Автор: Мария Пеева

25 години са много дълго време. 
Сутрин си имаме един ритуал от 25 години насам. Той тръгва за работа, аз заставам на прозореца, махам му и му пращам въздушна целувка. Жилищата през това време се сменяха, но ритуалът си остана. И да съм работила до късно, и да не съм спала заради някое ревящо детенце, ставам сутрин и като зомби, отивам до прозореца. Заради него и малките му лудости, като например, че няма да му върви, ако не му помахам. Но и заради себе си. За да видя тази негова закачлива усмивка, която е само за мен. Не мога да си представя ден, който не започва с него.
Вече 25 години.

Иска ми се да напиша нещо много романтично за любовта. Но истината е, че любовта рядко е романтична. Да, има цветя, вино и свещи, има дантелено бельо и малки бягства. Но любовта е много повече от това. Любовта е да излизаш от упойка, да се опитваш да си спомниш коя си, и в обърканото ти съзнание да изплува първо неговото име. Любовта е да усещаш, че се прибира, преди да си чула стъпките му. Любовта е да обикнеш странностите му и да му позволиш да обича твоите слабости. Да обърнеш гръб на най-близките си хора, когато си позволят да кажат нещо срещу него. Да го подкрепяш отново и отново, дори когато е слаб, объркан и отчаян. Да си позволиш да си слаба, объркана и отчаяна, защото има кой да те обича и такава. Да вярваш в него, когато той сам не вярва в себе си. Да повярваш в себе си, защото той вярва в теб. Да се бориш със зъби и нокти, за да го изправиш на крака, когато е паднал. Да не се страхуваш, че ще паднеш, защото той е до теб и ще те изправи.

Любовта е тази пълна увереност, че дори да се прецакаш тотално, дори целият свят да е срещу теб, не си сама. Той е до теб и винаги ще бъде, и в най-добрите, и в най-лошите ти дни. И във всички останали, които не се открояват с нещо особено.

Не знам какво повече да ви кажа за любовта. Ако имам шанса да изживея отново живота си, вероятно ще променя разни неща. Но едно със сигурност няма да променя и това е той. Той е моята константа, опорна точка, ос, около която се въртя. И аз съм неговата. Ние сме си самодостатъчни. Понякога усещам как момчетата ни малко ревнуват затова, че с баща им сме толкова концентрирани един в друг. Но не изпитвам угризения.

Някой ден ще се влюбят и ще разберат.
Дано и вие намерите вашия човек, ако вече не сте.
Как ще го познаете ли?
Може би по това, че нямате нищо против да го целунете, преди да си е измил зъбите?
Или по това, че тайничко (и много егоистично) се страхувате някой ден, когато остареете и грохнете, да не вземе да умре преди вас?
Или по това, че за всичко, което правите, първата ви мисъл е дали ще се зарадва?
Или по това, че пред него няма нужда да сте нещо, което не сте?
Не знам. Но Господ е събирач и със сигурност ще ви подскаже кой е вашият човек. Ето, аз моят не мога да го сбъркам. Има топли кафяви очи, най-милата усмивка на света и винаги успява да ме разсмее.
И не просто прави света ми по-добър.
Той Е светът ми.

Тук ви разказвам още нещичко за любовта.