Автор: Светла Чимчимова

Днес е егати и кривият ден! Първо минах през всичките прасета на мезета на тази планета. Демек Фестивала на балканската скара, помещаващ се в нашия град. Обаче за мен имаше ли прасе? Не! За мен странджанка. Мъничка. Нюню. Дет' са вика незабележима с просто око. И даже нея я изядох с чувство за огромна и всепоглъщаща вина. Вината на човек, пристрастен към въглехидрати и предаващ милиони посестрими по света, рупащи зелени неовкусени салати и кето курабийки.  

После съм на плаж с Милена, която не стига, че е красива, слаба (виждала съм хора с плоски кореми, ама нейният е вдълбан навътре, честен кръст!) ами и кракът ѝ е дълъг колкото мен цялата.С какво ги хранят тия съвършени жени не знам. Малко ми минава ядът, щото аз мога да ползвам шезлонг, а Милена лежи на пясъка и с прискърбие обобщава, че такъв шезлонг, дето да я събере нея, не са произвели. Злорадствам тихо. Аз и вятърът не чувствам, щото с тоя подкожен неопрен, съм като тюленче. 

Мое дясно лежи младият Мич Бюканън, ама на новото хилядолетие. Тоз човек е по-изрядно депилиран от мен. Тамън три пъти на час се маже със слънцезащитен фактор 30. Аз се мажа с кокосово масло с каротен и чувствам как бъдещите ми бръчки причинени от тая немарливост се кискат тихичко. Човекът чете Георги Господинов, а аз - вицове в интернет. Тежките комплекси на нискокултурието сядат на резервната скамейка до ултравиолетовите ми бръчки и се приготвят да заемат нисък старт. 

Мое ляво лежи моят бич божи Правилната жена. Честно да ви кажа отначало я помислих за дъска за гладене. После гледам има плажни атрибути, викам - сигур е дъска за сърф. После гледам, че около дъската щъкат три дребни дечиня и се загледах, ми тя дъската диша. И освен че диша, ми мята през пет минути възмутени погледи все едно съм библейската Лилит и само с присъствието си скверня земята. На какво се дължеше туй неодобрение, не можах да разбера, ама ме респектира. Седя си чинно с прибрани колене, придърпвам си банския, не смея да изпуша една цигара, за селфи и дума не може да става, абе от мен лъха на невинността на първо причастие. Обаче от нейна страна никаква благосклонност. После пристигна Милена с манекенския си вид и погледите станаха като божия гняв към Содом и Гомор. Ама Милена от висотата на ръста си характерен за модните дефилета в Милано, това хич не го забелязва и набързо нащракахме няколко селфита. Обичам я тази Милена бе!

После обаче тя си тръгна и аз останах сама в компанията на Мич Бюканън Депилирания и Сърдитата дъска за сърф и да бълвам негативизъм иначе крайно нехарактерен за нрава ми на майско слънце. 

Ето сега зад мен, група тийнейджъри стоят прави и ми хвърлят сянка. Направо ме сърби езикът да кръстосаме хормонални шпаги с тях и да видим лелските или пуберските хормони ще надделеят. После решавам да не тормозя децата и да отлетя тихичко на метлата. Ставам да си събирам багажа и О, УЖАС, роклята ми, която беше закачена на чадъра, я няма. Тънка като салфетка, явно вятърът я е отвял незнайно къде, нито кога... Честно си признавам, бая се оцъклих. Сега едно е да се изпляскваш по бански в Фейсбук, пред има-няма четиристотин човека, триста ако махнеш двойните профили, дето половината са ми приятели и ме харесват и сто кила да съм, а на другите не им пука и двеста да съм. И съвсем, ама съвсем друго е да минеш полугола през Фестивала на балканската скара, под съпровода на Шабан Шаулич и Миле Китич между хиляди дъвчещи плескавици и наденици люде, повечето от които гости на града от места, където от жената се очаква по-прибрано поведение и най-вече по-обилно количество дрехи. Освен това отвсякъде ме гледат прасета на чевермета и сравнението с техния род става неизбежно. В смисъл при съпоставката между мен и прасе-сукалче то неизбежно би взело преднина по изящност и елегантност. Изправям се аз с целия си ръст на табуретка от периода на Ренесанса и слагам ръка на очите си досущ Памела Андерсън в ,,Спасители на плажа" и започвам да оглеждам брега в издирване на роклята беглец. И о, чудо! Не само че виждам отлетялата рокля в далечината, ами тя седи в краката на моя любима дружка... 

Съдбата ми се усмихна с усмивка с златен зъб, че даже и ми намигна закачливо. Сега аз и мойта дружка седим на хладно в едно заведение край морето, ядем най-вкусните панирани калмари и си чешем езиците. Уф, порциите са малки...

Прочетете още:

Две хубави неща

Който свалил, свалил

Нека да е лято