Днес 170 хиляди ученици и 30 хиляди учители подновяват учебния процес присъствено. Освен началните класове, които вече се обучават присъствено, в училище се връщат децата от 7, 8 и 12 клас. Останалите продължават обучение от разстояние.

Ето правилата, при които ще протича учебния процес:

• Децата от 5 до 12 клас задължително носят маска в класната стая
• За децата от 1 до 4 клас носенето на предпазна маска е по решение на учителите.
• Класните стаи се проветряват редовно и помещенията се дезинфекцират по време на междучасията.
• Учениците ще си взимат "почивка от маските" по време на проветряванията на стаите.
• За някои училища са осигурени въздухопречистватели за стаите. 

От МОН заявяват, че на този етап не се предвижда отпадане на матурите, удължаване на годината или по-рано започване на следващата учебна година.

Пандемията у нас

Оптимистичните прогнози идват на не толкова оптимистичния фон - само за седмица осем области се върнаха в червената зона по заболеваемост от над 120 души на 100 хил. население. Сред тях е и София, в която ситуацията отново е тревожна не само относно броя на заразени, но и според броя на хоспитализирани. Според експертите, повечето от заразените вероятно са инфектирани с британския вариант на коронавируса.

Друг притеснителен факт е, че вирусът се "подмладява" и засяга все повече млади хора. В случай че заболеваемостта достигне 600 на 100 хил. души, предстои отново затягане на мерките. Към 2400 деца и ученици са карантинирани. „Февруари и март са рискови месеци за вирусните заболявания. Няма как обаче да спрем да живеем, да учим и да се движим. Заради образованието си заслужава да предприемем премерен риск. Ако ситуацията се влоши, мерките отново ще се затегнат. Всичко е възможно. Опасността учениците отново да се върнат у дома остава“. Това заяви на брифинг образователният министър Красимир Вълчев.

Междувременно вече започва приемът на заявки за ваксиниране. Желаещите да се ваксинират трябва да се обадят на личния си лекар, да оставят имена и контакти, за да се планира необходимото количество ваксини и да се организира поставянето им.

Пандемията в Европа

В Германия детските градини, училищата, ресторантите и кината са затворени докато не се извърши масова ваксинация на населението.

Сърбия е първенец по ваксиниране в Европа, като изпреварва дори Германия и Франция. Въпреки че в страната е засечен британския вариант на вируса, ресторантите, кафенетата и моловете остават отворени и не се планира нов локдаун.

Гърция е пред трета вълна на пандемията. Очаква се ново затягане на мерките, като връщане на  комендантския час, връщане към дистанционно обучение и дори нов локдаун.

Великобритания все още не е отворила училищата, въпреки че в страната вече са ваксинирани над 10 млн. души. Продължава засичането на случаи на коронавирус с „тревожни мутации”.

Австрия планира край на локдауна и присъствен втори срок в училищата. На учениците и учители обаче ще се правят тестове всяка седмица и до класните стаи ще се допускат само тези с отрицателен тест. Вечерният час и срещите с максимум до четирима възрастни от две домакинства остават в сила.

Добрата новина: 

100% е ефективността на пасивна ваксина срещу Ковид-19 според междинните резултати от клинично изследване. Продуктът представлява коктейл от антитела, разработен от компанията Regeneron Pharmaceuticals.

В състава му влизат два вида моноклонални антитела – касиривимаб и имдевимаб. Тези антитела са изкуствено създадени и неутрализират SARS-CoV-2. Те се свързват с шиповидния протеин, благодарение на който коронавирусът навлиза в клетката. 

През ноември миналата година препаратът получава извънредно разрешение за приложение при лечението на лека и средна форма на тежест при ковид в САЩ.

Изследванията досега показват, че препаратът е по-ефективен при назначаване в ранен стадий на заболяването при пациенти с високо вирусно натоварване, необразуващи собствени антитела. В момента все още тече трета фаза проучване на препарата, което се провежда съвместно с Националния институт по алергии и инфекциозни заболявания на САЩ. То ще приключи в края на март.

 Източници: МОН, OFFNews, DW, Nova, Bgonair

Кога и как децата се връщат в училище

Автор: Богомил Димитров

Когато бях малък, в къщите домакинстваха само жените. Мъжката работа там бе да пушат, играят карти и веднъж годишно да ремонтират покрива, таваните, стените и мазето. Зарекох се, когато създам собствен дом да помагам на жена си. То пък какво ли не се бях заричал - да не пия, да не пуша, да бъда висок, умен... Когато се оженихме, обявих на жена си, че ще й помагам. Някои чистофайнички не обичат мъжете да им се пречкат, но за радост тя не бе от тях. Първата дейност, в която се включих, бе „да разтребя масата“ след обяда. Дадох й знак да няма грижата. Събрах всичко и го скупчих в мивката.

- Не се прави така. Първо изхвърляш останалата в чиниите храна в тоалетната и след това ги слагаш в мивката, а върху тях вилиците и лъжиците.

Обрах с ръка трохите от масата, пуснах ги в кошчето и изтръсках ръцете си от полепналите трохи - сякаш си изръкоплясках.

- Не се прави така. Трохите се събират с четката във фарашчето и се изхвърлят. После намокряш гъбата и избърсваш с нея мушамата.

Започнах с чиниите. Понякога бях помагал на мама и се считах за печен.

- Сложи престилката, ще се измокриш. Намали струята - миеш като майка ти - плискаш навсякъде… Не замазвай гнусливо чиниите с ръце. Търкай ги с гъбата, но първо й сложи от препарата. Ама не целия, бе! Само капка. Първо ги насапунисай всичките. Хайде сега ги изплакни. Не ги прибирай веднага в шкафа - нареди ги да изсъхнат. Ама не една върху друга, а върху онова там - рогатото, вляво, твое ляво, бе!

Леко поизнервен я бях попитал саркастично:

- На кое, на закачалката ли? /тогава в кухнята имахме закачалка с рога/.

- Ох, мислех те за по-интелигентен! На сушилника за чинии, бе, тъпчо!

Ако жена ми не се бе разсмяла така сладко след това, може би щях да й се разсърдя. Бях мечтал да си чете, докато домакинствам. Накрая да ме целуне благодарно и да отидем в спалнята. Наум възроптах:

- А по-интелигентно ли бе като типичен мъж просто да си пуша докато тя мие?

Казах й, че отивам да си подремна. В душата ми нахлуваха мисли, стигащи чак дотам, че ако влезеше при мен и дори сама ми поискаше секс, поне на първо четене щях да й откажа. Вече поуспокоен, обмислих забележките й. Понеже си бях амбициозен, скоро когато миех чинии тя вече не ме следеше с поглед, имаше ми пълно доверие.

Следващият проблем между нас бе чистенето по време на уикендите, което сякаш оставяше на заден план по-възвишени неща. Според мен, ако то надвиши 20 минути, това си е гавра с личността. В подкрепа й давах пример как, след като помета, на пода внезапно се оказваха пропуснати трохи и помитах пак. Накрая отнякъде изникваха още и без да искам се вманиачавах. Тя каза, че и при нея било така. Въпреки това не прие, че поради моето огромно К.П.Д. - 98%, мога да „изпрахосмуча“ навсякъде за нула време. Отначало наивно бързах да се появя вир-вода пред нея на 12-тата минута и гордо да й кажа:

-Готово!

Тя не вярваше и тръгваше да проверява. Слагаше тук-там средния си пръст и го вдигаше срещу светлината, досущ като старшината ми в казармата. Отначало на онзи там му се връзвахме, но едно „старо куче“ ни светна, че той винаги си носел в джоба прах от вкъщи. Жена ми не бе подлярка, но и да не намереше прах, изражението й си оставаше като на Бъстър Кийтън - „каменното лице“- герой от немите филми. Както на старшината бях намерил цаката, така и нейната. Издебвах я да се захване с нещо в кухнята. Навсякъде първо изсмуквах, след което оставях „Прухи“ /така наричах галено прахосмукачката ни/ да си бучи залудо още 9 минути и я местех в друга стая. Опитно бях установил, че след общо 34 минути жена ми изобщо не проверяваше. Както описах нещата, може да останете с впечатление, че тя е била мързелива, далеч не бе така. Чистеше перфектно, но с много измъчена физиономия като герой от картината на Репин: „Бурлаки на Волге“. Сърцето ми се късаше и бързах да я отменя. Веднъж й подхвърлих типично по женски, че когато чистела, майка ми винаги пеела. Жена ми веднага бе контрирала:

- Ами извикай я да ни попее докато чистим. Аз не мога като нея да си кривя душата!

Честно казано, и аз не пеех.

Панелна рапсодия

Рано една неделя жена ми ме събуди с вид на човек, който трябва да съобщи деликатно скръбна вест. Знаейки, че в първите 15 минути съм сърдит на света и мога само да пия кафе и да пуша, накрая изрече бавно, като логопед:

- Трябва да започнем Голямото пролетно чистене!

Това “да започнем” ме притесни. Тъкмо се бях успокоил за уикендите, сега пък и пролетта взе да ме тревожи и се опитах да внеса поне нотка оптимизъм:

- Ох, така кажи, бе, бях се уплашил, че някой е умрял. Ще опаткаме всичко до обяд и после ще отидем на Панчарево!

- Мечтай си ти - това е работа поне за два уикенда!

За мен това бе пълен абсурд и казах бодро:

- Кажи само с какво да започна.

- Свали пердетата, изтупай ги на стълбищната площадка и ги сложи във ваната да ги накисна. Започни с прозорците в хола. Аз ще се заема с кухнята.

Стартирах нахъсан, но откъм кухнята се дочуваха нейни възгласи. Понеже не дочувам, често слизах от стълбата и отивах гузен при нея да питам дали ме е викала. Не, просто си говорела. Въпреки че така работата ми бе неефективна, скоро прозорците бяха завършени и се размечтах, когато тя дойде да възкликне:

- Ама тук имаме ли изобщо стъкла? Тя обаче попита защо не съм измил преди това дограмата, а и съм си правел оглушки - вече три пъти ме била викала да изключа хладилника. Ако и аз бях жена, щях да й припомня какво бе казала:

- Започни с прозорците /а не с дограмата/ -  и двете щяхме да се хванем за косите. Понеже съм неконфликтен, само изключих хладилника. Тя започна да го чисти из основи. Очертаваше се пролетното чистене да се слее с лятното. Помислих си колко лесно хората се превръщаме в еснафи, чийто дом е тяхната крепост. Хрумна ми гениалната идея да я помоля да ми купи нещо против киселини и повръщане - внезапно съм се почувствал зле. По онова време в неделя в София работеше само една аптека, чак в центъра. Тя хукна натам в 11,30 ч.

Твърдо решен да оборя тезата й, че скоростта на чистене и качеството му са взаимоизключващи се започнах щурма на крепостта. Бях като перпетуум-мобиле. Влязох гол във ваната и изплакнах пердетата за 2 минути. Закачих ги мокри - да се самоизгладят висящи. Пуснах прахосмукачката само по същество. Излъсках дограмите, стъклата и хладилника. Събрах легени, препарати, стълби, парцали и пр. и ги зафучих по местата им. Бях „3 в 1“- Спайдърмен, Батман и Хари Потър взети заедно. В 3 следобед вече „спях“ изтощен и потен.

Тя се върна, изгледа ме угрижено и ми метна още една завивка: „Нека се поизпоти още“. Откъм стаите дочувах какво още си мисли: Някъде - браво, някъде - горе-долу… Средно оценката ми бе много добър 5. Главният ми приоритет - минимум време, бе постигнат. Явно бях намерил цаката и на пролетното чистене - просто вече няма да й позволявам да ми се пречка.

Такъв си бях аз - амбициозен, а от това няма връщане назад. Май и тя ми бе намерила цаката, но какво пък - във всеки брак си има и доста цакане.

Още от Богомил:

Комплекс за пълноценност

Автор: Богомил Димитров

Като малък страдах от комплекс за пълноценност. Бях сигурен, че съм прекрасно същество. Един ден попитах мама как е могла да ме роди толкова умен, красив и добър.

– Питай татко ти!

Попитах го:

– Питай майка си!

Отдадох това на факта, че в момента бяха скарани. А и по онова време родителите рядко хвалеха децата си, за да не ги разглезят.

Комплексът ми продължи и дори се задълбочи, когато станах ученик. Вече в трети клас, убеден в макар и непотвърдената ми гениалност, взех да се тревожа. Бе периодът на Студената война и светът бе разделен. Ние с основание мразехме онези от Запада, а те явно ни завиждаха. Вместо да се поучат от нашия опит, се готвеха за война и крояха пъклени планове. Във вестниците ни Американеца бе рисуван като някой си Чичо Сам, държащ торба с долари на фона на две ракети, а Реваншиста от Бундесфера-западногерманеца - като дебелак с каска с два рога. Освен това чувахме, че са пускали у нас играчки-бомби, осакатили не едно и две дечица.

Мислех си, че капиталистите рано или късно ще проумеят, че по-важно е да ликвидират хора не просто напосоки, а главно „цвета на нацията ни“. И какъвто си бях умен, стигнах до прозрението, че онези там нямат никаква сметка аз да съм жив. Бях пълен отличник, не в смисъл зубър, а човек с шестици по всичко и дори свирех на акордеон. Oбзе ме шубе. Онези от Запада сигурно вече бяха пратили снайперист да ме ликвидира. Може би някоя вечер, в тъмното, докато отивах до дворната тоалетна, която бе на 20-ина метра от къщата ни. Избягвах да ходя по това време там, но ако се наложеше, тичах на зигзаг, за да затрудня снайпериста.

В клозета се чувствах спокоен, знаейки, че онези са, освен зли, и гнусливи. Когато след дълги колебания се наканех да се върна, правех го с още по-разкрачен и бърз зигзаг. Влизайки вкъщи щастлив и оцелял, макар и малко рисковано, изигравах пред прозореца отвътре нещо като весел танц, изпълнен с подобаващи маймунджилъци и възгласи от рода на: „Нъцки, Нъцки“ към прецакания снайперист, според мен криещ се някъде зад щайгите, с които близкия магазин „Плод-зеленчук“ затрупваше двора ни. Бях убеден, че онзи няма да е толкова тъп да стреля по мен, докато съм зад прозореца, щеше да се чуе звън от счупено стъкло. А милицията бе само на 100 метра отсреща през улицата. Започнах да завиждам на двойкаджиите, които си живееха без страх.

Към пети клас, за да ми е по-спокойничко си развалих успеха и спрях с акордеона. Осъзнах, че заради някакви си шестици и скучния ми вече акордеон е тъпо да рискувам живота си. Според мен, западняците би трябвало да проумеят, че снайперистът от двора ни им е излишен харч.

Но и досега, вече на преклонна възраст, към външна тоалетна в някое село, особено по тъмно, си подтичвам на зигзаг.

Още от Богомил:

Бърборкото

Автор: Богомил Димитров

Преди години бях с двете си внучета на открития минерален басейн в „Павел баня“. Те бяха току-що излезли от големия басейн и влезли в детския. Успокоен, отидох до багажа ни, за да си взема цигара. Когато се приближих към тях, многобройна тумба хулигани изскочи от големия басейн и ме наобиколи:

- Какво тарашаше там, а?

Усетих една особена миризма не от тях. Така ми миришеше като малък след падане или след бой. Погледнах към децата, които бяха дочули врявата и гледаха уплашено към мен. Обясних на хулиганите, че съм ровел в багажа си за цигара, от която си и дръпнах. И че съм тук с внучетата си.

- А, тоя номер с децата не ни го пробутвай на нас! - казаха почти едновременно няколко от групата и ме накараха да им покажа багажа ни. Оказа се близо до техния, също на тревата отстрани. Погледнах към детския басейн. Големият ми внук, 11-годишен, бе напълнил очите със сълзи, а по-малкият 7 годишен, изскочи смело оттам, застана между мен и тумбата, разпери ръце като боксов арбитър и каза:

- Дядо, спокойно! Говори им само на английски!

След като вече се бях заоправдавал на български, бе късно да премина на английски. Но присъствието на детето между нас свърши работа и след малко хулиганската тумба се върна в басейна, оставяйки един за пазач на багажа им. Аз запуших цигара от цигара, а децата продължиха играта си в басейна. Боят ми се бе разминал. Какво ли щеше да стане ако бях сам? Що за дядо-пазител бях?

Когато бях малък, дядо ни бе едър, як, авторитетен, със страховити мустаци и според нас - шестте му внучета, би ни защитил с лекота и от триглава ламя.

След две седмици с жена ми, без внуците, решихме да направим екскурзия до х. „Средногорец“ в Средна гора. Някъде след с. Александрово в посока планината спряхме с колата. Един местен човек на въпроса ни накъде е хижата бе отговорил - по шосето, после в дясно има маркирана пътека, но е занемарена. И не си оставяйте колата тук извън селото!

Не го послушахме. Намерихме пътеката, после я загубихме. Така няколко пъти. Тъкмо се бяхме оправили и стигнали достатъчно високо, в гората започна да се носи дим. След малко стигнахме полянка, от четирите края на която сякаш от земята изникваше пушек, от който пък наизлязоха 7-8 местни хулигани. Бавно отидоха до пътеката и спряха на 50-на метра пред нас. Жена ми стисна силно ръката ми. Малко преди това бе говорила, че според много хора да ходиш в планина вече изобщо не било безопасно, на което се бях изсмял. На фона на дима, хулиганите приличаха на дяволи, някои от които дори с вили в ръце. Видът им не предполагаше да търсят интеграция. Пак ми замириса „на таркал“.

Май бе по-добре просто да се обърнем и да се върнем. Тогава се сетих за малкия ни внук Ничи. Казах на жена ми да изчака на място. Ако я повикам, да тръгне след мен и да им каже нещо на английски. Отправих се „смело“ към бандата. Ако бях Чък Норис - ясно, но не бях. В главата ми бе само т.н. от мен „Метод на Ничи“ и ги попитах: -„Do you know where is “Srednogorес” hut?“ Те не се усъмниха в произношението ми и отвориха коридор да преминем. Извиках: - Come on, lady! Тя тръгна и ги поздрави: -Hi, men! - направо ме възхити. След половин час стигнахме хижата. Бихме преспали там, но ни бе страх за колата. На връщане насред същата полянка стоеше камион. Същите хулигани го товареха с чували с дървени въглища продукцията от дупките. Махнаха ни с ръка, някак си на английски, в смисъл: „Разкарайте се по-бързо, please!“

Колата ни чакаше невредима и се прибрахме, кикотейки се на английски. Методът на внучето ни Ничи против опасни хулигани се бе оказал перфектен.

Граматика за родители

На следващата година една вечер взех внучетата от училище и подкарах колата към дома на родителите им. На по-малкия му се допика, наложи се да спра до една градинка и отново потеглихме. След малко ни спряха катаджии.

- Добър вечер. Сержант Иванов. Излезте от колата с документите си.

Осмелих се да попитам:

- Някакво нарушение ли съм направил?

- Не бяхте включили светлините.

Започнах да се оправдавам с нуждата на внучето и че после съм забравил...

- Не ми обяснявайте. Елате в колата пред Вас да Ви съставим акт.

- Вижте, става тъмно, родителите на децата ще се притеснят. Поне да кажа на малките да постоят сами и мирно в колата, а?

- Добре, но не се бавете! - рече Иванов и пое към колата им.

Върнах се при децата, които ме гледаха уплашено. Казах им да ме изчакат, без да излизат, защото катаджиите са ме хванали в нарушение и ще ми пишат акт за глоба. Те започнаха да питат какво е акт, какво съм сбъркал, колко ще ме глобят, колко ще се бавя, да се обадят ли на родителите си...

- Стойте тихичко тук, до 20 минути ще се върна. В никакъв случай не се обаждайте на мама и тати, за да не ги притесните излишно. Обещавате ли?

- Добре, дядо!

Отидох в катаджийската кола. Както и очаквах, старшията пред волана се правеше, че пише акт, а Иванов държеше документите ми. Обърна се към мен и подхвана т.н. от самия мен „преговори“, в които имах опит:

- Какво работиш?

- Инженер съм.

Нека ви преведа какво означава това. Въпросът им е анонс, че може и да не пишат глоба и аз ще мина по-тънко, и те ще вземат пари. В зависимост от професията ти глобата е варира. Ако си адвокат или бизнесмен е много, ако си безработен - 10 лв. По онова време да си инженер беше нещо малко над 10 лв.

- Сега какво да пишем ли акт за 50 лв.? Не изглеждаш пиян или тузар. Дай 20 лв. и кой откъдето е.

- Абе дайте да не си усложняваме живота..../Съгласен съм/.

Започнах да се бъркам по джобовете за 2 х 10лв., за тяхно удобство. Точно тогава зад нас се чу детско врещене. Обърнах се уплашен. Големият ми внук Вики бе изкарал от колата малкия Ничи, крещеше му и го налагаше, а той пищеше. Добре че това ставаше на тротоара. Изскочих и хукнах да ги усмирявам. Някои минувачи, предимно жени, спряха и се канеха да се включат. Тъкмо мислех да хвана двамата за ушите и да ги вкарам в колата ни, за да не ни гледат хората сеира, се появи Иванов, подаде ми документите и каза:

- Свободен сте, господине. Оправяйте се по-бързо с децата. И не забравяйте да си включите светлините! Вземете си документите.

Пъхнах ги машинално в задния джоб и благодарих. После хванах децата за лактите и ги забутах към колата, от което запищя и големият. Бяхме на прага на истерията. Креснах им така, че млъкнаха на мига. Стана ми неловко, но съвсем скоро, като по даден знак, те изведнъж се запревиваха от смях.

- Сега пък какво ви става, бе идиотчета такива? – почти им изревах.

- Виж, дядо, катаджиите си заминаха. Да изчезваме и ние!– каза по-големият. Двамата скочиха в колата и си закопчаха коланите веднага както никога.

Потеглих, без да умувам, после щях да се разправям с тях.

- Светлините, дядо! – каза големият.

- Колана, дядо! – допълни малкият.

Бяха прави. След кратка пауза смехът им избухна отново:

- Ох, не, не, не мога! Много якоооо.....Cool ! Явно скоро нямаше да спрат с воплите си. В този момент се усетих. Когато поутихнаха, попитах:

- Кой от вас измисли да разкараме катаджиите по този начин?

- Аз! - отговори гордо големият.

- Поздравявам те, успя да излъжеш и мен!

Усмихнах се наум - явно това пък бе „Методът на Вики“ против катаджии.

- Ама дядо, не трябвашe ли да похвалиш и мен, че се съгласих Вики да ме набие без да съм виновен?

- Всъщност, благодаря и на двамата. И ви поздравявам за страхотното шоу. Някой ден ще ви почерпя!

- Wooow!

- А кой даде идеята? – Аз! – сам си отговори големият.

- Ама кой изяде боя? – Аз! – гордо допълни малкият.

За кратко отзад настъпи блажена тишина. След минута големият се обади:

- Дядо, недей да ни черпиш. И без това нямаш излишни пари.

Размислих се какво дете бе Вики - имаше чувствителна и съчувстваща душа. Може би когато съм тръгнал към катаджийската кола се е разплакал, но все пак е намерил сили да ми помогне. Обичам го това дете. Не е като малкия си брат, който е устойчив психически и доста меркантилен. Но пък е много обичлив и грижовен. Обичам го и това дете. Поразчувствах се. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Те си шушукаха оживено нещо със светнали очи. В ума ми нахлуха стиховете: „ Две хубави очи. Очите на дете. Музика, лъчи. Не питат и не обещават “... Явно бяха превъзбудени, миличките, кой знае колко страх бяха брали заради мен, техния любим дядо. От което съвсем се размекнах.

Наближавахме техния блок и тъкмо се канех да ги помоля да не разказват на никого за случката, големият ме попита:

- А дядо, колко щеше да е глобата?

- 50 лв! – изстрелях, без да се замисля, че това може да има и последици.

- Ееее, дядооо, защо не ни ги дадеш на нас? – добави мило, в характерния си стил малкият – все пак ние те отървахме от глобата.

- Тъпанар! – сряза го по-големият. Ако ни даде по 20 лева и за него ще останат 10 лв.! Помисли малко преди да говориш!

Още от Богомил:

Недоразумения в аптека

Всички се опитваме да следваме съветите, според които трябва да говорим с децата за чувствата и емоциите им, и да им помагаме да се научат да ги изразяват. Понякога обаче е трудно не само за детето, но и за нас да назовем какво точно изпитваме в даден момент. При разтърсващи преживявания или емоционални кризи е почти невъзможно да определим каква е водещата емоция и да разберем как да се справим с нея. Дори в моменти, в които плачем от щастие също сме объркани и смутени от чувствата, които ни заливат.

Ето защо от Център за интелектуално и емоционално развитие за деца "Менталика" ни предлагат техния чудесен Дневник на емоциите, с който да подкрепим детето в това да разбира и да се справя с чувствата си. 

Дневникът на емоциите, създаден от психотерапевта Маргарита Апостолова, ще обогати емоционалната интелигентност на детето и ще му помогне да опознае по-добре вътрешния си свят и този на другите.

Дневникът се състои от две части. 

Първата е въведение в темата за емоциите. Чрез нея детето се запознава с основни емоции по достъпен и занимателен начин. 

Първата част изисква активното участие на възрастен – родител, учител или психолог - който да подкрепя детето в преминаването му през всеки един елемент.

Дневникът на емоциите много прилича на лексиконите от нашето детство! И така трябва да бъде. По-интересен и лек път да говорим за трудни теми като „Какво мога да правя като съм гневен?“ или ”Как изразявам своята благодарност?“.

 В тази част детето се свързва със своите умения, желания, назовава значимите хора за него. Тези въпроси имат ключова роля за самочувствието на всяко дете.  Мислейки за семейните традиции и лични способности, детето може да си отговори на въпроси като “ Кой съм аз и с какво съм ценен/а?“

Втората част на Дневника на емоциите е свързана с  ежедневна употреба. Идеята е да провокираме детето да използва дневника винаги, когато преживява силна емоция. Най-добрият вариант е да го поканим да рисува, което ще помогне на детето да разбере и преодолее емоцията. Дневникът може да бъде част от ежедневието на детето и да е негов доверен инструмент за изразяване и справяне при промени в семейството, загуба на близки или домашен любимец или просто да нарисува кое най-много го е впечатлило през изминалия ден.

Научили ли сте ги?

• Колко време отнема?

Попълването на Първа част от дневника отнема около 5 дни по приблизително 1 астрономически час. Това зависи от възрастта и индивидуалността на детето или групата от деца. 

Не бързайте! Следвайте подробната инструкция за последователността на темите.

А що се отнася до втората част на дневника – съветваме Ви да стане част от ежедневието на детето. 

• Защо да ползвам този инструмент за емоционална интелигентност?

От това как се справяме с нашите емоции и как общуваме с другите зависи всеки аспект от живота на детето – от това как създава приятели до това как се справя в ролята на ученик.

• Кога мога да го използвам?

Този инструмент за развитие на емоционалната интелигентност може да влезе в употреба винаги. Използвайте го при трудности в живота на детето като резки промени, загуби или продължително оставане вкъщи, заради Covid – ситуацията… В тези случаи дневникът ще улесни детето в това да се свърже с неговите емоции, да ги изрази по конструктивен начин и да се справи с тях.

Разбира се, можете да приложите „ Дневника на емоциите“ без да има конкретен повод, с цел да помогнете на детето или групата от деца да разбират и приемат своя вътрешен свят.

• За кого е подходящ Дневникът на емоциите? 

Дневникът на емоции е авторска програма за емоционална интелигентност, насочена към деца на възраст от 5 до 12 години. 

Може да се създаде от родител, учител, психолог и дете или група от деца, може дори всеки член на многочленно семейство да си изработи свой собствен дневник.

- Ролята на детето – детето може да рисува, говори и играе своите чувства.

- Ролята на възрастния – Възрастният има една основна задача – да осигури възможност на детето да се изразява. Той трябва да зададе ясна инструкция за това какво се очаква от детето. 

Например -  „Сега нарисувай дърво, а после ще си поговорим за него.“ или „Нарисувай как изглежда гнева според теб.“ След това възрастният трябва да остави детето да твори. Когато детето е приключило, можем да попитаме „Разкажи ми за твоята рисунка?“

• Какво може да се обърка?

- Детето отказва да участва в изготвянето на дневника

Възможно е темата за чувствата да затрудни детето и в отговор - да откаже да участва. В такава ситуация като че ли нуждата от подкрепа в изразяването е най-голяма. Как обаче можем да реагираме? Със сигурност не е добра идея да настояваме и притискаме детето. Това, което можем да направим, е да предложим различни варианти, за да му помогнем да преодолее затруднението: да правим заедно дневника; всеки и възрастния, и детето да си прави свой собствен или да започнем с игра.

- Детето не харесва рисунките си и ги мачка и изхвърля демонстративно

С това поведение детето най-вероятно показва, че има нужда да се почувства значимо и ценно. Възрастният може да вземе рисунките и да ги окачи на видно място с думите: „Аз много харесвам тази рисунка и искам да си я закача, за да я гледам всеки ден“

- Възрастният е в по-активна роля от детето

Дневникът на емоциите не е учебник за чувствата, а инструмент за изразяване. Ако възрастният влезе в ролята на учител по предмета „ Емоции“, то смисълът на упражнението би се загубил. Ако се усетите в такава позиция, опитайте се отново да върнете активността на детето в процеса на изследване.

Възможно е детето да не е словоохотливо и да ни се стори полезно да запълваме мълчанието с много думи. Всъщност това не е нужно, дори може да бъде лоша идея. Опитайте се да дадете пространство на малчугана да рисува и изследва по неговия собствен начин.

- Възрастният или детето се разплачат

Да, това е напълно възможна реакция, когато споделяме своите чувства. Можем да реагираме като отразим емоцията, но не спираме детето в това да я изрази: „Виждам, че се натъжи. Какво се случва?“ или „ Разбирам защо се натъжи, докато говорихме за баба и аз се чувствам по подобен начин.“

Всъщност една от ползите на „Дневникът на емоциите“ е, че децата разбират, че няма лоши чувства, а плачещите или ядосани хора не са слаби. Напротив, посланието, което даваме, е, че неприятните чувства са част от нас и когато рисуваме или говорим за тях, можем да ги преодоляваме.

Дървото на живота е една от темите в Дневника. Дървото на живота е проективна техника,  която ще помогне на детето да изрази своята представа за това „ КОЙ СЪМ АЗ?“ и „С КАКВО СЪМ ЦЕНЕН?“. 

Възрастният също може да нарисува свое дърво на живота, с цел да се създаде усещане за споделяне, а не на изпит.

• Подгответе детето за темата с кратка дискусия: „Какви дървета познаваш?“ и „По какво се различават те?“ и завършете с „Всичко, което знаеш за дърветата, ще ни е полезно днес.“
• Поканете детето да нарисува дърво. Осигурете му необходимото време да завърши рисунката си.
• Започнете разговор за различните елементи на дървото. Детето може да променя рисунката си по време на дискусията. 

„ Ако си представим, че си нарисувал/а не просто обикновено дърво, а дървото на твоя живот, хайде да видим от какви части е изградено: Корените могат да бъдат нашето семейство или откъде идваме.  Знаеш ли какво е името на твоето/нашето семейство?..“

Дневникът на емоциите може да изтеглите напълно безплатно тук.

Може да харесате също:

Децата се учат на доброта от родителите си

На 30 януари обичаният поет Добромир Банев ще отпразнува 52-рия си рожден ден. Пандемията, ограничителните мерки и затварянето на най-големите книжарници не попречиха книгата му „Обичай ме бавно“ (издание на „Персей“) да стига до ценителите на поезията и тя се превърна в най-продаваната поетична книга на 2020 г.  С изящното издание влюбените продължават да изразяват чувствата си към хората, които обичат.

Очаква се и тази година „Обичай ме бавно“ да е сред предпочитаните подаръци за предстоящия Ден на влюбените, защото книгата включва едни от най-популярните стихове не само в творчеството на поета, но и в българската поезия през последните години. Може да бъде поръчана и онлайн тук.

Предлагаме на вниманието ви интервю с Добромир Банев и няколко стихотворения от книгата му.

Как се отразява пандемията на един творец?

Пандемията се отразява сложно на всички ни. За никого не е лесно да се събужда с мисълта, че чувството за свобода за момента не съществува в чист вид. Аз съм социален човек, липсват ми контактите с приятелите, но пък заедно с това умея да се наслаждавам на самотата. В творчески план, въпреки кризата, аз все пак имах възможността два пъти да представя най-новата си книга „Обичай ме бавно“ в чужбина. През март посетих Виена, а през есента бях и в Берлин. Трогателно е да видиш всичките тези хора, които идват, за да те уважат, да те чуят на живо. Маските не могат да скрият очите им, а очите казват всичко. Това особено ясно личи сред българите в чужбина, които са жадни за родна култура. Надявам се книгата да бъде подобаващо представена и на българска територия, защото за мен срещите с читателите са от изключителна важност, те са част от вдъхновението.

Имахте ли време и нагласа да създавате нови стихове?

Време за писане винаги се намира. Продължавам да пиша стихотворения, бавно и полека работя върху следващата си книга. Интересното е, че по същество стихотворенията остават лирични, но заедно с това звучат по-философски. Когато сме изправени пред някакви предизвикателства, каквото безспорно е пандемията, ние обръщаме поглед и навътре към себе си. Даваме си сметка за истински важните неща в живота, мислим повече за смисъла и за това, в какво точно се изразява той. Няма как това да не се отрази и върху нещата, които пиша.

Промени ли се отношението към любовта и любовната лирика в ситуация на карантина?

Не, не бих казал, че се е променило. Ние не можем да съществуваме без любов, тя е основната движеща сила на всичко. Изумително е колко млади хора четат любовна поезия във време, когато всевъзможни устройства в голяма степен определят живота ни. Животът сам по себе си е поезия, сам по себе си е любов, затова поезията винаги ще предизвиква усмивки и аплодисменти.

***

Животът? Той е всичко онова,

което се изплъзва от ръцете –

безшумен вятър, шепот на трева,

копринено небе, невинно цвете.

С теб двамата сме само мизансцен.

Телата си споделяме по право.

Изглежда, полудяла си по мен.

Изглежда, до уши съм хлътнал здраво.

 Измисляме си нежни имена.

Остава любовта неназована.

Сред четири годишни времена

опитваме се да останем двама.

Телата помнят. Думите горчат.

Изплъзва се животът. Ние също.

Ръцете ни умеят всеки път

еднакво да убиват и прегръщат.

* * *

Не са виновни птиците, не са.

Виновно е небето, че обича.

Животът е изпълнен с чудеса,

макар да ни изглежда прозаичен.

Покоят е най-сигурният бряг.

Вълните му приписват просто рими.

Не е виновен никой следващ сняг,

че рано или късно идва зима.

И с теб не носим никаква вина,

че още се обичаме в далечност,

която – като в книга – е една

история, обречена на вечност.

* * *

Привикваме към тъмното навън,

но слънцето оставя отпечатък:

отворим ли очи след тежък сън,

спокойни продължаваме

нататък.

Достигнал най-върховния екстаз,

да мога да мълча и да ме чуваш,

разбирам вече смисъла и аз:

щом можеш да обичаш –

съществуваш.

Още от Добромир Банев:

Любовта не се опитомява

Фотограф на корицата на книгата - Ивелина Чолакова

Продължаваме да поддържаме изключително ниски нива на заболеваемост, постигаме изключително добър резултат въпреки приемливите и не толкова строгите мерки в сравнение с ЕС. Това заяви министърът на здравеопазването Костадин Ангелов днес. Дневната заболяемост от Ковид у  нас е под 100 на 100 000 души. Училищата, детските градини и яслите, ресторантите, големите молове и баровете бяха основните центрове на зараза. Едва на четвъртата седмица започна да пада заболеваемостта, смъртността още по-бавно, но в крайна сметка има резултат, отчитат от Националния оперативен щаб. Започва постепенно отхлабване на мерките.

Ето най-важното:

- Извънредната епидемична обстановка се удължава до 30.04.2021г.

- Учениците ще учат присъствено по следния график:

• От 4.02.2021 г. до 17.02.2021 г. – присъствено се обучават учениците от 7, 8 и 12 клас;
• От 18.02.2021 г. до 2.03.2021 г. – присъствено се обучават учениците от 5, 10 и 11 клас;
• От 4.03.2021 г. до 17.03.2021 г.  – присъствено се обучават учениците в 6, 9 и 12 клас.

- От 1 февруари се възобновяват:

• Посещенията в кината, при използване на 30% от капацитета.
• Групови занятия от танцовото, творческото и музикалното изкуство, също се възобновяват от 1 февруари, при използване на 30% от общия капацитет на помещенията, в които се провеждат.
• Посещенията на фитнес центровете и залите за групови занимания към тях при използване на не повече от 50% от капацитета им.

- От 1 март се допускат посещенията в заведения за хранене и развлечения, с изключение на дискотеки, бар-клубове, пианобарове, бар-вариете и нощни барове, при използване на не повече от 50% от капацитета им, отстояние от 1,5 м. между облегалките на столове на две съседни маси и носене на защитни маски за лице от персонала.

Безопасно ли е отхлабването на мерките

Ако нивото на заболеваемост премине от 200 на 100 хил. души, ще се връщат ограничителни мерки. На този етап е важно да се спазват оставащите в сила мерки - носене на маски, дезинфекция и дистанция.

Тексаската скала показва риска от зараза при различни дейности: от най-ниската степен: 1 - да отвориш писмо, до на най-високата 9 - да отидеш на бар или на религиозно събиране. Следващите по опасност са ресторанти, фитнеси. Ресторанти с външни посещения имат индекс на опасност 3 – такива имат и къмпинг и игра на голф. Футболните мачове имат среден индекс между 6-7, но за публиката рискът е 8. Посещението в магазини носи риск 4,  а по-малките магазини са с индекс 3. 

До момента са изследвани 3726 души непедагогически персонал и 12 232 учители. Положителни резултати са дали 37 души - 26 педагози и 11 души от помощния персонал.

Д-р Аспарух Илиев, ръководител на лаборатория в Берн, експерт по безопасност на ваксините, изрази опасения за отхлабването на мерките по БНР: 

"Всички анализи показват, че учениците са основният разпространител на вируса - т.нар. суперразпространители, т.е. един много малък брой хора, които заразяват голям брой други. Това е, защото са безсимптомни и отделят много вируси. Отварянето на училищата ще е грешка. Не изказвам мнение, а цитирам факти от научни изследвания и анализи. Може да не са съгласни родителите и учителите, но трябва да кажем това."

Децата и разпространението на COVID

Автор: Иво Иванов

Уважаеми специализанти,

Днешната ни лекция е посветена на някои особени употреби на множествено число в българския език от страна на родителското тяло. Тези употреби, макар и граматически правилни, са симптом на поведенчески практики отвъд пределите на граматиката, които биха могли да окажат известно неблаготворно влияние върху развитието на подрастващите още от най-ранна детска възраст и поради тази причина е добре родителите да внимават и да не прекаляват с използването им.

Да започнем от самото начало.

В „Когато правихМЕ бебето“ е съвсем уместно използването на множествено число, тъй като за това действие обикновено са нужни двама (или повече) участници. В „Когато раждахМЕ сина ми/дъщеря ми“ обаче вече се наблюдава известно отклонение от нормата, защото въпреки цялата всеотдайност и съпричастност на таткото по време на раждането и това колко много нерви и емоции (и пари) е вложил, и цялата обич, подкрепа и допълнителен стрес, която излъчва в този напрегнат за майката момент, раждането в крайна сметка все още е солово изпълнение, предопределено от природата за жени (засега). Може би в бъдеще ще бъдат възможни и симулирани виртуални раждания за бащи, при които ще могат да се закачват някакви електроди по тялото на бъдещият татко и той ще има възможността да разбере какво ТОЧНО изпитва майката по време на раждане (изглежда много жени държат на това!), но засега тази възможност все още е в сферата на фантастиката.

Все така в духа на отъждествяването с изконно присъщите на майката дейности по отглеждането на детето, това леко отклонение от нормата се засилва в първите месеци от живота на новото човече и от татковците могат да се чуят изрази като „ние се кърмИМ“. Кои вие, извинявайте? Ако бебето се храни с шише и бащите участват активно, евала, тогава могат с пълно право да кажат „ние се храним“. Или може би се има предвид, че и таткото суче от майката? Тогава - да, съгласявам се. После множествената форма постепенно превзема всички области на детското житие-битие: НИЕ спинкаме, НИЕ папкаме, НИЕ акаме, НИЕ имаме запек, разстройство, температура и т.н. – дотолкова, че в майчинските онлайн групи често майките така и задават въпросите си: „Мами, ние имаме разстройство от няколко дни, помагайте!“

Да се чуди човек на кого да помага с това „ние“, ама всички вкъщи ли сте се продрискали?! Или “с подсечено дупе сме” - че колко човека споделяте едно дупе? Ако се каже, че бебето има подсечено дупе, това по-малка загриженост и съпричастност с проблема ли изразява? Дистанцираност, може би? Формата за множествено число е съвсем уместна в изрази като „ние играем“, „ние се гушкаме“, „ ние учим нови неща“ (защото и родителите научават нещо ново), но „НИЕ вече акаме на гърне“ – айде нема нужда! Ама вие, да вие, не ползвате ли отдавна тоалетната за тая цел?

Изгубени в превода

Продължаваме нататък: „НИЕ ходим на ясла, на детска градина“ – не, не, вие ходите с тях ДО яслата/градината, след това те влизат вътре сами. И ако искате да се научат да се обличат сами, спрете от един момент нататък да казвате „Хайде да облечЕМ блузката/якенцето“. Същото важи за „НИЕ се мием“, НИЕ се къпем“, „НИЕ си подреждаме играчките“. Докога така с това НИЕ – докато наследникът се ожени? Малко ще е объркващо тогава да кажете НИЕ се оженихме, съгласете се! Следващият етап е училището: „НИЕ сме в първи клас“, „писахМЕ домашни цяла вечер“ – а детето вече в пети клас, примерно. И така до гимназиалния курс, когато „кандидатстваМЕ в езикова гимназия“ и „НИ (или не НИ) приемат“.

Вярно е, че без подкрепата (разбирай, дудненето, ръчкането, заплахите и опряното в слепоочието дуло на пистолет) от страна на родителите този заветен връх трудно може да бъде превзет, но нека усилията да са си техни усилия и победите да са си техни победи, не наши. Нека им оставяме повече време и пространство за първо лице, единствено число. За „АЗ мога и сам“. Защото в първата училищна екскурзия няма да има НИЕ, в първия ученически лагер няма НИЕ, в първото море с приятели няма НИЕ, в първата целувка и първия секс няма НИЕ. Има ТОЙ, ТЯ и ТЕ.

И колкото по-рано се научим да казваме ТОЙ и ТЯ, толкова по-добре за НЕГО/НЕЯ! А НИЕ – ние нека продължим да се обичаме, нека се подкрепяме и грижим един за друг до мига, в който всеки от нас САМ си отиде от тоя свят, защото смъртта, уважаеми специализанти, винаги е занимание самотно, в първо лице, единствено число.

Ама виждате ли сега колко е важна граматиката!

Още от Иво:

Раждайте както се чувствате най-сигурни, момичета!