Автор: Мария Пеева

Натоварени с два броя солидно натъпкани плажни чанти, три броя водни пистолети, два броя кофички за пясък плюс аксесоари и един брой Алекс, Пееви най-после успяват да паркират относително близо до плажа и да стигнат до заветния парещ жълт пясък и прохладна морска вода. Оглеждаме се за свободен чадър и стоварваме багажа на първия възможен в непосредствена близост до водата. Една сервитьорка, мила и приятна девойка със злобен поглед, минава покрай нас и изсумтява нещо нечленоразделно, за което единодушно решаваме, че е поздрав. След малко, точно сме постлали шезлонгите с кърпи, обилно сме се намазали с крем и се готвим да скочим във водата, когато сервитьорката се появява отново и изсумтява този път по-разбираемо:
– Казах, че тоя чадър е зает.

Споглеждаме се с Ванката, и безгласно решаваме, че днес сме бели и добри.
– Ами, явно не сме разбрали. Ок, къде да се преместим?
– На съседния.

Местим багаж, деца и играчки и точно отново се каним да влезем във водата, същата сервитьорка се появява за втори път, сега вече леко гузна:

– И тоя чадър е зает.
– Нали вие ни преместихте тук?
– Да, ама на първа линия всички били запазени.

Най-послушно отново събираме багажа и се местим на втората линия. Не е редно все пак от първия ден да показваме нокти и зъби, до края има предостатъчно време. А и винаги когато се карам с персонала, се сещам за едно филмче, в което сервитьорът сочно и обилно храчеше в питието на капризните клиенти и този ярък спомен бързо охлажда ентусиазма ми да си търся правата.

Както и да е, настаняваме се и най-после го подкарваме това море. Тригодишният Алекс е възхитен от съседите ни през един чадър и въпреки опитите ми да отклоня вниманието му, отива да се запознае с момичето. Тя се е изтегнала на шезлонга и всячески се опитва да не отрази хлапенцето, втренчено в нея, докато се пече без горнище. Но не е лесно да пренебрегнеш Алекс.

– Ти как се казваш?
– Илиана.
– Имаш цици.

Момичето се засмива.

– Да, имам.
– Много са големи.
– Благодаря.

Иван ме поглежда и ми сочи с поглед да отида да си прибера Алекс, че някак неудобно се получава, но на мен все още ми е твърде забавно.

– А имаш ли мляко?
– Не.
– Що?
– Още нямам бебе.
– Що нямаш бебе?
– Още не съм се оженила.
– Що не си се оженила?

Тук намирам, че е крайно време да се намеся и успявам да подлъжа Алекс да се върне при нас с обещания за подвизи от пясък. Темата с циците обаче продължава да е актуална през целия първи ден. Алекс се запознава и с черния като циганин дядо с мрежест потник, който обикаля плажа и крещи напевно с цяло гърло: Сладка царевица! Вареной кукурузы!

– Ти как се казваш?
– Пешо. А ти?
– Аз съм Алекс. Ти що си черен?
– Защото цял живот съм по моретата. 67 години карам и от 16-годишен все моряк съм бил. Света съм обиколил.

Момчетата се заслушват с интерес.

– Виж, – Алекс решава да сподели последното си откритие и сочи момичето на съседния чадър. – Тая кака има големи цици.

Пешо хвърля преценящ поглед на ценител и отбелязва мъдро.

– А, това цици ли са? Остави ги тия гуми. Едно време плавахме до Куба и там имаше едно място, дето му викаха Залива на циците.
– Сигурно някой е намерил там мидички с формата на женски гърди, – се обаждам аз и го поглеждам предупредително. Но Пешо не хваща дикиш.
– Ааааа, не е затова. Може и да е имало миди, ама моряците ходехме там заради „путас“. Ех, какви цици имаше едно време. Не е като сега. От мен да знаете, момчета, хубавата цица трябва да се подрусва, като ходи жената. Наляво-надясно, нагоре-надолу, докато сърцето ти заподскача с нея.

Пешо се усмихва на спомена с блажена беззъба усмивка и отминава достолепно, а моите малки мъжлета дълго зяпат след него безмълвни и очаровани. Друго си е на моренце. Кеф ти цици, кеф ти царевици, кеф ти моряшка романтика.

Прочетохте ли Как Цола Ц. отслабна за лятото?

Може би ще ви хареса и На вкус и на цвет, тавариши нет.