logomamaninjashop

Как Цола Ц. отслабна за лятото

Автор: Ина Зарева

Цола Ц. имаше само две мечти – да работи безупречно и да отслабне до лятото. Но колкото повече успяваше в първата, толкова повече се отдалечаваше от втората.

Цола Ц. можеше да работи „под значително напрежение и стрес“, както пишеше в СВ-то й, 24 часа в денонощието. Разбира се и всички удобно се възползваха от това. На бюрото й винаги имаше огромни грамади с документи, мейлът й бълваше нови и нови ангажименти, а телефонът й толкова силно и непрекъснато вибрираше, че Цола Ц. редуваше носенето му в задните си джобове, за да разбива целулита й двустранно.

Нищо друго не беше толкова важно в живота на Цола Ц., колкото работата и калориите. Тя непрекъснато попълваше големи екселски таблици със задачи за деня или с погълнатата храна. Изчисляваше, записваше, планираше, но колкото и стриктна да беше, Цола Ц. не успяваше да отслабне нито грам. Може би защото под тревожно светещия монитор, под огромната хартиена грамада и под пъшкащата от работа клавиатура, скрити и невидими за останалите, бяха чекмеджетата – оазиси в тъжното, пустинно бюро на Цола Ц. В тях преливаха вълни от целофани и шумящи опаковки, така животворно необходими за натовареното й денонощие – бушуващи вафли, сладострастни шоколади, бълбукащи бисквитки, вълнуващи кексчета, предизвикателни кифлички – всички те трепетно очакваха мига, в който меката, пухкава ръка на Цола Ц. отваря внимателно чекмеджето, спуска се бавно и с нежно погалване избира някой от тях. После рязко и бързо го освобождава от шумолящата дреха и с един категоричен замах го поднася към пресъхналата си уста, като в сакрален обред. Колкото повече растеше вулканът върху бюрото, толкова повече се пълнеха и вълнуваха недрата под него.

Година след година, столът на Цола Ц. отесняваше все повече и пъшкаше като остаряващ хамалин. И зима след зима тя се заричаше как това лято ще бъде различно, защото тя най-накрая ще отслабне и опитите й да го постигне бяха все по-героични.

През есента Цола Ц. ставаше японка – дъвчеше тъжно твърдо сварени яйца и отмяташе с червено всеки успешен ден на японската диета. После екселските таблици изглеждаха като йероглифи, заради премрежения й от глад поглед.

През зимата, Цола Ц. живееше с господата Аткинс и Дюкан, а през пролетта редуваше седмици на плодове, чай и без чай.

Между сезоните пребиваваше поне една седмица в болница, за да се възстанови и с нови сили, и никаква анемия се хвърляше отново в героичните си битки.

Стените в дома й, се изпълваха с все повече снимки на красиви, стройни жени по бански. На хладилника непрекъснато се множаха таблици с калории, правилно комбиниране на храни, режими на хранене и на гладуване. В центъра на този олтар на мечти, закрепена с магнитче с четирилистна детелина, се гордееше снимката - стимул на Цола Ц. като бебе – единствената, на която тежи точно толкова, колкото трябва.

Сезон след сезон, Цола Ц. преследваше все по-отчаяно мечтата си да се види слаба и по бански на брега на морето и да го гледа, гледа, гледа поне едно цяло лято.

Независимо от сезона, обаче чекмеджетата – оазиси се пълнеха и изпразваха по свръхестествен начин, извън времето и пространството. Ако някой можеше да наблюдава процеса отстрани би казал, че Цола Ц. има демонична двойничка – колкото праволинейна и мазохистично последователна е едната, толкова по-разрушителна и пагубна е втората. Докато първата дъвче старателно морков, разграфен на три – за закуска, обяд и вечеря, втората сладострастно се спуска в някое чекмедже, гмурва се в него и излиза чак, когато го е преполовила. Строгото изражение на първата и екстазната усмивка на втората се редуваха на всеки кръгъл час, но колегите свързваха тази шизофреничност единствено със снижаването и покачването на купчината работа върху бюрото.

През тази година, обаче лятото се задаваше застрашително бързо. Още през април температурите бяха необичайно високи, а синоптиците прогнозираха майски плажове. Паниката на Цола Ц. пред гардероба й, приличащ на огромен архивиран файл, растеше по-бързо и от лавината върху бюрото й. Трябваше да действа много, много бързо.

Цола Ц. отиде на работа преди всички, както обикновено. Седна пред бюрото си, вдигна поглед до върха на грамадата отгоре му и с едно силно, отривисто движение, замахна и я разцепи на две. Листове, кламери, бележки, фактури, разноцветни индекси се разлетяха в невъобразим гърч наоколо. Остатъкът от канарата се разливаше като лава, но с още един замах, Цола Ц. избута и него на пода. С интерес констатира, че плотът, над който бяха изтекли толкова години от живота й, има съвсем нелош цвят.

Цола Ц. извади чекмеджетата с бавни, методични движения и изсипа съдържанието им върху гърчещата се на пода, хартиена лавина. После стана, погали нежно стола си, поогледа сътвореното от нея, което спокойно можеше да се обяви за арт инсталация „Когато оазисът срещне лавината“, кимна доволно и напусна офиса.

След седмица Цола Ц., потръпваща от студ и вълнение, започваше първия си работен ден в голяма компания за износ на лед в Нуук, Гренландия. Офисът й гледаше към океана, а на бюрото й липсваха каквито и да било чекмеджета.

Година по-късно Цола Ц. тежеше наполовина. Ледът беше нейният нов оазис, бюрото й беше чисто и подредено, в гардероба й се трупаха всевъзможни модели и цветове бански костюми, съзерцаваше океана с часове всеки ден, а вечер се прибираше със симпатичен колега.

Единственото, което Цола Ц. нямаше беше лято.

 

Прочетете още:

На вкус и на цвет, тавариши нет 

Страстната седмица на една греховна домакиня 

Да е умна, но не много!

Последно променена в Петък, 09 Юни 2017 13:10

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам