Ей, колко обичам историите, които ми разказвате в Будоара. Благодаря ви, момичета, за споделеното. Представям ви Вяра и нейния разказ за ината, любовта и житейския опит, който понякога ни струва твърде скъпо.

Вяра, благодаря ти! И за интересната история, и за това, че ме накара да се замисля. А описанията ти на любовта са толкова истински, че имах чувството, че съм в тялото ти.

На мен ми е трудно да разказвам истории, в които не излизам добър герой, но ще се опитам в името на откровеността да споделя една, в която инатът ту побеждава, ту бива победен, та дано има малко смисъл от това да съм правила грешки.

Започвам с това, че в училище бях от непокорните, чаровни деца, на които все им се разминава, дори когато са идиоти. Не се самолаская, но бих го нарекла „харизма“, оная харизма дето е нож с две остриета, привлича повече хора, отколкото човек може да поеме и отключва капризното и непоследователно поведение, което в последствие да отсее и отдалечи част от твърде многото „приятели“.

Добре, ама научиш ли се на лошо, трудно променяш модела и тая своенравност започна да пресява и мъжете в живота ми. В студентските години е лесно, никой не бърза да се жени и да ражда, но когато срещнеш любовта на живота си най-тъпото нещо, което можеш да направиш е да се фръцнеш и да го оставиш насред улицата, с печалните му книги за географски открития и самоубили се немски писатели, и да смяташ че както винаги, нещата ще се оправят сами. За бога, кой има време да поправя счупени отношения, когато има още много риба в морето и славни лета за живеене! Към днешна дата обаче, спокойно мога да нарека точно това свое действие тъпо, защото истинската любов и семейство е като да сърбаш домашния борш от виенския сервиз на баба ти, па макар и с пукнатини и белези, а не да си спестяваш труд и миене с еднократни чинии от Джъмбо.

Оставих го аз там, на улицата, моята голяма любов, защото ме ядоса, че не знае накъде отиваме, ще продължим ли заедно, ще можем ли да обитаваме един апартамент и да си напаснем навиците, аз – спортуваща любителка на природата и добрите хотели, вечерите навън, пътуванията и най-вече – непредсказуемото „утре“ и той – домошар, който се бръсне педантично всяка сутрин, мирише на сапун, мери и сравнява по три дни гайки и бормашини и обича вечер да гледа телевизия, след вечеря, на дивана. И така както го оставих този моят топъл домошар, намерила го една държавна служителка от морско градче и кротко си го прибрала. Казал и той, че първо – не иска деца и второ – излиза от „тежка връзка“ (гледай го какъв е измекяр. Но такъв си го обичам) и не иска сериозна нова. Минали й покрай ушите тези предупреждения.

И така, в мълчание и инат мина време, една година и нещо и един ден инатите ни се пречупиха, сдобрихме се, но държавната служителка бе забременяла, второ дете от втори мъж, това беше нейния начин да си намира мъж, не случайно уточнявам че е чиновничка, защото то си е държавна политика това, не всеки в частния сектор го може: първо забременяваш и после изискваш документ за брак – това си е висш държавен пилотаж за узаконяване на средства, които ти се полагат просто и единствено защото си си подала задника и си го стиснала когато трябва. Но да не я съдя, утре може на приятелка да се случи и тогава ще се наложи да проявявам разбиране. Така все пак моят мъж се ожени, когато тя бе в седмия месец. И такъв си го обичах.

Всеки бърз план за усвояване на мъж обаче си има цена и докато чиновничката пишеше в бг-мама къде има пащърнак, ние с него излизахме всеки от своя свят, за да крадем следобеди и нощи заедно, като да не си мислите, че да правим любов бе гвоздеят на програмата? Нищо подобно, най-приятни бяха обедите, в които той ме скастряше, че се накапвам със супата и бършеше потопените ми в яхнията ръкави със салфетка. Аз се веех из столичния град и всяка сряда на обяд му разказвах несвързани истории, а той сумтеше и омаловажаваше всеки мъж, за който се пробвах да му разкажа – тоя сигурно с кредити си купил тая кола, оня бил лилипут, трети имал „изнервящо име“. Да не се повтарям, но какво ли не чу тоя човек и пак си ме обичаше.

Лош човек ли бях, защото се срещах с бивш, вече нечий съпруг и баща? Не, жънех последиците на своя инат. Бях глупачка, която не знае кога трябва да замълчи и да си седне на задника, вместо всеки път да тръшва вратата. За втори път казвам „задник“ в тоя разказ, дано не се наложи и трети, че ще ми излезе име на вулгарна.

Мина време, успокоиха се нещата и за нас двамата, казахме край на любовната връзка, но останахме добри приятели. Аз, понеже природата ни трудно се променя, останах своенравна, все така ми беше трудно да харесам някой, да излезем, а да стигнем до секс още по-. И един ден и аз си намерих майстора.

Той беше невротик. Капризен син на известни родители. Красив. С тяло без недостатък. С живот без недостатък. Отгледан като писано Фаберже яйце в известен британски колеж след швейцарско училище. Такива обичат да ги унижават, разбирате ли. Не в оня 50 нюанса сиво смисъл, не. Просто ако не ги поставиш на място, започват да се налагат, докато те подлудят. Добре дошъл в това, което мога най-добре. Тук мога да кажа „ние единствени на Балканите правехме любов толкова добре“, като няма нужда да го питате така ли беше, в нашата връзка аз бях величеството, което да говори за себе си в трето лице, множествено число. Седмицата, преди да правим любов за първи път, прекарах всички дни без сън и без храна, в изнурително чакане да се прибере от Лозана. Да уточня, че в живота си нямам сутрин без закуска. Когато за първи път отидох в тях, седнахме край масата в кухнята и си мълчахме около десет минути. Когато и двамата са в огън, нищо не помага. Първия път, когато прокара ръка по гърба ми, тялото ми се скова и загубих съзнание. Не го обсъждахме. Понякога, след като правехме любов докато мракът в стаята изсветлееше, той лягаше в скута ми като за молитва и това съвършено тяло с уморена коса и притворени огромни очи, заровено в моите женски форми никога няма да забравя. Такива спомени пази неговото легло. И баня, и кухня, и балкон, и кола и паркинг. Обожавах тялото му, обожавах невротизма му. Той – точно същите две неща в мен.

И както се досещате, един ден млъкнахме и двамата. Не се разбрахме за нещо незначително, но го оставих той да протегне първи ръка. Той направи същото. Не си говорим и до днес. И тогава се обадих на старата уютна, винаги насреща, домашно топла и предсказуема любов.

„Направихме ли грешка като се сдобрихме с теб? Дали нямаше да е по-добре да останем в конфликт, докато света посивее и умре и никога повече не се срещнем?“ – попитах в тоя поетичен формат, но той и такава ме разбира. Разбирате ли, жена му тук би казала: „Махай се ма, защо не си отиде по пътя, ми се сдобряваш!“. Но той отвърна: „За нищо не съжалявам. Радвам се че се сдобрихме.“

И тогава му разказах цялата история с моето Фаберже и го попитах: „Има ли смисъл да се сдобрявам с него?“

„Не“ – каза той. – „Но не защото ревнувам или не искам да си щастлива. А защото и двамата сте болни“.

Болни. Не специални. Болни.

Да, и хиляди животи да имахме, с моето красиво момче пак щяхме да се разделим. Защото и двамата сме болни. Ние сме тревожни, инати, своенравни красавци, застаряващи самотници, неудачници в топлия свят на семейната обич. Нищо добро не излиза от двама закоравяли невротици.

И така, аз си тръгнах и след два месеца срещнах настоящия си съпруг. Животът е устроен така – поне един от нас да е спокоен и да държи юздите, когато светът на другия се разпада. Никога повече не проговорих на страстния си двойник, на моята душа-близнак.

Това исках да ви разкажа и дано съм ви била полезна, ако днес случайно сте се заинатили на някого за нещо без причина. Не бъдете задници с всеки. Само с когото трябва.

(Упс, съжалявам! Не съм вулгарна.)