Автор: Траяна Кайракова

Направо вече всичко ми се мержелее пред очите. Листи, листчета, подписи, бланки. Аман бе! Че аз съм бетер от фолк певица. Толкова автографи през живота си никоя сигурно не е давала. Тая седмица направо ми се повръща от подписване и писане.

Телефонът ме стряска.

- Мамооооооооооооо!

- Кажи.

- Ти за отговорен родител ли се смяташ?

- Ъ?

Нещо не мога да включа. Синът ми с висока октава и назидателен тон повтаря въпроса:

- Ти за отговорен родител ли се смяташ?

- Разбира се!

- Сериозно?

- Да!

- Айде, като си толкова отговорна, или поне се смяташ за такава, кажи ми какво пише на декларацията, дето подписа вчера?!

Почвам бясно да мисля. За лагера я четох, имаше няколко грешки. Даже си отбелязах на листче датите, че да не забравя кога се тръгва и най-вече кога да го прибера от морето. Друга имаше ли? Май нещо подписвах за ЗИП или СИП… Тях не ги чета. Те вече така ги дават, че направо са избрали вместо мен и детето кое му е най-интересно, тъй че направо подписвам. Друга… ? Тц, никаква спасителна мисъл не ме спохожда.

- Да бе, майче, помня, подписах за лагера.

- Нееееееееееееее, тя беше преди две седмици!

Сериозно ли бе? Леле, как лети това време!

- Миии… за СИП?

- Мамоооооооо, те са в началото на учебната година!

Божкееееееее, жива да не бях. Че то и годината минала!

- Ми подскажи ми малко де – примирено изграчвам с явно безотговорно непомнене.

- Отговорна, а? И тя ми била отговорна майка! Декларацията за награждаването! Нея чете ли?

Честно казано, тая ми се губи дълбоко в рафтовете на горния етаж.

- Аааааа…кое награждаване? - тук яко сгафих. Имам някакъв спомен, ама пусто да остане, това тази година ли беше?

- Дето ти казах вчера!

До сина ми

Сега вече зацепвам. Връща се съвършеният мъж от училище, вече тийнейджър, гледа хитро и казва:

- Няма да познаеш какво стана?

- Е няма. Казвай.

- Ударих едно стъкло.

- Въх, счупи ли го?

- Ти сериозно ли? Трябва да ме питаш дали съм се ударил!

- Да де, таман туй щях да питам.

- Да бе, да. Не, не съм го счупил, ама одрах един парапет.

- И?

- Ми навънка дойде помощник-директорката и ме търси по име. Направо ми призля. Викам си - край, сега нашите ще плащат и няма да ми се размине. Пък тя вика: “Не гледай така стреснато, за хубаво те търся! Решавали сте тест в час и си го решил най-бързо и без грешка. В сряда ще има награждаване в едно училище, трябва да дойдеш. Тази декларация вашите да я подпишат.“

- Браво бе, майка!

- Какво „браво“!

- Е как какво „браво“. Ти какво ѝ каза? Не ѝ ли благодари?

- Не, питах я дали не ми е сбъркала името. Много се смя и каза, че не е.

- Ми за какво беше този тест?

- Не помня, то беше оня ден.

Тъй, тъй, тя тъз круша не ражда ябълки. Сетне аз съм била безотговорна и не съм помнела. Сега е сигурно, че това дете е от мене. Щото преди години една леля на мъжа ми, като побесня за нещо, ми каза въобще да не си въобразявам, че тези деца са мои. Явно и тази съм я ударила покрай другите бумаги.

- Аааа, помня бе, майче, как да не помня!

Тряс! Капакът на капана щракна, без въобще да съм разбрала!

- Айде сега, като помниш, утре ми трябва колелото, каска…

Да ви кажа, след „колело“ спрях да чувам нататък! Мамка му! Колелото му е на село от миналото лято. Тъй и не го прибрахме. Поглеждам часа – 20:30. Бе аз баба му на светло избягвам да я срещам, пък понеже ми е мил животът, на тъмно въобще не смея!

- Чу лииииииииии?

. Чух де, чух!

- И това ми било отговорна майка!

Ей сега вече чайникът ми изкипя! Хем няма колело, хем не чух другите работи, че и тон ще ми държи, моля ви се.

- Ми ти, като си толкова отговорен, що не я прочете, а?

Вече и комшиите слушат с интерес. Подозирам, че и всички в телефонната компания, щото у нас, като се вика, се вика яко! Няма лабаво!

До дъщеря ми

- Четох я! Даже не си подчертала дали си ми родител или настойник! Аз го подчертах! Утре ще ме припишеш на някого, бе!

- Аааааа, не бой се, майка! Ще те върнат! С тъз скорост на ядене и мотаене, нямаш шанс, да знайш!

- Ще ме върнат те! Бе кво да ти обяснявам, утре тия работи рано сутринта ми трябват! Ай чао!

Добре че са приятелите. По разни спомени възстановявам диалога и посред нощ са доставени всички жизнено необходими неща за сутринта.

Като я свърших тая задача, реших да мисля. Ма вярно ли съм безотговорна майка? "Сто про", както биха казали децата ми. На три години и двамата ги научих да гладят. Аз не обичам да гладя, тъй че като започнаха сами да координират ръце и крака, освен при ядене, им връчих ютията. И двамата изгориха първата си дреха – най-хубавите им и любими блузки. Голям рев падна. Баща им се муси:

- Що си им дала любимите им дрехи? Не можа ли нещо по-старо?

- Ти недей много да знайш! Сега, като пуснат ютията, какво гледат първо?

- Ми кво? На коя степен е.

- А! Затуй им дадох тях. Ся и булчинска рокля да гладят, пак ще се оправят.

Каката на 5 години вече пазаруваше в магазина. Малкият на 6, щото и досега си е много мил. Там някъде почнаха да чистят тоалетната с препарати. Добре че е сестра му. Бях им връчила бая силен препарат и ръкавици, четки. Де ми е бил акълът? Още не знам, обаче гледката беше уникална. Отворили бутилката, лъхнала ги силна миризма и сестра му го спретнала - сложила му торбичка на лицето като маска. Пробила я с една сламка, намушила му я в устата и залепила цялата композиция с тиксо зад ушите. И сега си представете картинката - малкият издиша, торбата се издува и замъглява, вдишва и торбата се свива в отвора на сламката и залепя по лицето му като боядисана. Така се смях, че ме заболя корем. После ревах, докато рязах коса и тиксо, за да махна пустото съоръжение. Важното е, че тоалетната светеше, натровени нямаше, малко го бях настригала като магаре, ама туй да е!

В първи клас и двамата ги заведох на първи учебен ден. После сами! Още ми натяква малкият, че само той ходел сам и се прибирал сам, а никой не го чакал. Ми ний живеем в двора на училището, бе! Как пък да не те замъквам и причаквам дотам. Пък и тоя първи час ми е много ранен. Аз толкоз рано, да ме убийш, не мога да стана, ако и да е за разпродажба нейде! Туй сега безотговорност ли е, питам ви? Че ние живеем на пешеходна зона, като си отворим очите и виждаме коя госпожа е навреме в час, аз ще ги водя, моля ви се!

Сега като гледам съседките как си водят децата – 6 клас, к`ви деца, те гащите им вече носят, чак си мисля, че аз съм сбъркана. То не че съм много в ред, ама чак пък до 6-ти клас да нося раница? Не е за мен тая работа. Аз, като е трябвало, съм я носила!

От целия тоз панаир, дето още ми го натякват скъпите наследници, до ден-днешен ходят сами из целия град – пеша, с автобус, тролей и каквото още се сетиш, а подозирам, че ако ги засиля, ще идат и до съседния град, без да се объркат!

Отговорна, безотговорна, отиде тя! В някой друг живот ще се постарая повече! Обещавам!

Препоръчваме ви още:

Ужасен ужас

Супермайка

Апъл и бокс