За интересните коледни традиции на някои народи
Зимните празници в последните дни на декември са време за прощаване със старото и приветстване на новото, което идва с настъпващата година. Според християнската традиция светът приветства новородения младенец Христос. За всички вярващи това е знак за пречистване и шанс да започнат всичко отначало, ставайки по-добри, загърбвайки грешките си от изминалата година. Ето как се сбогуват с нея в две северни страни.
Коледа в Ирландия
Ирландия е от малкото европейски страни, които с времето не губят идентичността си. Келтските обичаи се съхраняват в много региони на страната и традициите на зимните празненства не са изключение. Ирландските зимни празници продължават от 24-и декември до 6-и януари. Рождество е семеен празник. Дори емблематичните пъбове не работят от 24-и до 27-и декември. Затова пък на Нова година успяват да компенсират „загубите“.
Единственото достъпно обществено място на Коледа е църквата – с традиционната меса в полунощ, която е една от най-силните ирландски рождественски традиции. В навечерието на Рождество спира дори обществения транспорт. 26-и декември е денят за подаръци, а когато традиционният празник отшуми, започва голямото предновогодишно веселие (често съпроводено със специални костюми). Пикът е новогодишната нощ, а краят е на 6 януари, ден познат като Малкото (Женското) Рождество. В този ден мъжете прибират елхата и привеждат дома в предишния му вид, а децата подаряват на „изтощените“ от приготвяне на пудинги и печени птици майки специални картички. В този ден в пъбовете могат да се видят предимно жени.
Любопитно
Фойерверките в Ирландия са забранени. Използването им гарантира солидна глоба, а според мащабите на атракцията може дори да осигури от нощ в ареста до 5 години затвор.
Много от съвременните рождественски и новогодишни традиции са запазени в страната от времето на келтското езичество. В новогодишната нощ например момичета и девойки поставят до възглавниците си „вълшебни“ билки или сушени цветове лавандула и детелина. Вярването е, че така ще могат да сънуват бъдещия си избраник.
В навечерието на Нова година ирландските домове са широко отворени. Първо, за да ги напуснат бедите, нещастието и злите духове, после, за да влязат доброто и благополучието с новите гости. Според поверието, ако прага прекрачи висок и строен мъж, ще донесе късмет, но ако в първите минути на новата година в дома влезе рижа девойка, нещата няма да тръгнат добре.
Ирландците гонят злите духове с хляба останал от трапезата на Рождество. С парчета от него те чукат по стените и вратите, за да изплашат нечистите сили.
Местните украсяват домовете си като останалите европейци, но много често жилищата окичени с имел и борови клонки остават без елха. Ирландците смятат, че украсените елхи на публични места са достатъчни за празничното настроение на децата.
По изобилието на оригинални тостове ирландците могат да се мерят с грузинците. Ето някои от тях:
Нека не трепва ръката, раздаваща добро!
Нека Господ те държи на дланта си и никога да не я свива в юмрук!
Нека най-добрият ден от твоето минало, да бъде най-лошият от бъдещето ти!
За дълъг и весел живот! За бърза и лека смърт! За красива и вярна жена! За нова чаша хладно пиво!
С усмивка да се посрещнем и с усмивка да се разделим! Наздраве за вас от сърце!
Рождество в Исландия
Четири седмици преди Рождество в Рейкявик пристига огромна пищна елха от Норвегия (елхата е дар в знак на приятелството между двата народа). Нейното поставяне е държавно събитие. В исландските домове елхата се украсява на 23 декември в чест на местния светец Торлак Торхалсон.
Въпреки че са приели християнството отдавна, исландците не изменят на култа към огъня, който е символ на изобилието и възраждането на живота и на своите вълшебни същества – троловете - участници в коледните тържества.
Рождество е семеен празник, който се отбелязва с посещение в църквата, богата вечеря и дълъг-дълъг сън. Домовете и градовете са пестеливо украсени със светлинни гирлянди, звучат рождественски песни. Официалното посрещането на Рождество започва в шест вечерта. По това време в храмовете се провежда богослужение. Празничната меса се предава по радиото, а телевизиите не излъчват програма.
Сутринта е време за игри по пижами. Вечерта семейството сяда на трапезата отново, домакинята поднася специално приготвен овнешки бут и оризов пудинг, нареждат се и ястията останали от предната вечер. В пудинга се поставя и бадемова ядка. Който я намери в своя залък, ще има късмет през новата година.
В стари времена исландците са украсявали някое дърво около дома си, използвали са свещи и нанизи от сушени плодове. Сега, разбира се, масово се използват фабричните играчки, но много от семействата украсяват домовете си с гирлянди направени от тях, с помощта на малчуганите.
В Исландия Дядо Коледа е заменен от 13 тролчета, които се наричат Йоуласвейн. Според местната митология те не само дават подаръци, но е твърде възможно да пуснат в дома някои свои нецивилизовани събратя, обикновени тролове, да откраднат свещ или прибор, да развържат панделките на подаръците, да оближат неизмитите съдове, да изядат някоя празнично ястие или да извършат някоя друга пакост. Въпреки това, появата им се очаква с нетърпение и всички им се радват.
Исландските коледни тролове имат дом и семейство. Майка им е страшната котка-трол Грила. Всички живеят в зловеща пещера, в която се заключват и непослушните и мързеливи деца. Имат си и домашен любимец – черна котка с размерите на бик, която има слабост към вълната. Затова, ако не иска да бъде изяден на празника, човек трябва да е пременен с нова вълнена дреха. Макар и заплашителни, тези митологични същества са очаквани с нетърпение от малчуганите, защото с тях идват подаръците.
Препоръчваме ви още:
Коледният град-мечта
Тя е Коледа
Не разваляй дисциплината, Дядо Коледа!
Автор: Ина Зарева
- Алоо, Танеее, чуваш ли ма?
- Донке, ти ли си? Чувам, чувам.
- Немаше те сутринта и рекох да провера как си.
- Ааа, добре съм. Много съм добре. Децата дойдоа.
- Ееее, щастливка си сега. Айде радвай им се, аз ще река на останалите да те не мислат.
- Да сме живи до другата събота, ша са видим.
Танка натисна продължително копчето на жисиема, както наричаше мобилния си телефон. Пръстите ѝ, обезформени от артрита, трудно боравеха с малкото устройство, но тя упорстваше и с гордост демонстрираше колко добре се справя:
- Децата ми се обаждат, как няма да се науча!
Синът, дъщерята, внуците и дори вече правнучетата действително се обаждаха всеки ден – да се уверят, че е добре, да я развеселят с весела случка, да споделят неприятност или успех. Насищаха дните ѝ с вкус и аромат, и макар рецепторите вече да не ѝ служеха, както преди, самотата се настаняваше само нощем. Вечеряше рано, отброяваше грижливо шепата лекарства, изпиваше ги с вода от лековития извор на хълма, дето Донка ѝ я носеше, пожелаваше лека нощ на снимките по стените, отпускаше с мъка схванатите си крака в празното, студено легло и започваше да ги мисли всички поред. Дъщеря ѝ с тази нейна тежка работа, синът и той – на две места работи, внуците се ожениха – ама тез младите не мож ги разбра – спогаждат ли се, обичат ли се, все нервни едни такива и се карат на децата си. А те – децата същински ангелчета. Как не виждат колко са умни и с едно такова разбиране за света като възрастни хора. Не може с лошо към дете. Само с добро трябва. Особено към тези чудни нейни правнуци. Да може да доживее още няколко години само. Да ги види ученици. Да си ги изпрати в първия учебен ден, както тя си знае. Да им е сполука и да им върви. Дали ще доживее?
- Доне, да ми речеш пак оная рецепта за сърцето?
- Ще ти я река, как да ти я не река. Много полезна била и хората оставали и лекарства и дявол сетне. Ма то народа с отрови се лекува неска. А истината е в билката! Ма не брана откъде ли не – по прашасали тротоари и напикана от кучета. Само от високото в планината. Дето няма пушеци, пепел, че и човешки крак едвам стига. Аз имам от лятоска – Веско Бониния ми набра като пасеше козите. Той е чисто момче. Ще ти дам и от нея. Как са малките? – прекъсна тирадата си възрастната жена.
- Абе какво да ти кажа, бе Доне?! Ми те са ангели тези деца. И ме обичат. И като дойдат ме целуват, целуват. Как не ги е гнус от тия бръчки – аз като се мерна в огледалото се плаша – много са станали вече тия пущини. Ама аз се баням и от парфума вносния, дето ми донесе дъщерята, слагам. Няма да съм противна на децата я!
- Ех, Тане, щастливка си ти! Щастливка! Трета година ще стане как моите не идват. Не щат да се връщат и това е. Добре им било, арно се уредили и все работа имали. Там голям град, не пущинак като тука. То и какво да чинат като си додат. Ама поне да видя и аз малките. Ще ме забрават, Танее, няма да си ме спомнят съвсем. Аз и не можех като тебе с тия нови телефони да се оправам, та и редко се чуваме. У Пепа комшийката некой път, как на тебе оня ден, че оня вкъщи нали го маанаа. То с тая пенсия кое по-напред да плащам. Ама аз за децата съм заделила. И за умирачката съм сбрала, да им не тежа, като дойде черната. Но за тях сбирам отдавна. Само да кажат, че идват, ще ги зарадвам.
- Ще додат, ма Доне, как нема да додат!? Те младите сега много работат с тия модерни професии. И децата се на некакви уроци ходат – музики, езици, спортове. Немат време младите за нас. Не им сърди.
- Твоите как имат, ма Тане?! Не те остават те, не те остават. През неделя са тука, нали те виждам как се радваш и все за тях разказваш после. Очите ми изтекоха да чакам. Па никога не съм ги посрещнала лошо. Знаеш аз убаво готва, винаги съм се подготвяла. И нито със снаата съм се карала, ни със зетя. Откак Венко си отиде съм сама като куче. Делник, празник – все съм сама. Ако не си ти и жените не знам. Мъка ми е, ше са пръсна.
Танка, подхвана под ръка приятелката си и двете поеха бастуните със свободните си ръце. Знаеха се от младини. Деца отгледаха, къщи изградиха, мъжете си погребаха – и все заедно. Преди няколко години ремонтираха магазина в горната махала – сложиха вътре две-три пластмасови маси с по 4 стола към тях. И няколко жени започнаха да се събират всяка събота сутрин след пазаруване, да изпият по едно кафе и да побъбрят. Скоро това се превърна в строг ритуал. Ако някоя не дойдеше, другите веднага проверяваха дали нещо не се е случило. Помагаха си за всичко. Повечето бяха останали сами, други – с болни мъже вкъщи, все тежък живот живееха в малкото селце. Но най-тежка от всичко беше самотата.
- Доне, да сопрем малко, че ми отказаха кракаата. С кво ли не ги мазах тия пущини, не щат да одат. Срам ме е от децата – ще си рекат, че съвсем съм гютурум вече и ще се уплашат, че ще съм им в тяжес. Аз, Доне, в града не ща да ода. Не мога там да дишам. Каниха ме на гости, одих – уредено всичко им е, ама мене ми се вие свят от високото, а като излееш – то само коли, коли, става ми лошо. А и не ща да ги притеснявам. Само аз им липсвам. С възрастен човек трудно се живее.
- Ама виж как те канат и те искат. А моите не. Веднъж ме взеха в града, по болници ме мъкнаха и после вечерта пак тука обратно и туй беше. То мен сърцето от пустош се пръска, не от друго! Какво да им кажа - и аз като тебе не ща да съм тяжес. Надам се, Тане, сега за Бъдни вечер. Сигур ще додат вече, нема как. Ще направа содената питка, сармите и чушките ще напълна да са готови. Ти боба как го правеше, че много вкусен ти става?
Бастуните потропваха ритмично, отброявайки стъпките до ритуалното съботно кафе.
- Ела, Тане, оттука да минем. Тука е по-близо с осемнаесе крачки. Аз съм ги броила по едната и по другата улица. Па и тоя кмет не оправи дупките, ше се потрошим тука.
Другите вече бяха преполовили леблебиите си и разпалено обсъждаха някого.
- Додохте най-сетне. Па ние мислееме, че децата още са останали, а Тане?
- Ааа, тръгнаа. Имат си работа, учене. Нема с мен да се занимават, я! Ето да ви почерпа за правнука, че рожден ден имаше скоро – и артритните пръсти тромаво дръпнаха кутия бисквити от рафта – Стефче, пиши ги на сметката и ела да се почерпиш. Стига с тая търговия, няма да са гютураса магазина без тебе – обърна се към продавачката Танка.
- Айде да ти е жив и здрав, а ти да столетиш, че и женитба да му дигаш – заредиха пожелания жените и с треперещи пръсти взимаха облените в шоколад правоъгълничета и ги потапяха в остатъците си от кафе по чашите.
- Обичат те много децата – това всички сме го установили много отдавна, Тане. Ама и ти си добра жена, как нема да те обичат. Какъв букет само ти бяха донели за рождения ден – то не букет, ми цял двор. А моите за толкова години едно цвете от градината да бяха откъснаали – изпъшка Нонка. Тя беше погребала мъжа си много рано. После и дъщеря ѝ си отиде, остави две дечица. Бащата се запиля и тя ги отгледа сам-сама. Изучи ги, къща и имоти им остави, женитби им спретна. Сега и техните деца гледа.
- Не са жалвай – нали не са те изгонили още – засмя се друга.
- Айде да си вървим, Доне, че като седа толкова и после хептен ще се скова – заизправя се Танка и болезнена гримаса набръчка челото ѝ още повече.
- Тръгнааме. Другата събота е Бъдни Вечер, ама по-другата, ако е рекъл Бог - пак тука.
Двете дружки се хванаха под ръка и затътриха обратно. Пътят сега им се стори по-дълъг и по-труден. Коленете им притреперваха, костите им изпукваха като сухи клечки при всяка неподготвена стъпка, ръцете им омаломощени се подпираха на бастуните.
- Ще додат, ма Доне, как нема да додат! – вместо сбогуване каза приятелката ѝ
- А дано да додат. Аз и баклавата ша напраа още в петъка, да е готова, да се напоят хубаво корите. Пък утре ще дода да ти донеса билката. То и аз трябва да си направа, че нещо все ме души. Все ми е мъка. Ама то на кой съм му потрябвала.
- Не приказвай така, че е грехота! Ти съвсем се смахна. Айде утре те чакам заранта. Недей закусва, аз ще направя мекици, само лекарствата си изпий, да ги не забравиш като оня път.
Изнизаха се бързо следващите дни. Улиса се Танка в приготовления за празника. От билката, дето Донка ѝ донесе, чувстваше бодрост и сили. Приготви тиквеника, нареди баклавата по нейния си начин, че да не стане твърда. То си има тънкости. Не става само да изпечеш едни кори и да ги полееш с вода и захар после. Корите трябва първо да са много тънки. Какви кори правеше едно време – огромни петури и прозират като коприна. Сега купешките не струват, ама като не може да точи вече с тия ръце, няма как. Нареждат се няколко кори една върху друга в тавата и върху тях се посипват орехи. Ама щедро, не като за Бог да прости. После пак кори и пак орехи, пак кори и пак орехи. Като изпълнят тавата, се нарязват на ситни правоъгълници, па тогава се сгорещява олио в тигана – да ври и се полива обилно тавата с него. Пъха се бързо в горещата фурна и се пече, додето се зачерви. Щом е готова, се залива с предварително сварения и изстуден захарен сироп – равни части захар и вода, лимон и ванилия задължително. Като се полеят горещите кори със студения сироп и после баклавата носи и душа, и аромат. Не е твърда като войнишка подметка. От една туркиня я знаеше тази рецепта. Добра жена беше, много добра жена, изкусна кулинарка, верна приятелка, ама рано си отиде.
Ще е готова баклавата като дойдат децата, ще я сложи на масата в хола, а отдолу ще им нареди подаръците. Само тези за правнуците ще скрие, че като се залишат в игри, да изтропа някой от младите на прозореца, та да кажат, че дядо Коледа ги е оставил. И на Донка е приготвила подарък. Нема да дойдат нейните и тая година, видяло се е.
Те дойдоха рано сутринта на Рождество. Децата, внуците и правнуците на Донка изпълниха къщата ѝ, пристъпвайки с наведени глави върху скърцащото дюшеме, а оскъдната светлина замъгляваше погледите им. Трапезата ги чакаше грижливо подредена. Матовата питка, сочната баклава, подредените като слънце сарми, ароматният боб, срамежливите чушки, сладникавият ошав, слънчевият тиквеник, уханното жито и стипчивата туршия – всички настойчиво примамваха вкусовете и изкушаваха сетивата. Младите побързаха да излязат в малкото дворче, което дори през зимата изглеждаше спретнато и гостоприемно. Спомените заплуваха пред очите им – люлката на стария орех, тайните скривалища из дувара, колибката на първото куче. Игрите до късна вечер край лумналото огнище, сочните череши направо от дървото, бодливите рози, които тайно откъсваха, светулките и майските бръмбари, снежните човеци и украсения бор в градината. Ароматът на Бъдни вечер не си беше тръгвал никога оттук – аромат на дом, на обич, на тайна и на очакване. Тежкото потропване на прозорците, втурването навън в търсене на елени из небето, купът подаръци пред вратата. Прегърнаха се нескопосано, все така гледайки в земята, а после бавно тръгнаха след ковчега.
Препоръчваме ви още:
Разказът на една дъщеря
За нашите стари деца
Защо помагаме финансово на порасналите си деца
Автор: Ина Зарева
На мама глупачето!
На тате прасенцето!
Ама много си смотан, бе моето момче, едно изречение два часа го пишеш.
Не ставаш за отбора, много си бавен.
Бегай бе, с тая ракла. Като ти купят айфон, тогава ще те включим.
Забрави тая работа. Талант се иска тука, не занаятчийство.
Много си смотан, бе! От всички мъже ти си най-смотания.
Етикетите ни обвиват като паяжини още от раждането. Покриват цялото ни тяло, вплитат се в гените, бавно задушават талантите и дарбите, сковават мечтите и обезцветяват радостите. Няма шанс за измъкване, защото те са ни залепени не от враговете, а от хората, които най-много обичаме. От хората, на които безусловно вярваме.
Всеки наш успех е пробив в паяжината. Всеки наш порив е въпреки нея. Всяка наша мечта се отскубва с мъка от нишките неувереност. Колкото е останало след схватката - сбъдва се. Ако се струпат много сбъдвания, се раждат дори крила. Тогава паяжината обезумява и като отровен бръшлян ги поглъща в себе си, докато не заприличат на жалки, опърпани опашки.
Наскоро едно ужасно талантливо момиче, слизащо до най-дълбокото на дълбокото, чу за себе си, че „страда от безидейна сантименталност“.
После пък, сладкият и упорит син на приятелка, осмелил се да се включи за първи път в състезание, бил безпощадно „подкрепен“ от учителката си със следната фраза: „Е, и ти ли ще участваш?! Да ходиш там, да ме излагаш...“
Подсетиха ме тези случки, как веднъж в училище трябваше да напишем някакво есе. Аз, разбира се, съм имала „много важни“ неща за вършене, та вместо да пиша ново, предадох това, с което месец по-рано бях спечелила голяма литературна награда, но не бях казала на никого. Получих оценка 4 минус, с коментар: „Не разбирам какво искаш да кажеш“. Подпис.
И аз спрях да пиша. В този ден прибрах всички изписани тетрадки в един куфар. Заключих го и го набутах навътре под леглото. Залегнах над всички останали сериозни предмети, в преследване на сериозни професии. Писането ми беше лиготия и разсейване, затова не го допусках на никаква цена. А и очевидно за нищо не ставаше, щом една учителка по литература не можеше да го разбере.
В годините, думите се трупаха и клокочеха някъде около слънчевия сплит и аз все пак трябваше да ги излея, за да не се взривя, но го правех винаги много набързо, много тайно и с огромно чувство на вина, като че словоблудствам.
Паяжината все някога се пробива, но тогава вече си толкова уморен и изхабен от борбата с нея, че остротата на мислите, дълбочината на погледа, музиката на таланта вече не са в младостта и силата си. А и във времето си се сприятелил с паяжината, дори я ползваш за защита.
Един много мъдър човек тези дни разказваше за междуличностната хармония в японското общество. В каквито и взаимоотношения да са хората там – в родствен и йерархичен аспект - поведението им едни спрямо други не трябва да поражда усещане за неудобство. В никакъв случай не бива да се поставя някой в положение да се срамува и да загуби самоуважението си. Техният израз за това е „да изгубиш лицето си“.
Колко ли лица са се изтрили по нашите ширини? Колко ли образи са се заплели в гъстите паяжини и са избледнели необратимо? Колко от светлината на децата си сме загасили безвъзвратно?
Всяка вечер, на връщане от работа, минавам през кварталния парк – на всеки храст закачвам по един етикет, който съм получила през изминалия ден, а по дърветата се мъча здраво да завържа тези, които ще се опитат да се процедят през зъбите ми, като видя неоправената детска стая или непрецизните домашни. Кога ми се получава и кога не, времето ще покаже.
В края на най-дългата алея, почти до ъгъла на блока, присветват подканящо поолющените развлекателни игри – джаги, въздушен хокей, баскетбол. На последната машина, всяка вечер по това време, стои едно малко момче и цялото в съсредоточеност се цели в движещия се кош с голямата, оранжева топка. Ръчичките му са още малки за нея, но очите му са толкова широко вперени в коша и толкова хипнотично го следят, че компенсират останалото. След всеки опит за забиване, момченцето още по-настървено хвърля отново и отново. А на малкото му гръбче са облегнати ръцете на майката и се отделят само колкото да аплодират опитите му. След всяко хвърляне, тя се навежда над него и казва:
- Браво! Гордея се с теб! Всеки път е все по-добре!
И топките летят все по-бързо напред, а паяжините тук нямат никакъв шанс.
И знаете ли – завидях си – явно съм съседка на много успял и велик човек. Още не знам в какво. И той не знае, но има време.
Препоръчваме ви още:
Децата от квартала
Моят разказ за доброто - победителите!
Училището, което убива мечтите
Сигурна съм, че някой ден всички ще знаете името на Божидар Кръстев и той ще е един от любимите ни български актьори. С удоволствие ви представям първото интервю на този талантлив младеж, когото скоро ще гледаме в първия му филм.
Разкажи ни нещо за себе си най-напред. На колко си години и къде учиш? Искаш ли да споделиш нещо за семейството си?
Уча в ЕГ,,Пловдив". На 14 години съм и живея в Пловдив - най-прекрасния град. Имам най-хубавото семейство, което може човек да си представи. Те са всичко за мен и съм благодарен, че ги имам! Майка ми е много силна и добра жена. Винаги се е справяла с всичко. Във всеки един момент от живота ми е била до мен. Тя е най-уникалният човек, който някога ще срещна. Баща ми има много добро сърце. Той е много грижовен и винаги ми е помагал. И двамата си родители ги обичам безусловно! Брат ми и сестра ми са най-голямата ми слабост! Брат ми притежава най-голямото и добро сърце, а пък сестра ми е най-оправният човек.
Как разбра, че мечтата ти е да си артист? На каква възраст беше тогава?
Още от малък ме влече актьорската игра. Не си спомням на каква възраст пожелах да стана актьор. Винаги съм искал да се занимавам с кино и до ден днешен това е нещото, за което мечтая и работя упорито, за да го постигна. Сериалът, който най-много ме е впечатлил, относно актьорска игра е ,,Stranger things". Играта на всички актьори е много добра, но на главната героиня е просто зашеметяваща. Невероятно е как може да се изиграе един толкова труден образ, по толкова добър начин. Всеки, който е гледал сериала, ще ме разбере. Мили Боби Браун е една наистина много добра актриса. Тя е само на 13 години, а играе по един невероятен начин. Може би ролята, която аз съм играл и ме е впечатлила най-много, е на Владимир от ,,Очакване на Годо". Много трудна пиеса с много трудни персонажи. Героите в нея преминават през много емоции и състояния.
Много деца мечтаят да станат актьори, но малко от тях наистина “работят по въпроса” упорито и целенасочено. Какво трябва да знае и умее един артист?
Аз все още знам много малко за това да бъдеш артист. Имам много дълъг път да извървя преди да мога да отговоря на този въпрос. Но мога да кажа, че един артист трябва да бъде много упорит в своята работа. Трябва да я прави с желание и любов! Ако човек иска да се занимава с актьорско майсторство, трябва да се запише в школа, в която ще ти помогнат да развиеш таланта си. Там те ще те научат да изговаряш много правилно и отчетливо всяка една буква и дума. Ще те научат да правиш контакт с публиката. Най-важното, ще те научат да преживяваш текста, който четеш. Не просто да четеш някакви си изречения, а да можеш докато четеш, хората да ти повярват, че наистина мислиш и чувстваш прочетените от теб думи.
Разкажи ни за училището си? Как го избра? Помага ли ти подготовката там, за да развиеш призванието си? Кои са ти любимите предмети?
Училището, в което уча, е едно от най-добрите училища в града. Записах се там заради нивото на учене и, разбира се, за да овладея английския език много добре! Любимият ми предмет най-вероятно е английски език. Важно е човек да владее няколко езика, защото винаги ще има предимство и много врати могат да му се отворят в живота. Аз бих желал да изучавам и друг език освен английския, като например испански или италиански. Когато започнеш да четеш някоя книга или пиеса е желателно да се прочете на езика, на който е написана. Ако владееш дадения език е в твой плюс, тъй като някои думи или изречения нямат същия превод и може да добият различен смисъл.
Какво обичаш да правиш през свободното си време? Имаш ли любими певци, артисти, спортисти, влогъри, модели, които да следваш?
През свободното си време излизам с приятели или го прекарвам със своето семейство. Имам много любими певци, модели, артисти и спортисти, на които се възхищавам. Харесвам много как играят Камен Донев, Деян Донков, Леонардо ди Каприо, Джони Деп, Мерил Стрийп, Дженифър Лорънс и др. Според мен играта на всеки един от тях е толкова добра, че може да вдъхнови човек. Възхищавам се на тези хора. Гледал съм ги в много филми и съм изумен от таланта им. Но нямам някой конкретен, който да ми е модел в живота.
Разкажи ни за приятелите си. Как се забавлявате заедно? И те ли имат твоите интереси?
С моите приятели излизаме навън да хапнем, да се разходим или да отидем на кино. Всеки един от тях е различен и уникален по свой собствен начин. Имам приятели, които тренират тенис и всеки път, когато се съберем, е много интересно, защото ни разказват за турнирите, на които са били и какво се е случило там. Не всеки турнир е в България. Някои са в чужбина и е още по-интересно да чуем по нещо за различните страни. Имам приятели, които ги влекат науките.
Вдъхновяват ли те преподавателите ти?
Разбира се! Преподавателите са хората, от които трябва да взимаме пример. Те ни учат и ни помагат да вървим напред. Преподавателите са много важна и голяма част от живота на един човек, независимо дали го осъзнаваме или не! Учителката ми по английски език я познавам от втори клас и е един от хората, които никога няма да забравя. Тя е много готина и забавна. Има уникален характер и много голямо сърце. Животните са нейната слабост. Винаги, когато види някое бездомно животно, тя му помага. Храни животните от улицата и дори е помагала на няколко, като ги е прибирала в собствения си дом. От нея съм научил много неща (не само по английски език) и съм й много благодарен. Много я обичам! Тя е просто неповторима!
Какво би променил в българското училище, ако можеш?
Учим неща, които са много сложни за нивото ни. Аз мисля, че ще е добре ние да си избираме някои от предметите, които да изучаваме. Не е нормално също да бъдем оценявани и поставяни под общ знаменател. Не на всички им вървят българският език, математиката, географията или дори физическото. Всеки трябва да бъде оценяван в тази специалност, в която е добър. Много неща, които учим, са трудни и неподходящи за нашата възраст.
Разкажи ни за участията си? С какво се гордееш най-много?
Гордея се най-много със спечеленото от школата първо място в състезанието ,,Рошавата котка" с постановката "В очакване на Годо". Преподавателите са ми Ивана Папазова и Стоян Сърданов. Благодарение на тях успяхме да се представим така добре. Те са големи артисти, с които е удоволствие да се работи. Много съм им благодарен за всички усилия и грижи, които полагат.
За какво мечтаеш? Имаш ли конкретни планове и цели?
Мечтая за доста неща и имам някакви планове в главата си. Надявам се някой ден да постигна всичките си цели и да сбъдна всичките си мечти!
Препоръчваме ви още:
Натали, която мечтае да пътува
Марина - фурията, която няма граници
Те са толкова различни
Автор: Росица Доровска
Напоследък всички говорят за шедьовъра на Disney и Pixar „Тайната на Коко“. Или поне всички родители, които не изтръпват при мисълта за кино с детето. Въдворяването на седалка, в тъмен киносалон, за повече от час, може да ви се струва мисия невъзможна и стресова, но всъщност може да ви се получи. И не е нужно да си падате хипстъри, за да се престрашите да запознаете възможно най-рано своето дете със седмото изкуство. Направете го със стил и си подарете прекрасна семейна традиция.
Не възлагайте очаквания за бърз успех
Когато за пръв път заведохме сина ни (тригодишен в момента) на кино, той беше достатъчно невръстен, за да заспи, преди прожекцията да преполови. Това ни даде нереалистични очаквания и неразчели правилно късмета на начинаещия, половин година по-късно го взехме на премиера („Малкият принц“ - анимация ), пълна с официални лица – дипломати и прочие, където той се прояви в самото начало и след като прекъсна с рев уводните думи на посланика-домакин на събитието, напуснахме безславно и скоропостижно салона. Въпреки това фиаско, не се отказахме и продължихме да го тренираме.
Подбирайте подходящото време за прожекция
По примера на близки семейни приятели, с голям и успешен стаж в детското кино, започнахме да си организираме филмови срещи с другарчета. За начало е препоръчително да избирате по-ранни часове, когато детето ви е бодро и нахранено, за да бъде комфортът му пълен. Нищо не ви спира да кърмите в киното, ако сте още в тази фаза. Обедното време в киносалона пък е гаранция, че ако имате „тантруми“ - сцени и плач, няма да сте единствените.
Избирайте филм по свой вкус
Докато децата още нямат изграден вкус за филми, родителите сме отговорни да направим подходящ избор, с който да развием естетика у тях. И не е задължително на нас да ни е скучно в залата. Филмчета като „Коко“ не оставят и възрастните безразлични, и за щастие, стават все повече сюжетите, които възраждат непреходните ценности като приятелство, преследване на мечти и близост в семейството. С „Коко“, режисьорът Лий Ънкрич, повдига, в подходяща форма, въпросите за старостта и смъртта, които сме свикнали да избягваме пред децата. Реверансът към мексиканския фолклор и дори присъствието на Фрида Кало, като герой, правят изживяването още по-цветно и богато. Киното развива емоционалната интелигентност и общата култура, така че не лишавайте децата си от това заради притеснения от поведението им.
Намигване към Маркес
Не знам дали някой друг, гледал филма, е усетил Маркес в сценария, но на мен историята на малкия мечтател Мигел и голямото му семейство – измежду живите (и онова в отвъдното), по някакъв начин ми напомни за книгата на книгите - „Сто години самота“. Със силните и ексцентрични женски характери, с атмосферата на обреди, традиции, легенди, с мотива за изначалното значение на родословното дърво. Всичко това, адаптирано за малки и големи деца, акомпанирано от хубава музика, гарантира колкото развлекателно, толкова и дълбоко изживяване пред големия екран. И освен пуканки, не забравяйте да вземете и кутия носни кърпички, за моментите на разчувстване от трогателната история на Мигел.
Киното е споделеност за цялото семейство
Със сигурност някои от първите ви срещи като двойка, преди крайъгълния камък на родителството, са се случвали именно в киносалона. Вместо да си спомняте за тях с носталгия, по безвъзвратно изгубеното безгрижие преди децата, превърнете гледането на качествено кино в семейна терапия. Какво по-подходящо разнообразие за споделяне в студените, предпразнични дни. И не, детето ви не е толкова малко, колкото мислите, и да - то разбира безпогрешно емоцията, особено тази, която радва мама и тате. Гледайте „Тайната на Коко“, а ние чакаме с нетърпение „Зайчето Питър“.
Препоръчваме ви още:
Тийн филми
Възвишението на българското кино
Живот като на кино
Готови ли сте за зимни забавления? Снегът се стопи, но ни обещават да завали отново. Ето как може да разнообразите студените дни.
Германски манастир – с деца през зимата
1.12.2017 - Запалване на Коледната елха на София пред НДК - концерт, запалване на светлините на елхата, ретротрамвай и конкурс за най-добра украса в София
27.11-03.12.2017 - Немски Коледен Базар - куклените театри и срещите с Дядо Коледа
Кино за родители, игри за деца - Дом на киното - докато родителите гледат кино, децата се занимават с аниматор
01.12.2017 - За трудната комуникация между баба и мама - Mall Of Sofia
02.12.2017 - Готварско ателие "Плодова Коледа" - Под дъгата
03.12.2017 - Music Together - музикални занимания за деца до 6 г. и родители - Къщата на София
03.12.2017 - Шарената книжка - концерт за най-малките слушатели - Сити Марк Арт Център
05.12.2017 - Хранене по време на бременност и кърмене - BG-Mamma Office
05.12.2017 - Къпане на бебето - The Mall
06.12.2017 - Ефективно възстановяване след раждането - ФОКС - училище за родители
06.12.2017 - КОФИЧКА С ЛОПАТКА - Столичен куклен театър - салон Гурко
02.12.2017 - Ледени приключения - научно шоу - Под дъгата
02.12.2017 - Изкуства и английски за малки деца (и родители) - LINGO LANDS oбразователен център
02.12.2017 - Детска коледна работилница - Коледни сладки и коледни гирлянди - Детска академия Demetrakids
02.12.2017 - ТРИТЕ ПРАСЕНЦА - Столичен куклен театър - салон Гурко
03.12.2017 - Работилничка за коледни фигурки - IKEA
03.12.2017 - Декатлон Подуяне – Забавна спортна академия
03.12.2017 - Семейна неделя - „Рибарят и златната рибка" - Grand Hotel Sofia
03.12.2017 - Коледно парти и работилница за принцеси „Еднорог” - Вълшебната къща на Ема
01-07.12.2017 - Детската програма на кината
02.12.2017 - Детски работилнички - Работилничка за отпечатъци - Мега мол
02.12.2017 - Детска архитектурна работилница - Съюз на архитектите в България
02.12.2017 - Пепеляшка - Държавен музикален и балетен център
02.12.2017 - Ателие „Денят на изследователя на акули“ - Био игри и Музейко
03.12.2017 - Ателие „Хранилка за птици“ #зрънцелюбов - Bulgaria Mall
03.12.2017 - Питър Пан - Театър София
03.12.2017 - Декатлон Подуяне – Забавна спортна академия
01-07.12.2017 - Детската програма на кината
Препоръчваме ви още:
Майстор Джепето гостува в LIDL
Тази Коледа чудесата правите вие
La La Land - концертът
Може би ще ви прозвучи странно, но нещото, за което ние у дома никога не сме се карали са... парите. Виж, за децата, за възпитанието, за някакви глупави ежедневни дреболии се сдърпваме редовно, но за пари никога. И то не защото са ни в повече, или защото имаме равни доходи. Напротив - през годините парите никога не са били константа в нашето семейство. Понякога никак не са стигали, друг път е имало достатъчно, понякога аз съм имала по-високи доходи, после той. Но може би от самото начало тръгна така, че не сме делили парите, приехме, че са общи и никой не е управлявал еднолично семейните финанси, всичко се обсъждаше. В същото време забелязвам, че в някои семейства въпросът за парите води до сериозни раздори. А понякога дори до раздяла. Тъжно е една връзка да приключи заради такъв съвсем преодолим проблем.
Какво да правим, ако единият в семейството е пестелив, а другият с широки пръсти? Ако единият тегли кредит, а другият дава заеми на приятелите си? Как да разрешим неразрешимия на пръв поглед финансов конфликт и има ли правилен начин да се говори за пари в семейството? Ето какво съветват брачните консултанти при такива въпроси.
Колкото и да е странно, много двойки не обсъждат този въпрос. Може би защото така са свикнали от детството си, да приемат, че това е грижа на големите, и когато минат в групата на възрастните, просто нямат готовност за подобни разговори. Ето защо за децата е добре да са наясно със значението на парите. Други смятат, че темата е деликатна и не споделят мнението си на глас.
Откъдето и да погледнем, парите са ресурс, а достъпът до него дава власт. В семейните отношения този механизъм също действа. Ако двама души не са се научили да мислят като екип, трудно ще осъзнаят какви са общите им интереси и ще се тревожат единствено за собствената си безопасност: „А ако другият има повече власт?“. В такава ситуация въпросът с парите става болезнена тема.
Както за екипа, в който работим, така и за семейството е важно да знаем какви са целите ни, как искаме да премине съвместният ни живот? Как ще използваме ресурсите си, включително и финансовите? Колкото по-ясна е картината на общото бъдеще, толкова по-леко се понасят конфликтите и толкова по-продуктивни са преговорите.
Ако в семейството отношенията по начало са сложни, финансите могат да бъдат използвани като инструмент за насилие и принуда, за власт над другия.
В началото на връзката никой не мисли особено за парите. След това двойката решава да живее заедно, да поеме отговорности. И настъпва времето за „договаряне“ - планиране, поставяне на цели. Как и от какво ще живеем? Имаме ли нужда и възможност за по-голямо, вече общо жилище? Какъв ще е подходът ни – ще спестяваме, ще теглим кредит или ще търсим възможност за допълнителни доходи? Какви са отговорностите ни към близки хора (възрастни родители, деца от предишна връзка)?
Ако позициите ни по тези въпроси съвпадат, нямаме повод за безпокойство. Често обаче всичко е точно обратното: все пак това са двама души, които внасят във връзката си нагласите и правилата от семействата, в които са отраснали, личния си опит, собствените си убеждения и ценности, свързани с парите. И най-важното – няма единствено правилен начин да печелиш или харчиш. Затова трябва да обсъждаш и да се договаряш с другия, колкото и неуместно делово да звучи.Кое е важно
Равнопоставеността. Двамата партньори имат еднакво важна роля при вземането на финансовите решения, дори единият да работи, а другият – не, или да имат различни индивидуални доходи. Щом сме семейство, правото на глас е еднакво.
Тайните. По принцип в честните партньорски отношения те не би трябвало да съществуват. Случвало ли се е да си купим нещо, а на другия да кажем: „О, тази рокля ли? Не, не е нова, отдавна не бях се сещала за нея.“ Случвало ли се е да вземем заем и да „забравим“ да кажем на партньора си? Или пък сме подпомогнали някой близък в нужда със значителна сума и сме скрили от другия този факт, за да не възникват конфликти? Загубата на доверие, до която обикновено водят подобни тайни, е много по-опасна от факта, че сме ги скрили.
Видът на бюджета. Важно е да е ясно от начало какъв е бюджетът ни – общ, индивидуален или смесен. От това зависи как действаме, като получим заплата – правим ли общ бюджет, или отделяме определена сума за общите разходи? Точните и ясни договорености ще ни спестят спорове и конфликти в бъдеще. Ако единият партньор дава всичките си средства, а другият заделя своите, в един момент ще се натрупа обида и усещане за неравностойност, което може да ескалира и да има неприятни последици. Независимо какъв вид е бюджетът ни - дали всички пари са общи или всеки разполага със собствените си средства и заделя за общите, трябва ангажиментите да са ясни.
Навиците, а не личността. Какво правим, ако партньорът ни харчи повече, отколкото сме се споразумели? Вариантите са два - обсъждаме конкретен проблем, който трябва да решим? Или го обвиняваме в безотговорност, егоизъм, небрежност? Когато имаме финансов проблем за обсъждане, не бива да излизаме от рамките му и да поставяме другия в позиция да се защитава, вместо да ни сътрудничи. Много е важно как ще подходим в случая. В крайна сметка ние обичаме човека до нас и целта ни не е да се скараме с него и да го обидим.
Трупането на обида. Колкото повече се преструваме, че всичко е наред, толкова по-малка е вероятността да започнем открито да обсъждаме финансовите си проблеми. Но това е единственият начин да ги разрешим, затова не бива да отлагаме.
Как да говорим за пари
Първо трябва да сме сигурни, че разговорът действително е за пари. Твърде често разногласията са свързани по-скоро с властта, контрола, безопасността, самоуважението и любовта. Затова трябва да разграничаваме емоционалните от практическите въпроси.
Да помислим как самите ние се отнасяме към парите: как е било прието в семейството на родителите ни, как сме се справяли с това в предишните си връзки. Често предполагаме, че нашият подход към парите е единствено правилният, а всички останали грешат, но невинаги е така. Да оценим навиците си: пестим ли, или харчим? Склонни ли сме към импулсивни покупки? Водим ли си сметка за всеки лев или губим волята си като чуем думата „разпродажба“. Дали това дразни партньора ни и ако е така, дали е по силите ни да направим известен компромис?
Да изберем подходящото време за този разговор. Той трябва да е спокоен и доброжелателен. Да се опитваме да се договорим в пика на семейния скандал не е конструктивно.
Да обсъждаме заедно различните парични сценарии и това как всеки от нас може да действа. Ако имаме опасения заради навиците на партньора, финансовите му решения или ролята му в управлението на парите, трябва да му кажем например: „Не съм съгласна да сменим колата, имаме нужда от ново обзавеждане на кухнята.“
Да сме готови за разногласия и компромис. Когато става дума за пари, мъжете и жените често имат различни гледни точки. За жените парите са безопасност и стабилност, те често са склонни да се тревожат, когато възникнат финансови проблеми. Мъжете рискуват повече, а в обсъждането на финансовите въпроси виждат заплаха за самооценката им.
Да обсъждаме общите си финансови цели: купуването на жилище, влагането на пари в образованието на децата. Каква сума сме готови да заделяме месечно? Добре е да установим общи правила и ограничения – лимит на спонтанните разходи, сумата, която всеки може да харчи, без да го обсъжда с другия, средствата, които сме готови да отделим за семейната ваканция, развлеченията, хобито на всеки от нас.
Парите често определят задълженията към домакинството. Единият от партньорите може да поеме ролята на „финансов директор“, да води домашното счетоводство, да планира разходите, а другият да е съсредоточен върху дългосрочните спестявания и инвестициите. Но да се занимаваш с едно и също дълго време е изтощително и може да стане повод за конфликти. Затова ролите може да се сменят на определени интервали от време.
Да обсъждаме притесненията си, свързани с парите. Може би се боим да останем без средства или се притесняваме, че няма да имаме пари за фонд "и аз съм човек"? Готови ли сме да снижим стандарта си на живот, ако се наложи? Какъв ще бъде нашият план за действие, ако един от нас остане без работа?
Ако коментираме открито и спокойно всички тези въпроси с човека до себе си, ще си спестим сериозни финансови и семейни кризи.
Препоръчваме ви още:
Автор: Лени Рафаилова
Някой псуваше дребната касиерка. Тя, снижена и изтръпнала в тясното си пространство между вафли и фъстъци с изтекъл срок, приличаше на уплашено джудже. При всяко движение, малкото звънче на евтината й коледна шапка притреперваше и изпускаше фалшивото си гласче. Извънгабаритният собственик на гласа, подпираше бутилка водка на диненото си шкембе и упорито изливаше екстра порция ругатни по джуджето зад касата. Пред него, ситна бабичка, с треперещи старчески пръсти, с мъка се опитваше да изчопли някакви жълти монети от смачкано кожено портмоне. Две спаружени краставици дремеха до нея, на мърлявата плоскост за багаж. Назад в опашката, младо момиче в електриков клин, мажеше с пръст по екрана на поочукан смартфон и се усмихваше. Жена на средна възраст, с ягодово червило, го гледаше втренчено и чоплеше нещо в ухото си. Една майка, с хлътнали очи и изпито слабо лице, чуруликаше тихичко на бебето си в количката. Косата й хващаше отблясъците на изкуственото осветление и ги преобразяваше в дребни цветни канарчета.
Мая не си усещаше краката. Отдавна не бе слагала обувки на ток. Днес обаче нямаше как да отиде на срещата с дънки и кецове. Искаше й се този ден да приключи, да се качи в малкия им задушен апартамент, да хвърли в коридора проклетите обувки, да отвори широко прозореца, да седне на дивана и да качи крака на масата. Петък е и след изтощителната седмица имаше нужда от питие, даже от няколко. В главата й се мотаеха и омотаваха, сглобяваха и разглобяваха в хаотичен безпорядък мисли и емоции от последните дни. Щракаха и прещракваха часовници, електрически кани, котлони, ключове, перфоратори. Дрънчаха тенджери, тигани, паници, вилици, лъжици. Стържеха гласове, спирачки, врати и ножове. Виеха гладни кучета, празни хладилници, прахосмукачки и перални машини. Съседът, който ремонтира банята си, лудата, която псува на балкона в 3 сутринта, бабата, която все пита за оранжевия котарак, отворени празни пощенски кутии, клошарката с две висши, която тътри твърде големите си ботуши по стълбите, миризмата на препържена риба и вкиснало зеле. Викове, крясъци, клаксони. Поледица, жената с гълъбите, оцветен в жълто сняг, момичето с голите крака на ъгъла. Цигани, товарачи, строители, гастарбайтери. Евтини цигари, зъзнещи млади жени в тънки палта. Деца с уморени очи. Аромат на баница и кюмюр. Куцащо куче молещо се да пресече улицата. Кал. Замръзнали наполовина локви и псуващи мъже. Седем сутринта, седем вечерта. Неизмити чинии, сърдити деца, ненаписани домашни, несбъднати желания, избледняваща надежда. Коледа.
Мая вдигна очи. Две пъстри жени избираха скъп шоколад с коледна опаковка. Някой поръчваше котлети сьомга. Дядо с бастун слагаше в изтъняла мрежа прораснали картофи. Кавгата на касата продължаваше. Бабата с монетите се разплака, хвърли портмонето и закуцука към изхода. Джуджето зад касата гледаше унило. Диненото шкембе въздъхна и хвърли победоносно пред джуджето бутилката водка. Касовите апарати продължиха празнично да пищят.
Мая развърза шала си, долови остатъчен аромат от парфюм. Късно е. Дано децата са разходили кучето. Някой изпусна буркан с кисели краставици. Група младежи дрънкаха с бирени шишета. Вероятно той вече си е дошъл. Погледна телефона си. Нямаше пропуснати обаждания. Усети болка в рамото и свали чантата си. Вероятно. Седнал е и гледа новини, децата са забили нос в телефоните. Всички чакат. Никой не звъни. Знаят, че в края на месеца тя няма пари за дребни глезотии, понякога и за джобните им. Не са щастливи. А тя? А той? Проклет да е тоя мизерен живот, проклет, проклет, проклет. А някога се чакаха на въртележките, някога я държеше за ръка и ходеше в синхрон с нейните стъпки. И виното беше хубаво тогава, и зимата и студът дори.
Една ръка леко я тупна по рамото. Млад мъж й показваше, че редът й е дошъл. Тя му кимна с благодарност, той се усмихна разбиращо. Едно шише ракия. Сгъната на четири десетолевка. Погледът й се спря на захвърлените краставици. Плати ги. Двама мъже с работни гащеризони мълчаливо пиеха тъмна бира, луксозна блондинка изтупваше ведри снежинки от мъхесто розово палто. Съседката с оранжевия котарак стоеше навън и се взираше в тъмнината.
Мая преметна шала си. Ниска жена слизаше плахо по заледените стълби. Бабето с портмонето и краставиците. Мая я хваща под ръка и заедно слизоха на тротоара. Дребната жена вдига очи от земята. Сини, плашещо сини, дълбоки и мътни. Езера вдън горите тилилейски. Мая изтръпва. Проклетото динено шкембе! Да му приседне водката, дано! Пресичат улицата. Мълчат. По леда се пързалят издължени сенките им. Фаровете на преминаващи автомобили се блещят насреща им с любопитство и нескрито чувство за надмощие. Свита едноетажна къщурка сред панелното домино. Четири прозореца. Свети един. Бабата благодари и очите й стават още по-сини. Мая се смее, бутва бързо в кокалестите й ръце плика от магазина и светкавично се отдалечава. Бабата вика нещо след нея, тя се обръща, махва й с ръка за довиждане и продължава.
Зад прозореца. Той стои на своя стол, нейният е още празен. Преди имаха много столове, сега им останаха два. На масата - нейната питка, завита с пожълтяла ленена кърпа. Старата купичка с шарени бонбони, паничка шарена сол, полупразно бурканче мед. Крушка от 40 вата. Свещ, още незапалена. Печка с два реотана. Работи единият. Той чака. Нея. Ключът щраква, вратата скръцва с настроение. Тя е измръзнала, но не заради това трепери. Оставя плика на стола. Той запалва свещта. Целуват се. Като някога. Тя налива ракия. Пият, за празника. За шестдесетгодишната своя любов. Свежа, като краставица.
Асансьорът спира на шестия етаж. Съседът е приключил с ремонта. Ключът е в ключалката. Вратата скърца с надежда. Светлина. Свещи. Масата е подредена. Хризантеми, потънали в своята тиха лилава прелест. Децата са в настроение и се усмихват загадъчно. Кучето мята опашка и върти дупето си от радост. Мирише на краставица. Той. Налива ракия, за празника. Техните си двадесет години любов...
Препоръчваме ви още:
Цяла, цяла от любов
Любовта, която не виждаме
Истинският
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам