Автор: Юлия Спиридонова

Когато мъжът ми получи покана да се ваксинира, много се засегнах.

- Ами мен? - попитах с насълзени очи (от обидата или от това, че се задавих от възмущение с чай, не е важно).

- Още не ви е дошъл редът, вие сте в друга възрастова група - отвърнаха ми кайндли.

Аха! Твърде млада съм, това е ясно.

- Значи, има да си почаааакам - рекох.

- А, няма да чакате дълго - отговориха (това не беше кайндли).

И ето (след МНОГО дълго чакане, цял месец) дойде и моят ред. Докато всички вие вчера набивахте кебапчета в Гърция, Созопол, Занзибар, Велинград и Египет, аз отидох да изпълня гражданския си дълг. Мъжът ми ме държеше за ръка, за да не избягам по пътя. От нас до спирката на влака - 15 минути, път с влак до областния град - още 15 минути, 15 минути пеша до пункта. Много път, много нещо.

Посрещнаха ме вери кайндли, никой не ми се скара за нищо. Попитаха ме разни неща, не ми се присмяха, че не знам номера на телефона си наизуст. После ме изпратиха при един много симпатичен лекар. Инжекцията никак не болеше. Разделихме се с най-светли чувства с много симпатичния лекар, мъжът ме хвана за ръка, за да изляза по-бързо от пункта. Въпреки че се чувствах като ветеран от Втората световна (пях Ден победи цяла вечер), децата не ми обърнаха никакво внимание и не проявиха никакво съчувствие. Да ме пита човек защо съм ги раждала, да не е пътят без хора (както казва баща ми).

Вечерта си легнах, мъжът ми ме зави с две одеяла (тежки, вълнени), защото него го било втресло след ваксината. Заради тъпите одеяла не можех да помръдна ни с ръка, ни с крак. Може би не трябваше да му казвам, че докторът беше много симпатичен. Сетих се, че в залисията съм забравила да попитам с какво ще ме инжектират, въпреки че май ми казаха, дадоха ми документ и упътване за ваксината. Погледнах документа. Там пишеше: "МУАХАХА, набоцкахме ви с астразенека". Опитах се да заспя, без да мисля за разни тромби, сетих се за Густав с тромбата, започнах да си мисля за Ерих Кестнер и заспах.

Събудих се, плувнала в пот. Някой каза: ТУП! Сърцето ми. А аз досега никога не съм имала сърце! Имала съм колене и лакти много дълго време, в пубертета имах бели дробове, някой-друг зъб, очи, уши, кости и веднъж жлъчка. Но сърце: НИКОГА! "ТУП" каза сърцето. После: "ТУП! ТУП!ТУП". По-бързо и някак по-шумно и страшно. Викам си - край. Тромба. Отидох си, още толкова млада! Опитах се да извикам, ама то заради тия одеяла чува ли се нещо. Мъжът ми кротко спи и не подозира, че ще остане вдовец. Много мъчно ми стана за него. Той не ще да се жени пак. Пък е чудесен мъж, откъдето и да го погледне човек. Грехота е да живее сам. Защо не иска да се ожени? (Сетих се, че сестрите ми казват: "Странно, защо нито едно твое бивше гадже не се ожени?!"). Оставих тия кахърни мисли, защото се сетих за децата. Малки са още и са глупави. С кого ще се карат, когато си замина? На кого ще викат: "ЗАЩО МЕ ДОВЕДЕ В ТОВА АНГЛИЙСКО СЕЛО? ТИ СИ УЖАСНА МАЙКА!". Много ми стана мъчно за дечицата, после за роднините и купища любими хора. Поименно. Сърцето се обади: "ТУП!ТУП!БАМ!" Ето, краят ми наближава. Може би трябва да поискам прошка. От кого? Честно си отговорих - от никого. Сърцето се съгласи. А от мен някой трябва ли да поиска прошка? Охоооо! Сума ти народ! (Не е вярно, че скорпионите сме злопаметни. Ние сме МНОГО злопаметни!).

Започнах да си мисля, как в родилния дом са карали мама да ме остави, защото съм се родила инвалид и много ме доядя на тия хора. От там както започнах, не си е работа. "ТУПТУПТУПТУПТУП" запрепуска сърцето, задавило се с тромбата. Викам си: "Няма що, мнооого си духовно извисена, ти за Елена Блаватска чувала ли си? Я си налягай парцалите и умри с достойнство, погълната от бяло-сребриста светлина". Като умра, дали ще пишат за мен във Фейсбук? Няма начин! Жалко, че няма да мога да прочета какво ще напишат. То пък и няма да ми пука. Съседът ни чичо Алекси от Цигански рид хубаво казваше: "Я като умрЕм, ако сакат и на мараманкята ми дръва да цепят!". Сърцето се съгласи: "ТУПТУПТУП" и премина в кресчендо. Обаче аз продължавам да мисля. Мисля, следователно съществувам. Ако си мислиш идиотщини, пак съществуваш. (Допълнението мое).

Сърцето ми запрепуска като лудо, започна да издава едни капковидни шумове, тромбата свирна. Бре, какво става? Успях да подам глава изпод одеялото. Сърцето продължи да беснее, но вече отвън, в градината. В градината?! Надигнах се. Навън се чуваше КАПКАПКАП. Проклетият капчук. От два месеца не беше валяло, сега намери баш да се развали! Точно когато човек бере душа! Много се ядосах и събудих мъжа ми, за да се оплача. А той вика:

- Не, бе. Нали ти казах - на мен втората нощ след ваксината ми беше зле, първата нищо ми нямаше.

Значи, всичко е било напразно. По дяволите тъпата тромба, отивам на разходка край брега. Кебапчета няма да ям, не за да не ви дразня, а защото МЛАДИТЕ хора, всеки знае, не ядат месо! Ние сме вегани, ало!

Юлия Спиридонова - Юлка е любим детски писател, автор на: „Гугулетата“ (1999), „Приказки за Гугулета“ (2000), „Приключения с Джиго“ (2003), фентъзи трилогията за деца „Страната на сънищата” („Любими попътечо“ (2007), „Кралска кръв“ (2011) и „Иглата на Лабакан” (2013), „В Долната земя. Кръстьо – частен детектив“ (2009), „Приказка за вълшебната флейта” (2013), тийнейджърската поредица, част от която са: „Тина и половина” (2009), „Графиня Батори”(2010), „Макс“ (2012) и „Кронос” (2016), приказките за деца „Бъди ми приятел”, „Каква магия крие се в снега” (2015) и „Къде си, слънце“(2017). Юлия Спиридонова е инициатор и организатор на ежеседмичната доброволческа инициатива „Кой обича приказки“ (от 2008 г.), както и на инициативата за четящи тийнейджъри „Летящо прасе“ (от 2015 г.) към Столична библиотека. Тя е основател и организатор на ежегодната благотворителна инициатива „Където живеят деца, трябва да има детски книги“.

Може да харесате също:

Отива една блондинка при лекаря