Автор: Ина Зарева

С първите есенни стъпки усмивката ни се сбръчква, пожълтява и се свлича уморено в краката ни. Ходим върху шумящи купища отдавна изживени радости, с празно зареяни погледи. Около нас се стеле мъгла от тъга. Засяда в гърлото, премрежва очите, забавя движенията. Рецепторите ни губят сетивността си. Сладкото не е сладко, пикантното горчи, а ароматното дразни. По улиците вървят самотни хора, увити в своите мъгли, гледащи в нищото и зъзнещи в своята отделеност. Нищо не успява да ги докосне през защитния им облак, така както преди – нота, усмивка, целувка, детски смях. Всичко е загубило вкуса си, усета си. На допир е студено и безплътно, на поглед е прозрачно, на вдишване е давещо. Лесно ще познаете тези хора с изкуствено любезния им тон, насиления и фалшив смях, бързото приключване на разговорите.

Лесно ще познаете и себе си. Започва по малко. С тъжна песен, която засяда в гърлото. С внезапен спомен, който вече не усмихва, а разплаква. С оголелите ви до болка дни от сполетели загуби.

Подправката, която ухае на баба или мама, а до Там няма телефон, за да обсъждате за стотен път рецептата и закачливо да помолите: „Нали ще ми го сготвиш, като си дойда?" И в ястието са повече сълзите, отколкото билката, която мирише на обич.

Спомен, който Фейсбук размахва като захарен памук на панаир, а приятелят от снимката го няма. И колкото повече четете смеха му в съобщенията си, него толкова повече го няма. И колкото повече гледате профила му, него толкова повече го няма.

Загуби, които се стелят като призраци в мъглата и се боите тя да не се вдигне, защото е единственият ви път към тях.

А накрая изгубвате себе си. Някъде там под хрущящите радости в краката ви, се въргаляте и вие – безпосочни, безрадостни, безсмислени. Вялостта ви отнася като октомврийски вятър, безтегловността ви среща с непознати хора, с които до вчера сте се смели, равнодушието изстудява очите ви и те бавно ослепяват.

После спирате да говорите, да спите, да се храните, да четете, да творите, да се усмихвате, да мечтаете, да обичате. Спирате да живеете. Вегетирането, отхвърлянето набързо на някаквите задължения и извлачването на секундите живот са единственото, на което сте способни.

Пресъхнали сте. Не можете да плачете, да страдате, да избухвате, да крещите. Само една постоянна, суха тъга в гърлото, през която влиза цялата горчивина наоколо и се трупа на талази в мислите ви.

Депресията е мръсна дума по нашите ширини. Тя или се смята за психично заболяване, за което: „Я си пий лекарствата и не ме занимавай!“, или за чиста лиготия: „Хвани се на работа и ще ти мине всичко, баба ти все депресии е имала!“.

И така депресията се крие. Изпопадалите пожълтели усмивки се смитат набързо, да не видят другите, лицето застива в проиграна гримаса, така че устните да не издават стиснатите зъби. И после идва истинското жестоко, себераздиращо, себенаказващо и себесъсипващо страдание. Самообвиненията колко неблагодарни трябва да сме, че да се чувстваме така, когато всичко ни е наред. Самобичуванията колко сериозни проблеми имат хората, а ние се тръшкаме за нищо. Самонамразванията – така ти се пада да страдаш, щом пак не успя да отслабнеш, да родиш, да кърмиш, да се върнеш на работа, да си седиш вкъщи, да шофираш, да готвиш, да се издигнеш. Така ти се пада!

Депресиите най-често се отключват около: смяна на сезони, рождени дни, важни годишни, отпуска, нова работа, дете, съпруг, дом, пътуване, травматично събитие, заболяване. Депресиите, в по-голяма или малка степен, са постоянни наши спътници. От това колко реално ги виждаме, осъзнаваме и говорим за тях, зависи и какъв точно вид и колко сериозни могат да са.

Ако забелязвате, че:

- сте тревожни и напрегнати;

- тъжни и потиснати;

- настроението ви се променя често;

- не спите добре;

- не се храните;

- все по-често предпочитате да сте сами и се изолирате;

- все по-трудно се концентрирате и нямате сили за нищо;

- изпитвате чести болки и дискомфорт в различни части на тялото;

- трудно ви е да определите кое се е случило реално и кое не;

- имате чувството, че вече не знаете кой сте;

- мислите ви кръжат предимно около темите за болести и смърт.

И ако целият изяден шоколад, изплаканите сълзи по гледания за 15-и път „Есен в Ню Йорк“, дългият сън и разходката в парка не успяват да стопят буцата в гърлото, да разсеят мъглата и да стоплят кръвта ви, моля ви говорете за това как се чувствате!

Говорете със семейството си, с приятелите си, със специалист! Говорете и разкажете за всичко, което мислите, изпитвате и искате.

Говорете и дайте шанс на тези, които ви обичат.

Защото няма нищо по-жестоко от това да се отървеш от тъгата си, като я прехвърлиш на крехките рамене на някой, който те обича, а теб вече те няма до него.

Препоръчваме ви още:

Невярната болест

Трите килограма, които убиват 

Емоционалните тролове