Историята на Валерия Овечкина ми напомни за моето детство, в което правехме пакости и обикаляхме опасни места, за които родителите ни никога не научаваха. С мобилните технологии това е почти невъзможно за децата ни. Да, детството им е много различно от нашето, но дали това е добре или зле? Ще се радвам да споделите мнението си.
- Мамо, искаш ли да отидем до моргата? – небрежно пита синът ми, докато прави кръгчета с колелото си в парка.
- … Какво!?
Не, аз знам, че ходи с приятелите си на това тягостно място. Двуетажна сграда, класически изоставен строеж с разхвърляни железа от арматура, избити прозорци и графити по оцелелите стени – всичко, което привлича като магнит тийнейджърите. Разрешавала съм му да ходи с едно наум, обикновено поглеждам често мобилното приложение за безопасност, проверявам колко дълго се задържа там. Но чак да ми предлага да му правя компания?!
По мое време, когато исках да се разходя по някой покрив, не водех майка си със себе си. И краденето на ябълки от съседните дворове също минаваше без родителско участие. И карбидът в пластмасовите бутилки също мятахме без помощта на възрастните. Хвърлянето на яйца, замерването на минувачи от терасата и всякакви други дивотии бяха част само от нашия живот, в който от време на време се промъкваше някое наказание или предупредителна реплика от рода: „Съседите пак се оплакаха от вас.“
Сега знаем твърде много за децата си. Това е проблем. Винаги ми се е искало да бъда не само родител за сина си, но и нещо повече. Мисля, че попрекалих.
Защо искам да съм "ненужен" родител?
Всичко започва весело и с добри намерения – мама и детето карат колело, мама и детето на ролери, мама и детето на ски. Детето е в развлекателния център - мама бяга и стреля с лазерни оръжия с него. Детето си пуска силно музика, мама си има собствена колонка и пее заедно с него. Синът рита футбол с момчетата, мама е наоколо и подава топката, когато излезе от игрището. И двамата са във възторг, разбирателството е пълно.
Помня един прекрасен диалог в края на четвърти клас:
- Знаеш ли, има една такава игра – удряш топката в стената и я хващаш по различен начин всеки път. Само трябва да внимаваш да не счупиш някой прозорец.
- Мамо, вие чупили ли сте прозорци? – огромните сини очи изискват истината, в която ще им е трудно да повярват.
- Ами да, случвало се е? Какво толкова!
- Ех, а на мен не ми се е случвало такова нещо! Ние само сме ритали лъжици в столовата.
Тъжно ми стана. Лъжици!? Спешно трябва да запозная сина си с нормалното детство. Това беше точката, от която нямаше връщане. Буквално след седмица синът ми можеше да мята джобно ножче и да пали пуха на тополите. И на това го научи собствената му майка. Неща, които по всяка нормална логика, би трябвало да усвои от приятелите си и което е особено важно – тайно от родителите. Но нямаше как да стане заради особеностите на съвременното градско отглеждане на деца. Трябваше ли да се превръщам в приятеля-хулиган на детето си? Допреди да получи покана да се разходим до моргата мислех, че е правилно. Още повече, че аз самата бях във възторг от нашите малки лудости. Като дете. Да, като дете. Затова поканата за разходка до изоставения строеж на мен ми прозвуча нелепо, а на детето ми – напълно логично. Ако заедно сте палили тополов пух, защо да не отидете заедно и до моргата?
Някой трябва да ви хване и да ви разтърси
Но коя все пак съм аз!? Майка или приятелка? Искам ли да видя всички тези морги и да бъда на всички тези срещи? Нормално ли е, че за неговите 14 години живот аз присъствам във всеки момент и обсъждам с него неща, от които моята собствена майка щеше да припадне?
А и тези електронни пропуски в училище, електронни дневници, мобилни приложения за безопасност. Нашите деца не могат дори да избягат от час, без да разберем. Когато синът ми закъснява, аз не му звъня по телефона, отварям си мобилното приложение и виждам къде се намира в момента. Не можах да се удържа да не му включа GPS и специално приложение. Исках само да знам колко време престоява в интернет и да го открия, ако нещо се случи. А стана така, че сега знам всичко. Програмата ме предупреждава, ако търси нещо непозволено, „разказва“ ми колко време е бил в социалните мрежи, каква музика е слушал.
Попаднах в капан. И за децата е жалко, и да се откажеш от цялата информация, до която имаш достъп, ти е трудно.
И да си приятел с детето си е някак си правило на поколението. Само че къде е границата на това приятелство? Аз например вече не искам да чувам за моргата, за тъпите еротични закачки на съученичките или че някакъв негов връстник плюел по хората в мола. Това е твърде напрягащо! А ако детето ми направи някоя подобна глупост?
Все по-често се замислям над това, опитвам се да говоря с мъжа си, но той ме отсвирва с думите: „Той твърде много неща ти разказва, затова се тревожиш, ние като бяхме деца… “ И започва дълга поредица от истории, които майка му и до днес не знае, но засилват моето усещане за апокалипсис. Чичо му налива масло в огъня с разкази за смъртни случаи от опасни игри в детството му.
Изобщо възможно ли е да се измъкна от този филм? Толкова много неща не искам да зная! Искам синът ми да тича с приятелите си навън и да се прибира вече изморен, мръсен и щастлив. Аз да му ударя един зад врата и да му изпека баница. Възможно ли е това да се върне в живота ни? Или всички сме обречени да бъдем приятели с децата си до пълното ни заличаване и изчезване като родители?
Препоръчваме ви още:
Автор: Ния Йотова
Глава 21
С втората бременност Лара беше твърдо решена да не се прави на герой и да ходи по планини, басейни и морета с големия корем, опитвайки се да доказва на света, че майчинството няма да я промени – грешка, която беше направила с първото си дете.
Майчинството те променя, по-добре приеми този факт конструктивно, беше новата ѝ мантра. И вярна на нея, докато беше бременна с малкото си детенце, Лара основно ядеше и спеше. Ядеше всичко, което ѝ се яде, в резултат на което, макар да запази фигурата си, разви огромен корем, в който се криеше огромно дете. През деня вятърът по улиците духаше корема ѝ като корабно платно, а Лара тичаше безпомощно след него. Вечер заставаше само по бельо пред огледалото и не можеше да повярва как може да носи такъв огромен корем, без да ѝ се счупят тънките крака.
Дойде време да ражда. Бебето си стоеше вътре и нямаше никакво намерение да излиза. Коремът ставаше все по-голям, бебето в него също и лекарката я предупреди:
– Ако не родиш до два-три дни, ще се наложи да те режем.
Лара знаеше какъв е проблемът – сама се беше заключила да не ражда от страх. Помнеше как протече раждането първия път, тялото ѝ бе запечатало болката и я проиграваше като на 4D филм за подсещане, а с приближаването на термина лекарката ѝ започна да отговаря доста уклончиво на всички въпроси, свързани с упойката.
– Силна си като кобила – успокояваше я тя. – Без проблем ще родиш и кон.
– Това ми звучи като „и този път забрави за упойката“ – мърмореше Лара, а вътрешно се чудеше още ли карма има да чисти.
Ако се съдеше по първото раждане и перипетиите с първото ѝ дете, явно е била много лоша в миналия си живот. Но с карма или не, тялото на Лара очевидно усещаше, че пак му предстоят мъки без упойка и се бе заключило психически. Всеки ден Лара ходеше на консултация и всеки ден лекарката я плашеше, че бебето е вече четири килограма и ако не го роди съвсем скоро, лошо ѝ се пише на таза. Лара носеше торбите с покупките пеша нагоре по стълбите, ядеше люто, ходеше дълго, но нищо не помагаше.
– Сексът ще стимулира излизането на бебето – заяви лекарката при поредния преглед.
Хубаво. Но Мъжа очевидно имаше други мисли за огромния Ларин корем. През последния месец, само като я видеше как изплува като платноходка иззад ъгъла, се покриваше под едно одеяло на дивана в дневната, треперейки да не му налети. Лара не му се сърдеше – и на нея не ѝ беше до това. Отнемаше ѝ буквално половин час да обърне огромния си корем в двойното легло, когато усетеше хълбока си прекалено изтръпнал от тежестта, а усилието беше толкова голямо, че след всяко обръщане не можеше да заспи поне още половин час. Мечтаеше си да има кран, който да я обръща. И никак не мечтаеше за секс с този корем.
Лекарското предписание обаче си беше лекарско предписание – Лара трябваше да прави секс. И единствената възможна към момента жертва беше нищо неподозиращият ѝ законен съпруг. Лара се чувстваше като бременно с извънземни чудовище от филм като „Пришълецът“, което дори с огромен корем напада невинните мъже. Но щом е казала лекарката...
Като чу какво се очаква от него, Мъжа пребледня и заотстъпва назад.
Добре, че апартаментът ни е малък, няма къде да се скрие – каза си Лара и за пръв път видя в положителна светлина жилището, което мечтаеше да смени. Докато тя мислеше, Мъжа действаше. Беше се скрил в спалнята и започна да пелтечи някакви несвързани извинения през плътно затворената врата.
Докато безпощадно напредваше към него, Лара чу, че нейният човек прекалено много уважавал нероденото си дете и от уважение към него и към майка му, представете си, не искал да му чука по главата.
– Стига глупости! – Лара започна да се ядосва, докато насилваше бравата на спалнята. Допреди месец го правеха през цялото време, откога това новоизлюпено уважение... – И да знаеш, че ако си натрупал някакви мебели от другата страна на тази врата, цяла нощ ще правим секс за наказание!
Мебели очевидно нямаше, защото Лара все пак успя да отвори. Стана ѝ жал за Мъжа, който се беше свил в ембрионална поза в леглото. Даде му отсрочка за изпълнение на задълженията до сутринта. Да има време да се подготвя психически цяла нощ.
На сутринта Мъжа успя да изкрънка втора отсрочка – до вечерта. Лара беше толкова изтощена от поредното половинчасово обръщане на корема, че великодушно му я подари. Може пък на тъмно да му е по-лесно на човека.
Вечерта Мъжа си изпълни задълженията като агне на заколение. Час след тази негова саможертва Лара усети контракции. Беше рано сутринта на шестнайсети юли – рождения ден на Синеокия, на Мъжа и както щеше да се окаже – на малкото ѝ детенце.
Първото дете спеше, а Мъжа трябваше да я закара до болницата. Лара се гримира (завеждащата отделение щеше да се радва да я види пак да ражда гримирана и с прическа) и звънна на един съсед – помоли го да спи при първото дете, докато тя ражда второто.
По пътя за болницата болките станаха силни. Лара усещаше, че има голямо разкритие, но така, в движение, се търпеше. На прага на болницата се вкопчи в ръката на Мъжа. Този път искаше той да е с нея.
– Нали знаеш, че ако вляза там, повече никога няма да мога да погледна на теб като на жена – тактично ѝ обясни той. – До края на живота си – прибави за убедителност.
Две ситуации изплуваха в съзнанието на Лара при тези му думи: пребледнелите лица на наблюдаващите студенти от първото раждане и убитото желание за ласки на Мъжа заради един голям корем. Ако видеше касапницата по време на раждането, нямаше да я огрее още две-три години. Реши да не настоява. По-добре да си влезе сама. И без това родилното е женска територия.
Докато лекарката ѝ се придвижваше към болницата, Лара разбра, че е с осем сантиметра разкритие и е късно за упойка. Не беше изненадана – в този живот тя упойка нямаше да получи. Беше ѝ писано да изживее всичките си мъки – било то душевни или физически – без опиати.
Завеждащата ѝ направи клизма и я изпрати да се къпе. Това с къпането беше лукс, който липсваше преди четири години, когато раждаше първото си дете. Докато се къпеше, Лара вече плачеше от болка и стискаше тръбите на парното в банята на болницата.
Как? – питаше се тя. – Как нормална жена, изпитала тази болка веднъж, доброволно се поставя в същата ситуация...
Знаеше как – болката от това, че първото ѝ дете я отхвърляше толкова дълго, беше по-силна от родилните мъки. А и те, Лара от опит го знаеше, скоро ще свършат. Беше готова на всякаква болка само и само да започне отначало с малкото си детенце. Ако успееше да си уреди упойка за шевовете, можеше да се каже, че е на финалната права.
Лекарката на Лара се появи в разгара на скандала между Лара и завеждащата. Онази беше помолила Лара да се държи възпитано и да не крещи – да вземела пример от ромката, която мълчаливо се мъчеше на магарето до нея. Лара бе викала при първото раждане, викаше и сега. Като че ли чрез викането изхвърляше частици от болката и усещаше някакво облекчение. Циганката, щом иска, да мълчи, сигурно ѝ беше пето или шесто.
Единствено когато раждаше, Лара не се интересуваше какво ще кажат хората. И само тогава наричаше ромките „циганки“. Болката беше по-силна от възпитанието, както и от разбирането ѝ за света.
Хубавото този път беше, че между контракциите имаше почивки. Както беше в средата на огромен ураган от болка, в който стадо гепарди разкъсваше месата ѝ, така изведнъж, за около трийсетина секунди, ураганът утихваше и болката спираше. Гепардите възпитано се отдръпваха и отиваха кротко да пасат трева за половин минута, преди отново да се нахвърлят върху нея.
В тази преживна пауза Лара се потапяше в прекрасното чувство да е нормален човек – нищо не я болеше и липсата на болка я докарваше до състояние на блаженство. Щеше да си го напомня до края на живота си. Когато се почувства тъжна или недоволна от нещо, щеше да си казва: радвай се, че поне нищо не те боли. Болката, дали физическа, или душевна, те кара да видиш всичко в нова перспектива. Жалко, че я забравяме веднага щом отмине.
Докато си правеше планове как да оценява живота си и се бореше с гепардите, Лара изстреля малкото си детенце, което не се роди никак малко – четири килограма червено плачещо месо. Беше заело поза на боксьор със стиснати юмручета – бащичко!
Лекарката на Лара се скара със завеждащата, но успя да ѝ даде да гушне бебето. Още незашита и с неизвадена плацента, Лара пое малкото човече. Бяха измили бялото от него и то седеше мирно със свити юмручета и стърчаща черна коса. Приличаше досущ на брат си, но беше с по-бяла кожа и с по-тъмни леко дръпнати като на китайче очи.
Мамино малко прекрасно момченце! Как успя да се роди толкова сладко, мислеше си Лара, докато държеше малката ръчичка.
Девет месеца само яде и спа, а е успяла да отгледа в себе си това човече, което имаше всички малки органчета и всички пръсти на ръцете и краката.
Сети се за коронната реплика на дядо си – чаровен бохем, който много обичаше да размишлява върху странностите на живота. Всеки път, когато нещо го впечатлеше, дядо ѝ промърморваше през дима на цигарата: „Природа, брат, природа!“ Колко е бил прав човекът. Природата е велико нещо! Раненото и изнурено тяло на Лара кипеше и тържествуваше. Беше получила втори шанс.
Въпреки че първото дете отблъскваше Лара, нейната любов към него беше огромна. Още по-силна беше и защото бе трудна любов, трудностите винаги я мотивираха допълнително. Докато беше бременна за втори път, се чудеше как ли ще може да обича някого колкото първото си дете, откъде ще намери в себе си още любов.
Когато погледна малкото си детенце, Лара усети огромно спокойствие – тя вече го обичаше безкрайно. Децата умножават любовта, не я изпепеляват, както правят мъжете. И понеже вярваше в прераждането, беше сигурна, че това бебе я е гледало дълго време отгоре, че знае всичко, което е преживяла, и е чакало, за да дойде точно при нея.
Тази връзка започваше добре. Оказа се, че Лара ще получи дори лидокаин за шевовете. Откъде тази неочаквана щедрост от страна на лекарския екип, Лара не знаеше и не искаше да знае. Реши просто да се възползва от прекрасните неща, които ѝ се случват, и да благодари.
За книгата и автора:
Емоционална като песен на Queen, хапливо откровена като Кари Брадшоу, многолика като всяка жена, хаотична, като времето, в което израства, и неподправено истинска като самата себе си, Лара е от онези жени, които неизменно привличат вниманието на околните и за които се чудиш - те ли предизвикват съдбата, или вселената постоянно поставя на пътя им изпитания и възможности. Лара има съпруг, две деца, три гардероба с рокли и кратък списък с убеждения, които следва. Няма задръжки, когато споделя. Разказва откровено за детството, за изневерите, за всички свои страхове и многобройни грешки.
„Лара“ е първият роман на Ния Йотова. Роман, който може да ви ядоса, да ви зарадва, да ви разсмее, но няма да ви остави безразлични. Ния не крие, че за образа на Лара и останалите герои в романа е черпила вдъхновение от заобикалящия я живот. Подобно на своята героиня, тя завършва образованието си в Сидни, Австралия, пътува много и в сърцето си се смята за гражданин на света. Днес работи в IT сферата и въпреки корпоративната среда, казва, че работата ѝ носи голямо удоволствие точно защото голяма част от нея е свързана с текст.
Създаден като роман, „Лара“ може да се чете и като дневник на съвременната жена, която иска всичко – да е прекрасна майка, стихийна бизнес дама, страстна любовница и любяща съпруга – роли, за които скрито или явно мечтаят милиони дами в света. „Лара“ ще ви преведе през трийсет и девет години от един живот, който се случва между Австралия и България, между дома и офиса, между семейното легло и хотелски стаи в Барселона, между „какво ще кажат хората“ и „какво искам аз“. Ще ви върне назад към годините на „Шатовалон“ и образцовите домове и ще ви накара да погледнете напред с усмивка. И без вина.
Всяка жена е цял един свят. „Лара“ е околосветско пътешествие. Без предварителна програма и с неочаквани приключения. Готови ли сте да отпътувате?
Препоръчваме ви още:
Автор: Мария Пеева
От месец насам подготвям материал за родната полиция. Говорих със служители на реда, водих записки, имах желание да разкажа в какви ужасни условия работят тези хора, колко зле е платен трудът им, колко нищожно признание получават за това, че рискуват живота си, колко е ниско общественото доверие в тях.
Обаче няма да пиша нищо такова. След днешната случка моето лично доверие в тях също е занулено. Както се казва, паднаха ми в очите.
Тази сутрин като същинска кифла обиколих мол “Парадайз”, напазарувахме с 10-годишния ми син след цял месец абстиненция от шопинг, щастливо натоварихме покупките в колата и потеглихме обратно към къщи.
На “Черни връх” ме спря полиция. Но не пътна полиция, а такава, обикновена. Трима полицаи стояха край пътя, вече щях да ги подмина, когато единият изведнъж подскочи, размаха ръце и ми посочи да паркирам. Зачудих се защо ще ме спират, нарушения не правя никога, дори предимство не отнемам. Единственият ми проблем е, че карам хубава кола.
Както и да е, паркирах. Този, който ме спря, застана до прозореца, представи се. Миловиден такъв, с хитри очички и пухкави бузки, любезен, усмихнат до уши, с интелигентен изказ. Поиска ми документите за проверка.
- Така, да видим сега… Мария Пеева… Ама вие знаете ли, че книжката ви е изтекла преди две години.
- Не.
- Това е много сериозно нарушение. Знаете ли какви са санкциите? Можем да ви вземем и книжката, и колата.
- Изобщо нямах представа, че е изтекла.
- Вижте сама - през 2016... Какво ще правим сега?
Този въпрос "Какво ще правим сега?" ми светна лампичката. Любезният полицай ми подаде книжката, все още подсмихнат, но и леко смръщил вежди, сякаш да ми покаже колко съм затънала пред закона.
- Ами, санкционирайте ме. Щом съм нарушител, ще си понеса последствията.
Отговорът ми го изненада. Усмивката се стопи.
- Изчакайте един момент.
Взе ми документите и отиде при колегите си. Коко се притесни на задната седалка.
- Мамо, ще ти вземат ли колата наистина?
- Да ти изглеждам притеснена?
- Не.
- Най-много да платим глоба, защото майка ти е разсеяна.
- А той защо така ти каза?
- Това тепърва ще се опитаме да разберем.
След малко на прозореца ми се появи вторият. Той не се представи.
- Госпожо Пеева, вие с какво се занимавате?
- Защо?
- Как защо?
- Защо питате?
- Ами, просто от любопитство.
- С много неща.
Не знам по каква причина отговорът ми му се видя достатъчен, след като очевидно не беше, но този също се отказа да се занимава с мен и също като предишния разпореди да изчакам. В огледалото наблюдавах как тримата обсъдиха набързо ситуацията с нахалната гражданка, която не иска да предложи подкуп, макар че очевидно може да си го позволи. Пристигна третият, който изглежда беше тежката артилерия, защото изглеждаше най-симпатичен (Кърт Ръсел на млади години с известни уговорки). Той също се представи.
- Госпожо Пеева, колегата обясни ли ви каква е процедурата?
- Не, слушам ви.
- Ще трябва да извикаме КАТ, защото ние нямаме право да ви санкционираме.
- Ами, добре, викайте ги.
- Те може и да се забавят.
- Ще почакам.
При което служителят на реда се изуми:
- Ама те може и чак довечера да дойдат! Вие не бързате ли за някъде?
- Не, не бързам.
И този изчезна. Вече се канех да предложа на Коко да поиграем карти, докато чакаме КАТ, когато Кърт Ръсел се появи отново и ми върна документите.
- Можете да тръгвате. И да знаете, че с неизрядни документи, ако сте участник в ПТП, дори да не е по ваша вина, вие ще го отнесете. Затова при първа възможност вървете да си подновите книжката.
И така, с неконфискувана кола и изтекла книжка, ме пуснаха по живо, по здраво.
Обадих се в районното им, за да проверя има ли такива служители при тях. Цялата ситуация беше толкова нелепа, че ми хрумна да не би пък да са измамници. Оказа се, че не са никакви измамници, а съвсем истински, наши, родни полицаи. Дежурният каза да побързам да си сменя книжката. Каза още, че униформата е достатъчна за легитимация и не са длъжни да ми представят друга, което ми стори странно. По филмите гледам все значки размахват, нашите нямат ли някакви карти поне? Също така ми обясни, че ако реша, мога да подам сигнал срещу тях и той ще бъде обективно разгледан.
Мислех да подам сигнал. Отворих сайта на МВР, разгледах формуляра, почнах да го попълвам. После си казах, че няма смисъл. Те винаги могат да отрекат. Моят свидетел е 10-годишният ми син, а те са трима. Освен това реално те не са ми искали пари в прав текст. Само се опитаха да ме заплашат и притиснат. Точно както действат телефонните измамници.
Честно, бих предпочела да са измамници. Не искам да си мисля, че родната полиция си прекарва деня в дебнене пред мола за балъци, от които да измъкнат някой лев. Щото нали знаете, спрат ли те, все ще се намери за какво да се заядат с теб.
Просто момчетата не случиха на кифла тоя път.
Защо във Великобритания си обичат полицаите, прочетете в Институцията с човешко лице. Това е статията, която ме вдъхнови да се разровя в тъжната истина за условията на работа на нашата полиция. Но тази тема ще почака, поне докато ми се размине горчивия вкус от днешната случка.
Всеки родител знае, че да отглеждаш деца е голяма радост и голямо предизвикателство. Нашата работа е да помогнем на детето да се превърне в зрял човек и пътят дотам определено има своите върхове и падения. В някои дни се смеете, играете и споделяте красиви, усмихнати спомени, а в други дни ви идва да си изскубете косите. Добре дошли в света на родителството!
За да покажем различните лица на родителя, събрахме няколко снимки, които със сигурност ще ви разсмеят или поне ще ви напомнят, че и вие сте преживели нещо подобно.
Ето ви десет снимки от Instagram, които показват радостите на родителя и предизвикателствата, които вървят с тях:
1. Децата определено правят пазаруването по-интересно!
2. Да беше ми сложил памперс, тате...
3. Децата все някак трябва да се забавляват, докато си чакат храната, нали?
4. Родителството не винаги е тежък труд. Вижте тези усмивки! Какво прекрасно семейство.
5. Понякога да си родител означава да готвиш с децата...
6. …Или да се облечеш като любимите им герои!
7. Да, родителството те изтощава, но пък си струва!
8. Макар че мама е ядосана, все пак усещате обичта в тази снимка.
9. Една от радостите на родителството е да покажете на децата си красотата на света.
10. Семейните снимки не винаги вървят по план.
Коя снимка ви е любима? Споделете в коментарите!
Източник: power of positivity
Препоръчваме ви още:
Автор: Калоян Явашев
Обичам лятото по ред причини. Най-вече, защото тъща ми идва да живее при нас и ни помага с децата. Аз имам повече свободно време и се отдавам на важни и стойностни занимания, които обогатяват общественото съзнание и без тях човешката еволюция би зациклила безнадеждно. Например: може ли човек да отвори бутилка узо и да си легне спокоен, ако не я довърши; защо като кихна, главата ми отива напред, след като въздухът излиза от носа ми, не трябва ли на принципа на реактивните двигатели да отива назад?
Звънят ми съседите надвечер и викат: "Ела да гледаме филм". Обаче това са другите съседи, а не Робърт и Мегито. Това са семейство Палазови от съседния вход. Характерното за тях е височината им. Владо Палазов е малко висок (2,04 м) и ходи с лампа на главата, заради изисквания от службата по въздушен контрол на летище "Сарафово". Тежи към 130 оки и "логично" работи като компютърен специалист. Понеже, работейки на стандартна клавиатура, Владо натискал с грамадните си пръсти по осем бутона наведнъж, шефовете му направили друга от фаянсови плочки 30х30 см. Когато отиде на кино, хората зад него винаги му подвикват да седне най-сетне, защото не виждат. Това е много дразнещо, особено ако вече си седнал. От 12-годишен не ползва стол, за да сменя крушките у тях, а на 15 вече сменяше и на уличните лампи.
Адриана (Анито) Палазова също е висока, но много по-стройна и красива от Владо. Това е логично, понеже ако съпругата му беше под 1,80 м щеше да прилича на опит за чифтосване между жираф и скат. Децата им също са високи, родителите им също са високи и... абе, представете си цяла рода от джуджета, но наобратно.
Аз не съм много по филмите напоследък, ама щом ще се пие... Та, измънквам гузно на жена ми, че отивам на гости да гледам един много важен филм, който не търпи отлагане. Естествено, каня и нея, ама тя изглежда много заета да усмири, нахрани, изкъпе, провери за бяс, подсуши и облече трите ни деца и изобщо не ми обръща внимание. Ако иска, няма да я карам насила, я!? Изхлузвам се тихо през вратата и направо хуквам по стълбите, без да чакам асансьора. Толкова съм окрилен от факта, че отивам на бездетна киновечер, че съм съгласен да гледам документална монголска поредица за видовете личинки по листата на копривата и как се отразяват върху храносмилането на дивата свиня при пълнолуние.
Влизам с бутилка узо (абе, от толкова споменаване на тази напитка, някой винпром няма ли да се сети да почерпи?!) и кутия млечна салата. Хвърлям салатата към Анито, а тя без изобщо да направи опит да я улови с ръце, я проследява с поглед как се отваря във въздуха и се разстила равномерно по пердето. Снощи се е прибрала късно, а тригодишната й дъщеря я е събудила рано сутринта. Адекватна е колкото джанта.
Зад мен Владо започва да ми крещи и от силата на звука ушите ми започват да повръщат ушна кал. Тоя реве като запечен слон с леблебия, а дъщеря му, която обожава млечна салата, вече виси на пердето като прилеп и мляска.
Оправяме бъркотията и постиламе пердето вместо покривка, тъй като салатата е вече сервирана.
Тук са и Робърт и Мегито. Робърт отново е сгафил (според Мегито фактът, че той диша също е гаф) и жена му го обвинява за всички лоши неща, които са се случили през деня. На мен ми става жал за него и започвам да споря с Миглена. Накрая постигаме разбирателство, че Робърт е виновен единствено за: времето, курса на долара спрямо еврото, четири катастрофи в югозападен Непал, изборните резултати в Камчатка, контузията на Меси и подредбата на планетите в последните шест месеца. Робърт въздъхва облекчено и ми сипва в чашата догоре от благодарност.
Владо е геймър и се е залепил за компютъра. Трябва да изчакаме да си свърши нивото, защото нещо много лошо щяло да се случи, ако го прекъснем. Анито реже домати на дъската, когато Владо й виква:
- Анииии, виж малката, че май се е насрала! Много мирише.
Анито му отвръща, но без да се обръща:
- Не мога, Владо. Режа салатата и вадя чиниите. Виж я ти!
- Не мога да я видя, защото ще ме утрепят - казва Владо без да откъсва поглед от екрана.
Ние с Робърт и Мегито въртим главите между двамата съпрузи и се чудим как да им кажем, че дъщеря им обикаля наоколо без памперс. Най-накрая Анито поглежда малката и започва да изпада в лека паника:
- Владо, тя си е махнала памперса.
- Ани, млъкни за малко, че ще ме утрепят, ти казах.
Анито тръгва като дакел да души наоколо и се навира под масата, където играе Владо. После рязко изскача от там и със завидно самообладание му казва:
- Може ли да си толкова замаен, бе?! Ако сега ти забия една вилица в окото, ще оставиш ли играта за малко?
При това предложение, аз, Робърт и Мегито инстинктивно се преместваме на дивана в посока външната врата. Само това ни липсва! На крайно тесните 25 кв. м да се озовем заедно с разбеснял се двуметров гигантски циклоп. С глас навяващ дълбоки пещери и разярени мечки, Владо закънтява из апартамента:
- Адриано, остави ме на мира, защото...
- ВЛАДИМИРЕ, ДЪЩЕРЯ ТИ СЕ Е ИЗСРАЛА ВЪРХУ КРАКАТА ТИ!
Владо беше убит на секундата.
Слагаме масата и решаваме наистина да гледаме филм - " Metallica: trough the never 3D". Владо е маниак на тема техника, а у тях е инсталирал музикална уредба, която събаря стени. Гръмнаха басовете, ревнаха бебетата чак в Созопол и ние също запяхме с телевизора. Хубавото на метъла е, че всеки може да пее различна песен, а всички да си мислите, че е една и съща. По едно време Робърт иска фаспауза на терасата. Спираме филма и той излиза да пуши на балкона. След две минути си подава главата и ме вика да съм видел нещо навън. Излизам и какво да видя? Жена ми се е скрила между две коли на паркинга и яде сладолед. Оглежда се като бяла мечка върху айсберг край Видин и набива шоколадови кофички в несвяст. "Айдееее, тая откачи!" - помислих си тъжно. Аз си обичам жената и я помня, когато беше нормална. Сега как ще гледам децата сам? Какво сторих на това момиче и как успя да стигне дотук само след четири години брак с мен? Всички сме се наредили на терасата и я гледаме тъжно. Когато започва да ближе опаковките на сладоледите, не издържам и пускам сълза. Анито й се обажда по телефона:
- Роси, защо ядеш сладолед скрита между колите?
- За да не ме видят децата - отговаря жена ми шепнейки.
- Те къде са? - Анито започва да се оглежда.
- Приспах ги вкъщи- отговаря Росито.
- Как ще те видят тогава?
Жена ми спира да яде и поглежда телефона изненадана. Мисли около десет секунди, оглежда се за всеки случай на всички страни и излиза на улицата с горда осанка. После отговаря на Анито:
- Не знам, Ани. Аз по навик се скрих.
Анито ме поглежда с укор. Мегито ме поглежда с укор (после поглежда и Робърт с укор). Аз също се гледам с укор. Трябва да направя нещо, за да облекча мъките на тази мъченица, която се е съгласила да си омеша гените с мен. Решавам на другия ден да взема съвсем сам и трите деца и да ги разхождам цял ден из града. Тя може да си почива, да яде сладолед, да пие вино, да отиде на фитнес, фризьор, маникюр и да прави каквото й се ще. Мога да взема тъща ми с мен и нея да я разходя. Най-добре да я взема и нея, за да й покажа всички бургаски забележителности. За всеки случай!
Вечерта се прибирам внимателно, за да не събудя никого. Събарям колелото в коридора върху шкафа с обувките. Знам, че съм подпийнал и всеки момент жена ми ще изскочи от спалнята бясна, щото бебето е заспало току-що и аз съм го събудил. Предвидливо лягам на земята до колелото и започвам да имитирам зловеща травма, за да не ми се карат. Левият крак на изток, десният на северозапад, а главата си навирам между маратонките за тенис. Вонята е плътна и космите в носа ми окапват унило и безвъзвратно барабар с половината ми лява вежда. После се сещам, че Росито винаги ми е казвала да си вадя миризливите маратонки за тенис на терасата, а днес съм забравил. Скачам пъргаво да изхвърля тия химически оръжия на балкона, но събарям поставката за ключовете. Спирам и въздъхвам дълбоко, за да освободя напрежението и да се съсредоточа. Стига с тия аматьорски изпълнения! Тръгвам бавно и уверено към терасата, но настъпвам голям зелен камион и с болезнен шпагат се хващам за дръжката на фурната. Тупвам разчекнат на пода и бурно започвам да желая сексуална връзка с майките на камиона, фурната, маратонките и терасата. Възмутен се изправям в седнало положение и си шибвам една маратонка в тиквата. Стегни се, бе! Не стига, че се прибираш посред нощите, ами и вдигаш гюрлотия като на циганска сватба! Тъпанар такъв! Жена ти гледа децата и хаби нерви с тях, за да можеш ти да излезеш и когато е легнала да спи, се появяваш и събаряш половината къща. Изправям се със сключени вежди и успявам да изкарам маратонките на терасата, като събарям само една кана с вода по пътя си. Най-накрая лягам в общото семейно ложе, а жена ми спи непробудно. Това ме напряга страшно и аз дълго не мога да заспя. Щом тя спи толкова непробудно, значи се е изморила много от децата, които са правили кой знае какво докато заспят. Нещо ми убива на гърба и бъркам под завивката да го изкарам. Напипвам го и вадя половин филия препечен хляб. Почвам да опипвам по цялото легло и вадя зарядно за телефон, три топки, десет колички, крем "Здраве", таблет, осем вилици, бъркалки за миксер, форма за кекс (логично, след като има бъркалки за миксер) и една тротинетка. Заспивам с молба към Господ да си преразгледа плановете за утре и ако е решил да има Апокалипсис докато съм жив, да не чака повече, а да действа още в ранни зори.
Отварям си очите и си давам сметка, че днес ме чака много дълъг ден. Поглеждам през прозореца с надежда за дъжд, градушка или потоп, но сякаш напук, днес времето си е точно като за лятото. Влизам в дневната и си правя кафе. След малко идват Боримир и Микаела и ми събарят кафето. Чистя бързо и експедитивно. Днес е специален ден и майка им трябва да си почине от техните простотии. Започваме досаден диалог за рокли, гащи, коли, закуска и прочее важни за тях неща. Ето че и мама се появява с бебето. Целувка за нея и стегнато изложение за плановете ми за деня. Ще взема децата и тя цял ден ще бъде свободна да прави каквото си иска. Ама истина ли било?
- Разбира се, Росицо. Мръдни се оттука да им направя закуска и после ще ги изведа. Ще взема и майка ти с мен.
В този момент виждам как тъща ми се опитва да си направи кафе с овесени ядки и кашкавал в пералнята и осъзнавам, че и тя има нужда от почивка. Няма никакви проблеми!
- Диде (тъщата), искаш ли да те оставя на плажа? Ок, тръгваме и те оставям на плажа, а ние с децата продължаваме сами към центъра.
Обръщам се към печката да си направя кафе и чувам въпрос от Росито:
- Значи се насра, а?
Опааа, изведнъж атмосферата се изпълни с напрежение и заряд предвещаващи атомен взрив! Някой се обърка много лошо! Чакай малко, госпожо Явашева, на мен такива въпроси не ми се задават! Аз съм свободен, зрял мъж и мога да правя каквото си искам. Да не съм някакъв мухльо, че така ще ми говориш?! ЕТО, ДОРИ И КНИГА НАПИСАХ, КОЯТО ИЗДАТЕЛСТВО "СОФТПРЕС" ЩЕ ИЗДАДЕ ЕСЕНТА! Обръщам се и отговарям с неприкрита злоба:
- Всъщност не бях толкова пиян и можех доста повече да изпия. Обаче реших да се прибера навреме, за да изкарам децата рано и да ти дам почивка. Изобщо не съм се насирал, а съм изпил само четири. Добре де, шест! Робърт ми сипа последните две зорлем. Той е виновен - знам, че предадох безсрамно приятеля си, но бях притиснат в ъгъла - Плюс това ти откога взе да ми броиш питиетата? Да не би като съм пийнал малко да съм направил нещо лошо? Не гледай колелото, обувките, поставката за ключове и бившата кана за вода като ти говоря! Мен гледай, защото от този въпрос ме заболя - реших да я разсея и да го ударя на чувства, за да я накарам да се разкае, че ме е питала.
Росито ме гледа доста дълго време без да мига и ми каза:
- Аз говорех на бебето, господин Явашев! Сега ще го почистя, преоблека, ще придам приличен вид и на останалите ти наследници и всички вкупом изчезвате навън до вечерта, както ми беше обещал!
Следва зловещо продължение...
П.П: Разбирам, че много от вас са шокирани от факта, че ще бъде издадена книга с моите "произведения", но трябва да разберете, че натискът, на който бях подложен от издателство "Софтпрес", бе нечовешки. Главният редактор предложи бъчва троянска сливова с три еленски бута, а PR консултантката - сексуалните си услуги. За съжаление и двамата ги предложиха на други хора, а не на мен. След дълги и напрегнати двеминутни преговори, договорът бе факт, а ръкописът е предаден за редакция.
Препоръчваме ви още:
Типовете семейства според татко Калоян
Автор: Христина Машкова
Родител съм на 3 деца. Детски учител съм на малка, но прекрасна група от 15 деца. Имам щастието да работя с родители, с които гледаме в една посока, обсъждаме, коментираме, правим ЗАЕДНО най-доброто, на което сме способни, в името на децата. Или поне така предпочитам да се самоубеждавам.
Най-голямото ми дете е на 10 години. С неговото образование направихме тотална манджа с грозде, но винаги сме правили всички избори с мисълта, че е “най-добре” за него. Днес, с времето разбирам, че няма “най-добро”. Нито най-добро място, нито най-добро училище, нито най-добра градина.
Всичко е въпрос на избор, желание, ценности. На доверие. На това как родителите си представят ролята на детето в семейството. На това как възприемат себе си и семейството си в това общество.
Дали ще са новатори и ще правят “нови” училища/градини, дали ще плюят МОН, но ще са доволни, защото цял ден нямат ангажимент с децата си. Дали ще искат напълно да излязат от системата и ще живеят в своята балонизирана мини общност. Дали нещо съвсем друго.
Всичко това е ок, всичко това е личен избор и всеки има право да се спре на това, което смята за най-добро за детето (и за себе си). С вметката, по възможност да приема и да не съди изборите на другите, ако те не съвпадат със собствените.
Аз избрах, доколкото мога, да съм в помощ на децата, да работя с малки деца и техните родители. Да давам и да получавам безрезервна любов и безценни моменти, които не могат да бъдат описани и преразказани.
Да мислиш в края на всеки работен ден кое дете как се е почувствало, да анализираш постоянно своето поведение и какво да подобриш. Да се развиваш, за да може да дадеш още повече на децата (и на себе си), да си подготвен как да подадеш дадена информация на родителя, така че той да обърне внимание на детето си. На собственото си дете!
Но се оказва, че колкото си подготвен за даване на тази информация, толкова и не си. Колкото и деликатно да подхождаш, когато искаш да обърнеш вниманието на родителите в дадена посока, не можеш да предвидиш каква ще е реакцията отсреща.
А реакциите са всякакви - пълно отричане, обвинения, а черешката на тортата беше, че бях заплашена с адвокат затова, че съм препоръчала консултация с логопед и психолог. С адвокат!
Слава Богу, имам здрави деца. Слава Богу, при нужда самата аз търся специализирана помощ. За тях и за мен си. И ще продължа да търся. И ще продължа да чувам, да се вслушвам и да се доверявам на учителите, на които съм поверила децата си. Или поне такова е намерението ми.
А ако им нямам доверие, няма да се грижат за децата ми. Просто е. Доверието е всичко.
И ми е мъчно. И ми е болно! За вечната война родители-учители. Защото знаете ли, докато ние спорим кой е “по-важен” и “по-отговорен” и “по-виновен”, някои деца продължават да страдат, да не им се обръща внимание, да са неглижирани. И най-любящият учител не може да компенсира дефицитите в семейна среда. А те стават все по-чести, все по-страшни и дават все по-сериозно отражение върху децата. Децата, които най-малко заслужават!
Затова, мили родители, грижете се за учителите на вашите деца, старайте се да ги чуете, уважавайте ги, споделяйте, говорете. Децата споделят много, казват много, учителите без да искат знаят толкова много за децата ви. И за вас. И това може би е добре, ако искате да ги чуете...
Мили учители, кураж! Вярвам, че даваме най-доброто от себе си и който трябва, ще види и оцени. Или дори да не оцени (в крайна сметка не го правим заради оценката), нашата “задача” са децата. Дано имат повече късмет и живеят в една по-спокойна среда вкъщи, на училище и на улицата! И дано ние имаме повече сили да влагаме енергията си в правилната посока.
Мили деца, обичаме ви! И ние учителите, и ние родителите. Колкото и да не го казваме или показваме понякога. Колкото и заети, уморени, напрегнати, нервни да изглеждаме.
Дано успеем да ви помогнем да се научите и сами да се обичате и да вярвате в себе си. Защото любовта е най-важна. И вярата. В детето и в себе си!
Препоръчваме ви още:
Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна
Защото това трябва да се казва
Автор: Валентина Вълчева
Доверието във фейсбук спаднало с 20 % за второто тримесечие на 2018 г., а Марк Зукърбърг вече слязъл от 3-то на 6-то място по богатство (Жив да го ожалиш значи!). Само да уточня, че новината идва от национални и международни медии, така че би трябвало да е реална.
Винаги съм смятала, че ако някога се случи интересът към фейсбук да се срине тотално и Марк Зукърбърк най-накрая се види принуден да си намери истинска работа, няма да е заради хакерите, нито заради милиардите оборотни картички с котенца, чудотворни икони, четирилистни детелинки и чаши кафе, нито дори заради необятната неграмотност в майчинските групи и тези от типа на „Простотията българска” (които всъщност само потвърждават опасенията за общия IQ на целокупното българско човечество). Това, което може да превърне фейса в паяжинясал социален еквивалент на турска сапунка, която само бабички и изтъпели от скука неудовлетворени домакини следят, е не съвсем новата напаст, която пълзи по профилите със скоростта на чумата по козите в Шарково – а именно фалшивите новини.
ШОК!
УЖАС!
КОШМАР!
БОМБА!
ТРАГЕДИЯ!
БЪЛГАРИЯ ПЛАЧЕ/СТРАДА!
ЕДИ-КОЙ-СИ ИЗБУХНА/ИЗРИГНА/ВЗРИВИ ФЕЙСБУК!
СКАНДАЛ!
НЕВЕРОЯТНО!
СЪБУДЕТЕ СЕ, БЪЛГАРИ! (Следва някакъв ялов призив за гражданска война, само защото някой си сутринта се е прещипал с ципа на панталона, за което, разбира се, кой друг да е виновен, ако не лично президентът на България например.)
И любимите ми напоследък: ЛИЛЯНА ПАВЛОВА/БОЙКО БОРИСОВ/КОРНЕЛИЯ НИНОВА/РУМЕН РАДЕВ (или друг моментно известен политик)… следва някаква толкова абсурдна дивотия, че само човек с мозъка на петгодишно дете би се вързал. С много удивителни, все едно от това зависи „новината” да стане по-достоверна.
С нарастваща тревога откривам подобни линкове по стените на мои фейсбук-приятели, от които не съм го очаквала. „Гъделнюз” пускат „новина”, че от МОН щели да махат Вазов от учебниците заради хомофобия. Лошо няма – „Гъделнюз” са новите „Бъзикилийкс”. Но когато отвори човек коментарите отдолу, установява, че най-малко трийсет и осем души са проявили чудеса от героизъм в областта на псуването и откровеното изпростяване, при това след като вече е пояснено, че става дума за шега.
То не беше митичното дарение на хърватския национален отбор по футбол! То не беше иконата баба Дора с тежък инфаркт в болница. То не беше национален план за тайно унищожение на коза/овца/свиня/кокошка/мисирка, за да се освободи място за 150 000 бежанци. То не беше Вазов/Ботев/Вапцаров вън от литературата. То не беше Гришо с друго някакво дарение. То не беше покупка на гръцки остров от Бойко Борисов. То не беше пластмасов ориз, в който с малко обща култура няма как да не разпознаете най-обикновени пластмасови гранули. То не беше малоумието със средната работна заплата в Сърбия, която уж ни била изпреварила, нищо че една бърза справка в Гугъл казва, че ние сме все така със сто и кусур евро напред. То не бяха бусове, отвличащи деца заради органите им. То не бяха световни конспирации на фармацевти, лекари, масони, илюминати, рептили, соросоиди и не знам още кои за затриването на Homo Sapiens от лицето на Земята. Кемтрейлс, светещи ангели, слизащи от небето, мъже в черно и летящи чинии, плачещи богородици, сензационни открития, включващи най-вече лекарства против рак от семки на лимон и слюнка на екзотичен охлюв, бедстващи самотни майки на шестзнаци от село Долно Нагорнище. И т.н., и т.н.
Шок, ужас! Нямаме далавера от ЕС!
Сами по себе си тези слабоумни напъни на никому неизвестни сайтчета и списвачите им не са проблем. Всеки има право на своя си делириум. Проблемът е в онези, които допускат да им повярват дори за миг. Не че нещо, но… мен някак си ме тревожи мисълта, че човек, който е в състояние да се върже на някоя такава кретения, има законово право да гласува и да отглежда деца.
Разберете ме правилно! Липса на каквото и да било самоуважение е да налапаш такава кукичка първосигнално, вместо просто да пуснеш едно търсене в Гугъл, колкото да видиш, че няма нищо подобно. Сериозно ли допускате, че Вазов ще изпадне от учебната програма? При това без да бъде отразено от нито една национална медия? Или че след цялото опяване за козичките на баба ви Дора, ще я покоси инфаркт и никой няма да го съобщи поне? Не че е особено важна новина, но би била любопитна. И как точно си представяте консумацията на ориз от пластмаса? Борисов и Меркел в таен заговор за 150 000 бежанци в Шарково? Моля ви! Не просто е несериозно – малоумно е.
Един съвет, ако позволите! Когато попаднете на нещо подобно и допуснете глупостта да отворите линка (макар че, ако отдолу се мъдри „брадва.бг”, „информиран.нет”, „петел.бг” или някое друго такова „знаково” адресче, нямате оправдание), поне проверете авторството и източника! Ако първото липсва, значи е fake! Ако второто е налично, твърде вероятно е да води към споменатите по-горе сайтове за измислени новини, шеги и закачки. Ако пък и второто липсва, значи… Да обяснявам ли какво значи? И да - колкото и да е неприятно, ако случайно някой се опитва да ви убеди, че еди-кой-си член на управляващата партия или опозицията е изтърсил еди-каква-си глупост, твърде е възможно просто… да ви лъже. Повярвайте, знам иначе какво изкушение е да полаеш по някого, който си го е заслужил! ГОЛЕМИТЕ БУКВИ и безбройните удивителни в заглавието са 100-процентов знак за откровена измислица, колкото и измамно любопитна да е информацията надолу.
Сега! Аз прекрасно разбирам националната ни необходимост да полаем подир данъчни, социални, НОИ, политици, лекари, полиция, учители, частници и прочее. Човещинка, както би казал бай ви Ганьо. Животът е труден, гаден и иска хъс, който не всички имат. Иска си и разум някакъв, какъвто също… нали… не всички… Няма лесно, което самó по себе си е достатъчно, за да ти прецака житейската нирвана отвсякъде. И тук „новините” с много удивителни и сензационни „разкрития” идват като дар свише, отваряйки чудни полета за изява на родните таланти в областта на проклетосването.
А, да. Всички онези препратки към статии и сайтове за вълшебни чайове и хапчета за отслабване са нищо повече от гореизброеното. Това не ви е „Матрицата”, за Бога! Съжалявам, ако това натъжава някого, но и аз съм в същото положение – на диета, без достатъчно видими резултати.
Препоръчваме ви още:
За фалшивите новини и пост-истината
Пазете се! Тази жена отвлича деца!
Автор: Виолета Йорданова
Така се случи, че бидейки в майчинство, имах поглед върху множество различни типажи майки. Всеки ден се прибирах със смесени чувства и размишлявах над поведението им. Ще се опитам да ги категоризирам - нищо лично, просто наблюдения.
Героиня
Тя се е сдобила първото си дете, тя е изживяла неистовите мъки от раждането, обожава да разказва подробности от самия процес на раждане, който процес, няма какво да се лъжем, не е най-приятното нещо за дискутиране. Проблемът е, че обича да го разказва в компанията на други дами, които или вече са го изживели и не са заинтересовани, или пред такива, които по една или друга причина все още нямат дечица. Майката героиня е по-важна от всичко на пътя - на нея колите трябва да й спират, нищо че все още се движи по тротоара. Тя гази наред и тежко му на пешеходеца, който дръзне да не й направи място, за да мине с количката - все пак тя е национален герой, който вози детето си!
Родих детето ,,най"
Те смятат, че са дали живот на втория Исус или поредната кралица Елизабет. За тях детето им е най-способното и свръхинтелигентно същество, което може да изобрети ядрен реактор на крехката възраст от 0-3 години. Елементарни хигиенни умения, като това детето им да си издуха само нослето или да седне на гърне, се възвеличават до степен, все едно е защитило докторска дисертация.
Само да се оправя
Това са майките, които гледат по-натурално на отглеждането на детето си. То трябва да ходи босичко, може и да му текат сополки от нослето с часове, но пък ще пробва вкуса на тази естествена субстанция. За тях детето само трябва да открива света, а не да му се повтаря постоянно: ,,Това е печка, недей да пипаш - ще се опариш." Те не се притесняват за всяка раничка и одраскване. Щом не е за лепене, или за шиене от травматолог, значи раната е нищо работа.
Балансьорката
Тя е златната среда - хем не е прекомерно загрижена, хем се притеснява за отрочето си. Обича да говори за него, но знае кога да млъкне, за да не отегчи мъжете или момите в компанията. Радва се, че е износила дете, родила го е, но си дава сметка, че още милиарди жени в света, са извършили това ,,геройство" и не е нужно да си придава важност. Не се инфантилизира и не издава животински звуци, за да може детето да запомни как прави кравичката или магаренцето. Обича да е сред хора с дребосъка си и не парадира постоянно пред тях колко добра майка е.
Реалистката
За нея детето й, не е най умното, най-красивото и най-способното. Обича го, глези го, но е на мнение, че на тази възраст то трябва да играе и да се радва на детството си, не да ходи на английски, роботика, плуване и т.н... ,,Неосъществените амбиции на родителите, не се прехвърлят върху децата!" - е нейното водещо кредо. Тя си дава сметка, че детето е изцяло зависимо от майка си и няма много голямо право на избор какво да прави. Цялото им общо ежедневие е в нейните ръце - какво ще яде, как ще го яде и с кого ще го яде. Тя знае, че шоколадът не е полезен за зъбките на детето, но също така е наясно, че ако го ощастливи с едно парченце и след това измие зъбките - всичко ще е тип-топ.
Закрилница до задушаване
При тези майки децата са възприемани като лепенки, които трябва винаги да са залепени за тях. Недай си боже някое дете да удари тяхното или някой възрастен да направи забележка, че малкото им е шумно - тогава започват да раздават правосъдие. Детето дръзнало да удари маминото отроче - бива подложено на кръстосан разпит за подбудите и замисъла на това углавно престъпление. Относно възрастните, които му правят забележка, майките закрилнички са единодушни: да сменят моментално мястото, където се намират. Тяхното дете е в пълното си право да вика, хвърля и крещи. Никой не бива да нарушава първичните му пориви.
Накратичко това са типажите, които съзерцавах в периода на майчинство. Сега вече съм работеща майка и имам контакт с друг тип хомосапиенси...
Препоръчваме ви още:
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам