Автор: Ния Йотова

Всяко семейство си има няколко дни в годината, в които си знае, че трябва да подготви подарък за половинката. Рождени дни, годишнини и тн. 

В допълнение към тях, аз съм се преборила вкъщида   не пренебрегваме 8ми март и 14ти февр. Не беше лесно. Все пак двата празника са нагъсто, а мъжът ми е практичен човек.

Дълги години той се опитваше да ме прекърши с приказките как на 14-ти февруари само пълним джобовете на големите производители  на картички, бонбони и други боклуци. Факт. Но го парирах с контра-аргумента, че всеки ден пълним джобовете на големите производители на всякакви боклуци, без дори да се почувствам специална. Защо пък един ден поне да не се почувствам специална, докато им ги пълня тези проклети джобове? 

Изразът „всеки ден“ даде идея на мъжа ми за нова защитна тактика. Този път наблегна на духовното. Любовта е всеки ден, в малките ежедневни неща – присети се той. Той бил толкова щастлив с мен всеки един ден, че не изпитвал нужда да демонстрира това само на 14-ти февр. Той отказвал да принизява Любовта по този начин! 

Не на мене тия.

Освен това съм му спестила чуденето какво да ми купи. Дала съм му готово решение за подарък – имам си една гривна „Пандора“ и съм му я казала да ми я „пълни“. Чиста работа. 

Едно талисманче от Пандора на 14-ти февр, още едно на 8ми март и после няма никакви ангажименти с подаръци ча-а-а-ак до годишнината от сватбата ни!

На 14-ти февр аз си получавам „Пандората“. Ама ви казвам, подаръчен плик като подаръчен плик с розовата панделка, с всичко. Кутията си е кутия. В нея хубаво талисманче – даже много хубаво – едно цветенце, обкичено с мънички камъчета.  Веднага си го нанизвам на гривната. Празнуваме, каквото празнуваме и на другия ден се сещам, че искам да си прибера сертификата в една кутия, при другите сертификати от Пандора. В торбичката обаче няма сертификат.

Питам мъжа ми къде е – „Ееееееее - казва, аз пък взех точно сертификата да го забравя в офиса! Заключил го, завалията, в чекмеджето на бюрото и после изгубил ключа от чекмеджето. Изглежда съсипан.

Нищо, нищо – успокоявам го. Работата ми става ясна.

Казвам му, че за мен важен е жестът, а не сертификатът. Което е и самата истина – щом се е постарал, за мен няма значение дали висулката е „истинска“, или реплика. 

Това взе, че го жегна. 

-Не, кълна ти се, забравих го в офиса.- Подозренията ми за автентичността на бижуто са оборени. Защитата е желязна: Ако не му вярвам, че е заключил сертификата в чекмеджето в офиса си, и след това е загубил ключа за чекмеджето, да съм питала някоя си Мариета.

Мариета, сещам се, е неговата колежка по стая, с която веднъж обядвахме заедно. Мила жена.

Мисля си какво хубаво шоу ще се получи, ако наистина взема да ѝ звънна да я накарам да свидетелства, че Емо ми е заключил сертификата в чекмеджето и след това е глътнал ключа или там каквото беше казал, че е направил с него, за да го загуби. Но както казах, тя ми изглеждаше мила жена. Не заслужаваше да ѝ го причинявам. Пак натъртвам на Емил, че за мен е важна стойността на жеста, а не на цената на дрънкулката. 

Емо присвива очи и клати заплашително глава. Изръмжава, че другия път и сертификат „ще получа“. Звучи ми като „най-накрая ще си го получиш“. 

На 8 ми март освен букет и парфюм, си  го получавам. Дежурното пакетче с розова панделка. „Искаше сертификат – ето ти сертификат!“ – това е пожеланието от Емо за празника ми. Прогърмяно е с триумфиращ глас, докато ми връчва подаръците. Тази реплика така ми разпалва любопитството, че едва се удържам. От чиста куртоазия успявам да погледна първо подаръка, вместо да се нахвърля стръвнишки върху сертификата. 

Но все пак и на него му идва реда. В ръцете ми е! Шедьовър! Като видях колко работа и планиране са вложени в изработката му, този сертификат ми стана почти любимият ми подарък на всички времена. ( На второ място след една керамична картина, която Емо поръча и изобразява две животни, които са галените имена с които се наричаме един друг). 

Защото винаги ми е било най-мило, когато някой положи труд и отдели време да персонализира подаръка ми. А Боже, колко труд, време, креативност и екипна работа бяха инвестирани в моя сертификат! Представете си хубава плътна гланцирана хартия. Истински сертификат е пресниман на цветен ксерокс. Във формата на книжка е, като „гръбчето“ на книжката грижливо е „минато“ няколко пъти с нокът, докато не се получи идеален ръб. Печатът на вносителя си е там. Вярно- личи си, че е на ксерокс, но все пак ксероксът е цветен. Така че тъмно-синият цвят на оригиналния печат е коректно пресъздаден. А черешката на тортата е, че като разтворя сертификата, в него с грижовен женски почерк, е изписан дори някакъв идентификационен номер на моята дрънкулка. Подозирам, че е дело на верния съмишленик на Емо – Мариета. 

Дотук работата на Мариета по сертификата ми, ме остави с впечатлението, че тя е перфекционист. Затова отдадох леко разкривено изрязания сертификат като дело на Емо. Пак ми стана мило като видях как отдолу беше разграфил с моливче и линийка къде трябва да се разреже и след рязането не ги беше спазил съвсем точно. Трябваше и рязането да делегира на Мариета.

Тази мисъл ме кара да избухна в смях. Емо се смее облекчено с мен. Посмяхме се хубаво заедно, докато установихме, че се смеем по различни причини. Неговият смях беше смях на човек, на когото му е леко на сърцето, защото  сертификатът му е „минал“. Коригирам това му виждане с въпроса: 

-Добре де, сега ако отида в – поглеждам към ксерокопирания ми сертификат, за да се осведомя къде е закупено талисманчето ми – …ако отида в Mall of Sofia ( прехапвам си езика, за да не кажа „АлиЕкспрес“), и поискам от продавачката да го смени с друго, дали ще успея да го заменя, ако ѝ представя този сертификат?

- Е, ми отивай, щом не те е срам…..

- Ха! Защо да ме е срам? Имам си оригинален сертификат! – реших да го хлъзна малко. Иначе да  – това беше прекрасен сценарий за скрита камера – да отида в магазина на Пандора да си поискам замяна с Емовия сертификат. Може да направим някое семейно шоу по YouTube.

- Ако не те е срам, че не ти харесва подаръкът, който съпругът ти е избрал с толкова любов, имах предвид.

Ако нещо трябва да му призная е, че храбро се бори до край и не се поддава на подхлъзвания. 

Прибирам си сертификата, ще си го пазя цял живот. Не го слагам при истинските ми сертификати на Пандора, но решавам да го прибера при разни картички и пожелания със сантиментална стойност, които съм натрупвала с годините. Със сигурност мястото на този документ е при ценните спомени.

Минаха няколко месеца и емоционалният ексхибиционист в мен поиска да опише въпросната история. За мен това е много лесно. Не съм от хората, за които е важно да изкарват себе си, брака си и съпруга си перфектни в очите на другите. По-скоро обичам да намирам забавното в ежедневието. 

Трудното идва, когато вече написано, разказчето трябваше да бъде одобрено и от цензурата на семейното правителство - Емо. Започвам да разбирам какво им е било на писателите по време на тоталитаризма. Той сяда с царствена осанка, аз чета с треперещ, подмазвачески глас. От време на време поглеждам към него, с надежда историята как той ми е купил фалшиви бижута, но аз много съм харесала старанието, което е вложил в изработката на сертификата, да му е харесала. Знаех си, че няма много шанс, но както се казва и в старо-гръцката легенда за оригиналната Кутия на Пандора – надеждата винаги остава до последно с нас, сгушена на дъното на кутията на Пандора.

- Ама ти продължаваш ли да твърдиш, че последните две висулки не са истински!!! – ревва цензурата! – Какво ще си помисли Мама Нинджа за мен? Че купувам на жена си фалшиви бижута????

- Щом са истински, защо ми пробутваш фалшив сертификат???- напрежението започва да расте, но героят на този разказ в нетипичен за него стил, го уталожва. 

Е да, фалшив бил сертификатът, признава смекчено той. Но и аз да съм признаела, че се е получил много добре – с Мариетка е трябвало да проникнат в кабинета на шефовете, за да се докопат до цветния принтер. Усещам, че леко поддава, затова използвам случая да понатисна. 

„Каква е ролята на горката жена в целия този цирк“, питам аз. 

Оказва се по-голяма от второстепенните длъжности на Евентуален Свидетел и Главен Калиграф, които аз смятах, че изпълнява. Мариета е и Доставчик на моите  Пандори-без-сертификат. Тя също има гривна Пандора, но я е „препълнила“ и на нея вече няма място за нови висулки. Емо изкупува нейната стока. Не е можел да ми даде нейните сертификати, понеже са със стара дата, на чуждо име и аз ще разбера за сделката. 

Но пък имам снимка на гривната ѝ с всичките ѝ талисманчета и вече съм си избрала следващото за идния празник. Много държа да се подари със старателно изработен сертификат. 

П.С. Според древно-гръцките митове и легенди, Пандора е нещо като еквивалент на Ева от Стария Завет. Жена, чието любопитство докарва несгоди на цялото човечество. Ева кара Адам да изяде ябълката, Пандора отваря кутията, от която излизат всички нещастия за човечеството. Явно е, че много от древните текстове, основополагащи човешките разбирания за света са писани от мъже и някак-си показват само мъжката гледна точка. Затова аз се наемам да покажа и женската гледна точка.

Още от Ния:

За Оксана с любов 

Мистичните сили на майка ми