Осмото издание на най-голямата книжарница на открито „Алея на книгата” - София започна на 7 септември, и ще продължи цяла седмица - до 13 септември, неделя, включително. Изложителите и изложбените шатри са с рекорден брой и мястото на срещата на приятелите на книгите и четенето е още по-мащабно - изложението започва на пешеходната част на бул. „Витоша”, от пресечката с ул. „Солунска”, и за първи път достига до парка пред НДК.

Близо 100 от водещите български издателства и книготърговци са разположени в 36 шатри, за да представят своите нови и подбрани заглавия, както и специални предложения за всички възрасти. Работното време на изложението е всеки ден от 10:00 до 20:00 часа и до 19:00 в закриващия неделен ден, 13 септември.

Освен хилядите книги, посетителите ги очаква любимият Литературен кът на Алеята, домакин на богата Културна програма със срещи с автори, издатели и преводачи, премиери и представяния на книги, срещи с автограф, детска програма и специално събитие по случай Международния ден на грамотността. Тази година Литературният кът също е с нова локация - на „Витошка” до пресечката с ул. „Парчевич”. Достъпът до всички събития продължава да бъде свободен.

Участниците в тазгодишната Културна програма на „Алея на книгата” - София са Александър Байтошев, Белла Чолакова, Бойка Асиова, Валерия Велева, Весела Василия, Владо Даверов, Георги Гавраилов, Георги Господинов, Гергана Лаптева, Димитър Тонин, Добри Божилов, Евтим Евтимов, Жени Костадинова, Илиян Любомиров, Камелия Спасова, Красимир Лозанов, Калин Терзийски, Людмила Андровска, Митко Новков, Петър Андоновски, Романьола Мирославова, Светлана Дичева, Татяна Гишина, Тео Буковски, Хайри Хамдан.

Специални събития в рамките на Културната програма ще очакват и най-малките читатели. Това са:

- Стрийт шоу и „Капчици смях” на Янко Митев за малки и пораснали деца;

- Викторина с награди „Куидичът през вековете” (летателни тестове и устен изпит) за малки и пораснали мъгъли;

- Представяне на книгата, насърчаваща самостоятелното детско четене „Ема. Един прекрасен ден”;

-  Среща с автора Юлия Дивизиева с нейните поучителни истории „Заза и Фин”;

- „Литература на открито” за най-малките с Димитър Петров - Регин;

- Премиера на българската поредица за деца „Агата”;

В програмата на Литературния кът е поместено специално събитие, посветено на грамотността и организирано в партньорство с Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ при Българската академия на науките. На 8 септември, вторник, между 10:00 и 12:00 часа, по случай Международния ден на грамотността и задаващия се старт на учебната година, Асоциация „Българска книга“ и Институтът за български език предизвикват родители и деца да участват в състезание, като премерят сили в тест по грамотност. Инициативата е под надслов „Написаното остава. Пиши правилно!”. Всеки, който желае да тества знанията си по български правопис и пунктуация, може да се подложи на езиков тест и да получи съвети от млади учени от БАН за най-често допусканите грешки. Участниците ще получат стикери „Написаното остава. Пиши правилно!“, чието предназначение е да бъдат залепяни върху табели или надписи на публични места, в които са допуснати правописни грешки. Най-успешно справилите се ще получат и други награди.

Достъпът до всички събития е свободен.

• Къде?
• Пешеходната зона на бул. „Витоша” (между ул. „Солунска“ и бул. „Патриарх Евтимий“) и парка пред Националния дворец на културата

• Литературен кът
• Пешеходната част на бул. „Витоша” и пресечката с ул. „Парчевич” (между шатра №15 и №16)

• Кога?
• От 7 (понеделник) до 12 септември (събота), 10:00 - 20:00 ч.
• 13 септември (неделя), 10:00 - 19:00 ч.

 „Алея на книгата” - София ще се проведе при стриктно спазване на противоепидемичните мерки.

Участници в Алея на книгата - София 2020:

Шатри на бул. „Витоша“
Шатра 1 – Миранда, Еделвайс
Шатра 2 – Артлайн Студиос, Вакон, Сиби
Шатра 3 – АMG Publishing, ICU, Издателство Ракета
Шатра 4 – Фют
Шатра 5 – Захарий Стоянов
Шатра 6 – Шамбала
Шатра 7 – Слънце, Клевър Бук, Пан, Хелиопол
Шатра 8 – Асеневци, Еднорог, Pro Book
Шатра 9 – Бяло Братство, Индекс, Списание 8, Тип-топ прес
Шатра 10 – Атеа, Ергон, Коала Прес, Труд
Шатра 11 – Бард, Хермес
Шатра 12 – Агата-А, Дамян Яков, Лексикон
Шатра 13 – Алтера, Букохолик / Fox Book Café, Парадокс
Шатра 14 – Инфодар, Пергамент Прес, Фондация „Калпатару“
Шатра 15 – Емас, Orange Books
Шатра 16 – Прозорец, Просвета
Шатра 17 – Милениум, Кибеа
Шатра 18 – Жанет 45
Шатра 19 – Сиела
Шатра 20 – Лира Принт, Прес, Хартиен свят
Шатра 21 – Жар-Жанет Аргирова, Персей, Изида, Посоки
Шатра 22 – Ера, Рива
Шатра 23 – Унискорп, Инле
Шатра 24 – Жануа 98, Ибис, Ина, ТАТ Криейтив, Потайниче
Шатра 25 – Вакон, Кръгозор, Лабиринт, Плеяда, Екрие
Шатра 26 – Гринуич
Шатра 27 – Книгомания
Шатра 28 – Фама - Игор, Локус/Интенс
Шатра 29 – Златното пате, Знаци

Шатри пред НДК:
Шатра 30 – Колибри
Шатра 31 – Рибка, Българска история
Шатра 32 – Робертино, Timelines, Дакелче
Шатра 33 – Мармот, Мусагена, Издателство Шям, Панорама, Еко Кидс, Together Academy
Шатра 34 – Пощенска кутия за приказки, Кръг, Книгодрешки, Попов мост
Шатра 35 – Wish Mash, Marchella’s Art, Atelier Desire, Библиотека България
Шатра 36 – Лист, Костенурко.ком, Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“ - гр. Велико Търново, Еклиптик, Atelie Decor

Следете събитието и културната програма във Facebook: https://www.facebook.com/events/351165462953318

 „Алея на книгата“- София е част от Календара на културните събития на Столична община за 2020 г. 

Организатор: Асоциация „Българска книга”

Прочетете също:

Последната книга

Автор: Иво Иванов

Решихме преди година с домочадието да отидем на море в Хърватска и да комбинираме плаж с културен туризъм. Доста повече път е, но изминатите километри определено си заслужават.

Пътищата

Сръбските пътища са по-добри от нашите, а при това са строени без евросредства. Хърватските са още по-добри, а пък за словенските магистрали да не говорим – Хърватска и Словения от наша гледна точка са си отвсякъде Западна Европа. В Хърватска има тунели дълги по 6 километра и пътят и до най-малкото село е в отлично състояние. Ако съди човек по пътната инфраструктура, ще заключи, че у нас е имало война, а не при комшиите.
Четох как в тези държави стриктно се спазвали ограниченията на скоростта и в началото примерно спазвах тия ограничения, но като видях как всички около мен хвърчат по магистралата, си рекох: "Абе аз ли съм най-големият европеец", и настъпих и аз газта. Въпреки че карат с висока скорост обаче, шофьорите са дисциплинирани и не създават напрегнати ситуации на пътя. Това прави шофирането там несравнимо по-спокойно от това по нашите магистрали.
Последните ни летни пътувания по магистрала Тракия бяха истински кошмар: шеметно задминаване отляво, отдясно или от аварийната лента, затискане, присветване с фарове отзад, предприемане на рязко изпреварване в последния момент, така че да съм непрекъснато на нокти и да скачам върху спирачките. Имахме десетки инфарктни ситуации. Не знам защо сме такива идиоти на пътя и сами си създаваме проблеми с отвратителното си шофиране. В Сърбия, Хърватска и Словения изминахме над 3 хиляди километра и шофирането беше удоволствие. Единственото, за което трябва да внимаваш, е да не заспиш на магистралата, особено горе в равнинната част на Хърватска – широк и прав път като слънце в продължение на стотици километри. Като се умориш, винаги можеш да спреш да си починеш - покрай магистралата има множество места за почивка – обозначени са с табели ‚отморище‘ (в Сърбия и Хърватска) и ‚почивалище‘ в Словения.
В Сърбия и Хърватска се заплаща тол такса за всяка магистрала – пунктовете за плащане се наричат съответно ‚путарина‘ и ‚цестарина‘. В Словения ви трябва винетка. Чудна дума е ‚путарина‘. Идва от ‚път‘. Хърватската дума ‚цеста‘ също означава ‚път‘.

Езикът

Езикова бариера няма. Това е предимството пред Гърция. Надписите са ясни. Разбираме се чудесно с всички без никакъв проблем – и сърби, и хървати, и словенци. Братски южнославянски езици, нема кво. Не мога да ви кажа дали говорят английски, защото не ми се е налагало да го ползвам. Добих такава увереност в езиковите си познания, че чак се дразнех, ако не разбираха от първия път моя сърбохърватски. Е, на моменти си превеждахме доста свободно – например на хърватско-словенския граничен пункт отгоре има табела ‚Вси потники‘ (‚всички пътници‘) – Бобо и Йоан заключиха, че оттам могат да минават всички коли, в които пътуващите са с потници. Някои думи и изрази звучат смешно на български, защото нашето ухо ги възприема като архаични или диалетни, но нямахме чак екстремни езикови ситуации като тази, в която е попаднала моя приятелка в Македония – продавачът на сладолед я озадачил с въпроса „ За колко сакаш да ти го натрескам?“ (демек, за колко пари искаш да ти сложа сладолед).

Белград

Белград ни посреща с адска жега. Дрехите ти залепват по тялото. Само русенци и видинчани ще разберат за какво говоря – лете влагата покрай Дунав е убийствена, а Белград е на 2 реки – Сава и Дунав. Апартаментът, който сме наели, е в квартал Савамала, в стара кооперация близо до центъра и всичко може да се обиколи пеша. Жената, която го поддържа и дойде да ни остави ключовете, е бойна сръбкиня. Всичките сръбкини, с които контактувахме – продавачки, сервитьорки, служителки в бензиностанции - са все от тоя модел: нахакани и серт. Сите люти! Не остават по-долу от мъжете в цветистите псувни. Сърбите, както знаем, са абсолютен световен шампион в тази дисциплина.
Белград е по балкански мърляв в някои части и абсолютно европейски в други части. Многоетажните им паркинги например са страхотни – ние в София само можем да си мечтаем за такива. Много ни харесаха и модернистичните пейки, на които има wi-fi и можеш да си зареждаш телефона. А също и променадата с велоалея край Сава и Дунав, по която с Бобо карахме колела, а Йоан – скейтборд. Носим го в колата тоя скейтборд – как без него! Нашата дама се разхожда пеша, защото отказа да се качи на колело. Роклята й не била подходяща за колоездене и не прилягало на една дама да върти педалите в нея.
Навсякъде из града църцорят фонтани и чешмички – идеален начин да се освежиш в жегата. Качихме се на крепостта Калемегдан, откъдето се открива страхотна гледка към сливащите се две реки. Губихме се на няколко пъти, защото Йоан току отпраши нанякъде със скейтборда, брат му заприпка след него (на това дете жегата не му пречи, той е енергоспестяващ!) и ходи, че ги гони!

Уцелихме някакво градско събитие: Beogradski karneval brodova. Имаше парад на корабчета и лодки по Сава, сцени с жива музика, сергии с разни джунджурии и лакомства, занаятчийски работилници на открито. Едни хубави девойки раздаваха безплатно кока-кола. Вечерта се разходихме из Скадерлия – калдъръмена улица с традиционни белградски кафани, оркестри на всеки ъгъл, сервитьори в бели ризи и черни панталони ала Балкантурист.
Едновременно балкански и европейски, Белград е очарователен град, пълен с хора и кипящ от живот. Много ни допадна! А храната е безкомпромисно качествена и вкусна. От баницата с месо до тежката месна артилерия на сръбската скара, от лимонадата и бирата до дюлевата ракия – ово je отлично!
Досега винаги съм се оправял чудесно без навигация, но тоя път реших да се поглезя. Доброто ми чувство за ориентация ми подсказа откъде трябва да минем, за да хванем пътя за Загреб, но навигацията беше на друго мнение. След въртележка из улиците на Белград, ни прекара по някакви обиколни маршрути и накрая, разгеле, излязохме на нещо като магистрала. И в тоя радостен момент, тъкмо когато се бях засвяткал по шосето, навигацията бодро ни иструктира да направим обратен завой при първа възможност. С ругатните, които отнесе тая навигация, бях достойна конкуренция на сърбите. Сърби и хървати не се долюбват особено и по улиците на Белград няма да видите табела, указваща накъде е Загреб. В Загреб пък няма да видите табела ‚Београд‘. Такава ще се появи едва след като вече почти сте стигнали сръбската столица.

Задар

Задар, градът на прекрасните залези, е едно от най-старите населени места в Хърватска. Историята му е предълга - бил е под владението на Рим, Византия, Венеция, Унгария, Австрия, Италия... Като център на венецианската търговия в Адриатика, градът е бил богат, а когато един град е богат, в него процъфтяват изкуствата, литературата и долче вита-та. Друго си е да си бил под владението на венецианския дож, а не на османския султан.
Влиянието на италианския ренесанс може да се види на всеки ъгъл. Като цяло, общото усещане е като да си в Италия. Нас ни изумиха белите каменни плочи, с които са застлани улиците и площадите – от стъпките на толкова много хора са така полирани, че стоят като глазирани.
Другото впечатляващо нещо в Задар са Дискът на слънцето и Морският орган, построени от хърватския архитект Никола Башич. Човекът печели няколко международни награди за урбанизъм за тези проекти и има защо. 22-метровият диск денем поглъща слънчевата енергия, а вечер излъчва разноцветни лъчи и се превръща в дансинг на открито. ‚Музиката‘ на морето идва от метални тръби, разположени под водата. Те са скрити в стълбите, които слизат към морето, и използват силата на вълните и въздуха, за да създават различни мелодии. Поседяхме вечерта и послушахме и ние заедно с всичките хубави млади хора наоколо и искам да ви кажа, че е уникално преживяване! Наподобява малко песните на китовете, ако сте слушали такива записи.
Но най-яки бяха уличните музиканти по площадите на стария град вечер. На едно място група готини дългокоси младежи изпълняваха хърватски народни песни, но в нов аранжимент, като свиреха на контрабас, цигулка, китара и барабани. Нали се сещате какъв възторг предизвиква на такова място импровизацията върху циганското парче ‚Буба Мара‘ на Горан Брегович. Раздадоха се тия момчета и момичета и бяха шумно аплодирани и богато възнаградени. То си беше истински концерт! А 200 метра по-надолу, на друг площад, ангелогласен мъжки хор направо ни отвинти главите с невероятната хармония на красиви гласове. От местни далматински песни за танцуване до ‚Алилуя‘. Така изпяха ‚Алилуя‘, че насълзиха много очи. Хората на площада танцуваха, включихме се и ние. Една възрастна двойка толкова лудешки се носеше във вихъра на танца, че се притесних за тях, защото мъжът беше с бинтован от глезена до таза крак. Специално отидох да ги поздравя – напълниха ми душата.

Ой, къде изчезна той?!

По стара традиция рано сутрин аз плувам в морето, а Вили през това време се разхожда по брега. На плажа през 50 метра има паравани за преобличане, където си преобувам мокрия бански.
Викам си, чакай сега за закачка ще я изненадам жената, като се подам гол пред нея и го развея с въртеливи движения в кръста, да я разсмея.
Подавам се аз дискретно от кабинката и начевам въртеливите движения „хеликоптер“, но не щеш ли, за беда, зад нея внезапно изникнала група женщини-туристки, ама баш фронтално ми се падат.
Откъде се появиха, по дяволите, тия тьотки - преди 10 секунди нямаше никой!
Дзак, прекратявам светкавично шоупрограмата и се прибирам в кабинката сконфузен.
Ами, какво да кажа, изненадата определено ми се получи, макар и не за този, за когото беше предназначена.
'Ой, молодец!' чух по мой адрес. Ще им дам аз на тия тьотки един 'ой', с главно Х отпред!
Всъщност... аз вече им го дадох... отчасти... така да се каже.

Сплит и Шибеник

Него ден беше облачно и не ставаше много за плаж, затова посветихме деня на културен туризъм. Да не сме некви прости плажни ексхибиционисти, я! Отскочихме до Сплит и на връщане се отбихме в Шибеник. ‚Отскочихме‘ образно казано, то са си едни 160 км в посока, но по тия хубави пътища не се усещат и се стига много бързо. По пътя спряхме за няколко снимки при Крка, защото гледката си струва.
Сплит е вторият по големина хърватски град след Загреб и е шумен и задръстен като София. По това време на годината гъмжи от туристи. Ама направо се пука по шевовете. Повисяхме в задръстване и доста обикаляхме с колата докато намерим място за паркиране.
Най-голямата забележителност на Сплит е дворецът на римския император Диоклециан – един от най-добре запазените дворци от времето на римската империя. Ако не бяха тия тълпи от туристи, наистина можеш да се пренесеш в друга епоха, докато обикаляш из вътрешността му. Тук са снимани част от сцените в ‚Игра на тронове‘ (Кралски чертог) и това допълнително увеличава туристопотока. Двамата с Бобо се омешахме с тълпата и се отплеснахме из катакомбите и другата група известно време ни търси, та после Вили ми вика: Диоклециане, ако пак ми изчезнеш така и не си чуваш телефона, сериозно ще се ядосам! Когато се ядоса сериозно, става коварна и отмъстителна като Серсей, така че повече не се губихме.
Старият град на Сплит е пъстър лабиринт от тесни улички и площадчета във венециански стил. Пълно е със симпатични кафенета, ресторантчета, сладоледаджийници, сластичарници (хубава дума за ‚сладкарница‘ ), галерии, антикварни магазини. Крайбрежната улица Рива е с палми и малко мяза на френската ривиера, особено с белите скалисти планини отзад за фон и яхтеното пристанище отпред.
Шибеник, който жена ми упорито наричаше с друго име, което не звучи добре на български (то не че и Шибеник звучи много добре), е много симпатично градче със стръмни и тесни каменни улички, водещи към крепост, кацнала на хълма. И тук както навсякъде всичко е от бял камък – запазената марка на Далмация. С тоя камък са построени къщите и църквите, а с плочи от него са покрити улиците и площадите. Катедралата „Свети Яков“ е архитектурното събитие тук.
Бяхме изгладнели и седнахме в едно непретенциозно заведение да хапнем пържена риба и калмари с пържени картофи. Вкуснотия! В Хърватска има основно две марки местна бира – Карловачко и Ожуйско. И двете са много добри.

Стоичков и Модрич

На влизане в Сплит чичката в будката, дето събира пътната такса, като вижда българската регистрация на колата ни, внезапно се оживява: 'Братя българи, добре дошли! Христо Стоичков е легенда!' На което аз му репликирам веднага, че Лука Модрич също е легенда. Той остава доволен от отговора ми. Докато се разберем кой е по-велика легенда, отзад се събира опашка, ама никой не смее да свирне с клаксон.
'Uživajte, brate!' ми пожелава той сърдечно, нахилен до ушите (Uživajte (Уживайте) = Приятно изкарване, Enjoy). Aз надувам клаксона за поздрав и отпрашвам.
Какво нещо е Стоичков, еййй! Никой друг не е направил повече за популяризирането на България по света.

Островите

Взехме ферибот и обикаляхме близките острови в търсене на идеалния плаж. За вятъра горе на палубата Вили си беше избрала подходяща лека лятна рокля, която се налагаше да придържа като в прословутия кадър с Мерилин Монро над шахтата. В противен случай не оставяше много на въображението на пасажерите. Докато обикаляхме с колата из островите (свързани са с мост), изгладняхме. Напазарувахме в едно село от селския магазин и пазарчето с плодове и зеленчуци. Продавачът на сергията ни отрупа с бонус плод и зеленчук. Всичко било домашно производство. Не ни трябваше чушка, например, ама нали е бонус и домашно производство.... Спретнахме си импровизиран пикник под сянката на грамадна черница. Бяхме опънали шалтето и на него софрата. Мина полицейска кола тъкмо когато бях заръфал един грамаден градински домат и се бях окапал с доматен сок. За момент се притесних полицаите да не ни вземат за бежанци. Слава Богу, подминаха ни.
Намерихме го тоя плаж! Същински земен рай. Закътан сред горички от пинии, с пясъчно дъно (което е рядкост в Адриатика), а водата много чиста и топла. Разкошшш! Пълно с риби, които плуват наоколо. Хърватия държи първенството за най-чиста морска вода в Европа.
Пейзажът много напомня на Гърция - маслинови горички и смокини, които баш сега зреят и аз изядох повече, отколкото трябваше, ама пуста лакомия!
Стигнахме накрая до един хълм с бенедиктински манастир на него. Манастирът беше затворен, но гледките отгоре бяха великолепни. Градчето под манастира носи звучното име Ткон. Типично за хърватския е струпването на 3 и повече съгласни, даже може изобщо да няма гласна в думата – ‚trg‘ = площад, ‘krv’= кръв.
На тоя райски плаж нямаше душове, така че се прибрахме добре осолени - Адриатическо море е доста солено, за сведение. Имах засъхнала морска сол и по ушите.

Баница с айрян

Е не, това вече на нищо не прилича - купешкият им айрян и баницата им със сирене от пекарната (известни тук като йогурт и бюрек) са много по-добри от нашите! Тези свидни символи и стожери на българщината - представяте ли си за какво падение говорим!
Айрянът е гъст и не е мега солен и изглежда като да е направен от мляко. Баницата въобще не е мазна и май наистина е със сирене.
Падна и последната крепост, братя!
Покрусен съм.
Ще се нагмуцам с бюрек, ама така, с омерзение, и ще падна възнак, люто ранен в сърцето!

Плитвичките езера

Няма как да сме в Хърватска и да пропуснем Плитвичките езера. Спираща дъха красота, изумруден земен рай. Кристалночисти води, езера, пълни с риба, приказни водопади. Усещане за свежест. Невероятен прилив на енергия (както знаете, около водопадите има най-много ‘прана’).
Един великолепно поддържан и управляван природен парк, включен в списъка със световно природно наследство на Юнеско и носещ много добри приходи на държавната хазна с хилядите туристи от цял свят. Хърватите определено знаят как да се грижат за природата си.
Енергетизиран съм, очарован съм, възхитен съм.
Практически съвет за тези, които възнамеряват да посетят парка: добре е да закупите билетите предварително онлайн поне ден-два преди посещението си, защото езерата наистина са доста натоварен туристически обект. Има различни по дължина и трудност маршрути – според възможностите ви и времето, с което разполагате. Пътуването с корабчета и с автовлакчета в рамките на парка са включени в цената на билета. Тя е доста висока – наполовина по-евтино излиза, ако отидете след 15 ч.

Крайпътен ресторант 

Впечатления от редови крайпътен ресторант, където спряхме да хапнем: непретенциозен скромен интериор, но масите са с безупречно чисти покривки. Както в Сърбия, всички сервитьори са мъже, облечени са в бели ризи и черни панталони. Май нямат други кариерни планове и не изглежда като да са тук сервитьори временно и за малко. В добро настроение са, закачат се с всички гости и с чужденците говорят приличен английски, доста над нивото на ресторантския английски. На Бобо му викат ‘Заповядайте, сеньор’. Менюто е донесено светкавично. Не е 99 страници и изборът е лесен. Ястията пристигат едновременно за всички. Порциите са огромни, всичко е много вкусно и си личи, че е току-що приготвено. Сервитьорът ни на няколко пъти обикаля масите да се увери, че всичко е наред. Обслужен си експедитивно и с настроение. Храната е прясна и вкусна.
Какво повече може да иска човек?

Гостоприемството

Нашите любезни домакини ни изненадаха с няколко транша домашни смокини от тяхното село, оставени сутрин в покрита с фолио чиния на масата на верандата ни, а накрая и с бутилка ракия с билки и ароматни треви, домашно производство. Travarica -та е типично далматинско питие от региона.
Яд ме е, че не донесох една бутилка хубава българска ракия, но не знаех, че те живеят в другото крило на къщата и че така ще се сближим. Нищо де, бутилката хубаво местно вино на изпроводяк също свърши работа.
Хубави хора, харесахме се взаимно. Не са само смокините и ракията, те наистина се грижеха да си прекараме добре и ни третираха като гости, а не като Airbnb наематели.
Леля Стана и чичо Звонко са доволни от живота пенсионери на 60 +. Не знам какво са работили (той ми разказа, че е бил в корабоплавателния бизнес), но са доста заможни хора и са си построили разкошна къща с великолепна градина в хубав квартал на Задар, на 2 преки от морето. Личи си добрият вкус във всичко. Airbnb е между другото и далеч не им е основният източник на доходи.
Фини и интелигентни хора, деликатни, ненатрапчиви, кротки и спокойни. И по немски подредени. В къщата и градината всичко е по конец. Мисля си, че когато домът ти е толкова подреден, това безспорно допринася за вътрешния ти баланс. Във всеки случай много комфортно се живее така, когато няма нищо излишно и всичко си е на мястото. Много е, как да кажа, дзен.
При нас това с подредеността просто няма как да се случи, уви. Задоволството от изчистения и пореден дом трае ужасно кратко при семейства с две и повече деца. Вероятно това е имал предвид Гьоте като е написал „О, миг, поспри! Ти си тъй прекрасен!“

Звоне ни упътва къде да отидем и какво да видим наоколо, снабди ни с карта и ни нарисува на нея маршрути, отбеляза откъде да вземем ферибота и ни даде разни ценни практически съвети, каквито само местен може да ти даде. Вечер му докладвам къде сме ходили и той искрено се радва.
Обсъдихме историята на Задар, политиката на Балканите, корупцията, икономиката, футбола (Лука Модрич е родом от село близо до Задар, за сведение), приликите и разликите между българи и хървати. Питам го, абе как сте живели в една обща държава – та вие сте толкова различни: сърби, хървати, словенци, босненци, черногорци, македонци... Той се смее и вика: Забравяш Косово и албанците.
Всеки път се разделя с нас с ‘Уживайте!’ Ами, уживаме. Даже много добре уживаме.
Баш ми е драго да общувам с тия люде. А по всичко изглежда, че и на тях с нас.
Звоне ни е дал много мил feedback в Airbnb: Ivo i obitelj su vrlo tihi, nezamjetni i diskretni, ovo su gosti koje bi svatko pozelio. Ja se nadam da cu Ivinu obitelj ponovno ugostiti u mom apartmanu. Zelim ivinoj obitelji sretan put i mnogo zdravlja.
И аз се надам да се видим поновно.
Били сме ‚върло тихи‘. Ние?!!! Смея се с глас. Бобо може да напука стъкло с ‚изнесеното‘ си гласче. Останалите obitelj са всичко друго, но не и vrlo tihi, nezamjetni i diskretni. Жена ми ми вика: Само да си посмял оттук нататък да ни правиш забележки, че вдигаме много шум – ние сме върло тихи и дискретни!

Любляна

Словенците са пълните отличници на бившия Източен блок и са с най-висок стандарт от всички балкански и всички бивши социалистически държави. Вероятно защото нямат нищо общо с балканския манталитет. Цените в столицата Любляна не отстъпват на западноевропейските. Пътуване 1 минута с фуникуляра до крепостта - 10 евро на калпак! Ейч, алооо – де е Киро на кирия! Качихме се пеша, естествено. За 10 минути. Безплатно.
Словения е чудно красива страна – малка, спретната, зелена и китна. Прекрасно място за живеене. Скучна била – че аз искам да живея в малка скучна страна, бе! Дайте ми на мене Словения, Швейцария, Люксембург, Лихтенщайн...
То са едни борови гори и тучни зелени ливади, то са едни селца като от пощенска картичка, със задължителната църква с островърха камбанария, то е прелест! Зелено, зелено, зелено – всички нюанси на зеленото.
Любляна е толкова малка и компактна, че всичко по-интересно може да се обиколи за около 2 часа. Градът свършва внезапно и започват царевични ниви и зелени пасбища. Много уютен и спокоен град, без трафик, без забързани минувачи. Абе, като на село.

Загреб

На връщане пренощуваме в Загреб. Апартаментът е в панелен блок, на няколко спирки с трамвая от центъра. Как можел да изглежда един панелен блок - нищо общо с нашите. Впечатлен съм. Няма проблем с паркирането и няма паркирани по тротоарите и по зелените площи коли - местата за паркиране пред блока са разграфени и паркингът е платен. Със сините трамваи стигаме много бързо до площад Бан Йелачич – сърцето на Загреб.
Хърватската столица е модерен, динамичен и абсолютно европейски град. Богат на културни събития, на музеи, галерии и театри.
Разделен е условно на горен и долен град – горе е старата част с катедралите, парламента, седалището на президента и японските туристи, долу са ресторантите, парковете, театрите, нощният живот.
Две неща много ми харесаха в Загреб – откритите пазари в самия център на града и веригата пекарни Pan-Pek, в които освен хляб продават пресни кроасани, банички, сладкиши, сандвичи.

Много хубаво пътуване ни се получи. В ранната есен някои консервират буркани със зимнина, ние консервираме гледки, преживявания и спомени.
Не знам що ще чиним зимъска, когато сняг забръска.

Още от Иво:

Земя като една човешка длан

Автор: Кристина Йовчева

Две разкривени фигурки кретат по алеята в парка пред мен. Възрастна жена и възрастен мъж - единият накривен на една страна, другият на другата. Побелели коси, слаби крака, подаващи се под къси панталони, сякаш омръзнали на внука и дадени на дядо, и изпод лятна рокля на избелели цветя, кой знае откога купувана и изваждана от гардероба всяко лято...

Вървят бавничко и сякаш скрибуцат, докато местят крак след крак. Косите побелели, чист пухкав сняг. След тях се разнася ухание на одеколон и женски парфюм, отлежавал дълго на дъното в някоя стара чанта, от онези в мъничките шишенца. Мирис на увехнали цветя. Има и още - две тънички ръце, с изпъкнали жилки, с петна от старост, преплели криви пръсти една в друга. Чудя се да се крепят ли или да си дават просто чувство за сигурност, че другият е все още тук. Вървя след тях, децата ми около мен тичат, лудеят, карат колело, кипи живот забързан, млад, лудешки, истински жив.

А аз неволно забавям крачка, защото искам да походя по-дълго след тази възрастна двойка, спазвайки тяхното темпо, а не задминавайки ги, устремена вихрено към някъде си, а всъщност към никъде. Вървя и си мисля за тези стари, вехти фигури, наглед самотни, а всъщност дали не самодостатъчни си заради тази приятелска ръка, вплетена в другата?!? И ми домъчнява, и ми дожалява, и ми става хубаво, и ми става носталгично, а в същото време разширявам ноздри, за да усетя отново и одеколона, и парфюма, и миризмата на чистота, да усетя ако може и онова, което витае около тях, а не мога да назова. Може би споделеност?

Пътищата ни в парка се разделят и децата ми ме поглъщат с играта си и смеха си. Не че забравям за възрастната двойка, но се увличам покрай другите неща около мен. Малко по-късно притичвам наблизо, за да купя вода. Във фургончето продават напитки, сладолед, пуканки, захарен памук. Опашката е голяма, а наоколо пейките навсякъде са заети от превъзбудени деца и изморени родители, поседнали да се освежат с по нещо в ръка.

Компромисите, които превръщат зимите ни в лято

И сред тях що да видя! - една възрастна двойка, онази същата от одеве, стиснали по един сладолед, ванилов с връхче във фунийка, и седят един до друг, притиснали се на пейката и хапват с наслада сладолед, с лепкави устни, а в очите им няма мътилка и то никак, а са блеснали, щастливи по детски! Две души, сякаш слели се с тази шарена гълчава около тях, чувствайки се съвсем на място и излъчващи същата дяволитост, като мъниците наоколо!

Не можах да се стърпя, усмихнах се, поспрях се и им казах: “Да ви е сладко!” А те отговориха само с очи, защото я опитай да отговориш със сладолед в устата!

И чудя се сега... Аз виждах двама старци, същи сухи клони на едно на дърво, едва ходещи, самотни, забравени от всеки... А те може би са двама старци с млади влюбени души, две млади сърца, две живи дяволчета; един мъж, който е хванал за ръка любимото си момиче в пола на цветя и го е завел на лятна разходка в парка, за да хапнат сладолед. Съвсем като едно време. Или както е било винаги!

Още от Кристина:

Животът е просто смяна на гледната точка

Автор: Диана Димитрова

Има инициативи, за които си заслужава да работиш! Има инициативи, които не струват почти нищо, но носят радост! Има инициативи, които ни показват, че може да сме различни! Има такива инициативи!

Какво ли може да се получи, когато събереш гумите, които са изхвърлени из полето на община Елин Пелин, няколко кофички боя, четки, малко дървен материал и много ентусиазъм на мечтатели.

Днес Община Елин Пелин има своя парк „Планетата не е за еднократна употреба“.

Над 150 гуми, окопани, напълнени с чакъл и боядисани, дават друг смисъл на думата „Аз рециклирам!“ Плод на безвъзмездния труд на деца и доброволци.

Площадката за игра разполага с две табла за играта „Морски шах“, а в най-скоро време ще бъде осигурен и специален контейнер за разделно събиране на пластмаса, който ще бъде монтиран до площадката.

Нито една програма, нито една наредба, която просто е написана на хартия, няма да промени средата, в която живеем и отглеждаме нашите деца.

Наша е задачата да ги научим да пазят природата, да не замърсяват, да рециклират и да изхвърлят боклука разделно, защото природата ще остане и след нас! От гумите, захвърлени в полето няма да поникнат цветя. Те ще са просто отпадък, който ще е символ на безхаберието.

Подкрепете ни в усилията да направим света по-чисто място за нашите деца! Започнете да събирате разделно!

Вижте също:

Как децата променят света

Автор: Светла Чимчимова

По стълбите към морето и нея слизаше мъж. Виждаше го ясно на светлината на уличните лампи. Висок мъж, в бяла риза и отрязани над коляното светли дънки. Харесваше високи хора, с дълги крайници и елегантна походка. Беше си обещала, че в следващия живот ще се роди висока и атлетична. В този се задоволяваше с наличното. Не, че беше малко. Освен с ръст, природата не беше я ощетила с нищо. Даже в някои области беше сипвала с черпака. Много коса, много бюст, много трапчинки.

,, И много закръглености напоследък - си помисли ядно - От толкова мекота, ще заприличам на възглавницата за диван, ако продължавам в същия дух ".

Онзи високият, с елегантната походка, продължи да слиза към нея и като наближи ѝ се стори познат. От къде ли? Освен че беше много висок, може би 1.90, имаше тъмна вълниста коса и мускетарска брадичка. ,, Прилича на Боярски в ,,Тримата мускетари ", сигурно затова ми е познат. Не, не, познавам го отнякъде. Боже мой, сетих се. Това е Фукльото. "

Беше приятел на нейни приятели. Полузвезда на рехавия небосклон на българския поизмъчен светски и културен елит. Бизнесмен, който беше написал няколко книги. Изявяваше се, като Робин Худ, Дон Кихот и Дон Жуан едновременно. Срещаха се на разни културни събития, където нея я канеха постоянно. Всъщност тя с нищо не беше допринесла за културата на нацията, но я канеха, защото им се струваше редно да е там. Заради външния ѝ вид, защото беше забавна, заради нещата, които пишеше понякога, и защото беше омъжена подходящо, за подходящия човек, който обаче, никога не би стъпил на подобни места. Мъжът ѝ наричаше тези сбирки ,,коктейл от лустросан еснафлък и мухлясал снобизъм, с добавка на парвенющина, сервиран с претенции ". Имаше истина в това твърдение, но всъщност там имаше и много приятни и интересни хора, водеха се любопитни, за нея, разговори, а понякога, някой творец се оказваше истинско откритие. Но най-хубавото беше, да седи тихо с чаша в ръка, зад някоя двойка или компания и да слуша какво си говорят. Не се свенеше да подслушва. После в дългите безсънни нощи, анализираше разговорите, разчепкваше темите и хората, като дарак вълна, а понякога ги използваше за вдъхновение или като материал, в нещата, които пишеше.

Та на такива събития, виждаше мъжа, който сега слизаше по стълбите към нея. Той се забелязваше лесно, не само защото беше хубав и висок, а защото винаги бе придружен от много млади, много красиви и много високи жени. Различни всеки път. От тези, които ходят на йога, медитират, хранят се здравословно, ако въобще се хранят, а шоколада само го миришат. Момичета с лица на невестулки, с изписан на лицето постоянен глад и с трескаво съзнание, че трябва да се омъжат за богаташ, преди да са навършили 25, не дай Боже 30, щото да могат да ядат после като хората. Милите, откъде да знаят, че борбата да задържиш мъж като тези, които бленуват, е по-страшна от това да го спечелиш. Някои от приятелите на мъжа ѝ бяха вече със съпруга номер три, всяка следваща се доближаваше по години до децата от първия им брак. Съпругът ѝ, човек старомоден, консервативен и верен ( поне така изглеждаше, а тя нямаше основания да се съмнява) всеки път, когато ги канеха на такава сватба, на която булката беше на по-малко години от уискито, я молеше да му обясни пак за кризата на средната възраст при мъжа, за страха от остаряване и защо един мъж към 50 си причинява главоболия, боядисване на коса, предбрачни договори, вместо яхта, пура и кожен фотьойл.

- Като искат рога, да идат на лов, да отстрелят елен - казваше жлъчно.
- Хората са различни, някои обичат да ловуват жени. Други да пушат пури, да гледат футбол, да ходят за риба и да прегръщат дивана - в гласа ѝ се прокрадваше острота, която не искаше да е там.

Той я поглеждаше внимателно над очилата, усмихваше се малко криво и казваше тихо:

- Извинявай, че остарях преди теб. Знаеш, че си свободна да пътуваш и ходиш, където искаш и с когото искаш. Прави това, което те прави щастлива.
- Аз съм щастлива.

Но не беше. И двамата го знаеха. Където и да отидеше, носеше в себе си това, от което искаше да избяга. А също и безсънието. Затова и седеше днес на парапета до морето в три след полунощ и гледаше приближаващия се към нея мъж. Тя го беше кръстила Фукльото. Заради нафуканата походка, заради историите, които разказваше на висок глас на върлинестите си гаджета, по коктейлите. Не че не бяха истина, слуховете за приключенията му се носеха из пространството, но тая гръмогласна експресивност ѝ идваше повече.

Той се приближи съвсем и тя видя, че се колебае как да я заговори. Поздрави я и се подпря на парапета, на който беше седнала. Тя му направи място и той се настани до нея. Беше обут със същите червени кецове, с каквито и тя. Видя, че разглежда с интерес нейните. Знаеше какво си мисли. Всички я питаха едно и също, заради дребният ѝ ръст на живо - колко е висока, кой номер обувки носи, а той очевидно се чудеше и какво прави тук през нощта.

Отговори му, преди да ѝ зададе въпросите. Той се пошегува и я пита дали чете мисли. Не четеше. Това и му каза. Просто знаеше какво ще я пита той. Както знаеше, че след като поговорят, той ще я покани да отиде с него. Знаеше, че ще приеме. Изглеждаше самоуверена, лежерна, но себе си не можеше да излъже, че това е първото спонтанно и необмислено нещо, което е правила някога. Не се страхуваше от него. Въобще. Отблизо видя, че има светли очи. Сини. И хубава усмивка. Мила като на дете, когато беше лека и малко хищна, когато се усмихнеше широко и зъбите му блеснеха.

Той ѝ помогна да слезе от парапета, тя го хвана под ръка и тръгнаха през градината, към неговия дом, който беше наблизо. Купи ѝ сок и бутилка уиски за себе си. Щеше да я изпие пред смаяния ѝ поглед за няколко часа, без въобще да му личи, че е пил. Когато стигнаха до една голяма стара градска къща, той каза, че това е домът, останал от родителите му, който наследили със сестра му. Вторият етаж и мансардата бяха за него. Когато влезе в дома му, стана нещо неочаквано за нея. Когато вратата хлопна зад гърба ѝ, в този малко старомоден дом, пълен с книги, книги и още книги, със стар диван и старовремски бюфет, какъвто имаше баба ѝ, дом, в който имаше даже фикус,(не беше виждала фикус от две десетилетия) изведнъж почувства, че всички грижи, тревоги, целият ѝ живот остана отвън. Тя влезе в хола, безгрижна като след първо причастие и решена да не мисли за нищо, освен това, което се случва тук. Можеше да остане колкото иска, никой не я очакваше да се прибере. Той се извини, че ще се преоблече и отиде в някоя от другите стаи. Тя седна на дивана и кръстоса крака. Тогава се появи котката. Красива, пъстра, ококорена. Беше я виждала на снимките му във Фейсбук. Но котката не я беше виждала. Стоеше срещу нея и я разглеждаше преценяващо. После се приближи подуши я и скочи на дивана до нея, подуши я още веднъж и седна в скута ѝ. Когато той се върна по шорти и тениска с чаша с уиски с лед за него и сок за нея, ги зяпна учудено, гледа ги известно време и после каза:

- Това е Пипи. Тя мрази жени.
- Ами или аз не съм жена, или тя не мрази всички жени. Ще ми дадеш ли една твоя риза, за да се преоблека?

След десет минути облечена в неговата риза, захвърлила кецовете в коридора, тя седеше на дивана с котката Пипи и наблюдаваше чудно уан мен шоу. Каквото и да беше очаквала да се случи зад тези стени, в никакъв случай не беше това. В четири след полунощ той започна да готви и да пие уиски. И двете със завиден ентусиазъм.

Една самотна душа

- Освен кекса искаш ли супа?
- Не.
- Ще направя пилешка имам сварено пиле и бульон. А салата?
- Не, благодаря.
- Домати с моцарела или круши със синьо сирене?
- Не знам.
- Значи и двете.
- Ама аз наистина не съм гладна.
- Ще препека филийки, имам домашен хайвер и печен патладжан за кьопоолу.

Тя се предаде.

- Готви, ще ям всичко. Нали не ме угояваш, за да ме изядеш?

И той готви цели два часа и кусур, вари, пече, кълца, пасира, обезкостява.
Тя и котката седяха на дивана с изглед към кухнята и гледаха тоя спектакъл, в който той елегантен като танцьор се движеше из кухнята и въртеше ножове, вилици и черпак. Спираше само за да си сипе уиски, да запали цигара, да ѝ сипе сок и да ѝ даде огънче. През цялото време не спираше да говори. Не беше виждала по-приказлив човек от себе си, но в дисциплината автобиографично споделяне на личен живот, той беше планетарен шампион. Разказа ѝ за детството си, не много щастливо, ала Оливър Туист, за борбата му да пробие в бизнеса, за унижения и неуспехи, за фалити и за жените, от преди ерата на манекенките. Разказ за неща, толкова различни от тези за пред моделките, че чак ѝ се стори неестествена тая самоунищожителна, откровена изповед. Живот толкова различен от нейния спокоен, защитен и подреден живот от детството до днес. В едно обаче си приличаха. Той си беше любимата тема.

,, Какъв тотален егоцентрик - си мислеше тя - или самотник ".

После по изгрев слънце, ядоха като за олимпийски рекорд. Той говореше и докато се хранеха.
После раздигна всичко. Сбута котката и седна до нея на дивана, сложи ръка върху голите и крака и... като се разприказваха. За история, литература , политика, музика. От Моисей до Чърчил, от Андерсен до Флобер, от шумерската цивилизация до джаза. Викаха, спореха, скараха се два пъти, а веднъж тя се усети как го налага с юмруци по рамото. През това време, той я прегръщаше, играеше си с косата ѝ, целуваше я по лицето и я галеше по краката, но не млъкваше . И не спираше да пие, без да се напива. Зад пуснатите щори, градът се събуди, заживя динамично и шумно, а те говореха и говореха.

- Спи ми се - казваше от време на време тя.
- Не може - отговаряше съвсем сериозно той - нямаш представа откога не съм говорил така с някого. Не с жена, с когото и да е. Няма да спиш.
- Но аз съм ти заложник. Заложник на логореята ти и общата ти култура.
- Така е. Надявам се да развиеш стокхолмски синдром.
- Какво си говориш с манекенките?
- Беше само една манекенка, ти казвам, другите бяха модели, водещи и една фитнес инструкторка. Ами ние много не говорим с тях. А ако те говорят, аз много не ги слушам.
- Доста жестоко, не мислиш ли? Малко грозничко даже.
- Няма да те лъжа и да се преструвам, че не съм ги използвал. Аз съм такъв. Но и тях никога не съм ги подвеждал, какво да очакват от мен. Те също ме използваха, така че сме квит.

Накрая тя се сви на дивана, с глава върху коленете му, гушнала котката, слушаше със затворени очи, плътния му басов глас и си мислеше ,, ако разкажа на някого, че главният плейбой на републиката, ме е замъкнал у дома си, готвил ми е като в кулинарно шоу, натъпкал ме е с храна и ми е напълнил главата с теми достойни за Енциклопедия Британика, а накрая ми е разказал приказка, никой няма да ми повярва. А може би вече, не съм толкова привлекателна? Не и за него".

Тук той сякаш прочел мислите ѝ каза:

- Няма хетеросексуален мъж на тази планета, който не би те пожелал. А аз съм твърдо хетеросексуален. Обаче няма да те лъжа, че съм притеснен.
- Ти? Дето си изчукал половината от женската половина на света? Питаш ли ме мен, дето от четвърт век съм се събличала само пред двама мъже, единият от които гинекологът ми.
- Сексуалната ми слава е силно преувеличена. А и не съм първа младост.
- Нито пък аз.

Той стана, наведе се над нея и мушна ръце под врата ѝ и сгъвките на коленете ѝ.

- Само да си посмял да се опиташ да ме вдигнеш. Тоя кръст ще ти трябва. Мога да отида до спалнята на собствен ход, не съм толкова престаряла.

Отидоха в спалнята. Той затвори вратата под носа на котката.

Следва продължение...

Първа част вижте тук:

Три морски разказа: Той

Автор: Светла Чимчимова

Някога тя беше страстен пушач. Можеше да не яде, но не и да не пуши. Ако ѝ свършеха цигарите, през нощта, без страх тръгваше да търси, за да си купи. Сама в тъмния спящ град, където будни бяха само влюбените, пияните, майките на бебета с колики и тя. Когато намереше цигари и вземеше заветната кутийка в ръка, се прибираше да спи. Даже без да запали. Самата мисъл, че има цигари я успокояваше, толкова колкото никотина при всмукването. Но тогава беше много млада. После отказа цигарите. Сама не разбра как стана, но ги отказа. За година. Когато пропуши отново, вече не беше същото. Знаеше, че не е зависима от тях и може да пуши, но може и да не пуши. Пуши известно време и ги отказа задълго. После пушеше само на срещи с приятелки, на градински партита и понякога на плажа. Банкетен пушач. Можеше да не запали с години.

Когато се срещнаха, не беше пушила от много, много време.

Той не пушеше само, докато спи. Цигарата беше продължение на пръстите му. Красиви пръсти, малко нервни. Хубав мъж, малко нервен. С нещо като тих бяс вътре в него, който го движеше напред, но и дърпаше назад, въртеше го като центрофуга, пускаше го да си почине, да събере сили за следващия рунд. Тих бяс, нощен демон, който не го победи, но и не се призна за победен. Будеше го нощем, за да сменя мокрите от пот чаршафи и не се съгласяваше с него, че няма значение какво е можело да бъде, а само какво е било. Демон, който беше главен доставчик на безсъние. Безсънието ги срещна. На брега на морето, в един южен град, в който живееха през лятото, далече от столичните им домове, суетата и зимата. Град техен и чужд, в който по едно и също време деляха небе и безсъние. Той бродеше често нощем, когато му писнеше от книги, от телевизия, от порно, от това да майстори нещо - беше много сръчен, но и това не беше предизвикателство вече. Затова бродеше нощем по тихите улици. Не че търсеше нещо, но понякога го намираше, така намери котката си . При една вечерна разходка видя тийнейджъри да тормозят малко коте, опита се да се разбере с тях, но не случи на благодатна почва, хлапетата се разкрещяха и от близката кръчма излязоха пияните им бащи. Стана скандал и те го набиха, много яко го набиха, но нямаше значение, защото той, през цялото време пазеше с тялото си котето.

После, вкъщи, когато си промиваше раните и си слагаше лепенка малко над веждата, се подсмихна на кривата си от ударите физиономия. На петдесет можеше да признае, че не му пука, че са го набили някакви селяндури, дошли на море, той беше победител в тая битка и вече си имаше котка. Котето хич не се оказа страхливо и след половин час се разхождаше из къщата като господар. Всъщност като господарка. Беше женско. Кръсти я Пипилота. Пипи. Несъзнателно или не не искаше да порасне. Препрочиташе детските книги, ходеше с кецове, имаше връзки с млади жени, много по-млади от него. Можеше да им е баща. Случайно или преднамерено, поддържаше жив инфантилизма, като противовес на това, че всъщност беше остарял, преди да излезе от детството. Насила. Възрастният в него се роди преждевременно. Инфантилизмът беше само за личния му свят, в животът на възрастните, беше възрастен, делови човек, организиран, в работата си беше най-добрият. Професионализмът му беше личния му реванш срещу живота. Обаче вечер се прибираше сам при котката. В нощи като тази излизаше да броди. Не че търсеше нещо, но понякога го намираше. Така намери и нея. Точно на същото място, където и котката преди години. Минаваше три часа след полунощ, очакваше да е сам, но не беше. Тя седеше на един бетонен парапет, под светлината идваща от електрическия стълб, с гръб към морето.

Първото, което забеляза беше, че имаше като неговите кецове - червени. В началото, когато я видя отдалеч, помисли, че е дете и изтръпна. После видя, че е жена, с бяла рокля и червени полукецове. Седеше си и не правеше нищо, не четеше, не си ровеше в телефона, не пушеше. Просто си седеше и гледаше към дърветата, дори не към морето. Не изглеждаше да чака някого, нито пък нещо. Когато се доближи я позна. Не че я познаваше лично, но знаеше коя е. Имаха общи приятели, бяха се засичали по събития, бяха приятели в социалните мрежи. Беше чел това, което пише. Харесваше го. Нямаше да признае, но ѝ беше фен. Беше го малко яд на нея, бяха приятели във Фейсбук много отдавна, но тя никога не беше харесала нито един негов пост, където разпалено пишеше за политика и за живота. Слагаше сърца на снимките му с Пипи и на кулинарните му постижения, понякога се смееше на вицовете му, но не и на другото. По-късно ѝ го каза. Тя чистосърдечно, с невинна детска жестокост, си призна, че не е обръщала много внимание на написаното. ,, Не се сърди, имам си свои демони и нямам много време за чуждите " - му каза. И той разбра, че никога няма да ѝ се сърди. Както не можеше да се сърди на племенниците си и на котката.

Жълтата рокля

Гледаше я как си клати краката и оправя косата си заплетена от вятъра и се зачуди как да седне до нея, без да я изплаши. Искаше да разбере, какво прави там. Е, добре де, искаше да я познава, да я пита разни неща, искаше да ѝ разкаже за себе си, искаше да ѝ сготви. Тя го видя докато слизаше по стълбите към нея, от уличните лампи беше светло като ден, не изглеждаше да се страхува. Той я поздрави и се подпря на парапета до нея, тя се попремести и той го прие като съгласие да седне до нея. Когато седна, неговите крака почти докосваха земята, а нейните се клатеха във въздуха. Тогава осъзна, колко дребна беше тя всъщност.

- Знам, на снимките изглеждам по-висока, а когато си ме виждал на живо, винаги съм на много високи токчета - каза му, без да се обръща към него и той разбра, че го е познала
- Знам кой си, разбира се. Нося 36 номер обувки, понякога 37. И не ме е страх от теб. Друго чудиш ли се?
- Да. Откога четеш мисли?
- Не чета мисли. Поколеба се, преди да ме доближиш, защото се страхуваше, че ще ме изплашиш, зяпаш ми кецовете щото се нанасят два пъти в твоите, а всички ме питат колко съм висока, когато ме видят на живо, след като са ме виждали първо на снимки.
- Не те ли е страх, наистина?
- От какво?
- Че някой може да ти направи нещо лошо. Да те убие.
- Ти ще ме убиеш ли?
- Пази Боже, не, разбира се.
- Ами значи не ме е страх, защото аз, освен мен и теб, други хора не виждам.
- Знам, че ми се подиграваш , усещам го, но не мога да схвана защо и за какво.
- Извинявай. Така правя понякога. Не е лично. Не ме е страх, защото на три метра от тук има заведение, нощният пазач е баща на моя приятелка. Само да викна и ще излезе с пушката. Откакто си седнал ни гледа през прозореца.

Той извади цигарите и ѝ предложи.

- Не пуша - каза тя и си взе една. Изчака да ѝ поднесе огънче и вдиша дима. Позадържа го и издиша.
- Не ти личи, че не пушиш.
- Някога пушех много. То не се забравя. После спрях. Трябва да си пазя кожата. Не съм първа младост. Но щом тази вечер ме сваля мъж, който спи с жени, на които мога да бъда майка, значи мога да си позволя цигара.
- Пак ми се подиграваш. И не те свалям. Просто си говорим.
- Аха, не ме сваляш разбира се. След малко ще ме поканиш у вас да четем Библията и да пеем псалми.
- Ще дойдеш ли?
- Пея фалшиво, а може и да си Джак Изкормвача.
- Слушай, ела наистина. Не съм Джак Изкормвача. Сега ще се представя на нощния пазач, ще му дам личните си данни и ще му кажа, че ще те изпратя. Така няма защо да те е страх. Ще пийнем, ще поговорим. И ще ти изпека кекс за закуска. След малко ще съмне.
- Не пия. Не вярвам да правиш по-хубав кекс от моя. Но ще дойда да ти изпуша цигарите.
- Имам много - каза хладнокръвно той, но тийнейджърът в него подскочи, като при отбелязване на страйк. После ѝ помогна да слезе от парапета .
- Имам котка, да знаеш.
- Знам. И от нея не ме е страх. Мен животните ме обичат. Както и хората.
- А мен хората много не ме обичат.
- Освен манекенките.
- Беше само една.
- Две.
- Една. Другата беше модел.
- А тази, с която беше на представянето на книгата на Х. ?
- Тя е телевизионна водеща. Чакай, чакай, ти знаеш, за гаджета ми? Интересуваш ли се от мен?
- Ми те са високи два метра, забелязват се, а аз съм наблюдателна.
- Аз също. Тогава беше облечена с черна рокля с паднало рамо и с яркожълти сандали. Но със зелената от миналогодишната премиера те харесвах повече.
- Брей! Добър си. Ще ми купиш ли сок от денонощния?
- Разбира се, че ще ти купя... Какво е това сок?

Тя се засмя и го хвана под ръка, все едно дълго го беше правила.

- Хайде да ти видя кекса. Добре ли ти се получава?
- Старая се.
- Води ме. Утре ще знаеш, добър ли е. Ще бъда честна и да не ми хареса.
- Ами харесват ми го, да ти кажа.
- Много ти разбират двайсетгодишни манекенки от кекс. Мен питай. Аз съм въртяла кексове, още преди те да се родят.

Тя говореше съвсем сериозно, но той знаеше, че го иронизира. Нямаше нищо против. Кексът му го биваше. Много.

Следва продължение...

Още от Светла:

За истинския живот

Динамичната епидемиологична обстановка налага промяна в датите на деветото издание на Балканския международен винен конкурс (The Balkans International Wine Competition, BIWCF). Той ще се проведе между 9 и 11 септември в Белград, а традиционният фестивал на открито ще събере софиянци и гости на столицата ни между 17 и 19 септември в пространството пред НДК. Така жителите и гостите на столицата ще получат възможност да отбележат празника на София със специална наздравица.

Новите дати на фестивала ще дадат възможност трофеите по категории и гранд трофея за най-добро вино на Балканите и най-добра изба в региона да бъдат обявявани непосредствено преди празничната фестивална част - на 16 септември. Това ще се случи на луксозна галавечеря в хотел Хилтън, София.

В Белград пък остава конкурсната дегустация на най-добрите вина на Балканите, специалните мастър класове, водени от доказани професионалисти във винения бранш, както и обявяването на наградите Best of Show, раздавани на отличилите се изби от всяка държава.

Деветото издание на Балканския международен винен конкурс бележи безпрецедентен интерес от страна на винопроизводителите, които са заявили желание да покажат най-доброто от продукцията си. Регистрираните за конкурса нови изби са ясен показател за престижната платформа на BIWCF, разпозната като лидер във винения бранш.

“Балканският винен конкурс и фестивал е не просто състезание и шоу, а кауза, зад която се обединяват всички, свързани с виното - производители, търговци, критици и ентусиасти. За нас е изключително важно той да бъде не просто професионално събитие, а повод и причина европейската публика да опознава и опитва нови и нови вина от нашия регион. Макар и изпълнена с предизвикателства, 2020 е годината, в която BIWCF ще бъде още по-бляскав и успешен от първоначално предвиденото благодарение на нашите партньори.” казва Галина Нифору, директор на BIWCF.

Виненото градче, което през 2019 г. спечели сърцата на всички любители на виното, отново ще се издигне на открито пред НДК специално за празника на София - 17 септември - и ще приема посетители до 19 септември. Така софиянци ще могат да отбележат празника и да изпратят лятото със специален дълъг винен уикенд и неповторими изживявания с музика, изкуство и разбира се - най-добрите вина ot България и Балканите.

Специален акцент тази година ще са националните павилиони, където изби от различни балкански държави ще могат да представят своите вина на публиката. Вината медалисти от Конкурса също ще могат да бъдат опитани от посетителите, докато се наслаждават на джаз на живо от Северна Македония, България и други балкански дестинации. Кът за отмора и релакс пък ще позволи на гостите на Фестивала да се насладят на най-интересното от street кухнята, да споделят с близки и приятели няколко незабравими вечери и да опитат най-качественото вино от целия Балкански полуостров.

Балканският международен винен конкурс и фестивал 2020 се осъществява с подкрепата на Столична община, Българска търговско-промишлена палата, Сръбската търговско-промишлена палата, SAVEZ – Сдружението на сръбските винопроизводители, SERSA – Организацията на сръбските сомелиери, както и с медийното партньорство на БНР, списание Мениджър, Vino & Fino magazine, Oinohoos magazine, Moto Pfohe Rent a Car, Exporter.bg, Мама Нинджа, Hit-bg.com, WineBG.info, списание Твоят бизнес, b2b media.bg, InFoodVeritas.com, ExpoWorld.bg, Agro TV, Стандарт, Аз чета, Жената днес, Winetours.bg, Wineo.bg, Bulgaria Wine Тours, Арт Идея Бг, Bulgaria Wine Тours, Fresh Cuts of Life, предаването "Винена одисея" on Balgare TV, wineo.bg, WineTourMaker.com, Autentika, Turističke priče, Vinopedia, In your pocket, Visitskopje, Sofiaadventures, Vino.mk, Exotic Wine Travel, Vin2.ro, Winepeople.ro.

Вижте също:

In vino veritas

Автор: Мария Пеева

Нали знаете как има едни добри и разумни деца, които те гледат с големи очи и се вслушват в това, което им казваш, и внимават, и се пазят, и ти правят живота една идея по-лесен и спокоен?

Е, Алекс не е от тях.

Всъщност той е толкова своенравен и упорит, че след един особено весел уикенд баща му ми каза:

- Мерче, да ти призная, ако Алекс се беше случил да ни е първото дете, не знам дали щяхме да имаме повече.

Но Алекс си обича братята и затова явно е избрал да се роди четвърти.

 

Сега да не си помислите, че се оплаквам? Боже опази. Отдавна съм разбрала, че децата са такива каквито са и можем само да сме благодарни, че са живи и здрави. А всичко останало е чудесен повод за смях. Ето например моите момчета всички имат забележки към мен. Най-големият, програмистът, смята, че не съм достатъчно технологична. Вторият, атлетичният, е на мнение, че не живея достатъчно здравословно. Третият, артистът, не ме намира за достатъчно "еко", най-вече защото не обичам да си пазарувам дрехи втора ръка. А Алекс не пропуска да отправи критика към дупето ми - по всякакъв повод. 

Една вечер наскоро имаше буря и през нощта той довтаса и се мушна под моето красиво, мекичко, памучно, светлосиньо одеяло, при което разбира се, ме отви.

- Алекс! -  изръмжах сънено. - Одеялото е малко за двама.

- Одеялото не е малко. - каза той - Дупето ти е голямо.

- Значи не стига, че ме събуди и цяла нощ ще ме риташ, а и сега ме обиждаш. Никак не си мил! На косъм съм да те пратя на твоето легло.

- Няма да го направиш. - каза той. - Аз може да не съм мил, но ти си.

Да разсмееш някого, когато го критикуваш, е рядка дарба, не е ли така? А въпросът за голямото ми дупе изниква дори във философските ни разговори. 

Преди няколко дни говорихме за смъртта по негова инициатива. След като минахме темата за дядовците му, прабабите и прадядовците, и как баба му трябва да се ожени, за да има все пак поне един жив дядо (само и той да не умре, мамо), стигна до следното заключение:

- Ти ще живееш поне до 90 години. Най-малко.

Почувствах се някак поласкана и попитах:

- Защо така ми определи?

А той:

- Защото имаш голямо дупе. Огромно. И се подрусва. Много те обичам, мамо.

 

Не знам дали ще стигна до 90 или това дете ще ме умори от смях много по-рано. И впрочем започнах да правя клекове. Ще види той. Но то е друга тема.

 

А кулминацията на летните ни истории с Алекс беше друга и се случи, докато се бях командировала за няколко дни сама, за да поработя на спокойствие. Алекс беше доста доволен, че ще бъде с баща си и братята по мъжки, а през деня на лагер, изобщо стори му се чудесно приключение и одобри идеята. Но явно не му е било достатъчно забавно, защото един ден довлече вкъщи нещо, на което ми прати снимкa. Снимката изглеждаше така:

 

 

Обадих се незабавно:

 

- Маме, лалугер ли е това?

 

- Не - отговори той. - Котенце. Един човек го изхвърли на улицата и аз го спасих.

 

Почти бях сигурна, че преувеличава, но нямаше как да докажа.

 

- А татко ти какво каза?

 

- Няма го. Ама ти му се обади да му кажеш, че искаш котенцето да остане.

 

- Алекс, - казах - ние имаме котенце. И три кучета имаме.

 

- Да, мамо, АМА ТО Е БЕБЕ! Нека остане, моля те, моля те, обещавам да прочета всички книги, които ми кажеш, моля те, моля те, моля те.

 

Бидейки майка с богат опит, аз безсрамно си измих ръцете.

 

- Татко ти да реши.

 

След което се обадих на Иван и обясних ситуацията, а той заяви твърдо:

 

- Котката си отива. Нямам сили за още едно животно. Ти си пишеш там книгата, сама си с Фреди и Фройд, аз тук се оправям с три деца и две кучета. Забрави.

 

Малко по-късно писах в общия чат да попитам какъв пол е все пак котето. Прилагам снимки за любопитните, защото ако го преразкажа, няма да повярвате.

 

 

 

 

Представям ви и снимка на котето. Все пак не е лалугер. Освен това е момче.

Не знам какво друго да кажа, освен че каквото влезе у Пееви, остава у Пееви. А Алекс ми е съкровище - въпреки всичките си бели и щуротии. А може би и заради тях.

 

 

Още истории от нас:

И меда, и жилото

 

Малко мръсна история