се умориха (30 мин крещене не е шега работа), той си хвана девойката покровителствено с ръка за врата (да, да, за врата, не за раменете), останалите от групата се разбягаха, размахвайки ми заплашително юмрук към терасата и всички се изнесоха много бързо в различни посоки. 

Ще кажете „Какво толкова – тийнейджърски истории. Защо се намесвате, че и полиция викате!“ А дали наистина е безобидна кавга? Аз не бих искала дъщеря ми да е на мястото на това момиче, чийто врат извиваше този нещастник, не искам синът ми да извива ничий врат, не искам те да смятат, че ако приятелите им правят подобно нещо, то това е нормално. Искам ако някой ги види в такава ситуация, в която те очевидно не осъзнават какво вършат и до какво може да доведе това (а твърде възможно е да са и под влияние на вещества), искам някой трезвомислещ възрастен човек да се обади в полицията, а полицията да се обади на мен и аз да знам какви ги вършат децата ми навън! 

Няколко неща истински ме поразиха в тази случка.  Първо, че някой може да бъде толкова истеричен. При това момче, което очевидно претендираше, че е страшен мъжкар, защото имаше татуировки и гадже. Второ, че някое момиче може да търпи подобна „любов“- тя изглеждаше като да й харесва и да няма против той да й крещи и да я удря. Хич не изглеждаше като жертва. Трето, че нямаше и грам смущение, че някой им прави забележка, даже напротив – отправят заплахи и към другите. Четвърто – компанията, свидетелите, никак, ама никак не виждаха нужда да се намесят и да вразумят тоя келеш. И последно – реакцията на децата ми у дома. Те ме гледаха абсолютно неразбиращо и казаха: „А защо толкова те впечатлява това? Всеки ден в училище има подобни разправии, още никой никого не е удушил, те се майтапят!“ 

Сериозно ли? А тези случаи, за които четем през седмица – за наръгани, за пребити и убити заради спор за момиче? Аз как да бъда сигурна, че този ако имаше нож, нямаше да я накълца пред очите ми??? Днешните деца сякаш си мислят, че животът е като компютърна игра – новите животи се зареждат след известно време. Ами всички случаи за насилие над жени и деца – този може утре да пребие майка си или жена си. Ами ако този, който поема ударите, действително се нуждае от помощ, а от съседните тераси само те зяпат или ти казват „по-тихо викай“ ? Ако в ролята на жертвата е твоето дете, внуче, племенник или съседче? Можеш ли да не реагираш и липсата на реакция не поощрява ли, не подпомага ли тази злоба да се разрасне и да премине в истинско престъпление? Честно, аз вече не знам кое е нормално и кое е истински опасно в поведението на хората според днешните представи.

Юлска съботна нощ. Прозорците ми все още са отворени. Аз няма начин да спя, защото не ми излиза от главата днешната случка. Чудя се как ли завърши спорът между тези двамата – продължи ли необезпокоявано пред някой друг блок, уби ли я някъде, изнасили ли я…или се прибраха всеки вкъщи сдобрени и никой от родителите не подозира, че дъщеря му е била наречена с онези думи и душена, а синът му е способен да се държи по такъв начин. А най-лошото е, че не знам кое от всички тези възможни продължения е най-малко опасното.   

P.S. Имам снимка на младежа – чудесна фотография в анфас, напълно разпознаваем е, с всичките му характерни белези. (бел.ред - публикуваме снимката без лице съвсем умишлено, с надеждата да го разпознаят само родителите му, ако случайно тази история достигне до тях).

P.P.S. Полиция така и не дойде, въпреки сигнала ни за буйстващ младеж с опасно поведение. (Според юристи полицията не идва в такива случаи, защото дори и тя да стигне до насилника и “жертвата”, без самата жертва да потвърди, че е жертва, не могат да се намесят. В случая сигналът идва от страничен човек, а жертвата не се приема като жертва. Което е вратичка да се потулят множество случаи на домашно насилие, тъй като хората се страхуват и отричат пред властите да има проблем. Или подават жалбата, а впоследствие заради натиск и заплахи, я оттеглят. Въпреки това полицията можеше да се намеси - най-малкото, за да остане у тези деца впечатлението, че това, което правят, не е редно и не е нормално. Защото те са деца и ако ще се променят към добро, моментът е сега, не когато създадат семейство и свои собствени деца)

Отново бележка на редактора: Може би има хора, които смятат, че това са нормални отношения между "гаджета" тийнейджъри. Не, не са. Кажете го на дъщерите си и на синовете си. Хората, които се обичат, не се душат и не се наричат парцали. Това не е страстна и голяма любов, а токсична и потенциално опасна връзка. 

Препоръчваме ви още:

Феминичидио - италианската дума за женоубийство

Имаш ли нужда от помощ?

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Онзи ден се прибирах от ГКПП Лесово и наближавайки гр.Средец, около хижа Божура след един завой щях да направя беля! Въпреки че карах спокойно, две момчета на видима възраст около 15-16 години, прегърнати и доста пияни, пееха песни и жестикулираха в средата на платното. Спускаха се агресивно към колите и махаха с ръце и крака. Подминах ги с усмивка, защото си спомних моите изпълнения, когато отивахме с приятели на хижа и продължих към Бургас. В този момент се сепнах и посегнах за телефона. Обадих се на 112 и ги помолих да изпратят патрулна кола, тъй като момчетата вървяха в район с много остри и опасни завои. Защо се обадих ли? Преди 4 години съм почти сигурен, че нямаше да го направя. Сега имам две момчета и силно се надявам и моля, ако някой ги види в подобна ситуация също да се обади (дъщеря ми ще учи в строг, тъмничен девически пансион, докато не навърши 21г.). Да имаш деца не променя всичко, но е достатъчно, за да погледнеш на света по друг начин. Не искам ничие дете да страда, но родителите са различни и няма как да го избегнем. Има немарливи родители, има родители, които ползват децата си за отдушник, инструмент или извинение, има родители, които не заслужават и не осъзнават какво им се е случило. Светът е голям и всички си даваме сметка, че не може да сме еднакви.

В "Кръстникът" самият премъдър Дон Вито казва, че едно време дори италианският крал не се е месил в брачните отношения, когато разбира, че дъщерята, която обожава, е малтретирана от съпруга си и въпреки свирепия си нрав, не посмява да се намеси. Семейството е крепост и каквото става вътре е работа на родителите. Е, ясно е, че крепостните селяни са децата и освен да се надяват, че са попаднали на свестни владетели (родители), не са имали друг избор. Дали обаче днес е правилно да продължаваме живота си по тези правила?!

"Детето си е мое и щом съм го направил, храня го и го обличам, значи мога да го бия/убия!"

Не си мислете, че моите отрочета не са опитвали от шамарите ми и ви чета лекция с вдигнат пръст! Вярвам, че децата трябва да изпитват респект и уважение към родителите си и по-възрастните, а в крайни и много редки случаи ги възпитавам с по-резки и категорични методи. Внимавам да не прекаля и да не прекрачвам граници, а докато децата ми всеки път бягат към мен щастливи, че ме виждат и с вбесяващо постоянство търсят моето внимание, съм спокоен, че правя разлика между дисциплина и терор. 

Обаче има едни родители, чиито шамари и обиди обстрелват децата ежедневно и без никакъв възпитателен смисъл. Проблеми с пари, с алкохол, с дрога, с работа и с каквото се сетите стават причина за агресия и превръщат семейството в ад. Трябва ли да мълчим и да ги оставим да се избият, защото това си е "тяхна работа"?! Как да сме сигурни къде е истината в един семеен скандал, понеже там няма лимит на злобата и противниците използват всеки и всичко за да постигнат целта си?! Да допуснем ли държавата да влезе у дома и да ни казва как да се държим?

Много нечистоплътни хора яхнаха някоя вълна и започнаха да ни рисуват ужасни картини.

В бъдеще всичко е възможно и не изключвам нито един вариант, но понеже отговорността за нашето семейство е моя и на съпругата ми, си позволявам да имам мнение. В моите очи българските институции и служби са достатъчно компрометирани, за да изпитвам големи подозрения в работата им и искрено съжалявам белите лястовици, които работят там и се стараят от дъното на душата си. Обаче бих подал сигнал, защото утре може да бият моята дъщеря и да убият моите внуци! Навсякъде се раждат изверги и честно казано, не вярвам, че има система, която да ги спре да убиват. Какво трябва да има вътре в теб, за да поведеш детето си за ръчичка към моста и да го бутнеш?!!!!!! Не мисля, че този "баща" е мислил за последствията и е бил на себе си. Мисля си, че ако институциите работеха ефективно с хубави и ясни закони, то хората щяха да се обръщат по-често към тях и може би този "човек" нямаше да е на свобода и да има тази възможност! А може би щеше да излезе и пак да го направи?! Създаването на семейство е преди всичко личен избор и е хубаво да си отваряме очите, но ако с времето разберем, че сме сгрешили и поискаме нов опит?! Обществото е длъжно да осигури на всеки това право и никоя жена не трябва да се примирява и да губи надежда! Това чудовище не успяхме да спрем, но не се знае за следващото, така че се оглеждайте, подайте сигнал и не позволявайте да сте равнодушни, защото това ще убие нещо и у вас!

Бел.ред. Случилото се с малкия Дариел потресе всички ни. С моето семейство решихме, че ако някой ден пътуваме до Габрово, ще посетим моста, от който полетя Дариел и ще оставим една играчка там - в памет на петгодишното момченце, което завинаги ще остане дете.

Прочетете още:

Имаш ли нужда от помощ

Спаси я