Стояна е бременна!

Звучи като реплика от латиноамерикански сериал, но не е. Стояна е българка и това не е истинското й име. Макар историята да е истинска, имената ще заменя. Няма да заменя фактите, защото историята е и тъжна, човешка и близка.

Стояна е млада жена и е неспособна да се грижи нормално за себе си. Има медицински проблем, чиято точна диагноза не ми е известна. Ходи по улиците като „пет за четири“. Мръсна, оръфана, неориентирана. Обикновено бута бебешка количка, пълна с разни неща, или просто държи боклуци в ръцете си. Разговорлива е – винаги поздравява и подхваща някакъв неин си разговор. Все търси нещо или някого, с поглед зареян някъде в нищото. Стояна е добра жена с умствен капацитет на 3-годишно момиченце.

Стояна живее с Петър. Пешо Цигането. Така го знаят всички. Коефициентът на интелигентност на Пешо се доближава до този на кокошката. Няма медицински проблем, явно е случил на лош късмет и е попаднал в среда, която не му е позволила да развие възможностите си на по-високо ниво. Работлив е – чисти дворове, кърти, мете. Всякаква обща работа е добре дошла за него. По цял ден го няма вкъщи. Липсата на интелигентност е компенсирана със сила и желание за работа. И той е добро момче. Нищо че през вечер от тяхната къща се чуват женски писъци и рев.

Тяхната къща е стара и запусната. Дворът е обрасъл с бурени, отрупан с боклуци. Оградата е порутена, портата виси на една панта и никога не се затваря. Свети винаги само в една стая.

Със Стояна и Петър живее и баща й. Казват му Георги Крушата. И той е българин. Не знам дали е добър човек. Историите разказват, че някога семейството му било от най-заможните в града. Какво се е случило, не ми е известно, но днес поминъкът му се равнява на няколко шишета ракия дневно.

Стояна има и майка, и още две сестри, които водят нормален живот и се радват на здрави семейства. Очаквано, не живеят заедно.

Стояна също така има и четири хубави деца. Две момиченца и две момченца.

Стояна е непогледната от мъж, неглижирана от баща, непотърсена от майка и сестри. Стояна е оставена на произвола на съдбата. Децата също.

А те скитат по улиците като зверчета. Мръсни, сополиви, облечени с дрипи, непрани. В летните жеги обличат кожуси, а в януарския студ шляпат боси в снега. Понякога носят чорапи, често различни и с дупки. Ако имат обувки – те са наопаки. Понякога гризат зрънчо, намерено някъде. Те бъркат по кофите и вадят кашони, с които играят. Обикалят площадката и просят храна. Катерят се по 4-5-метрови огради без надзор. Скачат пред колите – не за да изнудват шофьорите за пари, а защото така им харесва. Те разговарят само с псувни. Тичат по улиците, без да знаят къде отиват. Броят жълти стотинки в магазина и се пазарят с продавачките за близалка, а те ги прогонват, когато не им достигат – не защото продавачките са лоши и нямат сърца, а защото децата го правят непрекъснато.

Днес ги видях – момиченцето и двете момченца . Момичето е най-голямо, може би има 12. Едното момче е на 6, а другото вероятно на 10. Насред улицата. Сами. Боси, но затова пък с три ката дрехи в септемврийската жега. Пищяха. Момичето бе хванало по-малкото си братче за качулката и го влачеше по асфалта. То риташе и се бореше. По-голямото момче плюеше кака си и я удряше. 

Факт! Когато Пешо се прибере и има пари, им купува салам и солети. И хляб. Понякога им купува близалки. А те се радват за кратко и хукват обратно на улицата сами, непогледнати, като диви животни.

Факт! Те ходят на училище и градина. Отново мръсни, некъпани, скъсани. Но ходят. Преди месец снимах групата на малкото момченце в градината. Той беше сериозен, намусен, мълчалив. Той не говореше с другите деца, седеше сам и встрани. Когато го снимах, ръцете му бяха отпуснати, главата наведена. Стойката му излъчваше апатия и несигурност, а в очите му се четеше агресия. Гледаше ме злобно и подозрително. Виждали ли сте истинска злоба в очите на 6-годишно дете? Страшно е. Все едно бях демон, а апаратът – чудовище. Дали знае какво изобщо е фотоапарат? Дали някога е виждал своя снимка?

Най-малкото дете на Стояна е момиченце и скоро трябва да стане на четири. Още като бебе, социалните се пребориха със „сплотената й рода“ и й го взеха. Сега е в приемно семейство и сигурно се радва на всичко, което може да й осигури щастливо детство. Беше на седем месеца и тежеше 6 килограма. Майка й я хранеше с половин кисело мляко на ден - ако й стигнат стотинките или продавачките й дадат. Разнасяше я под мишница полугола в най-кучия студ и й говореше.

Сигурна съм, че в наивното детинско сърце на Стояна се крие много любов. Сигурна съм, че обича дъщеричката си и много й липсва. Преди време седна до мен на площадката и проговори:

- Ше си я взимам. Мхм. Ше си я взимам…

- Кой ще взимаш ма, Стояно?

- Ми, детето. Мънечкото. Утре ше хода да си я взимам.

- Как ще я гледаш, Стояно?

- Ми, кък, кък… Ей така… - А погледът й остана отново зареян някъде в нищото.

С грях на сърцето, че рожба е откъсната от майчината прегръдка, си мисля – слава богу, че й я взеха. И се питам – а останалите кога?

Майката на Стояна се появява само когато научи, че социалните ще идват на проверка. Къпе я. Облича я. Сресва я. Ех, че хубаво и приветливо момиче била тази Стояна! Кварталът не може да я познае. А децата! Децата - картинки! Като рисувани ангелчета.

Социалните идват и виждат едно спретнато хубаво семейство, живеещо скромно, но обгрижвано от обичта на баба, която помага. Децата изглеждат добре, ходят на училище и всичко е точно. Слагат чавката за свършена работа и си заминават. Бабата – също. И Стояна отново остава сама. Децата й също.

Живеем в малко градче и всички се знаем. Всеки знае Стояна и нейните диви деца. Определението „стоянините“ е станало нарицателно за лошо и мърляво дете. Дори аз се улавям, че казвам на моите „Мязате на стоянините!“, когато са мръсни и се държат като зверове. А после съжалявам и се срамувам от себе си. И се натъжавам. Защото, повярвайте, децата са хубави – като всички деца. Сигурна съм, че могат да се усмихнат, могат да играят нормално с другите деца, да се радват, да бъдат добри. Могат, но някой им е отнел тази възможност. Защото живеят в мизерия – материална и емоционална. Живеят с майка, която не може да се грижи за себе си. Тя се тътри на няколко преки след тях, зареяна в собствени мисли, докато те скачат пред колите и катерят високи огради; докато се влачат по асфалта и се плюят. Понякога удрят и нея, псуват я, бутат я, а тя говори на някой невидим. Живеят с баща, който не може да върже две смислени думи. Който понякога им купува близалки, но през вечер пребива майка им. Живеят с дядо, който не забелязва нищо, освен пълната чашка пред себе си. Имат баба и лели, които всъщност ги няма.

Много въпроси изникват у мен след тази човешка и тъжна история. Да ги задавам ли? Май няма смисъл. Сами направете изводи за състоянието на гражданското ни общество и най-вече на социалната ни система. Щом в малкия град, където картинката се разиграва пред очите на всички и за никого не е тайна положението на „семейството“, социалните работници повдигат рамене, какво ли се случва в големия град, където всички истории са анонимни и тайни? Колко други деца живеят забулени в мизерия и невъзможност да бъдат нормални деца? Кой е виновен? Системата ли? Обществото ли? Роднините ли? Не знам. Но съм сигурна, че в тази история Стояна не е виновна. Защото и тя, като собствените си деца, е едно пораснало само на ръст детенце, което има нужда от помощ. 

Докато пиша това, Стояна остава непогледната от мъж, неглижирана от баща, непотърсена от майка и сестри. Игнорирана от системата. На произвола на съдбата. Децата също. 

А днес Стояна отново е бременна.

Авторката реши да запази анонимност, защото семейството на Стояна е от малко градче и много бързо ще бъде разпознато. Публикувам историята й, не защото е разтърсваща (колко да е разтърсваща - всъщност всички познаваме някоя Стояна, макар че предпочитаме да не я забелязваме). Публикувам я ей така, да ви напомня, че НЯКОЙ трябва да мисли и за тези хора. Ако питате кого имам предвид под "някой", ще ви дам жокер. Не е държавата, не са социалните, не са дори само близките и семействата на хора като Стояна.

Говоря за този НЯКОЙ, когото виждаме в огледалото всяка сутрин. Когато този "някой" се замисли за Стояна, за децата й, за хората като нея, ще имаме шанс да бъдем общество. Дотогава сме просто електорат и потенциални емигранти.

Препоръчваме ви още: 

Букетче надежда 

25 добрини, които можете да сторите не само по Коледа

Автор: Траяна Кайракова

Да ви кажа честно, никак не ми е в природата да ходя из природата. Абе явно такава ми е породата. Тая година обаче половинът рече, че ще ходим на почивка семейно.

- Ама и ти ли ще идваш? – викам аз.

Не разбрах що се разсърди. То ние семейно на почивка ходим от десетилетка на десетилетка, та съм отвикнала. Както и да е, зарадвах се, че ще идем до морето. Блажени са глупците! Той цял ден се пече на къра и по улиците, ха познайте дали иска да се пече чилякът въобще някъде. Ще се ходи на планина. Обаче семейната ваканция винаги започва с трескаво търсене на място от днес за вчера. Хората от 6 месеца имат резервации, ама ние сме баровци бе, търсим за веднага. И то кой търси? Ама аз, разбира се. Ако не е хубаво, нали трябва да има виновен. На 67-ия разговор се оказа, че има места, че има и ваучери даже! Запазвам и няколко пъти повтарям, че искам гледка. Отговарят ми любезно, че вземаме последния апартамент с гледка и лягам да спя и да сънувам планински гледки. Хотелът е гранд на всичкото отгоре и от цената на ваучера съдя, че лично собственикът ще идва сутрин да ми носи кафето и да ми пали цигарата. Ма нали е веднъж на десетилетие, ще го преживея. На снимките има красив басейн, кеф ти външен, кеф ти вътрешен, спа и ол инклузив, разкошни гледки, бе не ти е работа – рай!

Тръгваме сабахлям, барабар с децата и каруца, пълна с куфари. Тая другарка, дето електронно ни навигира, без малко да ни прекара през морето към планината, ама се оправихме. След 6 часа път вече съм рошава, потна, дива и крива. Най мразим да не шофираме, ами да ни возят. Разгеле, влизаме в нещо като селце, градче и аз не знам какво. Караме по една оживена улица и пред нас пресичат хора по гащи, без гащи, по бански, по хавлии, пояси и шнорхели. Бе какво е туй чудо? Насред града голотии. В този момент другарката вика:“ Спрете тук, дестинацията е достигната.“ Ма къде тук? Насред улицата ли? Планините се синеят бая надалеч, пък аз, който ме знай, там отивам баш. Поогледахме се, поогледахме и наистина! Те ти гранд хотелът! Насред улицата вдясно. Значииии сви ме под лъжичката. То, че за всичко аз съм виновна, за кризата в Корея също, ама тоя път направо щяха да ме бият. Слизаме и се отправяме към рецепцията. Персоналът любезен, любезен, ще се разтопи. Дават ни ключа, помъкваме талигата с багажи и се отправяме към апартамента. Две стаи, две бани, дневна и още една стая 2 на 3, чисто празна. Тъй и не разбрах тя за какво е. Само се молех домашните любимци да не ме затворят в нея до края на почивката от бяс. Хуквам към терасата и о, Боже! Гледка, ама гледка – гранд гледка! Терасата ни стърчи над оживено кръстовище с пиукащ светофар, планини се мержелеят нейде в мъглата и голи хора продължават упорито да пресичат под носа ми. Нали съм си късогледа, бая се позверих и кво да видя? Срещу нас е басейнът на гранда. Куцо и сакато бяга към него под клаксони на коли и бесни шофьори. Майкооооооо, жива да бях, щях да умра! В едната стая се чуват всички тези звуци и затова решаваме децата да спят в нея. И без това спят като заклани. Аз обаче, а комар е кихнал, а съм скочила. А който ме познава, знае колко нехранително е да ме будиш, когато спя. В другата стая няма коли, дето да се чуват, обаче…Точно до прозореца минава абсорбаторът на хотела. Ама гранд абсорбатор. И тъй като офертата е с ол инклузив, ха познайте дали тоз шум някога спира.  Други стаи няма! Точка! Разхвърлихме багажите и хукнахме към басейна. Сега нас всички коли ни гледат като смахнати, щото сме по гащи и организъм, ама се свиква, няма страшно. Пак едни любезни девойчета ни посрещат с пухени хавлии. Вижте кво бе, хора! Аз нося три куфара с плажни хавлии, щото съм коджа жена, има-няма 200 кила. Ама казвайте ги по-рано тия работи бе! Де да знам аз, че предлагате хавлии, багажникът щеше да гръмне от нашите. Поглеждам басейна. Ми той е с размерите на пощенска марка, даже детският е по-голям. Майната му, пари са се дали, няма какво. Моите наследници и мъжо се повъртяха, посукаха и отпрашиха към СПА-то. Благодаря ти, Боже, тишина! Дано не се върнат скоро. 

Отварям книжката, запалвам блажено цигара и оглеждам терена. Дано не ми се приходи до тоалетна! Плочките са през една – една се хлъзга, една не. А съм паднала, а съм им отворила дупка за нов басейн, че и по-голям. Плацикат се хората, радват се. Забелязвам наперен младеж, татуиран от върха на ухото до косъма на големия пръст на крака. Тъй чупи стойки, иначе вири перки, но има нещо, което ме притеснява. Пусто късогледство, някой ден ще ме умори. Ааааааа, ето какво било. Ходи, де що ходи тоз културист дибидюс бос. Засилва се към тоалетната и тук нежното ми тяло не издържа.

- Извинявайте, забравихте си джапанките!

- Какво викаш, лелче?

Ей ся вече чайникът ми прекипя!

- Майка ти е лелче на тебе! Ха си влязъл в тоалетната без джапанки, ха съм те фърлила в басейна лично да го изпуснеш и почистиш! Бе ти за хигиена чувал ли си? 

Пълна тишина. Татуираният се осефери, огледа ме добре, явно разбра, че не ми е в категорията, и с презрително завъртане на ръка, с разперени 5 пръста в моя посока, се отказа от нуждите си. Спонтанни ръкопляскания от народа моя възраст и тъпи погледи от по-младото поколение. Ама да стана, да ти отвъртя два шамара, че да ти окапят татусите! Сложили хората душове, да се преплакнеш преди басейна, няма, майка. Половината народ се чуди що са там тия душове. Сложили и табели, да не ходиш бос тук и таме, ама то трябва и да можеш да четеш, не е само да се надуваш. След като спасих всички от зарази, се запътих към гранда. Бях огладняла грандиозно. Тъкмо цялата фамилия се бе прибрала и с нетърпение очакваше вечерята…

Очакваме продължение на историята на Траяна.

Още от същия автор:

Ах, морето

Ужасен ужас

Ти да видиш ремонт и красота

Автор: Мария Пеева

Днес водата на нашия плаж за първи път не ме прегърна ласкаво и топло. Не само беше охладняла към мен, а и ми плисна една вълна в лицето, все едно вече иска да ме отпрати. Лятото си отива, казах си, а аз не съм готова да се разделя с него. Искам още. Когато се прибрахме вкъщи, седнах и си прерових летните истории и снимки във фейсбук. И ми стана едно такова весело. Надявам се да усмихна и вас с нашите смешки.

Сексуална дискриминация:

В моето семейство всички плуват по-добре от мен, но никой освен мен не плува добре по гръб. Аз мога да лежа с часове по гръб във водата, мога даже и да заспя. Пеев много го е яд, защото той не издържа по гръб и пет минути.

Днес докато ми натякваха колко по-добре плуват от мен, аз му напомних този дребен факт, а той ме отряза:

- Това е, защото имаш шамандури.

Алекс веднага:

- Къде, къде са шамандурите?

Баща му:

- Ами виж как шамандурите я държат над водата. 

Алекс:

- Абе, тате, не се казват шамандури! Това са сиски!

Така и не ми признаха, че се справям по-добре. Било физиологична особеност на женския пол.

Казах им, че са сексисти и възмутено отплувах надалеч от тях. По гръб.

Пак на плажа с Алекс:

- Мамо - казва 6-годишният ми всезнайко - гледам, че някои жени имат черти на корема.

- И аз имам - отговарям - това е, защото сме раждали бебета.

- Ама не като твоите. - пояснява той - черти от мускули.

- И някои мъже имат - уточнявам аз. - ако искаш, като станеш голям, ти също можеш да имаш черти от мускули. Можеш да ходиш на фитнес и ще имаш много мускули.

А Алекс ме поставя на място:

- Ти и сега можеш да ходиш.

 След което разказвам на Иван тази случка, а той не е съгласен:

- Много малко жени имат мускули на корема.

Аз споря:

- Не е вярно, колкото жени толкова и мъже.

А той:

- ОК, покажи ми поне една.

Оглеждам се и в този миг се задава една великолепна мацка с дълги руси коси, вързана на коремчето тениска, под което изпъква красив релеф над късите дънки. Красота! Показвам му я тържествуващо, макар и дискретно отдалеч.
Иван се заглежда, после се обръща ухилен до уши към мен.
- Меро, това е мъж.
И наистина мъж беше.

Мислех да се снимам, ама нямам черти от мускули. Това ще остане за другото лято.

Алекс - философ

С Алекс, който приключи с градинката, си прекарваме заедно дните до края на ваканцията. Не знам как ще ви прозвучи, но имам чувството, че това дете не го познавам добре. Винаги съм го виждала като палаво хлапе, отворено, все да се разправя за нещо с братята си или с нас. А сега откривам у него неподозирани мисли.
Вчера например си говорихме нещо за хората, как остаряват и някой ден умират и на близките им е тъжно. Да, тежка тема е, той я започна, аз не обичам да отклонявам тежките теми, защото никога няма подходящ момент за тях - животът просто се случва и не пита дали вече сме готови за него. Затова питат ли ме - отговарям.
И така, докато обмислям какво точно да отговоря за смъртта, Алекс ми казва:
- На хората им е тъжно, че някой е умрял, но животът никога не свършва, нали, мамо? Някой умира, но вече се е родил друг и така отново и отново, завинаги. И това е много хубаво, нали?

Да, определено мисля, че е много хубаво и освен това мисля, че синът ми с всичките му палавости и щуротии, е едно много хубаво дете.

Алекс за брака:

На плажа Алекс се запозна с едно мило момиченце на име Рая. И двамата палави, паснаха си идеално. На връщане обаче се замисли.
- Някой ден, мамо, като порасна и ще си водя бебетата тук, както Теди и Яна водят Бобчо. Може ли?
- Може, разбира се.
- А Александра?
- Коя е Александра?
- Александра от градината. Нали ще се женя за нея?
- Е, може, разбира се! Как няма да я доведеш, нали е майка на бебетата ти.
Алекс доволен. Мисли още.
- Обаче ако Рая е на плажа, не знам Александра дали ще я хареса. Май няма.
- Ако си женен за Александра - пояснявам аз - тя със сигурност няма да иска да се заиграваш с Рая на плажа.
Алекс мисли още малко.
- На колко години трябва да се оженя?
- Няма правило, на колкото искаш.
- Е, значи може да се оженя на 80. - заключи Алекс и се успокои.

Детето на баща си:

Алекс беше на кварталното игрище с другите деца. Някой съсед му казал:
- Абе, ти много хубаво риташ. Да не си детето на Иван?
Алекс разказа на баща си, който остана много доволен и заяви:
- Значи вече няма да ти казвам Алекс, а ДЕТЕТО НА ИВАН. Даже може и на братята ти така да им казвам, хем да не ви бъркам имената.
А Алекс му каза:
- Аааа, не. Само на мен. Само мен ме познаха, че съм твой.

След което разказвам тази смешка на един приятел, а той:
- Дано сега някой да не познае другите ти деца.

Семейните игри:

В началото на лятото един дъжд, от тези, които се изливат изведнъж като душ, ни свари на разходка и побързахме да се скрием в приятно кафенце с десетина маси, почти всички заети, та седнахме на една с високи столове. Поръчахме за момчетата фреш, за нас кафе, всичко точно, децата - щастливи, че са на маса за “големи”. На втората минута Алекс обърна масата. Сервитьорката мила, засмя се, забърсахме, хората заеха малко по-безопасна позиция спрямо нашата тайфа, поръчахме нови сокчета и кафета. Момчетата изпиха соковете за две минути и поискаха да си ходим или телефон. Няма телефон, баща им казва, дайте да играем на нещо, докато спре тоя дъжд. На какво да играем? На държави.

- Босна и Херцеговина!

Алекс:

- Какво, какво те боцна?

Стигнахме до В.

Алекс - гордо: 

- Великобритания.

Коко мисли, мисли и накрая го измисли:

- Велика Македония.

Мисля, че ако г-н Пендаровски знаеше това, непременно щеше да почерпи Коко сладолед.

Но през лятото имахме и сериозни теми за разговор. 16-годишният ми за първи път беше на работа, а междувременно на плажа 11-годишният се замисли за бъдещето си:

- Чудя се какъв да стана като порасна - единият вариант е барман на плажа, другият - магистър по изкуствата. Мамо, ти била ли си в колеж?

- Да, английска филология завърших. То е почти като барман на плажа.

- Ама магистър ли си, или баклавар? (Произнася го като производно на баклава, с ударение на последната сричка.)

- Магистър.

- Ехааа. А защо не си станала професор?

Баща му се намесва и отговаря:

- Защото вие взехте да се раждате един след друг и малко не й остана време.

Коко:
- Е, аз ще стана вместо теб. Ще стана професор по изкуствата, а през лятото ще съм барман на плажа.

Добре ми звучи на мен като перспектива.

Имам и от какво да се оплача - диетата ми се провали тотално:

След вкусотиите на Гърция и лакомствата на Турция една българка се качи на кантара и не остана доволна.

Връщам се към добрите хранителни навици, което означава, че вечерята ми е парче запечено сиренце и чаша бяло вино.

Сервирах им на моите висококалорични, тлъсти “мак&чийз”, каквито обичат, и си сложих моето диетично сиренце по средата в миниатюрната му тавичка, все пак да опитат и те, ако някой случайно прояви любопитство. 

Докато отида да си взема чиния, сиренето ми го нямаше. Много им харесало, да правя и на тях вече.

Това е тъжната истина, никаква подкрепа няма за една майка на диета. Добре че поне виното никой не ми пие. 

Засега.

И на следващия ден:

Нали помните, че ви казах как кантарът онзи ден ми направи забележка и пак съм на диета? И децата ми изяждат диетичните неща и никаква подкрепа не усещам?

Но това не е всичко! Чета тук една книга, за мъжа ми я купих, той обича такива за оцеляване, но както и да е, така се случи, че аз я подхванах.

И както си я чета, гледам Алекс не си изял кексчето за закуска, а то едно такова мило кексче, с една огромна глазура, почти необлизана, седи на масата и плаче, че ще бъде изхвърлено в кофата и пренебрегнато ще си отиде, ей така без никакъв смисъл в краткия си еднодневен живот.

И така ми дожаля за това кексче значи, а и книгата ми повлия.

Исках да ви кажа, че културата и диетата не вървят добре в комплект.

Изобщо беше интересно лято, с всякакви емоции. Фройд избяга и го намерихме. Видяхме Истанбул и Мадрид. (може би е правилно да напиша - видяхме “Ливърпул” в Истанбул и Мадрид). Сдобихме се с чичо - братът на мъжа ми, когото малките ми синове изобщо не бяха виждали на живо.

Бобчо най-после проходи, при това на рождения ден на дядо си! А най-важното е, че от болестта му няма и помен. 

Не завършихме продължението на “Писмо до сестра ми”, но много скоро ви очаква изненада. И обещавам да ви хареса.

Сега, докато пиша всичко това, осъзнавам, че всъщност есента не е просто сезонът на лютеницата и печените чушки, а и идеалното време да започнем нови начинания, заредени със сили и енергия от лятото, слънцето и хубавите спомени. Неслучайно учебната година започва наесен, нали така? 

А на 16 септември, освен че момчетата тръгват на училище, пристига и свекърва ми от Канада. Горката Яна, сега вече ще има не само свекърва, а и свекърва на свекърва. А Бобчо ще се запознае с още една прабаба. Голямо гушкане и щипкане го чака. 

Улавям се, че очаквам с нетърпение тази есен и всичко, което предстои. Да, лятото ще ми липсва, ще ми е мъчно за пъстрите рокли, за морето, за пясъка в косите и слънчевите целувки. Но всичко хубаво някога свършва. Така и трябва.

Иначе как ще дойде следващото хубаво?

Автор: Богомил Димитров

Бях малък, четири-пет годишен. Бърборех непрекъснато. Сигурно съм надувал главите на възрастните. Като се върнеха от работа, татко и мама бяха засипвани с разказите ми за деня и с всякакви въпроси. Бързаха да ми отговорят колко са уморени. Да съм излезел да си поиграя навън.

В нашата къща имаше три стаи, всяка с по едно семейство. В средната бяха баба и дядо. Най-често бях там, те ме понасяха по-дълго. По-големият ми брат бе мълчаливец с големи сини очи. Четеше от малък и бе много умен. Чудех му се като толкова чете, защо говори рядко. Язък му за четенето.

Една вечер дядо ми нещо не бе добре. Баба се тюхкаше около него, а аз се стараех да им е по-весело. По едно време дядо се изправи от леглото си. Извика ме да седна до него и каза:

- Слушай ме сега: Така, както си тръгнал, много скоро, думите ще ти се свършат. Всеки човек може да изговори една дума само строго определен брой пъти в живота си. Помисли добре!

Тази вечер заспах много трудно. Дядо сигурно бе прав! Брат ми хъркаше до мен безхаберно. Имаше основание, не си бе изтъркал думите. Беше ме яд на него, че не ме бе предупредил. На мама и татко–също. Добре, че милият дядо ми каза. Обещах си да компенсирам волнодумието си дотук.

Денят, в който пораснах

Дворът ни „оглуша“. На всяка игра само кимах и жестикулирах. Отказвах да говоря на когото и да е. Дядо се оправи от болестта. Баба започна все по-често да ме глези с разни вкусни неща–само за мен, тревожеше се защо така мълча. Седях с часове до батко, карах го да ми чете наглас. Започвах да по-мъдрявам. Мъдрите хора говорят малко, повече слушат – така бе казал една вечер вуйчо ми. Мама и татко свикнаха, когато ми казват „Лека нощ“, само да кимам. Татко приемаше това за нормално, но мама–не. Слагаше ми термометър и не разбираше защо нямам температура. Караше ме да го стискам още.

Мъчно ми бе за мен. Представях си как скоро – ща не ща, ще съм напълно ням. Другите ще си говорят свободно. А аз ще трябва да пестя думи. За някои може би имах повече запас. Чудех се кои са те. Не смеех да пробвам – резето можеше да щракне.

Един ден батко ми прочете в една книжка, че Човек живее до 100 години. Костенурката – до 300. Разтревожих се. Нов проблем. Когато той умре, кой ще ми чете?  Вечер заспиваше преди мен. Не го бе еня, че ще умре цели три години по-рано. Представих си се след смъртта му. В двора ни ще е останал само по-малкият ми братовчед – Мони. Преди навършването на 100-та ми годишнина ще ми дойде на гости. Колко ли ще му мъчно за мен! Ревнах наглас. Мама дотича до леглото ни. Накара ме да си призная веднага какво има. Казах й за свършека на думите ми. И че страдам за батко, който ще умре три години преди мен. Тя се разсмя. Сега трябвало веднага да заспя. Помислих си: "Щом тя се разсмя, значи не е чак толкова страшно!"

Спрях да рева и заспах с чувството, че големите все ще измислят нещо и за мен до утре. Рано сутринта мама и татко отидоха на работа. Дядо ме извика. Обясни ми, че се е пошегувал за свършека на думите ми. Той бе едър мъж, с големи мустаци. Обичах го и вярвах на всяка негова дума.

- Хайде сега, Милен, кажи онова стихотворение, ама само почакай да викна баба ти. 

Казах им го. Бях щастлив. Камък бе паднал от душата ми. Желанието ми да говоря набъбваше в мен. След около час те може би съжаляваха. Дворът придоби нормалния си фон. Братовчедите ми се зарадваха. Бях си възвърнал статута на душата на компанията. Компенсирах всичко недоизказано. Най-зле го прие татко.

Една вечер той ме извика и каза: 

- Седни и само слушай! Утре с майка ти ще имаме важни гости. Другарят Иванов, той е мой началник, главен счетоводител и другарката Иванова. От теб искам само да се държиш прилично и езикът ти да е зад зъбите, ясно ли е?

Зададох въпрос – как се държи езика зад зъбите – така ли?

Той ме шляпна и каза:

- Утре да не казваш на гостите нищо друго, освен: „Добър вечер”, „Казвам се Милен”, „ Лека нощ” – иначе ще те нашляпам така, че да ме помниш за цял живот! Няма да ме излагаш пред началника и другарката му!

Имах въпроси – какво е главен счетоводител и какво – началник. А те с децата си ли ще дойдат, за да си поиграем с тях и др. Но си затраях.

На следващата вечер, родителите ми се върнаха по-рано. Майка ми нареждаше вкусни неща по масата и ни казваше да не ги пипаме. Преоблече ни, среса ни, зализа ни. Всичко в нас блестеше от чистота. Татко отиде да купи ракия и когато се върна, само ме погледна строго и ми припомни:

- А ти внимавай в картинката! И езика - зад зъбите!

Превозните средства от моето детство

Точно в седем вечерта пристигнаха другарят Иванов и другарката Иванова. Този Иванов, според мен, би трябвало да е по-висок, по-широкоплещест и с по-яки мускули. Знаех, че и татко е счетоводител. А този – защо, като бе по-нисък, беше Главен счетоводител? А и след като мама изглеждаше като Катерина Валенте от нашумялия филм, а Иванова – като плъшок, с какво право онзи бе Главен? Освен това нямаха деца. Ако татко не ме сплашил така, сигурно щях да обявя веднага кой е Главен счетоводител и коя е Главната Жена тук.    

Големите започнаха с нещо като разговори – „Откъде купихте тази покривка - много е приемлива!”; „Днес времето цял ден се мръщи”; „Вие сложихте ли си зелето?” ; „Да Ви сипа ли още ракийка, другарю Иванов?“ 

Нищо смешно или поне малко интересно. Глупости на търкалета. 

Иванов най-после отвори главната си уста и каза на мама:

- Ама туршията Ви е много хубава! Как я правите?

Беше я правила баба, но татко направо се изцепи:

- Тя, моята другарка, е цар на туршиите, нали, Виолета? 

Това си бе опашата лъжа, но мама я подкрепи. Не посмях да извикам баба, за да даде на хората рецептата.

От опит знаех, че след няколко ракии, големите ще се отпуснат и ще стане по-интересно, но не би. 

Много мразех разговорът да не върви. А и след малко щяха да започнат да ядат. Тогава приказките ще станат още по-скучни: 

- Подайте ми сол, дъра-бъра – има ли черен пипер – а червен – може ли филийка  – разбира се и т.н.

Ужас! Някой трябваше да даде правилна насока на разговора, дотук не бе на ниво. Считах, че хората се отпускат само след някоя смешка, а там знаех, че бе „моят ресор“. Представях си как на другия ден, татко и Иванов се смеят в службата и си спомнят какви хубави смешки съм разказал и колко весело са си прекарали вечерта. Останалите им колеги ще им завиждат. Но нещата на масата определено не вървяха. Ако продължаваха така зорлем да си хортуват, какво ще излезе – че в нашата къща е скучно?

Беше време да взема нещата в свои ръце. Изкашлях се и изрекох бързо:

- А пък татко, сутринта, докато палеше печката, както се беше навел пред нея и се чу едно силно: Пръ-ъ-ъ-ццц! 

Очаквах бурен смях до сълзи.

Не знам защо настъпи тишина. Всички зачоплиха в чиниите си. Добавих нещо важно, което бях пропуснал, дано най-сетне се разсмеят: 

- Чак му се изду пижамата отзад! 

Дадох тон за смях. 

- Деца– какво да ги правиш!–каза Иванова. Иванов ме гледаше с интерес. 

Но никой не се смееше. 

Татко бе изчервен. Чудех му се, след като намекнах толкова ясно, че и в пръцкането бе по-силен от Иванов, защо не ме погледна поне малко благодарно. Мама гледаше в чинията си, сякаш я вижда за пръв път. Батко ме сръга. 

Според мен, смешката си я биваше. Но най-ме беше яд на батко.

Още от Богомил: Жена в колата

Рекорден брой издателства и книгоразпространители участват на „Алея на книгата“ - София

Официално откриване:

септември, вторник, от 17:00 ч.,

Литературен кът, пешеходната зона на бул. „Витоша“

до паметника на Алеко Константинов

Седмото издание на най-голямото пътуващо изложение в страната „Алея на книгата“ пристига в София и започва на 10-ти септември (вторник), като официален старт ще бъде даден в Литературния кът на събитието (до паметника на Алеко Константинов) с участието наДжаз формация „София“. Книжното изложение на открито вече успешно премина през градовете Пловдив и Варна и е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г. В столицата белите шатри традиционно ще очакват читателите и приятелите на книгите в пешеходната част на булевард „Витоша“, от пресечката с бул. „Патриарх Евтимий“ до ул. „Узунджовска“. Алеята ще продължи до неделя, 15-ти септември, с работно време всеки ден от 10:00 до 20:00 ч.

Тази година изложението е с рекореден брой изложители - над 70 от водещите български издателства и книгоразпространителище представят новите си заглавия в общо 23 шатри. Както всяка година, Литературният кът на Алеята ще бъде сцена на богата културна програма, включваща премиери на книги, срещи с автори, издатели и преводачи, игри и работилници за деца. Достъпът до програмат е свободен.

• Къде?
• Пешеходната зона на бул. „Витоша" (между бул. „Патриарх Евтимий“ и ул. „Узунджовска“)
• Кога?
• От 10-ти до 15-ти септември, 10:00 - 20:00 ч.

Участници в Алея на книгата - София:

Артлайн Студиос, ICU, Агата-А, Алтера, АМГ, Асеневци, Атеа, Бард, Букборд, Букохолик, Бяло Братство, Вакон, Гринуич , Дамян Яков, Дъбови листа, Еднорог, Емас, Ера, Ергон, Еуниката, Жанет 45, Жануа 98, Жар - Жанет Аргирова, Захарий Стоянов, Ибис, Ина, Инле, Кибеа, Клевър Бук, Клет-Анубис-Булвест 2000, Коала Прес, Колибри, Кръгозор, Лабиринт, Лексикон, Летера, Лира Принт, Локус / Интенс, Милениум, Мусагена, Пан, Парадокс, Пергамент Прес, Персей / Изида, Плеяда, Посоки, Потайниче, Прес, Про Бук, Прозорец, Просвета, Рибка, Рива, Сиби, Сиела, Слънце, Списание 8, ТАТ Криейтив, Тип-топ прес, Труд, Унискорп, Фама, Фокс бук кафе, Фондация „Калпатару“, Фют, Хартиен свят, Хелиопол, Хермес.

Заповядайте на вълнуваща разходка сред хиляди книги! Очакваме Ви!

Следете събитието във Facebook. 

Прочетохте ли нашите Есенни книжни препоръки - 2018?

Автор: Юлита Гърбева

„O, скоро имате рожден ден! Е, ама той не се празнува..“ Възкликва чиновничката в банката и съчувствено ми се усмихва. Аз й връщам усмивката - тя е малко над двайсетте, замислям се – колко бързи мигвания ми трябваха от 20 до 40… Само няколко. Времето наистина лети, колкото и клиширано да е това. 40 са новите 20 – продължава леко сконфузено момичето. Усмихвам й се, пожелавам "Хубав ден" и си мисля – не не искам 2 по 20, ново 20 или 40, искам си моето, такова каквото беше, такова, каквото ме направи.

На двадесет бях предимно влюбена – в момчето до мен, в мечтите и ученето. Там, в онова бурно и цветно десетилетие се научих да бъда любима, съпруга и майка. Бях и си останах непоправима романтичка. За първи път градихме дом в малкия ни апартамент под наем, който боядисахме десетина пъти, докато покрием гадните тапети. Аз закачих картини и подредих вази с цветя. Пиехме кафе от малката кафеварка и бяхме щастливи.

Точно по средата на декадата станахме родители. И днес си мисля, че по-успешният, трезвият, разумният и спокойният родител е Той. Учихме се и се радвахме, и плакахме, и се смяхме с нашето чаровно, синеоко-пъстрооко момче така, както може да го прави човек само първия път. Безкрайните часове разходки и трепетите от новите неща, които се случваха с това малко вързопче, което днес ми казва – О, мамо – с гърлен глас на тийнейджър и нахлузва маратонките на баща си. През тези десет намерих и съхраних едни от най-ценните си приятелства, други оставих да си тръгнат, защото такъв е животът – шарен, на срещи и раздели.

В началото на трийсетте разбрах какво е да си абсолютно щастлив. Точно три дни преди 30 дадох живот на нашето малко момиче, нашата малка вселена, пълна с мъдрост и обич. И влязох в едно още по-шарено, по-щастливо /ако това изобщо е възможно/, по-влюбено и успешно десетилетие. Научих много за себе си и за околните, създадох прекрасни приятелства и познанства, събрах опит и самочувствие да го споделям, раздавах това, което мога най-добре – обич и всеотдайност. Мечтаех и сбъдвам мечтите си. Гоних светулки, посрещах изгреви и чаках залези, ходех боса по тревата и тичах под дъжда, пиех вино и се смеех, пишех стихове и научих двете си деца да виждат малките радости, да ценят малките неща и да помагат, дори и с малко. Танцувах, танцувам и пак ще танцувам най-прекрасното хоро – това на живота.

За болките и сълзите, за предателствата - отказвам да си спомням. Твърде кратки са мигванията. Ще пазя само опита, въпреки да знам, че понякога дори и него не слушам, а само сърцето си. Там, близо до сърцето, в раковината на душата ми само тихичката болка от загубите на скъпи хора се чува, когато ми е тъжно, за да ми напомни, че ще ги срещна отново някой ден, а дотогава трябва да бъда себе си.

В края на тази декада си казвам, че най-хубавото и шарено предстои, чакат ме промени и, вярвам, са за добро. Чакат ме още изгреви и залези, малки делнични вълшебства и щипка магия, за да е интересно.

Още от Юлита:

Нощницата на мама

Солени целувки и пясък в косите 

Коледно чудо 

Ухае на детство

Този разказ е на 12-годишната Деница Петрова от Карнобат и е един от победителите в конкурса на "Разкажи ми приказка". Още прекрасни разкази на нашите деца може да прочетете в сайта им.

Чувах големите капки дъжд, които се блъскаха в прозореца на стаята ми, сякаш се състезаваха помежду си. Опитвах се да заспя доста време, но така и не успявах. Не преставах да мисля за това, което бях видяла. Всъщност, когато наистина пробвах да забравя определено нещо, то просто се връщаше в мислите ми без да ме пита и нахлуваше в главата ми като куршум и колкото и да се опитвах да забравя, толкова повече този куршум ме прострелваше. Не ми даваше мира и се чувствах толкова виновна. Завих се с мекото си одеяло и си спомнях за всички бездомни. Всички тези, които може би в момента са се сгушили до някоя пейка или дърво. Сещах се и за тях, за тези хора, които в този момент са застанали до църквата и си мислят само и единствено за това, с какво ще се завият може би да не премръзнат и с какво ще се прехранят на следващия ден. Изцапаните дрехи, които вече бяха толкова кални от обувките на тези, които  ги ритаха, след като бедните ги помолят за стотинките, с които се опитват да си купят хляб.

Сещам се за тази чашка, в която има събрани няколко жълти стотинки. Не ми дава мира това, че в този момент не само аз не мога да заспя. Има хиляди хора, които са будни, защото не са яли нищо и си лягат гладни. Родителите им не са успели да изкарат пари и да сложат нещо на масата у дома, на тази маса, на която някои имат храна в изобилие и понякога хвърлят.

В този момент от очите ми се спусна една гореща сълза. Тя беше някак различна. Беше вълшебна. Тогава аз заспах, но не къде да е, а в света на магията. Всичко беше различно. Живеех в един кръг. Там, където направиш ли добро, ти се връща, а направиш ли зло ти се връща двойно. Всички бяха облечени в розово, един от цветовете на приятелството-най-силната магия, която е способна да победи всичко. Хората бяха равни. Обичаха и бяха обичани. От дърветата всеки си късаше по едно листче щастие всеки ден, та то беше достатъчно да има мир между всички. След това, човекът се променяше и ставаше добър и помагаше на всеки в нужда. Беше пълно с радост навсякъде. Нямаше такива, които да се подиграват на някого за нещо. Не съществуваше нито една пролята сълза от тъга. Всички плачеха от радост. Децата не спираха да си играят заедно, а родителите им работeха и имаха толкова средства, че да не са никога гладни. Никъде по улиците не се срещаха бедни и болни хора, защото всички си помагаха и дори някой да остане без пари, останалите показваха, че са хора и ако някой имаше нужда от помощ, я получаваше. 

Всичко беше, или поне изглеждаше толкова реално, докато едно детенце дойде при мен и ме попита дали сега съм щастлива, като виждам всички непрекъснато усмихнати. Дали се радвам на тази фалшива усмивка. Тo ми показа, че тези хора, които имат добро сърце и умеят да обичат, дори и да не са в този ,,щастлив“ свят, те умеят да показват добротата си. Дори и без листче радост, могат да предизвикат истинска усмивка. Детето пророни една сълза и аз се събудих. След един сън се промених. Всеки един от нас може да го направи. Този сън ми показа, че щом доброто съществува в нас самите, не ни е нужно нищо, за да го подаряваме на околните. Ако наистина имате обич в сърцето си, хубавите емоции и чувства сами идват при вас, дори без да ги искате. И не забравяйте, че когато не можете да заспите, просто е достатъчно да събудите доброто в себе си и то ще ви покаже този сън, с който можете да отворите много врати.

Име на автора: Деница Красимирова Петрова, възраст 12 години

ОУ „Христо Смирненски“, град Карнобат, обл. Бургас

Автор: Мария Пеева

През годините семейството ми се е сдобивало с много нови членове, от всякакъв вид. През 5-10 години се сдобиваме с бебета, от време на време с кучета, даже и с котарак. Преди седмица в живота ни се случи невероятно събитие. Сдобихме се с едно митично създание, което децата не бяха срещали на живо до този момент. 

С чичо.

Митичният чичо Митко.

Чичо Митко е братът на съпруга ми, който преди трийсетина години замина за Канада и оттогава си е идвал веднъж до България преди петнайсет години. Срещахме се веднъж-дваж, когато беше на екскурзия в Европа и разбира се, поддържаме интернет връзка, но на живо децата не го бяха виждали. Какъв огромен пропуск от наша страна. И от негова.

За Митака мога да разказвам с часове. Без преувеличение той е най-авантюристичният тип, когото познавам. Не просто защото е обиколил целия свят и е пребродил джунгли и нечувани острови, а и защото взима решения, които за обикновения средностатистически почтен гражданин биха изглеждали пълно безумие. Но по някакъв странен начин при него работят. Преди няколко години заряза доходната си професия в Канада, продаде си къщата, изтегли пенсионните фондове и застраховките и си купи ферма за авокадо в Доминикана. Авокадо. В Доминикана. Човек, който през живота си дори кактус не е гледал. И противно на всички очаквания фермата взе, че заработи добре и сега Димитър, или Дон Дими както го наричат работниците му, живее като доволен пенсионер, само където прилича на 30-годишен разбойник. На какво приличат работниците му няма да ви разказвам, но като ни прати първата снимка от фермата, застанал ухилен до уши пред една банда тъмнокожи, раздърпани, брадати образи със смръщени вежди и грабнали кой лопата, кой мачете, попитах Иван:

- Мило, сигурен ли си, че тези хора няма да отвлекат брат ти за откуп?

- Ооооо… - отсече Иван. - Ти просто не го познаваш. По-скоро той би ги отвлякъл, ако му прецакат авокадото. Мъжете от семейство Пееви от нищо не се плашат.

Това последното го знам от личен опит, затова спрях да се тревожа за Митето.

В началото на лятото самият Дон Дими се обади.

- Брат ми - казал на Иван. - Аз съм щастлив човек. Но има нещо, което ми липсва. 

- Какво бе, брат ми? - попитал моят човек. - Казвай да помагаме.

- Ти ми липсваш. - казал му Митака. - И тъй като сто пъти ви каня и вие не идвате, май ще се наложи аз да дойда. Защото тази година навършвам 50 години и като погледна назад, осъзнавам, че съм пропуснал 30 години от живота ти. А ти, така да се каже, си ми най-близкият човек на тоя свят. И знаеш ли какво още осъзнавам? Че изобщо не те познавам.

- Хайде пък ти сега. Как така не ме познаваш? Та ние се чуваме най-малкото на всеки мач на Ливърпул. 

- Чуваме се, ама не се виждаме. Затова август месец пристигам на гости. И като казвам на гости, нямам предвид за седмица-две. Ще дойда, брат ми, и поне два месеца ще съм до теб неотлъчно. И не смей да ми противоречиш. Все пак аз съм по-големият брат, нали така?

Малко като заплаха звучи, нали? Но как да откажеш на човек, който без усилие опитомява дори доминиканските главорези?

- Идвай, брат ми. - му рече Иван. "Ми каса су каса", нали така казвате по вашия край?

Митака се засмя и след няколко месеца пристигна. С куп подаръци за децата, но тъй като не им знае размерите, накупил дрешки от всички номера, та сега си имаме шарени тениски и шорти във всички последователни размери от 6ХЛ надолу. За всеки случай.

За да придобиете представа колко не познава децата, ще ви разкажа случката от първата вечер. Водим ние Митака от летището, а вкъщи децата ги няма, играят навън, чичото е малко разочарован. По едно време се появява Алекс и едно негово приятелче, което е чернокожо. 

- Е, почнаха да пристигат - извини се Иван. - Не им се сърди, чакат те с нетърпение, ама нали е лято, обикалят навън до късно.

- Леле, колко са пораснали.  Здравейте, момчета, аз съм чичо Митко. - представи се Митака и ме погледна малко особено, но посегна да ги прегръща.

- Алекс е нашият. - поясни Иван.

- А, добре. Защото малко се зачудих, но смея ли да питам.

Ей за такъв човек говорим. И чернокожо детенце да бяхме измътили, нямаше да каже копче. Щом е от нашите, значи е и негов.

Алекс и Иван слагат татуировка на Митака

Алекс го гледа изпод вежди точно един час, той си е такъв, малко недоверчив. След като осъзна, че Митко е готов на всякакви игри и щуротии, го припозна и сега е залепен за него от сутрин до вечер.

А Коко Митето го спечели с палачинките. Ей, какви палачинки прави този човек, пръстите да си оближеш. Пет пари не дава, че се опитвам да пазя диета… 

Но най-забавно ми е да гледам отстрани как братята се опознават. И също така да откривам колко много си приличат, макар и разделени, макар и на пръв поглед коренно различни.

Например подреждането. Моят Иван е същински Монк - не може да подмине разместен стол без да го върне на мястото му. А ако някоя картина виси накриво на стената, насън ще скочи да я оправи. Димитър е същият - още на първата вечер го гледам, върти се на стола, неспокоен нещо. По едно време стана и премести плейстейшъна с два сантиметра вляво. 

- Не ти ли се струва, че беше малко несиметрично? Извинявай, ама не мога да го понеса. Баланса ми нарушава.

И сега си имам двама Монка у дома, питайте ме какво ми е. Но иначе е весело. Особено като заиграят на нещо. Все едно гледам малки момченца. Ядосват се, надцакват се, майтапят се.

- Кажи на мъжа си да пусне днес лотария. - ми вика Митака, след като Иван го би четири пъти на табла. - Страшен късмет извади.

- Утешавай се ти, че е късмет. - смее се Иван. 

А аз си мисля, че и двамата са късметлии. Макар и на другия край на света да живее брат ти, хубаво е, че го има. И моите синове са късметлии. Не знам кой къде ще го отвее вятърът някой ден и колко често ще се виждат, но винаги ще се имат един друг, да се бият на табла, да се надпреварват, да се майтапят с майка си и да се преоткриват.

Завиждам им малко. Но повече им се радвам. И много ги обичам, всичките мъже от семейство Пееви.

Днес, докато си пиехме мохитото на плажа, Митака каза:

- Ако стане по-хубаво от това, вече ще е незаконно.

А на мен и така ми е достатъчно хубаво. Толкова хубаво, че се замислям дали да не ни отвее и нас доминиканският вятър и да се пенсионираме всички заедно във фермата за авокадо.

Това авокадо мотика иска, не е ли така?

А за Митака ще ви разказвам още, защото това дотук е нищо. Този човек заслужава роман!