Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Много обичам месец септември! Не защото съм склонен да се прехласвам по пейзажи от паднали жълто-кафяви листа, а защото не понасям жегите и предпочитам меланхоличната есен, пред хаотичното и динамично лято! Започвам почти всяка сутрин да се будя в добро настроение и почти винаги го запазвам, поне докато не се събудят и децата, въпреки че "има дни, има дни, във които не върви!".
Днес станах с особена лекота в душата, а мрачното време вън ми затвърди усещането, че ме чака един приятен и безгрижен ден. Приготвих закуската на децата, пуснах каната, за да си стопля вода за кафе и гледайки през прозореца, тайничко си помечтах за малко дъжд. Сложих кафе и мед в чашата, добавих вода и накрая сипах задължителния пръст мляко. Отпих и почти повърнах в мивката. Кафето беше кисело като потен задник на автобусен кондуктор, а понеже съм много разсеян, първо погледнах дали не съм сложил кисело вместо прясно мляко, което си признавам, че се е случвало и преди! Започнах отново да си приготвям кафе и резултатът от първата глътка беше още по-отвратителен. Веднага се сетих какво става. Чувал съм или пък съм чел във Фейсбук(значи е вярно!), че когато получаваш инфаркт или инсулт вкусът в устата ти се променя! Започнах да се сбогувам със света и погледнах навън, защото не исках последната гледка в живота ми да е пълна мивка с чинии и две наръфани кебапчета. Чаках около три минути, изкарах си примирен още едно кебапче от фурната и тамън да си отворя бира, децата станаха и аз реших да отложа инфаркта поне до обяд.
Направих трети и последен опит да си приготвя кафе, но резултатът бе отново кисел. Когато Росито се появи в кухнята, аз й посочих пълната чаша и я помолих да вкуси, за да се убедя, че не полудявам. Тя отпи предпазливо, изплю се в мивката и след кратък размисъл ми каза:
- Абе, май забравих да ти кажа, че снощи сложих лимонтузу в каната, за да се изчисти!
Твойта ма……., ..……….,…………,…………………., ДА ………………….,…….,……….,…….!
Задъхан седнах на дивана, а тя още по-задъхана се превиваше от смях. Погледнато от различен ъгъл, трябваше да се радвам, защото винаги чистеше каната с веро, но аз трудно преглътнах (буквално) пропуска й да ме уведоми.
Решихме да ходим в Морската и започнахме дългия процес по обличане, хранене, преобличане, обуване на децата. Изглежда лесно за изпълнение, но не и с нашите деца. Боримир и Микаела са почти на 4 и живота им е изпълнен с Макуин Светкавицата (Коли) и Елза и Ана(Леденото кралство). Докато се хранят възникват интересни спорове, които бързо прерастват в ръкопашен бой. Кой е по-бърз - Ана или Макуин? Кой е по-красив - Елза или Макуин? Кой е по-кафяв, кой пее по-добре, кой на кого е по-голям приятел…дълъг и разнообразен списък. Габриел (почти на 2), все още не разбира защо са тези скандали, но охотно участва в тях като удря и крещи срещу този, който му е по-близо.
С цената на много ултиматуми и крясъци успяваме да ги накараме да си довършат закуската и да започнат да се обличат и обуват. Викам Габриел да дойде при мен, за да му сменя памперса, но той директно тръгва в другата посока. Това е нещо, с което трябва да свикнете. Децата никога не правят това, което искате от тях от първия път и без да им го изкрещите поне 7,8 пъти заплашително! Габи се качи на другия край на дивана, скочи ухилен на земята и приземявайки се по задник, памперсът му се пръсна и той се озова в центъра на голямо кафяво петно. Това предизвика аплодисментите на батко му, смехът на сестра му и повръщането на майка му. Баща му прегракна, докато му миеше задника, гърба и косата!
Някакси излязохме и стигнахме до алеите на Морската градина. Тук трябваше да си отпусна гласа и да дам всичко от себе си, понеже бяхме на открито и звукът се губеше. Основно крещях това - " Хайде бе, хайде по-бързо!" ; " По-бавно бе, ще претрепеш някой!"; " Върни се тук/махай се оттук!"; "Не ме интересува дали Макуин е по-силен от Елза!" и други смислени фрази.
Има моменти, в които някое от децата влиза в серия от издънки и съсредоточавате цялата си енергия в него. Боримир си опика гащите, блъсна няколко човека с колелото, мрънкаше постоянно с досаден глас и аз трудно се удържах. Чашата преля, когато с престорено жалостив глас започна да вие с молба някой да го бута, вместо той да върти педалите. Побеснях и се развиках:
- Я тръгвай бе, дрисльо! Нали искаше колело да караш, сега ще караш или ще го хвърля на боклука, ясно ли е?!
Детето тръгна пред мен, а Росито започна да ме упреква, че съм бил твърде рязък със сина ни. Трябвало спокойно да му обяснявам и с овладян глас да го убедя, че не трябва да се държи така. Моляяяя?! Абе няма да ми се лигави тука и да му уйдисваме на глупостите! Започнах още повече да крещя:
- Внимавай къде караш, момченце! Къде отиваш там бе, върни се обратно! Само да те видя, че пак гониш някое куче!
Някаква жена се приближи с решителна крачка до мен и ме попита възмутена:
- Извинявайте, господине, кога ще спрете да викате на детето ми?!

Случвало ли ви се е да си търсите ключовете и да погледнете сто пъти на масата, докато преравяте целия апартамент и когато погледнете за сто и първи път, да ги видите на същата тази маса. Това е защитна реакция на мозъка, който се предпазва от блокиране поради увеличени нива на стрес.

Погледнах момченцето с колелото пред мен и сякаш се събудих от дълбок сън. Моят син необезпокоявано газеше с колелото си някакви цветя в тревните площи на 50 метра от нас, а пред мен стоеше непознато детенце и ме гледаше със смесица от страх и любопитство. Започнах да се извинявам на майка му и да я уверявам, че сме нормални, но тя не поиска да рискува и бързо се отдалечи. Е, важното е да не обръщаш много внимание на подобни случки и ние продължихме разходката.

Микаела се спря пред две възрастни дами, които седяха кротко на една пейка и ги попита:
- Искате ли внучка?
Явно и двете баби използваха добро лепило за зъбни протези, понеже долните челюсти им виснаха доста рязко. Дъщеря ми реши, че не са я чули и повтори:
- Внучка бе! Искате ли ме за внучка?
Едната жена се престраши и каза:
- Добре, ще те взема.
Микаела отвърна:
- Куче имаш ли?
- Нямам.
- Сладолед?
- И сладолед нямам.
- Ми ко имаш?
- Едно внуче колкото тебе и ще си играете като братче и сестриче.
Да предложиш на дъщеря ми още един брат е все едно да предложиш на котка да започне работа като кучешки зъболекар. Микаела се обърна възмутена и си тръгна.
Стигнахме до една поляна, на която общината организирала някакъв рибен фестивал. Имаше детски куклен театър, димящи скари и студена бира. Избрахме си маса, отрупахме я с тарелки и започнахме едновременно да се храним, да ги разтърваваме, да крещим и да се извиняваме на съседните маси. Микаела обърна мидите върху краката ми, а Габриел събори бирата върху майка си. Слънцето взе да напича и аз бях на предела на силите си. Боримир си тъпчеше скумрия в носа и тъкмо, когато посегнах да я изкарам от там и да му я натъпча в устата, една смътно позната жена се приближи към мен. Изглеждаше изнервена , а дрехите й бяха изцапани с лютеница и супа. Усмихна ми се и каза:

- Здравейте, помните ли ме? Ще дойдете ли пак да повикате на сина ми, за да си изяде супата?!

Погледнах изключително победоносно Росито, наврях два картофа в устата на Микаела, за да не проговори и да ми развали момента и тръгнах да помогна на бедната женица.

Още от Калоян:

"Като ти казах да не ставаш наркобарон..."